Р Е Ш Е Н И Е № 60184 гр. София. 12 ноември 2021 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 747 по описа за 2021 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Б. С. Б. и по жалба на частния обвинител Р. Г. Г., депозирана чрез повереник, срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 260045 от 12.03.21 г, по ВНОХД № 450/20, с което е потвърдена присъда на Пловдивски окръжен съд № 33 от 3.06.2020 г, по НОХД № 665/20. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 16.09.2019 г в [населено място], обл. Пловдивска, е направил опит умишлено да умъртви повече от едно лице: Р. Г. Г. и Л. Й. Л., като деянието е извършено предумишлено и е останало недовършено по независещи от дееца причини, с оглед на което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, пр. 3 и т. 9 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъден на дванадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 16.09.2019 г. С жалбата на подсъдимия се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Сочи се, че наложеното наказание е завишено и оттам, явно несправедливо. Изтъква се, че жалбоподателят желае да създаде семейство и да отгледа деца, което не би могло да се осъществи при толкова продължителен срок на „лишаването от свобода“. С жалбата се прави искане за намаляване на наказанието от настоящата инстанция. С жалбата на частния обвинител Г. се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Изтъква се, че определеното на подсъдимия наказание е занижено и затова се явява явно несправедливо. Сочи се, че е неправилна преценката за наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства, както и е налице подценяване на степента на обществена опасност на деянието. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане с оглед увеличаване на наложеното наказание. В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата, депозирана от подсъдимия. Подсъдимият моли жалбата му да бъде уважена. Частният обвинител и жалбоподател Р. Г. Г. или неин представител не участват в производството пред настоящата инстанция. Частният обвинител Л. Й. Л. не участва в касационното производство. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение, а въззивният акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК не е налице. Наказанието е мярка на държавна принуда, чието съдържание се изразява в засягане на определени права на осъдения и в порицаване на дееца и осъщественото от него престъпно поведение. То / наказанието / следва да отговаря на две основни изисквания: да е предвидено в закона и да съответства на особеностите на извършеното престъпление и неговия извършител по такъв начин, че целите по чл. 36 НК да бъдат постигнати в максимална степен. По настоящето дело, правилно е становището на съда, че от алтернативите на санкциите, предвидените в чл. 116, ал. 1 НК, които са три, най-подходяща е първата алтернатива, а именно: „лишаване от свобода“. На следващо място, верен е изводът, че са налице многобройни смекчаващи обстоятелства, при наличието на които, и най-лекото, предвидено в закона наказание / петнадесет години „лишаване от свобода“ / се оказва несъразмерно тежко на извършеното, което означава, че са налице предпоставките на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, за определяне на наказанието под най-ниския законов предел. Като смекчаващи отговорността на подсъдимия са отчетени следните обстоятелства: необременено съдебно минало, добри характеристични данни, липсата на криминална проявеност, депозиране на самопризнания, разкаяние за стореното, тежко семейно и социално положение /останал сирак още в млада възраст, неприет в близкото роднинско обкръжение, самотно живеещ /, преди деянието е подпомагал св. Г. с парични средства и с труд, което е създало у него усещане за привързаност и създаване на близки отношения, престъплението е останало в стадия на опита / не са настъпили предвидените в закона общественоопасни последици /. Изброените смекчаващи обстоятелства имат характера на „многобройност“ по смисъла на чл. 55 НК, откъдето следва, че първата предпоставка на чл. 55 НК е налице. Налице е и втората кумулативна предпоставка, доколкото при наличието на многообразието от „многобройни“ смекчаващи обстоятелства, и най-лекото, предвидено в закона, наказание / петнадесет години „лишаване от свобода“ /, се явява несъразмерно тежко на извършеното. Ето защо, правилна е преценката на съда, че, след като двете условия на чл. 55 НК са изпълнени, наказанието може да бъде индивидуализирано по чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. В същото време, при слизането под минимума на наказанието „лишаване от свобода“, съдът е отчел завишената степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от наличието на две квалифициращи обстоятелства в рамките на правната квалификация, от интензитета на упражненото спрямо пострадалите насилие, както и от обстоятелството, че деянието е извършено в състояние на алкохолно повлияване. При съвкупната преценка на обстоятелствата, смекчаващи наказателната отговорност, наред с тези, които я отегчават, правилно е прието, че наказанието дванадесет години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, отговаря на законовия критерий за справедливост, залегнал в чл. 348, ал. 5 НПК, и би могло да изпълни целите по чл. 36 НК. Срокът на наказанието ще способства за поправяне и превъзпитаване на дееца, като формираните при него неправилни мисловни нагласи бъдат преодолени и бъде изграден нов мироглед, насочен към спазване на законите и добрите нрави. Наказанието би могло да изпълни и целите на генералната превенция, тъй като продължителният срок на „лишаването от свобода“ ще послужи като ясен знак към обществото, че подобно престъпно поведение е неприемливо и за неговото осъществяване се предвижда сериозен обем държавна принуда. Не може да бъде споделен довода на подсъдимия, че срокът на наказанието „лишаване от свобода“ ще препятства житейските му планове да създаде семейство и да отгледа деца, тъй като изразеното желание има ниска относителна тежест сред кръга на обстоятелствата, релевантни за наказателната му отговорност. Не може да бъде възприет и аргумента на частния обвинител и жалбоподател Г., че наказанието е занижено. Това е така, защото санкцията е определена в съответствие със степента на обществена опасност на деянието и дееца и би могла оптимално да изпълни целите по чл. 36 НК. Ето защо, липсва процесуална необходимост от корекция на наказанието, както в насока на занижаването му, така и в насока на завишаване / чрез отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция /, а исканията в двете насоки са неоснователни и не могат да бъдат уважени. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че жалбата на подсъдимия е неоснователна, както и е неоснователна жалбата на частния обвинител Г., поради което същите следва да бъдат оставени без уважение, а въззивният акт следва да бъде оставен в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 260045 от 12.03.2021 г, по ВНОХД № 450/20. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: