Ключови фрази
Частна касационна жалба * намаляване на адвокатско възнаграждение * оттегляне на иск


О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 253
[населено място], 29.05.2017г.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД,ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, първо отделение,в закрито заседание на двадесети април, две хиляди и седемнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д. № 2614 / 2016 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частни касационни жалби на всяка от страните , както следва :
Н. Б. и Н. Н. обжалват определение № 3194 / 27.09.2016 год. по ч.гр.д.№ 4117 / 2016 год. на Софийски апелативен съд, в частта му в която със същото е частично отменено определение от 20.06.2016 год. по гр.д.№ 8086/2015 год. по описа на Софийски градски съд и жалбоподателите са осъдени да заплатят на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи„ /Н. /, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 8 604, 48 лв. – възмездяване на понесени от ответника разноски от заплатено адвокатско възнаграждение , държавна такса и превод на документи. Жалбоподателите считат, че възмездяване на разноски дължи конституираното на страната на ответника трето лице – помагач – ЗАД „А. България„, в качеството му на кореспондент на застрахователна компания „А.„ Гърция , а ако не би бил споделен този довод, че следва да се отхвърли като неоснователно искането на С., по реда на чл.248 ГПК, за възмездяване на разноски. Първия си довод жалбоподателите обосновават с извършено от ЗАД „А. България„ частично плащане,след завеждане на делото, станало причина и за оттеглянето на исковете срещу С.. Във всички случаи, според страните, изменение на решението в частта за разноските е недопустимо, предвид непредставен от ответника списък с разноски, до постановяване на определението за прекратяване на производството, позовавайки се на т.9 от ТР № 6/2013 год. по тълк.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС. Жалбоподателите считат, че произнасяйки се по възражението им, основано на чл.78 ал.5 ГПК, съдът е следвало да слезе под минималния размер по Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, тъй като същите са предвидени за процесуално представителство в обем, какъвто не е осъществен по делото / за цялостно процесуално представителство, докато в случая единствено е бил депозиран отговор на исковата молба /.
Ответната страна – Н. – оспорва частната касационна жалба на ищците и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, предвид необоснованост на сочения и по двата въпроса допълнителен селективен критерий, съответно по чл. 280 ал.1 т.3 и т.1 ГПК.
„Национално бюро на българските автомобилни застрахователи „ обжалва определение № 3194 / 27.09.2016 год. по ч.гр.д.№ 4117 / 2016 год. на Софийски апелативен съд, в частта му в която, в съответствие и с постановено определение за поправка на очевидна фактическа грешка - № 364/01.02.2017 год., е потвърдено определение от 20.06.2016 год. по гр.д.№ 8086/2015 год. по описа на Софийски градски съд, в неотменената му с определение № 3194/27.09.2016 год. част, т.е. е потвърдено в частта, в която е оставена без уважение молбата на С., за допълване на определение от 11.05.2016 год., за прекратяване на производството по гр.д.№ 8086 /2015 год. на СГС , с присъждане на разноски , по реда на чл.248 ГПК, до пълния претендиран размер от 13 077,78 лева, доколкото с въззивното определение първоинстанционното е отменено и са присъдени разноски до размера на 8 604,48 лева. Частната жалба има за предмет неуважената претенция на С. за допълнително възмездяване на разноски от заплатено адвокатско възнаграждение, за процесуалното му представителство като ответник, в размер на 4 488 лева / разлика между предявените 12 324 лв. и присъдените с въззивното определение 7 836 лева / . Касаторът оспорва правилността на въззивното определение, като постановено в противоречие с материалния закон , тъй като въззивният съд е определил дължимите разноски в разрив с действителния материален интерес на ищеца - понятие, различно от цената на иска, съобразена при определянето им, в съответствие с Наредба № 1/ 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – който материален интерес следва да отчита и дължимата върху главницата законна лихва. Страната намира,че чл.78 ал.5 ГПК е приложен в противоречие със създадена задължителна за въззивна инстанция съдебна практика, възлагаща съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на спора – в случая с международен елемент , предпоставящ изследване на гръцкото материално право / застрахователно, деликтно, транспортно / , проучване продължителните извънсъдебни отношения между страните, боравене с документи на чужд език и пр.. Касаторът обосновава неправилност в приложението на чл.78 ал.5 ГПК, с оглед съобразеното от съда развитие на производството – приключването му преди първо открито съдебно заседание, на фаза – размяна на съдебни книжа.
Ответните страни – Н. Б. и Н. Н. – оспорват частната касационна жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване,тъй като формулираните въпроси нямат характеристиката на правни, а са по преценка правилността на атакуваното определение, дължима на различни от тези по чл.280 ал.1 ГПК основания и в друга фаза на касационното производство.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт, съобразим в целостта си – ведно с определение за поправка на очевидна фактическа грешка - № 364/01.02.2017 год. . За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
С въззивното определение е частично потвърдено определението на СГС, постановено по реда на чл.248 ал.1 ГПК, по молба на Сдружение „Н.„,за допълване на определение за прекратяване на производството, поради оттегляне исковете от ищците Н. Б. и Н. Н., в частта му в която в полза на С. е отказано възмездяване на разноски от заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 4 488 лева, доколкото въззивният съд е отменил първоинстанционното отхвърлително определение и уважил молбата по чл.248 ал.1 ГПК , с присъждане на разноски от адвокатско възнаграждение в размер на 7 836 лева.За да отхвърли частично частната жалба, въззивният състав е приел, с оглед противопоставено от ответната страна възражение, на основание чл.78 ал.5 ГПК, че договореното и заплатено адвокатско възнаграждение от общо 12 324 лева е прекомерно – с оглед цената на исковете / общо 200 000 лева и съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/ 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /, възмездявайки го до размера на предвидения в Наредбата минимум и предвид обстоятелството, че производството е приключило на фаза размяна на съдебни книжа.
В изложението на ищците Н. Б. и Н. Н. са формулирани следните въпроси : 1/ Когато основателността на иск срещу компенсаторен орган зависи от плащане от друго лице към ищеца , което е конституирано като трето лице – помагач в съдебното производство / в което компенсаторния орган е ответник /,следва ли да понесе отговорността за възмездяване разноските на ответника, при прекратяване на делото, предвид извършено от това трето лице – помагач плащане в хода на съдебното производство и оттегляне на това основание исковете от ищеца, т.е. когато едно лице с предпроцесуалното си поведение е предизвикало завеждането на делото от ищеца срещу ответника и е конституирано като трето лице помагач и отново с извънпроцесуалното си поведение стане причина за прекратяване на делото , поради оттегляне на исковете от ищеца , следва ли това трето лице – помагач да бъде осъдено да заплати разноските на ответника ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК ;2 / Може ли съдът да не се произнесе по надлежно заявено пред него искане и изложени в негова подкрепа доводи и аргументи, без да постанови приема или отхвърля направеното искане и да изложи съображения, с които да обоснове възприетото от него решение ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното определение с ППВС № 7/1965 г. п.4, ТР № 1/2013 год. по тълк.дело № 1/ 2013 год. на ОСГТК,реш.№ 15 по гр.д.№ 4604 / 2014 год. ІV г.о. на ВКС и определение № 1144 по ч.гр.д.№ 561 / 2011 год. на ІІІ г.о. на ВКС.
Първият от формулираните въпроси е обоснован с довода, че разпоредбата на чл.78 ал.10 ГПК е неясна, доколкото визира изрично възмездяване разноски от третото лице, причинени от процесуалните му действия, но не дава отговор относно възмездяване на такива, провокирани от извънпроцесуалното му поведение.На практика и чрез искано тълкуване на нормата, страната цели разширяване обхвата на съобразими според законодателя,за възлагане отговорността за разноски, действия на третото лице – помагач. Въпросът не покрива общия селективен критерий,тъй като съдът изобщо не е разгледал довода на ищците, касаещ отговорността за разноски на третото лице – помагач , въпреки че такъв изрично е въведен с отговора на частната въззивна жалба срещу определението по чл.248 ал.1 ГПК на СГС , подадена от С. „Н.„.Последното предпоставя процесуално-правен въпрос касаещ мотивирането на атакувания съдебен акт, какъвто е вторият формулиран такъв. Дори първият въпрос да би се приел за удовлетворяващ общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 год. по тълк. дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като в конкретното си съдържание нормата на чл.78 ал.10 ГПК не е неясна, непълна или противоречива, а доводът на ищците съставлява на практика искане за допълването й , извън обоснована необходимост от тълкуване.Предвид последното, не е известна на настоящия състав, нито посочена от касатора, формирана противоречива практика по приложението на чл.78 ал.10 ГПК.
Вторият от въпросите е обусловен именно от непроизнасянето на въззивния съд по довода на ищците, въведен с отговора на частната жалба на ответника срещу постановеното от СГС определение по реда на чл. 248 ал.1 ГПК / доколкото и с оглед отхвърляне на молбата единствено С. е имало правен интерес от атакуването му /, с който довод е обосновавана отговорност за понесените от ответника разноски , носима от третото лице – помагач на същата страна, на основание чл.78 ал.10 ГПК.Следователно,въпросът покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК. Не се обосновава допълнителния селективен такъв с опр. № 1144 по ч.гр.д.№ 561/2011 год. на ВКС, което е постановено в производство по чл.288 ГПК и не съставлява задължителна, по смисъла на т.2 от ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, съдебна практика. Обоснован е,обаче, с ППВС № 7/1965 год. – т.4 , независимо че същото касае квалификацията на идентичен по съдържание порок в правораздавателната дейност на съда, но досежно актове, формиращи сила на пресъдено нещо, съответно дава квалификацията „процесуално нарушение” на пропуска на съда да се произнесе по направени доводи от страната. Идентично е разрешението дадено и в реш.№ 15 по гр.д.№ 4604 / 2014 год. на ІV г.о. на ВКС, което настоящия състав напълно споделя и намира за съответно приложимо и по отношение задължението за произнасяне на въззивната инстанция с актове,неформиращи сила на пресъдено нещо. Следователно , обоснован е и допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и по втория формулиран въпрос касационното обжалване следва да се допусне.
По съществото на частната касационна жалба на Надежда Б. и Н. Н., в съответствие с предмета на допуснатото касационно обжалване :
Въззивният съд е допуснал процесуално нарушение , некоментирайки довода на ищците за отговорност на третото лице – помагач, на основание чл.78 ал.10 ГПК.Тъй като същото не предпоставя събиране на доказателства, произнасяне по тази отговорност дължи настоящия състав. Чл.78 ал.10 ГПК не визира отговорност на третото лице – помагач за действия, които извънпроцесуално са провокирали завеждането на делото. Нещо повече, такива доказателства в случая не са и налице : не е установено, че с извънпроцесуалното си поведение преди завеждане на делото третото лице – помагач е подвело ищците досежно пасивно легитимираното да отговаря по исковете им лице.Нито извършеното от него плащане съставлява противоречащо на интереса на ищците обстоятелство, а решението за прекратяване на производството спрямо конституирания ответник е изцяло предопределено от собствената им воля. Няма правно / с оглед съдържанието на чл.78 ал.10 ГПК / , а и логично / с оглед преждеизложеното / основание, за ангажиране отговорността на третото лице – помагач на ответника в конкретната хипотеза.Третото лице – помагач не е провокирало търсените за възмедяване разноски със свои процесуални действия.То не е оспорвало вземането на ищците и преди завеждане на делото , респ. и независимо от неконституирането му като ответник, е признало вземанията, плащайки частично / арг. от чл.78 ал.2 ГПК, дори да би било съобразимо извънпроцесуалното му поведение, въпреки съдържанието на чл.78 ал.10 ГПК /. Следователно, частната жалба на ищците се явява неоснователна.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът - Сдружение „Н.„ формулира следните въпроси : 1/ Цената на иска ли определя материалният интерес на ищеца по делото, по смисъла на Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, респ. по чл.36 от Закона за адвокатурата,или интересът по делото се изразява в реалния размер на всички вземания - главни и акцесорни, в това число и законната лихва , претендирани с исковата молба ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК; 2/ Може ли цената на исковете сама по себе си за обоснове прекомерност, по смисъла на чл.78 ал.5 ГПК, на платеното адвокатско възнаграждение, след като тази разпоредба посочва интереса само като критерий за минималния размер,до който съдът може да намали разноските от адвокатско възнаграждение,а не като критерий за прекомерност на направените разноски за адвокатска защита ? – въпросът обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на атакуваното определение с т.3 от ТР № 6 / 06.11.2013 год. по тълк.дело № 6 / 2012 год. на ОСГТК на ВКС и опр. № 670 по ч.гр.д. № 3982/2015 год. на ІV г.о. на ВКС; 3/ Зависи ли отговорността на ищеца за разноски в полза на ответника, при прекратяване на производството по волята на ищеца, от обстоятелството дали по делото е проведено открито съдебно заседание и изобщо производството се е развило в пълен обем , съответно от извършените до момента на прекратяването му процесуални действия , т.е. зависи ли преценката за фактическа и правна сложност на спора от последващия договарянето на възнаграждението факт на прекратяване на производството и конкретния момент на настъпването му ? и 4/ От какво се определя дали договореният и изплатен хонорар е прекомерен, в случай на прекратяване на производството - от съпоставката му с фактическата и правна сложност на делото , съответно от предмета на договора за поръчка ,сключен между страната и процесуалния й представител след връчване на исковата молба, или от случайния факт в кой последващ момент на процеса е прекратено производството ? – последните два въпроса обосновавани в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – противоречие на въззивното с преждепосочените, в обосноваване на допълнителния селективен критерий по втори въпрос, актове.
Първият от формулираните въпроси не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК: не е въведен като довод, по който въззивният съд е изложил мотиви, нито цената на иска , съобразена като база за определяне на минималното възнаграждение, по реда на Наредба № 1 / 2004 год. на минималните размери на адвокатските възнаграждения , е единствен решаващ мотив на въззивното определение , доколкото съдът кумулативно е съобразил и фазата до която фактически се е развило съдебното производство – размяна на книжа, с подаден на исковата молба отговор от ответника - жалбоподател.Дори да би покрил общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, въпросът не е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/ 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Не е посочена непълната, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване е предпоставило противоречива съдебна практика, съответно също посочена, нито са обосновани предпоставки за преодоляване на еднозначна съдебна практика, явяваща се неправилна , предвид промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Напротив, последователната практика на касационната инстанция и че присъдимата върху главницата законна лихва не се включва в цената на иска, а Наредба № 1/2004 год.за минималните размери на адвокатските възнаграждения оперира единствено с понятието „цена на иска„.
Вторият от въпросите също не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд , аналогично на по-горе посоченото, не е приел да възмезди минималния размер на адвокатско възнаграждение,определимо съгласно Наредбата, единствено по съображения относно цената на иска, а и съобразно фактически осъществените от ответника, чрез процесуалния му представител действия, на практика съобразявайки единствено реално осъществените такива, в обхвата на преценката за фактическа и правна сложност на делото, респ. приспадайки от възмездимото възнаграждение част, припадаща се на обичайно дължимите при нормално развитие на производството процесуални действия, практически неосъществили се. Необосноваването на общия изключва необходимостта от коментар на сочения допълнителен селективен критерий.
Третият и четвъртият от въпросите обективно се свеждат до един, обобщим до следното : Подлежи ли на намаляване, поради прекомерност, при възражение основано на чл.78 ал.5 ГПК, възмездяването на договорено и изплатено от ответника адвокатско възнаграждение, в случай,че производството не се развие с обичайните си фази и продължителност, напр. приключи с прекратяването му, по волята на ищеца, респ. реално осъществените процесуални действия са ли обект на преценката за фактическа и правна сложност на спора? Така конкретизиран въпросът покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, като се явява обоснован и допълнителния селективен критерий с опр.№ 670 по ч.гр.д.№ 3982/ 2015 год. на ІV г.о. на ВКС. Цитираната т.3 на ТР № 6/2013 г. по тълк.дело № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС касае приложимостта на пар.2 от ДР на Наредба № 1 / 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения , отричайки задължителността, като минимален праг на възмездимо адвокатско възнаграждение , на трикратния размер на минималните възнаграждения, предвидени в Наредбата. Опр.№ 670 , обаче, е постановено в идентична на настоящата хипотеза – прекратено преди постановяване на съдебен акт по съществото на спора производство, вкл. преди провеждане на първо редовно съдебно заседание, чрез оттегляне на исковете от ищеца, в хипотезата на сключен от ответника договор за процесуално представителство за цялото съдебно производство, до приключването му, както и заплатен пълния размер на уговореното адвокатско възнаграждение преди прекратяването на производството. В същото е прието,че доколкото чл.78 ал.5 ГПК не предвижда освобождаване - пълно или частично - от отговорността за разноски на други основания, освен при прекомерност и след като прекомерността се съобразява на база на фактическата и правна сложност на делото ,а последната се преценява с оглед въведените в спора факти и изложените въз основа на тях правни твърдения, но не и с оглед конкретно извършените от страните процесуални действия,то ако договорът между страната и нейния довереник е сключен за процесуално представителство по цялото дело, реално осъществилите се последващо процесуални действия нямат значение досежно преценката за фактическата и правна сложност, респ. не са преценими по възражение за прекомерност на възнаграждението по чл.78 ал.5 ГПК.Следователно, решаващият състав е приел, че фактическата и правна сложност на спора е преценима към момента на сключване на договора за правна помощ и определяне на дължимото по същия възнаграждение и е без значение за преценката на последната реално осъществилото се процесуално представителство.
Настоящият състав, в отговор на поставения правен въпрос,намира следното :
Законът действително не предвижда конкретен и задължителен момент, към който страната по спора следва да заплати възнаграждение за процесуалното си представителство от адвокат, освен крайният възможен такъв, нито ограничава правото за договаряне му до еднократно упражняване. Както ищецът,така и ответникът могат да договорят такова в началото – с подаване на исковата молба или на отговора на същата, но и в хода на производството, съобразявайки междувременно осъществилите се процесуални действия, предопределящи нова и различна преценка за действителната правна и фактическа сложност на делото, респ. и различна преценка за адекватно адвокатско възнаграждение. Следва да се държи сметка за обстоятелството, че преценима е както правната, така и фактическата – различна от правната, макар предопределена от нея – сложност на делото. Правната сложност е предпоставена от броя и основанието на исковете, вида и обхвата на противопоставените възражения на ответника, съдържанието и броя на въведените в спора факти и обстоятелства от всяка от страните, правните институти, приложими при разрешаването на спора, относима задължителна съдебна практика, а фактическата – от необходимите за доказване и обосноваване тезите на страните процесуални действия, в съответствие с въведените за относими факти и обстоятелства, вкл. необходимите за преодоляване защитата на противната страна процесуални действия и продължителността на производството, с оглед всички тях. Съгласно т.3 на ТР № 6/2013 год. по тълк.дело № 6 / 2012 год. на ОСГТК, преценката за прекомерност по смисъла на чл.78 ал.5 ГПК винаги предпоставя мотивирано изследване на фактическата и правната сложност на делото. Следователно, фактически осъществилите се процесуални действия , наред с изначално очакваното съдържание на правния спор, с оглед предмета му и основанието на иска, както и съдържанието на защитата, според настоящия състав са също съобразими при преценка за адекватността на договореното възнаграждение.Следва да бъде споделено, обаче, разбирането на съда, постановил опр.№ 670 по ч.гр.д.№ 3982 / 2015 год. на ІV г.о. на ВКС, че когато спорът сам по себе си предпоставя фактическа и правна сложност, обосноваваща договорения размер, последващо неосъществилите се, присъщи за разрешаването му и в този смисъл обичайни процесуални действия, чието неосъществяване е резултат от процесуалното поведение на противната страна, не предпоставя частично възмездяване на вече договореното адвокатско възнаграждение. Ответникът не е длъжен да се съобразява с хипотетичната възможност за оттегляне или отказ от исковете. Само ако изначално и независимо от осъществилите се процесуални действия това възнаграждение се явява неадекватно на фактическата и правната сложност на спора, независимо от последващо развилите се конкретни процесуални действия,то подлежи на намаляване, на основание чл.78 ал.5 ГПК.Ако пък е уговорено в занижен спрямо очакваните, но и в действителност осъществили се процесуални действия, то няма пречка да бъде завишено с последващо уговорено от страната допълнително адвокатско възнаграждение. Няма законово основание, вкл. изводимо по аналогия, от което да се приеме, че неосноваващо се на процесуалното поведение на страната /претендираща възмездяване на разноски, с оглед позитивен за същата резултат по делото – чл.78 ал.3 ГПК /прекратяване на производството,напротив - провокирано от противната страна прекратяване / следва да остави в тежест на спечелилата страна разноски, които е договорила и разплатила именно в причинна връзка с поведението на противната и за които няма законово основание да ревизира / измени / правоотношението си с процесуалния представител. Единственото условие, както се сочи и в опр.№ 670 по ч.гр.д.№ 3982/2015 год. на ІV г.о. на ВКС и което настоящият състав напълно споделя, е възмездимите разноски да са извършени / т.е. адвокатското възнаграждение, договорено за пълно процесуално представителство да е разплатено/ до узнаване от представляваната страна за прекратяване на производството , с оттегляне или отказ от исковете.
Следователно, отговорът на правния въпрос е : Подлежащо на възмездяване, при условията на чл.78 ал.3 ГПК, адвокатско възнаграждение не може да бъде намалявано поради прекомерност , на основание чл.78 ал.5 ГПК, само предвид факта, че производството не се е развило напълно, т.е. само предвид факта , че не са се осъществили всички очаквани процесуални действия, за които е било заплатено възнаграждение за процесуално представителство. В тази хипотеза възнаграждението може да бъде намалено, като прекомерно, само ако още към момента на договарянето му е било несъответно на очакваната фактическа и правна сложност на делото.
С оглед отговора на правния въпрос, частната жалба на Н. следва да бъде уважена, тъй като реално осъществилите се процесуални действия в конкретния случай не са в причинност с поведение на С., а на ищцовата страна и фактическата и правна сложност на спора, независимо от реално осъществилите се процесуални действия до прекратяването на производството – т.е. преценима от съдържанието на исковата молба и отговора на същата - предпоставя значителна такава сложност, с оглед изтъкнатите и от Н. съображения, изброени по-горе : спор с международен елемент, предпоставящ изследване на гръцкото материално право /застрахователно,деликтно,транспортно/, проучване продължителните извънсъдебни отношения между страните, боравене с документи на чужд език. Освен това, намаляването поради прекомерност, на основание чл.78 ал.5 ГПК, не предпоставя задължително свеждане на възмездимото адвокатско възнаграждение до минимума , съгласно Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В случая договореното възнаграждение не е в пъти / дори един / повече от дължимото съобразно минимума, което настоящият състав намира за разумно и компенсируемо в така договорения размер, предопределен и от желанието и правото на страната да получи надеждна, квалифицирана и компетентна правна помощ, естествено предполагаща по-високо заплащане.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3194 / 27.09.2016 год. по ч.гр.д.№ 4117 / 2016 год. на Софийски апелативен съд.
ОТМЕНЯ определение № 3194 / 27.09.2016 год. по ч.гр.д.№ 4117 / 2016 год. на Софийски апелативен съд, в тази му част поправено по реда на чл.247 ГПК с опр. № 364/01.02.2017 год., с което е потвърдено определение от 20.06.2016 год. по гр.д.№ 8086/2015 год. по описа на Софийски градски съд , в частта, в която със същото е оставена без уважение молбата на Сдружение „ Национално бюро на българските автомобилни застрахователи „ , за допълване на определение от 11.05.2016 год. за прекратяване на производството по гр.д.№ 8086/2015 год. на СГС,с присъждане на разноски, по реда на чл.248 ГПК, до пълния претендиран размер от 13 077,78 лева и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Н. Б. и Н. Н., на основание чл.78 ал.3 ГПК да заплатят на „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи ” /Н./ допълнително разноски,в размер на 4 488 лева / всеки от тях сума от 2 244 лева /, съставляващи заплатено от Н. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по гр.д.№ 8086 / 2015 год. на СГС.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 3194/27.09.2016 год. по ч.гр.д.№ 4117/2016 год. на Софийски апелативен съд, в частта му, в която със същото е частично отменено определение от 20.06.2016 год. по гр.д.№ 8086/2015 год. по описа на Софийски градски съд и Надежда Б. и Н. Н. са осъдени да заплатят на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи„ /Н./ , на основание чл.78 ал.3 ГПК, сумата от 8 604, 48 лв. – възмездяване на понесени от С. разноски.
Определението не подлежи на обжалване .



ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :