Р Е Ш Е Н И Е № 77 гр. София, 23 април 2018 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ХРИСТИНА МИХОВА при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Петър Долапчиев, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 204 по описа за 2018г. Производството по реда на чл.346 т.2 от НПК е образувано по касационна жалба на осъден подсъдим срещу въззивна присъда от 28.11.2017г. по ВНОХД № 4357/2017г. на Софийски градски съд, н.о.,1-ви въззивен състав. В жалбата се излага като довод наличието на допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че от събраните по делото доказателства не се установявала вината на дееца. Иска се отмяна на присъдата и признаване на подсъдимия за невинен, алтернативно се иска намаляване на наказанието. В допълнение към жалбата се аргументира и трето касационно основание- допуснато нарушение на закона. Посочва се, че по време на въззивното производство не е проведено съдебно следствие, което, без да съставлява съществено нарушение, било лишило съдебния състав от личния възприятия и обективна преценка. Твърди се, че въззивната инстанция не е подложила на внимателен анализ всичко събрани по делото доказателства и не била изложила съображения кои приема и кои - не. Възраженията се фокусират върху показанията на св.М. Ц., както и извършен протокол по ЗМВР и със съображенията на съда, изложени в тази връзка и относно обвинението за държане на наркотично вещество Следващото оплакване на касатора е във връзка с твърдени противоречия в показанията на полицейските служители, пострадали по делото, помежду им и с тези на св.М. Ц.. Претендира се, че въззивната инстанция е следвало да посочи кои обстоятелства приема за доказани, и кои не приема, а като цяло заключава, че мотивите на съда от втората инстанция не покриват необходимото по закон съдържание. Твърди се, че в диспозитива на присъдата не се съдържа оправдателен такъв за деяние по чл.354а, ал.3 от НК. Излагат се и съображения относно правната страна на деянието и относно формата на вината, подбудите и мотивите за извършване на действията, инкриминирани с обвинението по чл.131 от НК. На последно място в допълнението към касационната жалба отново се акцентира на явна несправедливост на наложеното наказание, като алтернативно се иска приложението на чл.55 от НК, с оглед продължителността на наказателното производство и безупречното процесуално поведение на подсъдимия. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание моли да се уважи жалбата в частта, с която се иска отмяна на постановената присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Посочва,че съдът е ограничил правото на защита на подсъдимия, не била изяснена обективната истина и не бил изградил вътрешното си убеждение въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата по делото., като се позовава на неизследване на показанията на св.Ц.. Прокурорът също така посочва,че в разрез с доказателствата е прието, че на дееца е извършен само един обиск, като имало доказателства за противното - наличие на такъв по ЗМВР. В заключение заявява, че въззивната присъда следва да бъде отменена изцяло, а делото да се върне за ново разглеждане. Частните обвинители, редовно призовани (М. уведомен от връчителя на призовките), не се явяват и не се представляват, не дават становище по делото. Подсъдимият М. се явява, представлява се от защитник, който моли да се уважи касационната жалба по изложените в нея, а и в допълнението, съображения. Иска уважаване на едно от трите искания(по съответните касационни основания). Подсъдимият в лична защита не добавя нищо, поддържа жалбата си. В заключение иска да се оттеглят всички обвинения срещу него. При последната си дума моли да се уважи жалбата му. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда от 15.03.2017г. по НОХД № 7655/2013г. 97-ми състав на Софийски районен съд е признал подс.М. за невиновен да е извършил престъпления както по чл.131 от НК, така и по чл.354а, ал.3 от НК. С присъдата са отнети в полза на държавата веществените доказателства по делото. Присъдата е втора по ред, последвала отменително решение на въззивната инстанция на също така оправдателна присъда на състав на СРС, постановено по протест на прокурор от Софийска районна прокуратура. С настоящата и атакувана въззивна присъда съдът е отменил изцяло оправдателната присъда, като е признал подсъдимия за виновен да е извършил две престъпления по чл.131, ал.2, т.3, вр.чл.130, ал.1 от НК и едно по чл.354а, ал.5, вр.ал.3, т.1 от НК- за държане на амфетамин и коноп на 19.11.2010г. около 17.30ч. пред блок .... в [населено място],[жк]. Наложил е за престъпленията по чл.131 от НК наказания от по една година лишаване от свобода, за деянието по чл.354а, ал.5 от НК – 200 лв. глоба, приложил е чл.23, ал.1 и ал.3 от НК и е определил общо наказание от 1 година лишаване от свобода, с изпитателен срок от 3 години, присъединявайки глобата в размер на 200лв. към така определеното общо най-тежко наказание. В останалата част присъдата е потвърдена, включително и по отношение на оправдаването за деяние по чл.354а, ал.5 от НК – за държане на високорискови наркотични вещества до 19.45. на 19.11.2010г. в [населено място], на междустълбищна площадка на бл.....в[жк]. Касационната инстанция намери, че касационната жалба е подадена в срок и е допустима. Разгледана по същество, се явява неоснователна. Въззивната инстанция на първо място не е допуснала претендираните нарушения при оценка на доказателствения материал. Установените по делото факти са извлечени от показанията на пострадалите лица, като анализът на доказателствата съответства на правната и житейската логика. Липсва превратно тълкуване на доказателствата, неправилна оценка или недооценка на доказателствения материал в цялост. Претендираните противоречия в показанията на пострадалите полицейски служители не се съзират при прочита на показанията им. За отбелязване е, че двамата пострадали поддържат първоначалните си показания от досъдебното производство (приобщени по надлежния процесуален ред), а отделните несъответствия, определяни от защитата като противоречия, се дължат единствено и само на изминалия твърде дълъг период от време – 5 години след деянието. Показанията на св.М. Ц. (депозирани за първи път две години след деянието) не могат да бъдат противопоставени на тези на двамата пострадали, изложени към момента на инцидента, когато впечатленията им от случилото се с тях са били и най-непосредствени и пресни. Възможната им заинтересованост не може да бъде достатъчен аргумент за отхвърляне на достоверността на показанията им, доколкото последните се подкрепят в пълна степен от физическите наранявания, получени при опита за задържане на подсъдимия. Тезата на последния е била, че той се е отбранявал, но и че пострадалата Т. е възприел като полицай. Тази теза не може да бъде споделена, тъй като от възприетите факти е съвсем очевидно, че той е имал какво да скрие от органите на реда. Никакво основание няма да не бъде дадена вяра на показанията на полицейските служители, които не са били униформени и съвсем естествено е да се легитимират, преди да пристъпят към проверка и евентуално на задържане на заподозряно лице или просто лице със съмнително поведение - по техния израз. Това е логичното и житейски правдоподобно, а нелогичното е да извършат твърдяното от подсъдимия - да го нападнат и да му нанасят побой. Съвсем очевидно е по делото, че двамата полицейски служители нямат никакъв личен мотив да сторят подобно нещо и напълно основателно съдът от въззивната инстанция е възприел именно техните показания. В този контекст показанията на св.Ц. също страдат от алогизъм, доколкото само полицейските служители са пострадали от първоначалната си среща с подс.М.. Подсъдимият според собствените му обяснения се е почувствал нападнат, не осъзнавайки защо (макар да е схванал, че „нападналото го момиче“ е полицейски служител). Независимо от това дали анализът на доказателствата е оскъден или не (каквито възражения се правят), важно обстоятелство е, че подсъдимият не е потърсил полицейска помощ и закрила за такова необяснимо нападение най-малко на единния номер за спешни повиквания, а се е прибрал в дома си. Местоживеенето на подс.М. е станало известно на пострадалите именно от св.Ц., който е побягнал успоредно с него. Защитата се фокусира върху детайлите, нещо, което е съществена част от необходимия анализ на доказателствената съвкупност, но не е единствено важно. В общ план, или разгледани в своята цялост, доказателствата по делото подкрепят тезата на обвинението и опровергават защитната такава, която се отличава най-вече със своята неправдоподобност. В този контекст следва да разглеждат и преценяват обясненията на подсъдимия, в които той обвинява частният обвинител М. в извършване на престъпление- посредством набеждаване на подсъдимия в извършване на престъпление по чл.354а от НК чрез свои действия ( поставяне на наркотични вещества в джоб на дееца). Важно обстоятелство, съобщено от условно определения като свидетел на защитата Ц., е това, че всички присъстващи са разбрали, че пострадалите са полицейски служители, подсъдимият също заявява, че е схванал полицейското качество на пострадалата Т.. Реакцията на подс.М. може да бъде обяснена единствено и само с нежеланието да бъде проверен и задържан, в този смисъл възприетите факти от въззивната инстанция не противоречат на обективната истина. Дори мотивите на тази инстанция да не са подробни и обстоятелствени, избрания подход за установяване на обстоятелствата по обвинението не ощетява възможността да бъде реализирана в цялост защитата на подсъдимия, доколкото разграничителната линия между доказателствата в подкрепа на двете тези е ясно очертана. Всъщност достатъчно ясно въззивната инстанция е изразила несъгласието си с фактическите и правни изводи на първостепенния съд, който е възприел изцяло защитната теза на подсъдимия. Съдът от втората инстанция е посочил защо следва да се възприемат фактите, които е изложил като установени и е отдал приоритет на показанията на двамата пострадали. Не може да не бъде споделен изводът на второстепенния съд, че легитимирането и гласовите изрази „Полиция“ са били напълно достатъчни за подс.М. да се ориентира кой и защо го спира, а ако не е бил сигурен, е можел да поиска и повторна легитимация. По отношение на обвинението за държане на високорисково наркотично вещество, за което съдът е признал подсъдимият за виновен, са изложени също така достатъчно убедителни мотиви. Касаторът не прави разграничение, както не го прави и съдът от първата инстанция, между действията, извършени по ЗМВР и тези по НПК. Касационният състав отчита действията по ЗМВР по действителното им съдържание, след като подсъдимият към момента на прибирането си в бл.883 практически е бил и задържан. Протоколът отразява действия, които се изискват за предпазване на лицето от самонараняване. Затова са иззети само връзки за обувки и два бр. обеци от сребрист метал. Няма съмнение, че посоченият час от 16.30ч. в протокола по ЗМВР идентифицира времето на действителното задържане, но не и на съставянето. Заповедта за задържане по реда на МВР – чл.41 от дос.п-во е датирана към същия този час, 16.30ч., но съвсем очевидно е, че към този момент подсъдимият се е намирал във вход на [жилищен адрес] а не в помещението за временно задържане на 09-то РПУ-МВР, както посочва цитираната заповед. На формалното несъответствие в часово изражение се придава значение, каквото то няма. То не може да опровергае действията по изземването в присъствието на поемни лица и отразеното в протокола изявление на дееца, които пък са в пълно противоречие с твърденията му в съдебното заседание ( доколкото в протокола собственоръчно е отбелязал, че в него е намерено трева за лична употреба). Защитната теза като цяло страда от неубедителност и неправдоподобност. Тя изисква, при анализ на изложеното от подсъдимия, а не чрез интерпретиране само на заявеното от него, да се даде отговор на редица въпроси, чийто отговор обаче изключва достоверността на защитата. Пострадалите не са познавали подсъдимия, те нямат никакъв личен мотив. Съвършено неубедително е да приеме, че те са нападнали подсъдимия просто от желание да извършат престъпление, тоест да му причинят телесни увреждания. Няма никаква друга причина извън подозрителното за тях поведение на дееца, за да се опитат да го задържат. Освен неоспоримият факт, че пострадалите не са го познавали до този момент и не са имали изградено негативно отношение към него, за да се приеме защитната теза на подсъдимия, пострадалият М. трябва предварително да се е снабдил с високорисково наркотично вещество и също така предварително да е имал намерение да го използва, като го постави в джоба на дееца, при това, като следва да се отбележи отново и изрично, без да го познава предварително. Според защитната теза двамата пострадали са имали намерение, били са готови и са извършили редица престъпления във вреда на дееца, без да го познават и без никакъв личен мотив. Подобна теза категорично не може да бъде споделена, като е вярна единствено обратната- именно обвинителната теза. Подсъдимият е извършил престъпленията, в които е обвинен, в този смисъл материалния закон е приложен правилно. Разбира, се трябва да се отбележи, че престъплението по чл.354а, ал.5 вр.ал.3, т.1 от НК е единно, трае във времето и държането като проявление на фактическото господство върху вещта не би следвало да с разделено на отделни престъпления с оглед различния предмет, след като се осъществява по едно и също време. Предвид оправдаването обаче на дееца по едно от обвиненията по чл.354а от НК и липсата на протест, касационният състав намира, че не е необходимо да излага повече доводи в тази насока. В подобен смисъл трябва да се отбележи приложението на чл.131 от НК. Вярно е, че деянието е насочено срещу две отделни физически лица и съобразно ал.6 на чл.26 от НК институтът на продължаваното престъпление не е приложим, но причиняването на телесна повреда на повече от едно лице, какъвто е настоящия казус, е квалифицирано от законодателя като самостоятелно престъпление – такова по чл.131, ал.1, т.4 от НК и съответно по-тежко наказуемо от идентичното престъпление, извършено срещу едно лице. В настоящето производство положението на дееца е процесуално недопустимо да се утежнява, при липсата на съответен касационен протест, поради което този недостатък на приложението на материалния закон, започнал от повдигане на обвинението, само се отбелязва. Възражението за допуснато съществено процесуално нарушение във връзка с липсата на оправдателен диспозитив за деяние по чл.354а, ал.3 от НК не може да бъде възприето, тъй като произнасянето е за същото деяние, което се квалифицира като по-леко наказуемо поради това, че съставлява маловажен случай. Това процесуално действие е равнозначно на изменение на обвинението, при което не се дължи нарочен оправдателен диспозитив. По отношение на наложеното наказание и възведеното касационно основание за неговата явна несправедливост съдът от касационната инстанция не намери основание за снизхождение. Вярно е, че до постановяване на окончателен съдебен акт е изминал неразумно дълъг период от време – към настоящия момент близо 8 години, но и наложеното наказание е на минимума, с което това нарушение на правата на подсъдимия е в достатъчна степен компенсирано. Следва да се отчете, че деянието се отличава с изключително висока степен на обществена опасност, тъй като включва съпротива срещу представителите на обществения ред и сигурност, осъществена по един брутален и дързък начин, с нанасяне на удари на полицейски служител от женски пол, правещо деянието особено укоримо. Тези обстоятелства характеризират дееца като особено дързък и съответно с висока степен на обществена опасност. Наказанието, съчетано с приложението на чл.66 от НК и присъединената глоба ( наложена съобразно нормата на чл.78а ал.7 от НК, забраняваща освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание при множество престъпления, какъвто е настоящия казус) е напълно съответно и в определена степен снизходително, независимо от изминалия период от време. Касационният състав счита, че няма никакво основание за намаляване на наказанието, общото наказание е определено съобразно закона и правилно установените, в съответствие с правната и житейска логика факти по делото., с отчитане на подбудите и мотивите за извършване на деянието, отегчаващите вината и отговорността обстоятелства и напълно съответства на високата степен на обществена опасност на деянието и на дееца (независимо от неговото чисто съдебно минало). С оглед на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивна присъда от 28.11.2017г. по ВНОХД № 4357/2017г. на Софийски градски съд, н.о.,1-ви въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: