Р Е Ш Е Н И Е № 290 София, 24 юли 2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на деветнадесети май, две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА БОНКА ЯНКОВА при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора от ВКП Момчил Бенчев изслуша докладваното от съдия Янкова н.д № 371/2023г. и за да се произнесе взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346,т.1 от НПК по касационен протест на прокурор в Апелативна прокуратура Бургас и жалба на частните обвинители М. С. М., Б. И. М., М. И. М. и Г. И. Г., чрез повереника им – адв. Г.Г. от АК Стара Загора срещу решение № 21/06.03.2023 г. постановено по ВНОХД № 147/2022 г. по описа на Апелативен съд Бургас. В касационния протест са наведени касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и т.2 от НПК, като към ВКС е отправено искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При изразено пълно съгласие с установената фактическа обстановка, изложените от прокурора доводи разкриват оплакване за вътрешно противоречиви и несъответни на установената фактология правни изводи. Оспорена е правната оценка на въззивния съд по финализиращите параметри на нападението, осъществено от пострадалия И. срещу св.А., като се твърди, че след като е било прието, че последният му отнел ножа и това било известно на подс.А., след като пострадалия И. е имал травматични увреждания от сборичкването със св.А. и двамата били разделени към момента на нанесените от подсъдимия съставомерни удари, то и при липсващи съображения по какъв начин в приетата ситуация пострадалият И. е застрашавал живота и здравето на св.А. и по какъв начин е могъл да продължи агресивните си действия срещу последния, са останали неясни доводите, с които въззивният съд е приел, че нападението е само временно прекъснато, а не и преустановено. Сочи се също, че след като според апелативната инстанция действията на втория пострадал - св.Б. М. били насочени към разделяне на постр.И.И. и св.В.А. и към препятстване възможността последният да го намушка с отнетия нож, то и неясни са останали и доводите, въз основа на които е прието, че св. Б.М. се явява „помощник нападател“, както и доводите, с които е приета неустановеност на действителните му намерения. В обобщение е посочено, че неяснотата и противоречията в направените от въззивната инстанция правни изводи ограничават правата на пострадалите и обвинението да узнаят действителните мотиви за взетото решение, а доколкото такива са изложени, от тях не следва приложимост на института на неизбежна отбрана, с което е допуснато и нарушение на материалния закон. В касационната жалба на частните обвинители са наведени двете касационни основания – по чл.348,ал.1,т.1 и т.3 от НПК. Изложените в подкрепа заявеното нарушение на закона доводи са свързани с оспорената приложимост на института на неизбежна отбрана, но съдържат и изразено несъгласие с извода на съдилищата относно собствеността на ножа, като се твърди, че пострадалият И. не е имал и не е носил нож. Искането, което е отправено в касационната жалба е ВКС да отмени обжалваното решение, като преквалифицира деянията по първоначалното обвинение и наложи на подс.А. наказания около средния размер. В съдебно заседание пред касационната инстанция представителят на ВКП поддържа изцяло протеста по основанията, посочени в него и подкрепящите ги доводи. Частните обвинители, редовно призовани, не се явяват. Пред ВКС се явяват повереници – адв.Г. и адв.С., които поддържат жалбата по изложените в нея основания и с отправените в същата искания. В съдебното заседание пред ВКС подсъдимият А., редовно призован се явява лично и с упълномощените си защитници – адв.М.М. и адв.М.Д. С доводи в подкрепа на въззивния съдебен акт защитата пледира за оставяне на същия в сила. В лична защита подс.А. поддържа аргументите изложени от защитата, а в упражнено право на последна дума изразява съжаление и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 20 от 15.11.2021 г., постановена по НОХД № 448/2020 г. Окръжен съд Сливен признал подсъдимия Х. А. А. за виновен, в това че: 1/ на 11.01.2020г. в [населено място], пред пункт за изкупуване на черни и цветни метали на /фирма/ умишлено умъртвил И. М. И., ЕГН [ЕГН], от [населено място], общ. /населено място/, като смъртта е настъпила на 18.01.2020г. в МБАЛ „болница“ - /населено място/, поради което и на основание чл.115 от НК, във вр. с чл.55, ал.1,т.1 от НК му наложил наказание от седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим и 2/ на 11.01.2020г. в [населено място], пред пункт за изкупуване на черни и цветни метали на /фирма/ причинил на Б. И. М., ЕГН [ЕГН], от [населено място], общ. /населено място/, средна телесна повреда, изразяваща се в разстройство на здравето, временно опасно за живота, поради което и на основание чл.129, ал.2,предл. 5,алт.2 във вр. с чл.55,ал.1,т 2 б.“б“ от НК му наложил наказание пробация, включваща две пробационни мерки – задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител, всяка за срок от две години. На основание чл.23,ал.1 от НК съдът определил едно общо наказание в размер на най-тежкото, а именно седем години лишаване от свобода при първоначален строг режим, като приспаднал, на основание чл.59,ал.1 от НК времето, през което подс.А. бил задържан. Произнесъл се и по въпроса с веществените доказателства по делото и направените деловодни разноски, които възложил в тежест на подсъдимия. По жалби, както следва - на подс.А., подадена от упълномощения му защитник адвокат М.Д. и на частните обвинители М.М., Б. М. и Г. Г., подадена от повереника им - адвокат Г.Г. е било образувано ВНОХД № 147/2022 г. по описа на АС Бургас, приключило с атакуваното сега решение, с което първоинстанционната присъда била изменена с преквалифициране на деянията - разгледаното убийство от престъпление по чл.115 от НК в такова по чл.119 от НК, а наказанието лишаване от свобода намалено от седем години на три години и три месеца; - разгледаната средна телесна повреда от престъпление по чл.129 от НК в престъпление по чл.132,ал.2 от НК и съответно, общо наложеното на основание чл.23, ал.1 от НК наказание лишаване от свобода било намалено от седем години на три години и три месеца. С решението апелативният съд прецизирал постановеното приспадане на задържането под стража на подс.А. и потвърдил в останалата част първоинстанционната присъда . Депозираните касационнен протест и жалба на частните обвинители са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни, в законоустановения от чл.350,ал.2 от НПК срок и срещу акт, подлежащ на касационна проверка. Необходимо е с оглед процесуалната история на делото само да се уточни, че ВКС намира за допустима и жалбата от името на частния обвинител М.М., независимо от неупражненото му право на въззивно обжалване, доколкото в становище, озаглавено „Съображения“, повереникът му адв.С.С. е реализирал, в срока по чл.322 от НПК единствено правото на възражение. Вярно е, че в българското наказателно процесуално право и в съдебната практика е възприета неприложимост на принципа за т.нар „прескачащото обжалване“ в същността, на който е основното положение, че правото на касационна жалба/касационен протест се поражда като резултат от преди това упражненото право на въззивно обжалване/ протестиране, но в случая, новите обстоятелства обусловили правния интерес на частния обвинител М.М. да обжалва пред ВКС процесния съдебен акт са породени именно от произнасянето на въззивния съд, поради което и предпоставките за възникване правото му на касационна жалба са налице ( чл.349, ал.3 от НПК). С оглед коректното очертаване предмета на настоящата касационна проверка е наложително ВКС да внесе и следните предварителни уточнения: касационната жалба на частните обвинители, в която се предлагат различни от приетите от въззивната инстанция фактически положения, свързани със собствеността на ножа, но без да се релевира оплакване за процесуално нарушение, доколкото не е заявен касационния повод по чл.348,ал.1,т.2 от НПК, не ангажира настоящият състав с произнасяне по тези възражения, понеже в основата си същите са оплакване за необоснованост, което не е в обхвата на касационните основания за проверка. Заявеното касационно основание по чл.348,ал.1,т.3 от НПК е декларативно, като доводи в подкрепа наличието му не са посочени, поради което и няма как да бъде проверено. Възражението за допуснато нарушение на закона (чл.348,ал.1,т.1 от НПК), аргументирано с доводи за неприложимост института на неизбежна отбрана изисква отговор от ВКС, но не и преди да бъдат обсъдени доводите за съществени процесуални нарушения, наведени в протеста в подкрепа на касационното основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК, което е с приоритет, още повече, че в протеста, като функция от него е изведено и оплакването за допуснатото нарушение на материалния закон. Казано другояче, възраженията за неправилно приложение на закона залегнали и в двата иницииращи производството пред ВКС процесуални документа могат да бъдат обсъждани относно тяхната основателност само при отрицателна констатация за наличието на основанието по чл.348,ал.1,т.2 НПК и след като възражение в тази насока се съдържа в касационният протест, то най-напред следва да получи отговор, понеже евентуалното му констатиране би довело да отмяна на проверявания съдебен акт и би обусловило необходимост от ново разглеждане на делото, което от своя страна би направило безпредметно произнасянето по доводите за нарушение на закона. При направените уточнения, заявеното в протеста и разгледано първо, възражение по посочения касационен повод по чл.348,ал.1,т.2 от НПК, настоящият касационен състав намира за основателно. С оглед въведените, в подкрепа наличието му множество и различни по съдържание съображения е наложително да се разясни и следното: Направения на стр.втора и трета от касационния протест „разбор“ на показанията на подс.А. и изразеното несъгласие с тяхното възприемане и поставянето им в основата на приетата от въззивният съд фактология не ангажира ВКС с обсъждане, понеже тангентира с претенции за необоснованост. Достатъчно е само се маркира, че то не кореспондира с данните по делото. Внимателният прочит на контролирания акт не разкрива фактология, която да съдържа констатации, като заявените в протеста - никъде във въззивното решение не е отразено заключението, че подс.А. е нанесъл ударите, след като чул св.Б.М. да отправя към баща му – постр.И.И. призив за убийство на св.А. на български език, какъвто подсъдимият не разбирал, нито, че „вторият“ човек (Б. М. – бел.ВКС) се намесил „за да бие..С.“ (св.А. – бел ВКС), а не за да ги разтървава. Напротив, апелативният съд, при това многократно, е приел за установено, че двамата - св.А. и пострадалия И. били разделени именно в „резултат на усилията на пострадалия Б.М.“ (стр.10, стр.49, стр.50,стр.51,възз решение). Останалите доводи, подробно развити на стр.3 и стр.4 от протеста, основани върху заявените вътрешно логически противоречия в правните съображения на апелативния съд, ВКС намира за основателни. Основателна е и критиката за начина, по който съдът е формирал своето вътрешно убеждение относно правно - релевантните факти, включени в предмета на доказване по чл.102 от НПК, свързани с приетата правна квалификация относно двете процесни престъпления, като извършени в условията на неизбежна отбрана и относно качеството на тяхното мотивиране, обективирано в контролирания акт. Фактическото изясняване на делото, за което и двете инстанции са положили съществени усилия, не е породило спор, видно и от изразеното в протеста съгласие с установената фактическа обстановка и удовлетворение от разкритата обективна истина. Както първостепенният, така и въззивният съд е бил много задълбочен и детайлен в очертаване на доказателствените източници, които е ползвал, посочвайки тези, на които се е доверил, като е изложил подробно съображенията си (стр.12 до стр.47 от въззивното решение). Изрично е заявил и съгласие с изводите на първостепенния съд по фактическата хронология и авторството на подсъдимия, посочвайки, че приема установена фактическа обстановка, „съвпадаща в по-голямата си част с възприетата от първоинстанционния съд, като я детайлизира“ (л.64,възз.решение). Всъщност, внимателния прочит на въззивното решение и на мотивите към присъдата разкриват пълно съвпадение по параметрите на възприетата и от двете съдилища линия на очертания конфликт, а единственото фактическо различие е относно угасената от св.Б.М. в ръба на долната половина на дясното ухо на св.А. цигара. Свързано с основният спорен въпрос – действал ли е подсъдимият при условията на неизбежна отбрана, и двете инстанции по същество са приели за установено от фактическа страна, че подс.А. нанесъл ударите в главата на пострадалия И.И., в момента, в който последният и св.А. вече били разделени в резултат на усилията на св.Б.М. и след като св.А. вече бил отнел ножа от пострадалия И. ( стр.46 от мотивите и стр.10 – стр.11 от възз.решение), а удара по главата на св.Б.М. подсъдимият нанесъл в момента, в който същият все още държал св.А. и го натискал към земята „за да не го намушка с ножа (стр.11 и стр.53,възз.решение и стр.46,мотивите към присъдата). И първостепенният, и апелативният съд еднозначно са приели за установено, че ножът на пострадалия И. е отнет от св.А. в самото начало на сблъсъка между тях и че намесата на св.Б.М., включително и начинът, по който е захванал св.А. и го е натиснал към земята е за разделяне на биещите си и за да се предпази. Тоест, и двете инстанции по същество са достигнали до идентични изводи по фактите, но не и в правната им оценка. За разлика от окръжния, апелативният съд е приел, че нанесените от подс.А. удари, причинили съставомерните увреждания на двамата пострадали разкриват приложение на института на неизбежната отбрана, считайки че намесата на св.Б.М. „не заставила веднага пострадалия И. да прекрати нападението си“ и че „при нанасянето на ударите пострадалия И. е бил в изправено положение и е могъл да продължи с агресивните си действия“ (стр.49 и стр.51,възз.решение), а относно втория пострадал приел, че „Не е безспорно установено, че пострадалият Б. М. е имал единствено намерение да раздели двамата биещи се мъже“ (стр.52, възз.решение). Неизбежната отбрана, съгласно утвърденото в доктрината и в съдебната практика разбиране е положение, което може да бъде предизвикано само от противоправно нападение, което е налично и е непосредствено, като прочитът на въззивното решение разкрива непълноти и противоречия именно в тази посока - при излагане на застъпената от контролираната инстанция съдебна теза за установената приложимост на посочения правен институт. І. Относно констатираните непълноти. 1.На първо място, при утвърдените като безспорно установени фактически положения, съгласно които въззивният съд е приел, че съставомерните удари от подс.А. са нанесени в момента, в който ножът на пострадалия И. вече е бил отнет от св.А. и двамата били разделени от св.Б.М., респективно последният държал и натискал на св.А. към земята „за да не го намушка с ножа“ (л.53,възз.решение), несъмнено е следвало да се аргументира по какъв начин така приетата ситуация е обусловила от страна на пострадалия И. реална опасност от увреждане на св.А.. Съдът се е ограничил само до констатацията, че „двамата/И. и А./ продължили да се блъскат“ (стр.49, възз. решение), както и че пострадалият И. е „могъл да продължи с агресивните си действия“ (стр.51,възз.решение). Сама по себе си възможността, макар и очевидно обсъдена в аспекта на направения от съда опит да аргументира непрекъснатост на нападението, при което обаче сам е изпаднал в противоречие, за което ще стане въпрос по-долу, не изпълва изискването за надлежно мотивиране наличието на посочения правен институт. Нещо повече, аргументите, в подкрепа на приетата от съда „възможност“ пострадалият И. да продължи „да напада“ са изведени от вменените му субективни представи, че „има помощник ….в лицето на сина си“ (стр.50, възз.решение), което от своя страна е изцяло с предположителен характер, понеже няма никакво външно проявление, което да ги разкрива. 2.Съобразителните мотиви във въззивното решение не съдържат становището на апелативната инстанция за конкретните фактически измерения и на приетото нападение от страна на пострадалия Б.М.. След като намесата на пострадалия Б.М. не се е изразила например в удари по св.А., а в дърпането му назад и натискане към земята, тоест описаните му действия неотклонно са дефинирани в решението като такива по разтърваване на постр.И. и св.А. и натискането на втория надолу, за да не го намушка, то и в какво конкретно и с кои действия същото (нападението- бел.ВКС) е проявено е останало неясно. Следва да се посочи в тази връзка, че неясна, понеже липсват съображения в тази посока, е останала и позицията на въззивната инстанция относно значението на действието по угасянето на цигарата в ръба на ухото на св.А., а доколкото такива са изложени, от съдържателна и смислова гледна точка не би могло да бъде изведено друго, освен, че намесата на св.Б.М., фактически изразена в захващането отзад на св.А. и натискането към земята за да не го намушка разкрива отбранителна, а не нападателна насоченост и в този смисъл угасянето на цигарата не обективира самостоятелност на поведението му и не съставлява изолирано действие, а е елемент от цялостното проявление на неговата намеса – да раздели биещите се, като отдръпне и парира движението на св.А., включително и на ръката му, в която бил отнетия от И. нож, натискайки го към земята. 3.Игнорирана и съответно необсъдена, в аспекта на приетото като „нападение“ намесване на св.Б.М. е останала и самата ситуация, иначе ясно очертана в хронологичен план на стр.10 от възз.решение. По – конкретно, неизследван, а същевременно значим за правната оценка на предприетото от св.М. намесване е останал въпроса, дали с оглед фактическата ситуация възприета от него в момента на пристигането му – стълкновение между баща му и св.А., като втория е държал нож (вече отнет от пострадалия И. - бел ВКС), действията му по дърпане назад на св.А. са с характер на нападение, особено в контекста на сходната по характер намеса на подсъдимия, окачествена като неизбежна отбрана. Следва да се посочи в тази връзка, че изложената във въззивното решение предистория на конфликта – започнал със създадената от засичането на каруцата опасност за правомерно движещия се л.а. на св.Б.М., в който пътували съпругата и малолетните му деца и отправените заплахи и псувни от страна на св.А. към св.Б.М., правилно е преценена от контролирания съд като неотносима към обсъждания спорен правен институт по чл.12 от НК. Респективно няма отношение и към преценката за характера на намесата на св.Б.М., а е от значение за изясняване генезиса на създалата се впоследствие конфликтна ситуация. 4.Встрани от вниманието на въззивната инстанция са останали и обстоятелствата по приетото предварително вземане от подс.А., още при слизането от каруцата, на оръдието на престъпленията (стр.10,абз.3,възз. решение). В обсъденото приложение на институтът на неизбежна отбрана, в условията на която е прието, че подс.А. е действал, липсва коментар на утвърденото като безспорно установено фактическо положение, че процесната дъска е взета от подс.А. при самото слизане от каруцата и преди още пострадалия И. да е бил излязъл от колата, още по-малко да е бил там втория пострадал Б.М.. Значението на това обстоятелство, също без основание е подминато в правния анализ на съда, понеже в принципно отношение, при предварителни действия по подготовка за посрещане на нападение, институтът на неизбежна отбрана не е безусловно приложим, а изисква преценка, както е прието в Решение № 462/ 31.07.2006 г. по н. д. № 1097/2005 г.,на ВКС, III н. о., „ на установените по делото факти за това дали съответното оръжие е осигурено за отблъскване на вероятно и очаквано нападение от конкретно лице (и съответно е използвано за целта) или е такова, което обичайно се намира у дееца“. В същият смисъл са и Р № 2/13.I.1986г. по н.д.№ 654/85 г., на ВС, I н.о, Р № 135/ 15.04.2010г. по н.д. № 85/2010 г., ВКС, II н.о., Р № 315/ 1.07.2008 г. по н. д. № 193/2008 г., на ВКС, II н. о. По тези съображения, настоящият касационен състав намира за основателно отправеното в протеста възражение за необсъдени, а същевременно значими за правните изводи обстоятелства и съответно, допуснатите по тази причина непълноти във въззивното решение. ІІ.Относно вътрешната противоречивост на обективираните в контролирания съдебен акт правните аргументи, заявена като самостоятелно проявление на наведеното в протеста оплакване за наличието на кас.основание по чл.348, ал.1 т 2 от НПК следва да се посочи следното: 1.Въззивният съд нееднократно, както се отбеляза, е утвърдил становището си по приетите фактически измерения на предприетата от св.Б.М. намеса в конфликта, насочена към разделяне на постр.И. и св.А. и към натискането на втория към земята за да не го намушка. В аспекта на така утвърдените фактически положения въвеждането в правната аргументация на съда на приетата възможност на пострадалия И. „ да продължи агресивните си действия“, обусловена от намесата на сина му, в когото „видял, че има помощник“(стр.51,възз.решение) действително разкрива вътрешно логически проблем, понеже никъде в решението на въззивния съд поведението на св.Б.М., не е дефинирано по друг начин, освен като намеса за да раздели биещите се и съответно да се предпази. Тук е мястото да се посочи, че принципно, обезоръжаването на пострадалия И. чрез отнемането на ножа му от св.А. е коментирано от въззивната инстанция единствено през призмата на приетото му несъответствие с обследваните като отбранителни, действия на подс.А. – тоест в аспекта на превишаване пределите на неизбежна отбрана, но е и в аспекта на актуалност на нападението или респективно, неговото преустановяване. В решението само е маркирано, че въпреки отнемането на ножа му, пострадалия И. не се отказал да напада, като „двамата продължили да се блъскат“ (стр.49,възз.решение), което не е достатъчно, понеже не разкрива конкретното съдържание в действията и на двамата. Но дори в едностранчивото му обсъждане, това обстоятелство не внася яснота, а напротив разкрива друго проявление на констатираната противоречивост, понеже за да обоснове превишаване пределите на неизбежна отбрана, съдът взел предвид „обстоятелствата, че нападнатия св.А. вече е бил отнел ножа на нападателя си И., държал е в ръката си това оръжие и дори е започнал успешно да се защитава с него, причинявайки на втория си нападател - Б. М. прободно порезно нараняване…“(стр.54, възз. решение), без да е ясно за едновременност на действията на двамата пострадали ли става въпрос и ако св.А., както е прието, успешно се защитил с отнетия от пострадалия И. нож, кои фактически действия на св.Б.М., съпоставени с приетото му фактическо поведение, посочено по-горе, според въззивната инстанция го легитимират като „втори нападател“. 2.На следващо място, еднозначно в наказателно правната теория и съдебна практика е приета възможността за приложението на чл.12 от НК в ситуация, когато нападението е само прекъснато, а не преустановено окончателно, както и че винаги разрешаването на въпроса - кога това е така, е съобразно конкретиката на казуса. В този смисъл, изложените в решението принципни положения, свързани с даденото в теорията и съдебната практика разрешение по въпросите кога се счита за окончателно прекратено нападението са несъмнено верни и споделими, но при конкретното им съотнасяне към фактологията по случая въззивната инстанция е изпаднала в противоречие. В доводите, с които апелативният съд е обосновал становището си, че нападението на пострадалия И. не е преустановено, а само е прекъснато ползваните съображения са изведени от поведението на собствения му син, от една страна окачествен като „втори нападател“, което съчетано с изправеното положение на пострадалия И. давало основание „да се смята, че нападението на И. може внезапно да се възобнови и да продължи“, поради което подсъдимият можел „успешно да се позовава на неизбежна отбрана“, а от друга - като отблъскващ нападението на пострадалия И., макар и безуспешно, понеже последното, „вследствие отблъскването му от св.Б. М.“ не било „безвъзвратно прекратено“ (стр.52, възз. решение). Както се посочи, съответни на възприетите в правната теория и съдебна практика положения са съображенията на въззивната инстанция свързани с особеностите на нападението и неговото отблъскване. Коректно въззивният съд се е позовал на посветеното именно на тези въпроси ППВС № 12 от 29.XI.1973 г. по н. д. № 11/73 г. и по-конкретно на даденото указание в т.5.“За правилното прилагане на закона относно неизбежната отбрана е необходимо точно да се установи моментът, в който нападението е прекратено. А то е прекратено, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, когато нападателят сам се е отказал да го завърши или го е завършил и др“. В случая обаче, третото лице, чието действие е оценено като отблъснало нападението, макар и при отблъскването, то да не било „окончателно и безвъзвратно прекратено“ и чието поведение е коментирано в този аспект, е същото лице, което според съда, се включило като „помагач в нападението, т.е. като втори нападател срещу свид.А.“ (стр.52,възз.решение). Преценката дали нападението е преустановено е дължима само в аспекта на противопоставянето на нападнатия и от неговото поведение (или на трети лица, но в негова защита) е изводимо заключение дали нападението е преустановено или само прекъснато. В случая, както е утвърдено от фактическа страна във въззивното решение, св.А. обезоръжил пострадалия И., а намесата на сина на последния – втория пострадал Б.М., не би могла да има даденото му от въззивният съд значение като обстоятелство, имащо отношение към правната преценка дали нападението е прекъснато или преустановено, понеже не св.Б.М. е бил негов адресат, а същото е било насочено към св.А.. Няма как св.Б.М. от една страна да е третиран (заедно с баща си) като нападател, с оглед обобщения правен извод за извършените в условията на неизбежна отбрана две престъпления - „.. при наличието на непосредствено противоправно нападение, осъществено от пострадалите И. и М. спрямо свид.А...“ (стр.53, възз.решение), а в същото време да е „трето лице“ отблъснало нападението на баща си срещу св.А. чрез действията по разделянето им, чиято неубедителност, тоест неефективност, да е довода послужил за аргументиране на заключението, че същото не било безвъзвратно прекратено, тоест не било преустановено, а само прекъснато (л.52,възз.решение). Разсъждавайки на тази плоскост, апелативният съд е извел аргументите си от коментирани действия на едно и също лице, но оценени в противоположен смисъл, което несъмнено е в конфликт с регламентираните в НПК правила за анализ и оценка. 3. Въззивното решение разкрива вътрешна противоречивост и в още един аспект, свързан с констатираното отклонение от процесуалните изисквания, на които се подчинява процесът на формиране на вътрешното убеждение. Както се отбеляза няколкократно, от една страна съдът е възприел фактически положения, сочещи обезоръжаване на пострадалия И., вследствие отнемане на ножа му от св.А. и разделянето им в резултат на „усилията“ на притичалия св.Б.М., намесата на който продължила с натискането на св.А. надолу за да не бъде намушкан от последния, а от друга страна оценката им през призмата на св. А., за когото „нападателите станали двама“ (стр.49, възз.решение) и на подсъдимия А., който „преценил, че съществува опасност за живота на приятеля му ..“(стр.53,възз решение). Релевантните за решаването на делото положения не следва да разкриват двусмислие, в зависимост от източниците, от които са изведени. Както фактическото изясняване на делото, осъществените действия, хронология и развитие на ситуацията, така и дължимите въз основа на тях изводи по приложимото право предполагат еднозначен отговор от решаващия съд. В случай, че възприятията на свидетеля А. и на намесилия се в негова защита подсъдим А. са били различни, включително и с оглед обусловените от емоционалното и психическо ниво особености на подсъдимия, освен изискуемото аргументиране от съда по тези обстоятелства, понеже несъмнено са от кръга на подлежащите за изследване факти, но и в правен аспект, съгласно указанията на т.9 от посоченото вече ППВС № 12/1973г. предполагат друга оценка, респективно последици. Без съмнение обаче, както е прието и в Решение № 609 от 26.02.1997 г. по н. д. № 432/1996 г., на ВКС, I н. о.,“Нападението е обективен елемент на "неизбежната отбрана" и не зависи от съзнанието на отбраняващия се“. 4.Въззивното решение разкрива вътрешна противоречивост и във връзка с приетия от съда аргумент за „реално, непосредствено и противоправно нападение“ на св.Б.М., изведен върху съмнението за действителните му намерения, с оглед посочено на стр.52, възз.решение, че „Не е безспорно установено, че пострадалият Б. М. е имал единствено намерение да раздели двамата биещи се мъже“. Освен, че е основано върху недопустимо предположение, но и така изтъкнатото съображение генерира допълнителни неясноти, понеже както се отбеляза вече, въззивният съд е заявил несъмненост в приетата за установена фактология, включително и конкретното проявление, в което се е изразила намесата на св.Б.М.. Приетата в тежест на подсъдимия Б.М. неустановеност на действителните му намерения е в противоречие и с принципното изискване на чл.103,ал.3, от НПК. Както е известно, отрицателни факти не подлежат на установяване, освен чрез установяване на положителните факти, водещи до извода, че първите са настъпили. В случая апелативният съд е разполагал с необходимата доказателствена база, включително и показанията на св.М., но не ги е подложил на аналитична оценка за изясняване на положителния факт относно действителните му намерения, вместо което хипотетично е заключил тяхната неустановеност. Нещо повече, след като напълно правилно се е позовал на утвърденото в съдебната практика разбиране, че за субективното отношение на дееца към неговото деяние се съди от обективните му действия, неясно защо съдът го е ползвал в аналитичната си дейност само при обсъждане квалификацията на деянието по чл.115 от НК(стр.47, абз.3,възз.решение), не и при цялостно изясняване на релевантните обстоятелства от предмета на доказване. С оглед гореизложеното, приетата неустановеност в действителните намерения на св.Б.М., ползвана както като довод за направения от апелативната инстанция извод, че същият извършил самостоятелни действия, „които сочат на реално осъществено от него нападение“ (стр.52,възз.решение), така и като допълващ аргумент за приетото му включване като „втори нападател“ (стр.52, възз.решение) е в конфликт с процесуалните правила, по които следва да е осъществена дейността по изясняване на релевантните обстоятелства. Що се отнася до аргументираното наличие на института на неизбежна отбрана, основано върху приетото нанасяне на ударите от подсъдимия в обстановка, „в която преценил, че съществува опасност за живота на приятеля му – свид.А. и е изпитал страх, както за своя живот, така и за живота на приятеля му“ (стр.53, възз. решение), същото е лишено от фактическа конкретика, понеже въззивното решение не съдържа описание на агресивни действия, насочени към самия него. При приетото за изяснено неговото бездействие и наблюдение, както при първоначалното сбиване между пострадалия И. и св.А., така и след пристигането на пострадалия св.Б.М. и липсата дори на вербална агресия, насочени към самия подсъдим, заключението, че същият изпитал страх и за собствения си живот, разкрива аргументационен дефицит, понеже мотиви в тази посока липсват и е останало неясно какви са фактическите основания за подобен извод - кои действия на пострадалия И. и на св.Б.М. и са приетите като заплашващи и подсъдимия, и които да са обективна основа за приетата уплаха. Емоционалните особености на подсъдимия, предмет на проведеното експертно изследване са от значение за обследваната му мотивация, но приетата като заключение налична уплаха, предполага най-малкото конкретно фактическо положение, което да я генерира, а както се посочи такава фактическа основа, в мотивите на въззивното решение не е отразена. При така констатираните непълноти и при противоречивите от материално правна гледна точка съображения в изложената от въззивният съд правна аргументация по приложението на института на неизбежна отбрана, възможността за осъществяване на пълноценна касационна проверка е затруднена, понеже въззивното решение не позволява да бъдат еднозначно разбрани съображенията на апелативната инстанция по основния правен въпрос, решаващ за изхода на делото: действал ли е подсъдимия в условията на неизбежна отбрана. Ето защо и в обобщение на гореизложеното, настоящият състав намира, че в процеса на формиране на вътрешното си убеждение по изведените правни заключения контролираният съд се е отклонил от процесуалните изисквания, поради което и релевираното касационно основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК за допуснато съществено процесуално нарушение по см. на чл.348, ал.3,т.1 от НПК е основателно Така констатираното наличие на отменителното основание по чл.354,ал.3,т.2 от НПК обуславя необходимостта от отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от апелативния съд, а предвид характера на констатираното касационно основание, възраженията за допуснатото нарушение на материалния закон, релевирани в касационния протест и в касационната жалба на частните обвинители, е безпредметно да бъдат обсъждани, като следва да получат убедителен отговор при новото разглеждане на делото. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354, ал.3, т.2 вр.ал.1,т.5 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло решение № 21 от 06.03.2023 г., постановено по ВНОХД № 147/2022 г. по описа на Апелативен съд Бургас. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.