Р Е Ш Е Н И Е № 8 гр. София, 21.02.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, II Наказателно отделение в открито заседание на деветнадесети януари две хиляди и двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ДИМИТРИНА АНГЕЛОВА при секретаря Илияна Рангелова и с участието на прокурор Николай Любенов, като разгледа докладваното от съдия Ангелова наказателно дело № 1141 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т.1 НПК и е образувано по жалба от защитника на подсъдимия. С присъда № 904188 от 04.11.2020г. по НОХД № 662/2018г. Благоевградски окръжен съд – Наказателно отделение, 6 състав е признал подсъдимия К. Г. Т. за виновен в това, че на 06.04.2011г. в гр. Разлог, в операционна зала в МБАЛ „Разлог“ ЕООД поради немарливо изпълнение на праворегламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – упражняване на медицинска професия по смисъла на чл.183, ал.1 от Закона за здравето, като лекар в Хирургично отделение на длъжност анестезиолог и интензивно лечение е причинил по непредпазливост смъртта на М. С. И. като при въвеждането на пациента в анестезия с поставянето на ларингоскоп причинил разраняване на лигавицата на твърдо небце на площ 3/04 см и дълбочина около 3 мм, разкъсване на дясната половина на дъгата на мекото небце с дължина 1.3 см и дълбоко разкъсване на лигавицата на глътката и задната стена на гълтача с дъговидна форма и дължина 2.5 см, достигащо до мускулния слой, в резултат на което е последвала механична асфикция от запушване на дихателните пътища с течност – вдишана кръв, с което е нарушил т.4.1 и 4.2 от Раздел II А и т. 4.4 Раздел II Б от Медицински стандарт „Анестезия и интензивно лечение“, утвърден с Наредба №10 от 04.03.2010г. и на основание чл. 123, ал.1 и чл.54 НК го осъдил на наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изпълнение отложил за изпитателен срок от три години. Съдът е осъдил подсъдимия да заплати на М. Н. Б. – И. и Е. М. И. обезщетения за претърпени от деянието неимуществени вреди съответно в размер на 55 000 лева и 50 000 лева ведно със законната лихва от датата на увреждането. В рамките на осъществен въззивен контрол по жалба от защитника на К. Т. и протест от прокурор при Окръжна прокуратура - Благоевград, Софийски апелативен съд – Наказателно отделение, 5 състав с решение № 177 от 03.06.2021г. по ВНОХД № 89/2021г. е потвърдил атакуваната пред него присъда. В касационната жалба на защитника на подс. К. Т. се сочат и трите касационни основания. В изложените съображения за незаконосъобразност на акта се декларира несъставомерност на извършеното от подсъдимия по чл. 123, ал.1 НК, тъй като се касаело „за нещастен случай, независещ от волята на подсъдимия“. Излагат се доводи за наличие на основания за приложение на привилегирования състав на чл. 123, ал.4 НК и респективно – на института на давността. Декларативно се посочват нарушения на разпоредбите на чл. 54, чл.55, чл.14, ал.2, чл.15 НК и чл. 45, чл.52, чл.110 и чл. 111, б. „в“, пр.2 ЗЗД. Изрично се уточнява, че е направено възражение пред предходните инстанции за изтекла давност по отношение на присъдената лихва, която не може да бъде по-голяма от три години назад от датата на предявяване на иска. В описаните като „съображения за съществено нарушение на процесуалните правила“ декларативно се изброяват като нарушени нормите на чл. 13, чл.14, чл.24, ал.1, т.3, чл.107, чл. 107, ал.3 и ал.5, чл.154, чл.303 и чл. 304 НПК. Явната несправедливост на наложеното на подзащитния му наказание се аргументира с осъждането му за деяние, което не е извършил. Претендира се отмяна на атакуваното въззивно решение и оправдаване на К. Т., изменение на правната квалификация на извършеното и прекратяване на наказателното производство поради изтекла погасителна давност за престъплението по чл. 123, ал.4 НК, отхвърляне на предявените граждански искове или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В срока по чл.351, ал.4 НПК е постъпило становище от поверениците на гражданските ищци и частни обвинители, в което се коментира правилността на атакуваното пред настоящия съд решение. В съдебно заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия се фокусира върху нарушението на закона, извършено от второстепенния съд с неприлагане нормата на чл. 123, ал.4 НК, тъй като подзащитният му е направил всичко, зависещо от него, за да окаже помощ на пострадалия. Неправилното приложение на закона от страна съда е рефлектирало и върху характера на постановения акт, с който наказателното производство е следвало да бъде прекратено поради изтичане на предвидената в чл. 81, ал.3 НК погасителна давност. Касаторът съзира незаконосъобразност на атакуваното решение и в неговата гражданско - осъдителна част, тъй като в нормите на чл. 110 и чл.111, б.“в“ ЗЗД законодателят бил абсолютно категоричен, че лихви за изминал период могат да бъдат присъдени за три години назад от датата на предявяване на иска. Моли да бъде уважена депозираната жалба. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец М. Б. – адв. К. поддържа депозираното становище и заявява, че решението на Апелативен съд е правилно и законосъобразно, почиващо на доказателствата по делото, които обосновават и уважената гражданскоправна претенция. Повереникът на гражданския ищец и частен обвинител Е. И. – адв. Г., счита касационната жалба за неоснователна и моли атакуваното решение да бъде оставено в сила. В съдебно заседание прокурорът поддържа позицията, че обстоятелствата, свързани с механизма на получаване на травматичните увреждания от М. И., довели до механична асфикция, са изяснени в пълен обем от въззивната инстанция при верен прочит на наличните по делото доказателства. Правилна е била преценката на съда, че в заключението на приетата съдебно-медицинска експертиза се съдържат всички необходими релевантни отговори както за причината за смъртта на пострадалия, така и за поведението на подсъдимия, което не сочело на предприемане на действия за облекчаване положението на И., а към продължаване опитите за ларингоскопия. В този смисъл и законът е бил приложен правилно от Апелативен съд при преценката, че с действията си Т. е осъществил от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл. 123, ал.1 НК. Поради определяне на наказанието към минималния, визиран в санкционната част на приложимата правна норма, размер, то не са налице основания и за неговото намаляване. Моли касационната жалба да бъде оставена без уважение. Подсъдимият К. Т. не се явява, за да заяви личната си позиция по спора. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните, изложеното в жалбата на защитника на подсъдимия и в рамките на своите правомощия, прецени, че тя е допустима, но неоснователна. При релевиране от касатора на всички касационни основания, между които е и съществено нарушение от страна на съда на процесуалните правила, рефлектирало върху правата на някоя от страните в процеса, в принципен план съдът следва да ангажира вниманието си първоначално с разглеждане на този въпрос, тъй като при подобна констатация, би се обезпредметило произнасянето по останалите наведени от касатора доводи. Настоящата жалба не предполага подобно отношение, тъй като напълно декларативно касаторът посочва, и то в техния цифров еквивалент, нарушени от страна на възивния съд основни принципи на наказателното правораздаване – разкриване на обективната истина /чл.13 НПК /, вземане на решения по вътрешно убеждение /чл.14 НПК/, както и неспазени изисквания при събирането и проверката на доказателствата, налагащи те да бъдат подложени на внимателна проверка и да бъдат събирани както такива, които разобличават обвиняемия или отегчават неговата отговорност, така и други, които го оправдават или смекчават отговорността му /чл.107, ал.3 и ал.5 НПК/, незадължителния характер на експертното заключение /чл.154 НПК/. Като нарушение се сочи и непрекратяване на производството поради изтичане на погасителната давност за наказателно преследване или нарушение на запретата в чл. 303 НПК присъдата да почива на предположения. Липсата на конкретни доводи за тези твърдения относно пропуски в правоприлагащата дейност на контролирания съд, не само не обвързва, но и прави обективно невъзможно произнасянето на касационната инстанция по тях. Подобно е отношението на настоящия състав и към соченото като касационно основание - т.3 на чл. 348, ал.1 НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Неналичието както на ясно изразена претенция за тази позиция, така и на каквито и да било доводи в нейна подкрепа, не предполага произнасяне на съда и в тази част. Всъщност изискващи отговор от този съдебен състав, въпроси, поставени от защитата и пред предходните инстанции, са относно правилното приложение на закона и конкретно доколко действията на подсъдимия не покриват признаците на състав на престъпление по чл. 123, ал.4 НК, водещи, при позитивен отговор, до прекратяване на наказателното производство по делото поради изтичане на визирания в закона давностен срок за наказателно преследване и дали не е нарушен закона и в гражданскоправната част на актовете с уважаване от съдилищата на тези претенции на М. Б. - И. и Е. И. въпреки изтичане на предвидената в ЗЗД давност както по отношение на главницата, така и по отношение на присъдените лихви. Акцент върху тези свои претенции защитата поставя и в рамките на откритото съдебно заседание пред Върховния съд. Първият, поставен за разрешаване, въпрос е, дали деятелността на подсъдимия покрива обективните и субективните характеристики на състава на престъплението по чл. 123, ал.1 НК и съответно дали са налице основания за прилагане на привилегирования по ал.4. Напълно коректно и без изопачаване на действителния им смисъл, контролираният съд е разчел съдържимото в доказателствените източници, за да достигне до извода си, че Т. чрез своите действия и бездействие, окачествени като немарливо изпълнение на неговата правнорегламентирана дейност, пряко е причинил реализирания престъпен резултат – смъртта на пациента М. И.. Всъщност тази аналитична дейност не е била и особено затруднена от релевантната информация по делото, тъй като носителите на доказателствена информация в тази насока са напълно еднопосочни - установените при аутопсия на тялото на М. И. наранявания - разраняване на лигавицата на твърдо небце на площ 3/04 см и дълбочина около 3 мм, разкъсване на дясната половина на дъгата на мекото небце с дължина 1.3 см и дълбоко разкъсване на лигавицата на глътката и задната стена на гълтача с дъговидна форма и дължина 2.5 см, достигащо до мускулния слой, са причинени от въздействие в резултат на груби опити от страна на подсъдимия за интубиране на пациента, които не са преустановени дори след възприетия от негова страна първоначален излив на кръв. Многогодишният опит на подсъдимия, афиширан от него и пред съдебните инстанции, специалността му по анестезиология и реанимация, са предполагали както специфични знания, така и адекватна реакция по обезпечаване на методи при твърдяна от негова страна предстояща трудна интубация на М. И., а не аспириране на кръвта и продължаване на опитите за интубиране чрез ларингоскоп – инструментът, който е причинил разкъсванията. Единността на гласните доказателствени източници в тази насока, се затвърждава и от съответстващите им заключения на съдебно-медицинска експертиза на труп и комплексна съдебно – медицинска експертиза, с които съдът основателно се е съобразил именно поради липсата на противоречие и пълна еднопосочност. Категорично установената причина за кървенето – механични, травматични увреждания с инструменти от страна на подсъдимия, от което кървене е последвала и смъртта на пострадалия в резултат на механична асфикция от запушване на дихателните пътища с течност – вдишана кръв, безсъмнително сочи като субект на конкретното престъпление подсъдимия К. Т.. След тази констатация вниманието на съда следва да се насочи върху основателността на претенцията на касатора, че подсъдимият е извършил всичко, зависещо от него, за спасяване на пострадалия. Въззивният съдебен състав е отговорил негативно на този въпрос и настоящият се солидаризира с изложената позиция. Всъщност подс. Т. след като съобщил на хирургичния екип в лицето на свидетелите Х. Г. и Г. И., който се подготвял за операцията, че е налице кървене от корена на езика на пациента, затрудняващо до невъзможност интубацията, е продължил със своите опити за поставяне на ларингоскоп заедно с ръчно обдишване на пациента. Предприетият индиректен масаж и поставен интервенозно адреналин от св. Т. П. – Е. /интернист/ след изтичане на жизненоважните три минути вдишване на чист кислород, след което и при липса на оросяване настъпва мозъчна смърт, както и извършената трахеотомия от св. Х. Г. са били адекватни, но закъснели действия и те не са били осъществени от подсъдимия. В този смисъл са верни изводите на Апелативен съд, почиващи на коректна интерпретация на доказателственото съдържимо, че аспирирането на кръвта от подсъдимия с едновременни опити от негова страна за поредно интубиране на И., не е било достатъчно да преустанови излива на кръв, а е следвало да продължи да обдишва пациента с лицева кислородна маска и балон за ръчно обдишване. Едва ако с тези действия не се достигне целеният резултат – адекватно обдишване на М. И., то е следвало да се изчака преустановяване действието на медикамента, който е въведен в организма на пациента, водещ до отпускане на напречнонабраздената мускулатура, за да бъде възстановено спонтанното му дишане и планираната операция бъде отложена, за да могат да бъдат осигурени допълнителни средства и използвани техники за ендотрахеална интубация. Този алгоритъм не е приложен от К. Т. и на практика деятелността му не само не е помогнала на М. И., но е и довела до неговата смърт. Това определя и като несъстоятелни исканията на защитата за подвеждане на осъщественото от неговия подзащитен под нормата на чл.123, ал.4 НК и респективно прилагане на института на давността. Последователна е позицията на защитата, заявена пред всички съдебни инстанции, че с уважаване на гражданскоправните претенции на М. Б. – И. и Е. И. и осъждането на подсъдимия да им заплати освен главницата и лихви от датата на увреждането – 06.04.2011г. е нарушен законът, тъй като е изтекъл визираният в ЗЗД тригодишен давностен срок по отношение на лихвите. Разпоредбата на чл.114 ЗЗД е категорична, че давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Ал.3 на този текст изрично посочва, че за вземания от непозволено увреждане /каквато е настоящата ситуация/ давността започва да тече от откриването на дееца. Съгласно приетото в ППВС№2/1981г. и Тълкувателно решение №5/ 2005г. на ОСГТК, вземането от непозволено увреждане е изискуемо от деня на извършването му, когато деецът е известен още към онзи момент, а когато е неизвестен – от деня на неговото откриване. В случая непозволеното увреждане е настъпило на 06.04.2011г., но на К. Т. е предявено обвинение на 10.08.2018г. и това е моментът, който се приема като такъв, в който деецът е открит. Именно оттогава вземането става изискуемо и длъжникът изпада в забава. Общата погасителна давност за предявяване на претенция за непозволено увреждане е петгодишна съгласно чл.110 ЗЗД и ако в този срок такава претенция не бъде заявена, то се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок. Целта на разпоредбата на чл. 111, б.“в“ ЗЗД, определяща специална тригодишна давност за лихви, е дисциплиниране на кредитора от недобросъвестна забава относно излагане на искането си за присъждане на лихви, с цел ощетяване на длъжника чрез осъждане и за лихви извън този период, черпейки права от своето злонамерено бездействие. Подобно поведение не се адмирира от съда и съдебната практика е изобилна и последователна, че „когато искът за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва е предявен след изтичане на три години от изискуемостта на главното вземане, се погасяват лихвите, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска. Вземането за период от три години преди предявяване на исковата молба не е погасено по давност“ - решение № 20/30.06.2010г. по ТД № 484/2009г. на ТК, 2 ТО на ВКС. В този смисъл са и решение № 96/18.07.2011г по ТД № 610/2010г. на ТК, 1 ТО на ВКС, решение №46/25.06.2020г по ТД № 1328/2019г. на ТК, 1 ТО на ВКС, решение № 30/16.06.2015г. по ТД № 776/2014г. на ТК, 1 ТО на ВКС и др. Законовите разпоредби и постоянната съдебна практика не са разчетени правилно от защитата, тъй като лихви единствено в тригодишен период назад от датата на предявяване на иска, се присъждат, когато самият иск е предявен извън отмерения от закона тригодишен давностен срок. В случая вземането става изискуемо на 10.08.2018г., когато Т. е привлечен в качеството на обвиняем. Това е първият момент, в който М. Б. – И. и Е. И. могат да насочат своите претенции към него, тъй като дотогава те не са притежавали знание за деликвента и съответно за тях не е възникнало правото да предявят иск срещу него. Исковете са предявени от тях на 03.12.2018г. и са разгледани в първия възможен момент, определен от процесуалния закон – в разпоредително заседание на първия съд, проведено на 23.01.2019г., когато и исковете на М. и Е. И. са приети за съвместно разглеждане в този процес във визирания от тях размер за причинени от деянието неимуществени вреди заедно със законните лихви от датата на увредата - 06.04.2011г. Очевидно е, че исковете са предявени както в определения общ петгодишен срок относно главницата, така и в тригодишния, касаещ лихвите за забава, а не извън него, каквито хипотези са били предмет на разглеждане в цитираните съдебни решения на Върховната инстанция. При тази ситуация законосъобразно, въпреки възраженията на защитата, съдът е приел, че исканията за възмездяване на вредите им от деятелността на подсъдимия относно главницата и дължимите лихви са предявени в срок и поради това те са дължими от деня на забавата – 06.04.2011г., когато е реализирано и непозволеното увреждане. При извършената констатация за неналичие на пропуски в оценъчната и правоприлагаща дейност на въззивната инстанция, както и липса на нарушение на материалния закон, настоящият състав стои на позицията, че атакуваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Поради това Върховен касационен съд – Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 177 от 03.06.2021г. по ВНОХД № 89/2021г. на Софийски апелативен съд – Наказателно отделение, 5 състав. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.