Р Е Ш Е Н И Е
№ 93
София 27.10. 2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на двадесет и осми април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при участието на секретаря Милена Миланова, като изслуша докладваното от съдията Костова т.д. № 1882 по описа за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.290 и сл. от ГПК .
Образувано е по касационна жалба на [фирма] в н. срещу решение № 49/24.02.2015г., постановено по в.т.дело № 434/2014г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение №16/11.04.2014г. по т.дело № 22/2013г. на Разградския окръжен съд.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за незаконосъобразност, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК. Според жалбоподатгеля въззивният съд не е обсъдил всички направени от касатора – въззивник доводи и възражения във въззивната жалба отнасящи се до главния и евентуален иск, обсъден е единствено АУДВ №269/7.08.2002г. и издадения въз основа на него изпълнителен лист. Не са обсъдени АУДВ №21/24.07.2006г. и АУЧДВ № 8/10.03.2008г., възраженията му относно характера на установените с тях плащания / главници и лихви/, както и че по отношение на тези вземания няма данни да има образувани изп. дела. Според касатора неправилно е прието, че вземанията на държавата в производството по несъстоятелност се погасяват с петгодишна давност, тъй като вземанията, преоформени по реда на ЗУНК, имат периодичен характер; доколкото се касае до вземания, за които има издадени изпълнителни листове на основание чл.237 ГПК /отм/, се поддържа, че разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД е неприложима, а за АУЧДВ № 21/24.07.2006г. и АУЧДВ № 8/10.03.2008г., за които няма образувано изп.дело / а за втория акт няма издаден изпълнителен лист/ необосновано съдът е приел, че давността е прекъсната с образуваното изп.дело № 789/2004г. По отношение на отхвърления евентуален иск се поддържа незаконосъобразност и необоснованост на решението, с твърдението, че за едно и също вземане е начислявана наказателна лихва върху пълния размер на главницата в лева и щатски долари след датата на издадените изп. листове, като е начислявана наказателна лихва до датата на откриване на производство по несъстоятелност. Същевременно е начислявана и законна лихва върху едно и също вземане за един и същи период от време. Касаторът счита за недопустимо едновременно да се претендира обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД и договорна мораторна неустойка за едно и също неизпълнение. Кредиторът е упражнил правото си на избор между договорната и законова санкция при неизпълнение на паричното задължение, като с подадените молби за издаване на изпълнителни листове от 2004г. и 2007г. е поискал върху главницата да бъде начислена законна лихва за забава. Искането е за отмяна на решението и уважаване на отрицателните установителни искове, с които да бъде признато за установено, че не съществува приетото от синдика в списъка по чл.686, ал.1, 1 ТЗ частно държавно вземане.
Ответникът по жалбата НАП – София, чрез своя процесуален представител оспорва касационната жалба. Представя писмени бележки в открито съдебно заседание. Прави се искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение като разгледа жалбата и провери обжалваното решение, с оглед на заявените касационни основания, прие за установено следното:
Касационният контрол е допуснат в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по два въпроса:1. За задължението на въззивният съд да обсъди доказателствата и да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания, при допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и 2. Допустимо ли е начисляването на наказателни лихви за забава и законна лихва за забава върху едно и също вземане, за един и същи период на забава в частност когато вземането е преоформено по реда на ЗУНК, договорени до 31.12.1990г. при допълнителния критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съдът е сезиран с предявен от [фирма] в н. /решение №1/7.02.2012г., по т.д. № 87/2011г. на Разградския окръжен съд/, отрицателен установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ за признаване за установено по отношение на НАП – [населено място], че няма вземане в общ размер от 2 117 657.45 лв., включено в списъка на приетите вземания с определение № 49 от 12.02. 2013г. по т.дело № 87/2011г. на Разградския окръжен съд. Съществуването на вземането е оспорено на основание на изтекла погасителна давност. При условията на евентуалност, ако бъде отхвърлено правопогасяващото възражение за изтекла давност, ищецът твърде, че не съществува вземане за част от приетите от синдика лихви върху главницата в лева и щатски долари за сумата от 570 348.88 лв., от които 522 985.87 лв. начислена след издаването на изп. лист от 2007г. до 6.02.2012г. / датата на откриване на производството по несъстоятелност/ наказателна лихва в щатски долари и лева/, и за сумата от 47 363.01 лв. като погасена чрез плащане, извършени от [фирма] в н. на датите 15.02.2007г. / 5076.35 лв./ на 4..04.2007г. / 8 793.85 лв./ и на 14.06.2007г. /33 492.81 лв./, които е следвало да бъдат приспаднати от законната лихва за забава или от наказателната лихва, присъдена с изпълнителните листове. В исковата молба са изложени твърдения, че в изп. лист от 14.07. 2004г. и от 2007г. е присъден целия размер на главницата по ЗУНК/ в щ.д. и лева/, ведно с дължимите наказателни и договорни лихви за забава върху неизплатената част от главницата, като дружеството е осъдено да заплаща след датата на изп. листове единствено и само законната лихва за забава върху неизплатената част от главницата, но не и наказателната лихва по договорите, с които са преуредени задълженията на дружеството към държавата по ЗУНК. Присъдената наказателна лихва по двата изп. листа е в размер на 407 169.76 лв. НАП е предявила вземане в размер на 522 985.87 лв., представляваща наказателни лихви върху главницата за периода от 26.01.2007г. до 6.02.2012г., като едновременно за същия период от време върху пълния размер на главницата е начислена законна лихва за забава, което счита за незаконосъобразно.
С решение №16/11.04.2014г., по т.дело № 22/2013г., Разградският окръжен съд е отхвърлил като неоснователни отрицателните установителни искове / главен и евентуален/, предявени от касатора [фирма] в н. по чл.694 ТЗ за признаване за установено по отношение на НАП –София, че не съществуват приетите от синдика вземания на агенцията на частно държавно вземане в общ размер на 2 117 657,45лв., представляваща главница и лихви, както и вземане за сумата от 570 348.88 лв., представляваща начислена лихва / по евентуалния иск/.
Решението е потвърдено с обжалваното решение на Варненския апелативен съд.
Съдът е приел за безспорни фактите: С договор от 10.01.1995г. и допълнително споразумение към него от 6.12.1998г., и договор от 30.07.1999г., сключени между МФ, Министерство на промишлеността и ответното дружество, в качеството му на правоприемник на [фирма], на основание чл.12 от Закона за уреждане на необслужваните кредити / ЗУНК/, договорени до 31.12.1990г. са преуредени задълженията на дружеството към Б. [фирма] и [фирма] в размер на 18 837,40лв и 400 000 щатски долара като задължения към държавата, като за тях са издадени три броя актове за установяване на частно държавно вземане : 1.АУЧДВ № 269/07.08.2002г. за вземане на държавата към 1.08.2002г. към [фирма] в размер на 17 763,51лв и 345 317,96 щатски долара, от които по левовия кредит - 7 865,55лв. главница, 7 419,70лв. редовна лихва и 2 478,26лв. наказателна лихва, а по валутния кредит към тази дата – 224 000 щатски долара главница, 67 957,56 щатски долара редовна лихва и 53 360,40 щатски долара наказателна лихва; 2. АУЧДВ № 21/24.07.2006г., съгласно който за периода от 1.08.2002г. до 05.07.2006г. вземането на държавата, извън установеното с Акт № 269/07.08.2002г., е в размер на 12 631,45лв. и 392 055,89 щатски долара, от които 7 534,96лв главница по левовия кредит, 406,28лв. редовна лихва и 4 690,21лв. наказателна лихва, а по валутния кредит – 176 000 щатски долара главница, 10 745,77 щатски долара редовна лихва и 205 310,12 щатски долара наказателна лихва и 3. АУЧДВ № 8/10.03.2008г., съгласно който за периода от 5.07.2006г. до 20.02.2008г. държавата има изискуемо вземане срещу [фирма] , извън установеното с Акт № 21/24.07.2006г. в размер на 5 574,45 лв. и 110 823,87 щатски долара, от които по левовия кредит 2 825,61лв. главница, 64,32 договорна лихва по чл.2, ал.1, б”а” от договора от 10.01.1995г. и 2 684,52лв. наказателна лихва по чл.6 от договора / върху главниците в лева и щатски долари/, а вземането по валутния кредит – 110 823,87лв наказателна лихва, начислена върху главниците във валута, установени с предходните два акта. Прието е също за установено, че АУЧДВ са влезли в сила и на основание чл.237 ГПК/отм/ в полза на НАП са издадени два изпълнителни листа: 1. За вземанията по АУЧДВ №269/7.08.2002г. изп. лист от 14.07.2004г., издаден по гр.дело №01204/2004г. на СРС; 2. За вземанията по АУЧДВ № 21/24.07.2006г. изпълнителен лист от 26.01.2007г. по гр.дело № 23168/2006г. на СРС. Изпълнителните листове, освен присъждане на посочените вземания в лева и валута по двата АУЧДВ, съдържат осъждане на длъжника за заплащане на законна лихва върху главниците, считано от 12.03.2004г. по АУЧДВ №269/7.08.2002г. и считано от 3.11.2006г. по АУЧДВ №21/24.07.2006г. Пред СИС при Разградския районен съд е било образувано изпълнително дело №789/2004г. въз основа на изп. лист от 14.07.2004г., към което е присъединен изп. лист от 26.01.2007г.
Съдът се е произнесъл по възражението на касатора за погасяване поради изтекла давност на вземанията на НАП по издадените АУЧДВ. Възражението е отхвърлено като неоснователно. Прието е, че разсроченото от кредитора или по взаимно съгласие на страните с погасителен план плащане на дълга няма характер на задължение с периодично плащане по смисъла на чл.111, б”в” ЗЗД и за погасяването му се прилага общата петгодишна давност. За вземанията по ЗУНК, разсрочени във времето с погасителен план, ТР №3/2001г. на ОСГТК на ВКС е неприложимо. Първият АУЧДВ е съставен на 7.08.2002г.и с издаването на изпълнителен лист на 14.07.2004г. е прекъснато течението на давността, от който момент е започнала да тече нова погасителна давност. Прието е също, че течението на погасителната давност е прекъснато с образуваното изп. дело №789/2004г. Съдът се е позовал на Постановление №3/80г. на П. и на решение №148/4.10.2010г. по т.дело № 1055/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и такава не тече докато трае изпълнителния процес на основание чл. 116б”в” ЗЗД и чл.115, ал.1, б”ж” ЗЗД. Счетено е, че възражението за изтекла давност е неоснователно, поради осъществени от длъжника плащания на дълга и предприетите от кредитора действия по принудителното им събиране в изпълнителното производство, което не е прекратено.
По евентуалния иск, по спорния между страните въпрос, дължат ли се наказателни лихви след издаването на втория изпълнителен лист от 26.01.2007г. за главницата, за която има начислени законни лихви с издадените изпълнителни листове, ВАС е изложил съображения, че наказателни лихви се дължат Изводът му е мотивиран със сключения между страните на 10.01.1995г. договор за уреждане на задълженията на дружеството, произтичащи от необслужвани кредити към търговски банки, договорени до 31.12.1994г. и по конкретно на чл.6, в който е уредено заплащане на наказателни лихви за всеки ден забава за погасяване на главницата в лева и валута, както и на чл.4 на договора от 30.07.1999г., в който е уредено аналогично задължение. Правопораждащият задължението на дружеството юридически факт за заплащане на мораторна неустойка / наказателна лихва/ не е възникнал единствено въз основа на волята на двете страни по договора, а е в резултат на уреждане на взаимоотношенията им по реда на ЗУНК, поради което е направен извод за неприложимост на съдебната практика, съгласно която не могат да се претендират едновременно договорна неустойка и мораторна лихва в размер на законната лихва, защото представляват две обезщетения за едно и също нещо. Изводът е за неоснователност на претенцията на ищеца за неправомерно начислена от държавата наказателна лихва за периода от 26.01.2007г. до 6.02.2012г. Обсъдени са приети пред двете инстанции заключения на ССЕ, като съдът е приел, че съгласно заключението на ССЕ, назначена от ВАС, общия размер на наказателната лихва по главницата в щатски долари и лева за периода от 15.12.1999г. до 7.02.2012г. е 917 918.17 лв., т.е. с 186.05лв. по – малко от начислената от НАП наказателна лихва.
По правните въпроси:
1.За задължението на въззивният съд да обсъди доказателствата и да отговори на всички заявени в жалба оплаквания, при допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Процесуалноправният въпрос за мотивирането на въззивното решение е обсъждан многократно в създадената при действието на отм. ГПК и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. задължителна практика на ВКС. Според задължителните указания в ППВС №7/65г. и т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, мотивите към въззивното решение трябва да отразяват решаващата дейност на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на правния спор. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд извършва самостоятелна преценка на събраните по надлежния ред пред двете инстанции доказателства, като въз основа на тях формира свои фактически и правни изводи по спорния предмет, при обсъждане на всички доводи и възражения на страните, а пропускът да стори това представлява съществено процесуално нарушение, основание за отмяна на въззивното решение. Тези задължителни за съдилищата указания са възприети във формираната при действието на новия ГПК по реда на чл.290 от ГПК задължителна за долните съдилища съдебна практика, по която е допуснато касационното обжалване, както и решение №331/04.07.2011г. по гр.д.№1649/2010г. на IV г.о., решение №134/ 19.11.2015г. по т.д.№3495/2014г. на II т.о., решение №283/14.11.2014г. по гр.д.№1609/2014г. на IV г. о., решение №212 от 01.02.2012 г., по т.д.№1106/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №202 от 21.12.2013 г. по т.д.№866/2012 г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №63 от 17.07. 2015г. по т.д.№674/2014 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др./, с които е прието, че в задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което задължение произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Настоящият състав на ВКС, възприемайки изцяло дадените разрешения в посочената задължителна практика.
По съществото на касационната жалба:
Неоснователно е възражението за недължимост на главницата по левовия и валутен кредит, поради изтекла тригодишна погасителна давност.
Оплакването на касатора за неправилност на въззивното решение се свежда до извода на ВАС, че за главницата по левовия и валутен кредит се прилага общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД, а не тригодишна давност по чл.111, б”в” ЗЗД. Решението на съда не противоречи на разпоредбата на чл.110 и чл.111, б”в” ЗЗД. Задължението за плащане на преобразуваното задължение по договорите за кредит към търговските банки, в такова към държавата е едно, но погасяването му е уговорено да става на определени вноски по приет от страните погасителен план, като неразделна част от договора. Съгласно ТР №3/2012г. на ОСГТК на ВКС „периодично” е това плащане, което се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите Разсрочването на главницата по договорите за кредит не я транформира в периодично плащане, за което да е приложима кратката погасителна тригодишна давност.
Размерът на приетото вземане за главница по левовия и валутен кредит е 606 968, 57 лв. Въз основа на АУЧДВ №269/7.0. 2012г. и АУЧДВ №21/24.07.2006г., като несъдебни изпълнителни основания, са издадени два изпълнителни листа на основание чл.237 ГПК отм. за сумите от 400 000 щ.д. главница по валутния кредит – изп. лист от 14.07.2004г. и за сумата от 7 865.55 лв. / по първия акт/ и 7534.96 лв. /по втория акт/- изп. лист от 26.01.2007г. По изп. лист от 14.07.2004г. е образувано изп. дело №789/2004г., а в последствие присъединен и изп. лист от 26.01.2007г. На стр. 100 на т.дело № 22/2013г. на Разградския окръжен съд е приложено разпореждане за разпределение на постъпилите суми по изпълнителното дело от 10.05.2007г., от което може да се направи извод, че към тази дата са проведи изпълнителни действия, които са прекъснали течението на давността за вземанията по двата изп. листа, съгласно т.10 на ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. С предприетите действия на принудително изпълнение на основание чл.116, б”в” ЗЗД давността се прекъснато. Към датата на подаване на молбата за откриване на производството по несъстоятелност по чл.625 ТЗ от НАП 19.08.2011г. давностният срок по чл.110 ЗЗД не е изтекъл. Подаването на молбата по чл.625 ТЗ също прекъсва давността относно предявените вземания по актовете за установяване на частно държавно вземане, съгласно чл. 628а ТЗ. Следва да се има предвид също, че е налице признание на дългове за частно държавно вземане за сумите от 605 804 щ.д. и 14 974.19 лв. към 21.09.2004г. от дружеството с молба от 29.09.2004г., което изявление също прекъсва течението на давността на основание чл.116 б”а” ЗЗД.
От изложеното следва, че установителният иск за сумата от 606 968.57 лв. е неоснователен и в тази част решението на Варненския апелативен съд следва да бъде оставено в сила.
По възражението за недължимост на приетите и одобрени от съда по несъстоятелността вземания за лихви в размер на 1 508 868.88 лв.
Ищецът обосновава несъществуването на вземаните за лихви с изтичане на тригодишния срок по чл.111 б”в” ЗЗД.
Основателно е оплакването на касатора за постановяване на решението при съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.236, ал.2 ГПК. Въззивното решение е постановено при липса на обсъждане и произнасяне по релевирани възражения и доводи на въззивника във въззивната жалба. Не са обсъдени всички доказателства от значение за изхода на делото за приетите вземания за лихви. Варненският апелативен съд не се е произнесъл по правопогасявощото възражение за изтекла погасителна давност за лихвите / редовна, наказателна и законна/, установени с АУЧДВ № 269/7.08.2002г., АУЧДВ № 21/24.07.2006г., АУЧДВ № 8 /10.03.2008г. Произнасянето, че приетото вземане на НАП се погасява с петгодишна давност, ако се отнася и до лихвите, е в нарушение на разпоредбата на чл. 111б”в” ЗЗД. Не са обсъдени доводите за погасяване на вземанията за лихви по двата кредита с изтичането на краткия давностен срок по чл.111 б”в” ЗЗД. Тъй като изпълнителните листове са издадени на основание АУЧДВ, а същите представляват извънсъдебно изпълнително основание за издаване на изпълнителен лист по чл.237 б”и” ГПК отм./ чл.87, ал.2 ЗСДВ ред. ДВ бр. 46 от 2002г./, и не установяват със сила на пресъдено нещо вземането, правните последици на чл.117, ал.2 ЗЗД не са приложими, т.е. прилага се тригодишната давност за всички лихви. Изобщо не е обсъден АУЧДВ № 8/10.03.2008г., за който няма издаден изпълнителен лист и по тази причина не са предприети принудителни изпълнителни действия за събиране на установените с него вземания. С акта е установено частно държавно вземане за наказателни лихви по левовия и валутен кредит за периода 5.07.2006г. до 20.02.2008г. в размер на 64.32лв. редовна лихва, 2684.52 лв. наказателна лихва и 110 823.87 щ.д. наказателна лихва, които са включени в приетото вземане от 1 508 868.88 лв. Като се има предвид, че молбата за откриване на производство по несъстоятелност е подадена на 19.08.2011г. / според отразеното в решението по т.д.н. № 87/2011г./, а с АУЧДВ №8/10.03.2008г. са установени вземания за лихви за период от 5.07.2006г. до 20.02.2008г. за времето три години назад, считано от 19.08.2011г., лихвите с падеж преди 19.03.2008г. ще са погасени по давност. Не е обсъден доводът на ищеца за приспадане на сумата от 47 363.01 лв., платена за погасяване на изтекли лихви. Не е обсъдено заключението от 6.01.2015г. на ССЕ, в което в т.2 е посочено, че между начислените и претендирани от НАП лихви, за периода от 15.06.1999г. до 7.02.2012г., се явява разлика от 50 438.44 лв. - погашение от постъпили по изп. дело 789/2004г. суми от проведени изпълнителни действия.
От горното следва, че при постановяване на атакувания съдебен акт, въззивният съд е допуснал нарушения на съществени съдопроизводствени правила, довели до неправилност на формираните фактически и правни изводи по установителния иск за установяване несъществуване на вземане в размер на 1 508 868.88 лв., касационно основание по чл.281, т.3 пр. второ ГПК за касиране на решението. В тази обжалвана част решението ще следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на Варненския апелативен съд, поради необходимост за извършване на нови съдопроизводствени действия – чл.293, ал.3 ГПК. При новото разглеждане на делото Варненският апелативен съд следва да съобрази постановките на т.10 и т.14 на ТР №2 от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС във връзка с възражението на ищеца за погасяване на вземането за лихви по давност, като се съобразят действията по изп. дело №789/2004г. Ще следва да бъде назначена ССЕ за установяване на размера на лихвите, които евентуално са погасени по давност, тъй като изводи не могат да се направят от заключенията на ССЕ, приети от двете инстанции.
По предявения евентуален иск:
Касаторът поддържа, че приетото вземане, представляващо наказателни лихви за времето до 6.02.2012г. / датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност/ за сумата от 522 985.87 лв. е несъществуващо доколкото за същия период от време е предявено и прието вземане за законна лихва, присъдена по двата изп. листа върху главницата.
По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване: „Допустимо ли е начисляването /кумулирането/ на наказателни лихви за забава и законна лихва за забава върху едно и също вземане, за един и същи период на забава в частност, когато вземането е преоформено по реда на ЗУНК, договорени до 31.12.1990г., при допълнителния критерий на т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
ЗУНК регламентира преоформяне на посочените от него в чл.1 кредити като задължения към държавата и издаването на държавни дългосрочни облигации срещу тези кредити при установени в закона условия. Размерът, падежът, гратисният период и другите елементи на всяко едно конкретно задължение се регламентират чрез сключване на договор между министъра на финансите, оправомощения от Министерския съвет орган и държавното предприятие. Договорът за уреждане на задълженията към държавата, произтичащи от необслужвани кредити към търговските банки, договорени до 31.12.1990г. придобива силата на закон за страните на основание чл.20а ЗЗД, независимо от обстоятелството, че страните са задължени да го сключат при ограничена договорна свобода при спазване на изискванията на закона, каквито регламентира напр. разпоредбата на чл.12, ал.2 ЗУНК. Обстоятелството, че отношенията между страните са уредени по специалния закон ЗУНК не изключва прилагането на разпоредбите на общия ЗЗД, доколкото прилагането им не е изключено от специалния закон.
В правната теория, в зависимост от юридическия факт, който поражда задължението, лихвите се определят на законна и договорна лихва, като последната може да бъде възнаградителна или обезщетителна.
Уговорената наказателна лихва, освен обезщетителна функция има и обезпечителна функция, сходна с тази на неустойката, както правилно е приел въззивният съд / в т.смисъл определение №591/18.07.2011г., ч.т.д. №47/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о./. В този случай наказателната лихва служи за обезщетение на причинените на кредитора вреди от забавеното изпълнение на паричното задължение за главница.
Разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД урежда последиците от неизпълнението на всяко изискуемо парично задължение, когато страните не са уговорили друго. Кредиторът има право на законна мораторна лихва срещу изпадналия в забава длъжник, без да е уговорена. Мораторната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД е само законна, като размерът й се определя от Министерския съвет - чл.86, ал.2 ЗЗД, за разлика от договорната наказателна лихва, която може да бъде по - висока, равна или по - ниска от законната лихва.
При предявен иск за парично вземане ищецът има право освен на обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, да претендира и законна лихва върху непогасеното от длъжника вземане за периода след завеждане на делото до окончателното плащане. Законната лихва се дължи като законова последица от предявяването на иска за вземането и за да бъде присъдена, е достатъчно да бъде поискана от ищеца, т.е. не е нужно претенцията за заплащането й да се индивидуализира по начина, характерен за иска по чл.86, ал.1 ЗЗД.
В правната теория и съдебна практика обаче се приема за недопустимо кумулирането на неустойка за забава на неизпълнение на парично задължение с обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за същото неизпълнение / така решение № 68/9.07.2012г. т.д. № 450/2011г. на ВКС, ТК, Іт.о., постановено по чл.290 и сл. ГПК/. В този случай кредиторът неоснователно би се обогатил, а длъжникът ще претърпи двойна имуществена санкция за едно и също неизпълнение, с което би се нарушил принципът на позитивното право за недопускане неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника. Този принцип не може да бъде изключен при договорите, сключени по ЗУНК, доколкото законът не съдържа разпоредба за кумулиране на наказателни лихви с мораторна законна лихва за възмездяване на вредите от забавено изпълнение на паричното задължение по кредита.
От горното следва, че когато страните са уговорили наказателна / мораторна / лихва за забавено изпълнение на парично задължение, съдът е длъжен да се съобрази с претенцията на кредитора, тъй като клаузата има силата на закон за тях. В този случай претенцията за мораторна законна лихва би била неоснователна, противното би довело до неоснователно обогатяване на кредитора.
Или отговорът на правния въпрос е, че е недопустимо кумулиране на наказателни лихви за забава и законна лихва за забава върху едно и също вземане, за един и същи период на забава и в частност, когато вземането по кредитите е преоформено по реда на ЗУНК, договорени до 31.12.1990г.
Решението, с което са отхвърлени исковете за лихви общо за сумата 1508 868.88 лв. ще следва да се отмени и делото да се върне на въззивния съд за произнасяне по материалното право, с което е сезиран.
С оглед на изхода от касационното обжалване, Варненският апелативен съд ще следва да се произнесе и по разноските по делото.
Водим от горното и на основание чл.290 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №49 от 24.02.2015г., постановено по в.т.дело №434/2014г. на Варненския апелативен съд, т.о., с което е потвърдено решение № 16/11.04.2014г. на Разградския окръжен съд, постановено по т.д. № 22/2013г., с което са отхвърлени исковете на [фирма] в н., [населено място], за приемане за установено, че държавата, представлявана от Националната агенция по приходите няма вземане за сумата от 1 508 868.88 лв., представляваща лихви, приети като вземания в производството по несъстоятелност на [фирма], като в тази част връща делото на Варненския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав на съда.
ОСТАВЯ в сила решение №49 от 24.02.2015г., постановено по в.т.дело №434/2014г. на Варненския апелативен съд, т.о., с което е потвърдено решение №16/11.04.2014г. на Разградския окръжен съд, постановено по т.д. № 22/2013г., с което е отхвърлен като неоснователен искът на [фирма] в н., [населено място], за приемане за установено, че Държавата, представлявана от Националната агенция по приходите няма вземане за сумата от 606 968.57 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: