Р Е Ш Е Н И Е № 27 гр. София, 22 април 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 56/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано на осн. чл. 346, т.2 НПК по протест на Софийска градска прокуратура и жалба на гражданския ищец – [Ц.] (Ц.) срещу нова присъда на Софийски градски съд, НО, 9 състав от 13.03.2015г. по внохд № 452/2015година. С нея е била отменена първоинстанционната присъда по нохд № 1446/2009г. по описа на СРС, а подсъдимите А. Т. и Л. Р. са били признати за невиновни и оправдани по обвинението да са извършили престъпление по чл. 202, ал.2, т.1 и т. 3 във връзка с чл. 201 във връзка с чл. 20, ал.2 НК (за подс. Т.) и във връзка с чл.20, ал.4 НК (за подс. Р.). С атакуваният пред ВКС съдебен акт е отхвърлен предявения от [Ц.] солидарно срещу двамата подсъдими граждански иск за причинените от деянието имуществени вреди. Първоинстанционното производство по нохд № 1446/2009г. по описа на СРС е приключило с постановяване на осъдителна присъда от 03.02.2014г. срещу подсъдимите по обвинението да са присвоили като съучастници (подс. Т. като извършител - длъжностно лице-председател на УС на юридическо лице с нестопанска цел; подс. Р.- като помагач) чужди пари в размер на 36 425,00 евро-собственост на Европейския съюз, представляващи част от финансиране по проект № [номер] - [проект], поверени на подс. Т. в качеството й на длъжностно лице, съгласно договор за отпускане на финансова помощ, сключен с [Ц.]-МОН на РБ, НА „Л. да В.” да ги управлява, като присвояването е в големи размери; -на осн. чл. 202, ал.2, т.1 и т.3, пр.2 във връзка с чл. 201 във връзка с чл.20, ал.2 НК и чл.55, ал.1, т.1 НК на подс. Т. е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, чието изпълнение на осн. чл.66, ал.1 НК било отложено с изпитателен срок от 4 (четири) години; -на осн. чл. 202, ал.2, т.1 и т.3, пр.2 във връзка с чл. 201 във връзка с чл. 20, ал.4 и чл. 54 НК на подс. Р. е наложено наказание 3 (три) години лишаване от свобода, чието изтърпяване на осн. чл.66, ал.1 НК е отложено с изпитателен срок от 5 (пет) години. В протеста се ангажират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 2 НПК - нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. В допълнение към него се посочва, че съдът е тълкувал превратно събраните по делото доказателствени източници, а изводите му по правото и в частност, че подс. Т. не е годен субект на престъпление по чл. 202, ал. 2, т. 1 и т. 3 НК са в нарушение на материалния закон. Като довод в подкрепа на това си твърдение прокурорът е поставил и акцент на установените факти, като изрично е посочил, че „независимо от това, че средствата са били предоставени на „А. П.” по силата на облигационни правоотношения, те са постъпили по сметката на сдружението с оглед реализиране на проекта”, а подсъдимата Т. е била длъжностно лице и е присвоила „средствата от патримониума на сдружението и пряко е ощетила имуществото на сдружението”. В контекста на това се заявява неправилно приложение на материалния закон и във връзка с установените факти, касаещи поведението на подс. Р.. Претендира се отмяна на новата присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. В жалбата на гражданския ищец - [Ц.] се твърди, че актът на СГС е постановен в нарушение на закона и в разрез със събраните по делото доказателства. Иска се отмяната му и постановяване на нова присъда, с която подсъдимите да бъдат признати за виновни, а предявения срещу тях граждански иск - да бъде уважен. В допълнение към жалбата се изтъкват съображения, които подкрепят заявената неправилност на контролирания съдебен акт, състояща се най-вече в обосноваване на тезата, че правото на собственост върху паричните средства, предоставени от [Ц.] на бенефициента- сдружение „А. П.”, е преминало върху последното. На базата на конкретно позоваване на източници на общността – Споразумение за децентрализирани дейности - Процедура А Мобилност, Споразумение [номер]; Анекс І към Решение 1999/382/ЕС; статута и правомощията на [Ц.] като национална агенция отговорна за разходването на паричните средства, собственост на ЕК, както и на анализ на конкретно уговореното в инкриминирания договор за отпускане на финансова помощ се твърди, че сдружението, управлявано от подсъдимата е само държател на отпуснатите финансови средства. В съдебно заседание на касационната инстанция прокурорът поддържа протеста, като изтъква, че в резултат на неправилна дейност на съда по оценката и анализа на доказателствата, въззивният съд е стигнал до неправилни фактически изводи, а оттам и до нарушение на материалния закон. Намира, че подс. Т. е годен субект на длъжностно присвояване, тъй като същата е заемала ръководна длъжност в дружество с нестопанска цел и именно като такава същата се е разпоредила с паричните средства, „които първо са постъпили по сметката на дружеството…..като същата е присвоила въпросните чужди средства на ЕС, като част от финансиране на средства по европейски проект, а другият подсъдим Р. е действал като помагач…..”. Повереникът на гражданския ищец моли присъдата да бъде отменена, а делото върнато за ново разглеждане на въззивния съд. По силата на договорните отношения между [Ц.] и „А. П.” сдружението, управлявано от подсъдимата е следвало да реализира определен проект, а с прехвърлянето на средствата по сметката на бенефициента същите не са загубили качеството си на европейски средства, като бенефициента е единствено разпоредител с тези средства, поради което счита, че подсъдимата е годен субект на длъжностно присвояване по отношение на чуждото имущество- средствата на ЕС. Защитникът на подсъдимите моли атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила. Поставя акцент на обстоятелството, че на практика спорния въпрос от материално-правна гледна точка е този дали подс. Т. е длъжностно лице по отношение предмета на престъплението - средствата, принадлежащи на ЕС. Изтъква редица съображения, на базата на които сочи, че въззивният съд е дал правилен отговор на този въпрос, приемайки, че подс. Т., макар и с качество на длъжностно лице в структурата на „А. П.” не е действала в такова качество по отношение на паричните средства. Обръща внимание на противоречието в тезите на прокурора при СГС, изготвил протеста и участващият в касационното производство прокурор, относно това кой субект се явява ощетен от твърдяните действия на подсъдимата по разпореждане с финансовите средства. В контекста на поддържаната от обвинението обвинителна теза за присвоителни действия на подсъдимите, посочва също, че паричните средства са получени по договор, като липсва елементът от състава на чл. 202 във връзка с чл. 201 НК за придобиването им по незаконен начин. Във възражение срещу протеста и жалбата на гражданския ищец изтъква конкретни съображения за тяхната неоснователност, респ. за законосъобразност и правилност на постановената нова присъда на СГС. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: За да постанови оправдателната присъда срещу подсъдимата Т. градският съд е счел, че същата няма качество на длъжностно лице по отношение предмета на престъплението - паричните средства на ЕС, тъй като те са получени от юридическото лице „А. П.” (сдружение с нестопанска цел, като подсъдимата е била председател на управителния съвет) по силата на облигационен договор между сдружението и [Ц.] за постигане на определен резултат-провеждане на практика за обучение на студенти от международен колеж „А.”-гр. Д.. С оглед на това фактическо положение съдът е обосновал и обективната несъставомерност на реализираното от подс. Т. поведение по изтеглянето на паричните средства от сметката на сдружението и разпореждането с тях по неустановен начин по нормата на чл. 202, ал.2, т. 1 и т. 3 във връзка с чл. 201 във връзка с чл. 20, ал. 2 НК. Като последица от извода, че подс. Т. не е „длъжностно лице” по отношение на предмета на престъплението, е аргументирана и позицията, че подс. Р. не би могъл да е съучастник при форма помагач на подсъдимата към длъжностно присвояване, предвид което същият е оправдан. На първо място посочените в протеста и жалбата на гражданския ищец възражения относно допуснати съществени процесуални нарушения при анализа и оценката на доказателствената инстанция не намират обективна опора в материалите по делото. Не може да не се отбележи, че касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 НПК е заявено декларативно като не са изтъкнати каквито и да са доводи, които да го подкрепят. Прегледът на извършената от контролираната инстанция процесуална дейност по събиране и оценката на доказателствения материал позволява да се заключи, че претендираните общо заявени нарушения на процесуалните правила не са допуснати. Съдът е оценил според действителното им съдържание значителния по обем писмен и гласен доказателствен материал, стриктно съблюдавайки изискванията да разкрие значимата за процеса фактология единствено чрез способите и средствата на процесуалния закон, като в мотивите ( л. 58-61 от внохд № 452/15г. по описа на СГС) са залегнали подробни и ясни съображения, въз основа на които е посочена коя част от доказателствения материал е достоверна, както и каква информация с доказателствено значение разкрива. Известно е, че касационната инстанция като такава по приложение по правото, не може да контролира обосноваността на атакувания пред нея съдебен акт, тъй като по този начин би се стигнало до промяна/подмяна на вътрешното убеждение на инстанциите по същество. На проверка подлежи единствено юридическата правилност на формираното вътрешно убеждение, т.е. външно проявената процесуална дейност, чрез която съдът е изградил убеждението си по фактите, а оттам и по приложимото право. Когато съдът се е позовал на недопустими доказателствени източници, не е изпълнил задължението са да оцени годните за ползване такива самостоятелно и в съвкупност, когато не е проявил активност с оглед принципа на чл. 13 НПК извършената от него процесуална дейност следва да се дефинира като такава, извършена в разрез с изискванията на процесуалния закон и следователно – претенцията за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК би могла да бъде удовлетворена. Настоящият случай не е такъв, доколкото съдът е изпълнил задълженията си по допускане, събиране и оценката на доказателствения материал, като в резултат на законосъобразната му процесуална дейност убедително е защитил и суверенните си изводи по фактите. С особено значение за настоящето производство обаче, в контекста на голословно заявената претенция за наличието на процесуални нарушения, е неоспоримото обстоятелство, че въззивният съд е приел фактологията (с изключение на детайли, които не се отразяват на значимите за правото елементи от състава на престъплението по чл. 202 във връзка с чл. 201 НК), която е посочена от прокуратурата в обвинителния акт и съответно залегнала като фактически изводи и от първата инстанция. Приети за установени са именно обстоятелствата, на които се гради обвинението, а именно: -създаването на [Ц.] и изградената към него Н. а. „Л. да В.” и правомощията им във връзка с реализация на проекти, финансирани с парични средства, произхождащи от фондове на ЕС; начинът на изпълнение на проект № [номер]- [проект]; -регистрацията на сдружение „А. П.”; качеството на подс. Т. като председател на УС на сдружението и негов представител; упълномощаването от нейна страна на подс. Р. за извършване на дейности във връзка с проекта; -конкретно реализираните от подс. Р. действия във връзка с осигуряване на т.нар.”тих партньор”- Международния колеж по туризъм „А.”-гр.Д.; срещите и поясненията, които подс. Р. дал на студентите от колежа по повод практическото им обучение; -сключването на договор между сдружение „А. П.” и [Ц.] за отпускане на финансова помощ - 46 700 евро, собственост на ЕС при 60% първоначално финансиране и 40% последващо - след представяне на съответните разходно-оправдателни документи; - изпращането на студентите в К., където били поети от приемна организация „Н. а.” (представлявана от сестрата на подс. Р.), настанени и назначени на работа като бармани, сервитьори, камериери и продавачи, като не са извършвали дейности в рамките на проекта и с оглед заложените в него цели; - представянето на междинния отчет пред [Ц.] от подс. Т.; предоставянето на първоначалното финансиране от [Ц.] в размер на 27 927,97 евро по банковата сметка на сдружението и изтеглянето на средствата от подсъдимата Т.; - последвалото представяне на окончателния доклад от подс. Т. за изпълнението и приключването на проекта; превеждането на окончателното финансиране в размер на 18 574,58 евро по банковата сметка на сдружението и последвалото представяне на окончателния доклад от подс. Т. за изпълнението и приключването на проекта; превеждането на окончателното финансиране в размер на 18 574,58 евро по банковата сметка на сдружението и изтеглянето на средствата от подсъдимата. Независимо от утвърждаването фактическите изводи на районният съд, въззивният съд им е дал съвършено различна правна оценка, като е счел, че поведението на подсъдимите не може да се квалифицира като "длъжностно присвояване", тъй като извършителят /подс. Т./ не е действал в качеството си на длъжностно лице по отношение на предмета на престъплението- финансовите средства-собственост на ЕС. Този правен извод не е в противоречие с приложимия материален закон и се споделя от касационната инстанция. В контекста на наведените пред касационния съд доводи е необходимо да се отбележи, че обвинението срещу подсъдимите касае присвояване на средства - собственост на ЕС и следователно - за правилното квалифициране на определена дейност като длъжностно присвояване на тези средства е необходимо да се установи, че деецът е притежавал длъжностно качество именно по отношение на тези средства. С основание съдът е посочил, че в рамките на повдигнатото обвинение, длъжностно присвояване ще е осъществено към момента на напускане на имуществото от патримониума на съответния фонд на ЕС или съответната национална агенция, на която то е предоставено. Същевременно, доколкото в договора за отпускане на финансова помощ по проекта, не е предвидена клауза за запазване на собствеността върху финансовите средства за [Ц.], както и уредена хипотеза на действия на сдружението като пълномощник на [Ц.], позоваването на текстове/относно запазване собствеността върху средствата за Комисията/ от Споразумение за децентрализирани дейности - Процедура А Мобилност, споразумение [номер], сключено между други субекти/ ЕО и [Ц.]/ е без значение за разрешаването на спорните по делото въпроси. Всъщност контролираната инстанция е изтъкнала редица разсъждения/л.63 от внохд № 452/15г. по описа на СГС/ относно естеството на отношенията между бенефициента и [Ц.], уредени на базата на равнопоставеност чрез сключване на облигационен договор, сходен на договора за изработка, с оглед постигане на определен резултат, които напълно се споделят от касационната инстанция и към тях допълнително няма какво да се добави. Въпросът за преминаване собствеността на финансовите средства, след превеждането им по банков път по сметките на сдружението, обаче се явява от съществено значение дотолкова, доколкото конструкцията на обвинението срещу подсъдимите е позволявала да се разсъждава на плоскостта на отношението на дееца към "поверените" му средства в рамките на определена организационна структура, както и в контекста на извършваната от него "работа" по смисъла на чл.93, т.1, б. "б" НК, свързана с пазене или управление на чуждо имущество. Не е спорно, че като председател на УС на сдружение "А. П." подсъдимата Т. е била длъжностно лице, но тя е реализирала служебна дейност в това си качество единствено в рамките на организационната структура на сдружението, което само по себе си е отделен, самостоятелен и имуществено обособен субект. Следователно тя би могла да отговаря за длъжностно престъпление, включително и за длъжностно присвояване, ако е действала в разрез с възложените й служебни задължения по управлението или пазенето на чуждото имущество - това на сдружението. Именно това имущество се явява чуждо за подсъдимата, като едновременно с това "работата по неговото пазене/управление" се явява и същинския елемент от служебната дейност на подсъдимата. Както бе отбелязано по-горе обаче подсъдимите не са предадени на съд по обвинение, че са присвоили средства на сдружението, а че са присвоили средства на ЕС, което предполага невъзможност за обмисляне на осъждането им по факти, различни от тези, посочени от обвинителната власт. Впрочем самият прокурор изготвил касационния протест очевидно не е бил наясно със същинските елементи на обвинителната теза, доколкото изрично е посочил, че поведението на подсъдимите се явява "длъжностно присвояване", тъй като подсъдимата е "присвоила средства, притежание на друг правен субект, като по този начин пряко е ощетила имуществото на сдружението"- т.е. че предмет на присвояване се явяват средства на представляваното от подсъдимата сдружение. Тази теза не само, че е качествено различна от застъпената в обвинителния акт / че средствата са собственост на ЕС и са с разпоредител [Ц.], който се явява и ощетеният правен субект/, но и със застъпената от участващия пред касационната инстанция прокурор позиция, насочена към придържане към обвинението, такова каквото то е било предявено с обвинителния акт. Обсъжданата проблематика се изтъква единствено в контекста на изначалната негодност на обвинението да обуслови осъждането на подсъдимите за длъжностно присвояване на средства-собственост на ЕС и погрешната интерпретация на елементите от престъпния състав, дадена от прокуратурата и първоинстанционния съд, постановил осъдителната присъда срещу подсъдимите. Същинският въпрос, касаещ правилно разрешаване на въпросите относно елементите на престъплението "длъжностно присвояване" е не дали подсъдимата притежава качеството на "длъжностно лице", а дали е налице функционална връзка между това й качество, възложената й работа по пазенето и управлението на чуждо имущество в структурата на съответния правен субект/държавно предприятие, кооперация, обществена организация, друго юридическо лице или при едноличен търговец/, явяващо се и собственик на това имущество. Другояче формулирано - допустимо ли е външно за определената организационна структура длъжностно лице да бъде годен субект на престъпление по чл. 201 НК, когато служебната дейност на лицето е в рамките на организационна структура, различна от тази на титуляра на имуществото. Така поставеният въпрос е получил правилно разрешение от въззивния съд, който подробно и убедително е защитил становището си, че в посочената хипотеза/която кореспондира и на предявеното обвинение/ подсъдимите не могат да носят отговорност за длъжностно присвояване, тъй като подс. Т. не е имала качество на длъжностно лице по отношение предмета на престъплението. Характеристиките на длъжностното присвояване като типично престъпление, насочено против собствеността на обособен правен субект определят и базисните елементи, които следва да са несъмнено установени, за да се ангажира отговорността на дееца по тази квалификация. На първо място - кумулативното наличие на чужда собственост; външнопроявена изпълнителска дейност, изразяваща се в "присвояване" на чуждото имущество; настъпването на определен престъпен резултат, изразяващ се в засягане на имуществото на съответния правен субект, чрез неговото намаляване. На второ място- следва да са изпълнени специфичните изисквания, заложени в нормата на чл. 201 и сл. НПК и предопределящи същинската отлика между длъжностното присвояване и останалите престъпления, насочени против собствеността. Обособяването на специален състав на престъпление "длъжностно присвояване" в отделен раздел на гл. V "Престъпления против собствеността" не е самоцелно - чрез него по законодателен път се защитават обществените отношения, свързани с упражняване правото на собственост, когато в служебната функция/работа на определено длъжностно лице в рамките на организационната структура на правния субект - собственик на имуществото, за длъжностното лице е създадена възможност за присвояване на имуществото. Иначе казано, присвояването се явява производно на службата или работата, осъществявана от съответното длъжностно лице в съответната организационна структура, тъй като при длъжностното присвояване поначало деецът едновременно с присвояването нарушава и свое служебно задължение. Действително за съставомерността на деянието като длъжностно присвояване е без значение актът на възлагане на имуществото, като това може да стане и по силата на договорни отношения. При всички случаи обаче следва да се касае за връчване/поверяване на имуществото в качеството му на длъжностно лице- т.е. във връзка с възложената му служба или работа. Следователно сам по себе си фактът на поверяването на определено имущество на външно, макар и длъжностно лице, не е достатъчен за квалифициране на деятелността му като длъжностно присвояване, тъй като то не представлява "длъжностно лице" за ощетеният правен субект и следователно не е налице коментираната функционална връзка между длъжност, работа и фактическа власт върху имуществото, безусловно необходима за квалифициране на определена проява като длъжностно присвояване. Тази връзка по принцип не се създава и по силата на облигационното правоотношение между страните/както е в конкретния случай/, доколкото единствено на базата на това правоотношение една от страните не може да придобие качеството на длъжностно лице в структурата на другата страна по договора, предоставила средствата. Предвид изложеното не могат да се споделят изтъкнатите в протеста доводи за нарушение на материалния закон, допуснато с оправдаването на подсъдимите по повдигнатото обвинение по чл.202, ал.2, т.1 и т.3 във връзка с чл. 201 НК, тъй като липсва елемент от състава на това престъпление. Същевременно обаче, следва да се приеме нарушение на процесуалния закон, свързано със задължението на съда да разкрие обективната истина в пълнота, а оттам- и евентуално допуснато нарушение на материалния закон в светлината на въпроса извършено ли е въобще друго престъпление от двамата подсъдими, а именно - това по чл. 254 б , ал.1 НК - използване не по предназначение на получени финансови средства от фондове, принадлежащи на Европейския съюз. Установено е, че по сметка на „А. П.”, представлявано от подс. Т. са постъпили финансови средства, предоставени от ЕС на българската държава чрез [Ц.] за финансиране на проект по програма „Л. да В.”. Средствата са били изтеглени от подсъдимата, като не е установено за какво са били разходвани. Подсъдимата Т. е била подпомагана в отношенията си с [Ц.], по повод договора за отпускане на финансова помощ, от подс. Р., който й предоставял РКО и отчети, съдържащи невярна информация относно извършваната от студентите-участници в проекта дейност, така и относно изплатените от страна на „А. П.” на студентите парични суми. Паралелно с това обаче съдът е приел, че част от получените финансови средства от сдружението са били потребени по предназначението, за което са били отпуснати - а именно за покриване разходите на студентите –участници в проекта за самолетни билети и застраховки. Следователно от фактическа страна не е изследван въобще въпроса каква част (в парично измерение) от предоставените финансови средства са били използвани по предназначение, съответно- каква част от тях не е била насочена към изпълнението на проекта, респ. не е била разходена по предназначение. Установяването на обстоятелствата по-горе е от значение за преценката относно обективните признаци на престъплението по чл. 254б, ал.1 НК и възможността отговорността на подсъдимите да бъде ангажирана по тази материално-правна норма. Известно е, че чрез нея се защитават обществените отношения, свързани с правилното разходване на средства, принадлежащи на ЕС или предоставени от ЕС на българската държава. Спецификите на предмета на престъплението обуславят приложимостта именно на тази норма, а не на общите състави на присвоителните престъпления (чл. 202, ал.2, т.3 НК; чл.206 НК; чл.212, ал.3 НК) в случаите когато приетите фактически положения не позволяват да се заключи, че обективните и субективните им признаци са изпълнени. В конкретния случай въззивният съд (след изследване на въпроса каква част от финансовите средства въобще не са били разходвани по предназначението и с оглед целите на проекта) внимателно следва да обмисли дали реализираното от подсъдимите поведение не представлява изпълнителното деяние по чл. 254б, ал.1 НК – използване не по предназначение на предмета на престъплението. Упражняването на правомощието от въззивния съд по чл. 337, ал.1, т. 2 НПК - да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление е процесуално допустимо, доколкото не е налице съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, тъй като фактическите обстоятелства, сочещи на признаците на престъпление по чл. 254б, ал.1 НК, се съдържат в самия обвинителен акт и подсъдимите са се защитавали по тях. Вярно е, че в мотивите към проверявания съдебен акт съдът е разсъждавал по този въпрос, като погрешно е приел обаче, че за ангажиране отговорността на дееца по чл. 254б, ал.1 НК е необходимо да се установи за какви точно цели за били изразходени средствата. Законът не поставя подобно изискване –за обективната съставомерност на деянието по чл. 254б, ал.1 НК е достатъчно да бъде установено, че отпуснатите финансови средства не са разходени по предназначение (както е в конкретния случай), а за какво точно са използвани/разходени е без всякакво значение. Предвид изложеното касационната инстанция счете, че въззивният съд не е разкрил в пълнота значимата за процеса фактология, което процесуално нарушение е рефлектирало и на възможността му (след като е приел, че установените по делото факти не обуславят съставомерност на деянието по чл. 202, ал.2, т.1 и т.3 НК) да провери съставомерността им по друга норма от НК. Допуснатото нарушение по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК следва да се отстрани по реда на чл. 354, ал.3, т.2 от НПК - чрез връщане на делото за ново разглеждане на въззивния съд. Новият съдебен състав следва да се съобрази с изложеното в настоящето решение по отношение на приложението на материалния закон и след като установи каква част от получените финансови средства не са били използвани за целите на проекта, да извърши нов анализ на доказателствената съвкупност и да се произнесе по приложението на закон за по-леко наказуемо престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 във връзка с ал.1, т. 4 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивна присъда № 111 от 13.03.2015г., постановена от Софийски градски съд по в. н. о. х. д. № 452/2015г. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски градски съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: