11
Р Е Ш Е Н И Е
№ 100
[населено място], 31.07.2017г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на единадесети май през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1357 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез процесуалния представител юрисконсулт Г. Г. против решение № 126/15.01.2016г. по т.д. № 3887/2015г. на Софийския апелативен съд, ТО, 9-ти състав, с което е потвърдено решение № 99/22.07.2015г. по т.д. № 178/2014г. на Софийски окръжен съд, ТО, I-ви състав в обжалваните части, с които са отхвърлени предявените от касатора срещу [фирма], [фирма], Д. Л. Дебеляшки и П. Д. Дебеляшки искове по реда на чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответниците като солидарни длъжници дължат солидарно на ищеца по договор за банков кредит от 24.03.2005 г., както следва: 1. главница за сумата от 12 000 евро, заедно със законната лихва, считано от 11. 04. 2014 г. до окончателното й изплащане; 2. сумата от 8 819, 75 евро, представляваща просрочени лихви, включително договорна и наказателна лихва, дължими за времето от 24.07.2013 г. до 09.04.2014 г.; 3. сумата от 350 евро, неизплатена такса управление, дължима на 24.10.2013 г. и 4. сумата от 310 евро, неизплатена такса управление, дължима на 24.01.2014 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 296/2014 г. на Ихтиманския районен съд.
Касаторът поддържа в касационната жалба, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че предмет на делото по предявения по реда на чл.422 ГПК установителен иск е представения документ по чл.417, т.2 ГПК, а видно от извлечението по сметки, което банката е приложила към заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, в него са включени всички просрочени вноски по погасителния план. Заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК, респ. искът за установяване съществуване на вземане са включвали и всички неплатени вноски, чиито падежи са настъпили преди подаване на заявлението. Във въззивната жалба също е било поддържано искане за частично уважаване на иска по отношение на посочените вноски. Въззивният съд е направил неправилен извод за недопустимост на разглеждане на установителния иск частично само по отношение на вноските с настъпил към датата на подаване на заявлението падеж. Не е съобразил изложеното по-горе, както и заключението на ССЕ, което установява непогасените вноски с настъпил падеж – включващи суми за главница, лихви – договорни и наказателни и такси за управление на кредита, като и факта на неизплащането им от длъжниците. Касаторът иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго за уважаване на претенцията относно вноските, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението, а именно : 12000 евро – главница по 6 бр. падежирани вноски по погасителен план за периода 24.07.2013г.-10.04.2014г.; 7689,40 евро – просрочена договорна лихва за периода 24.07.2013г. - 04.04.2014г. и 1130 евро - наказателна лихва – надбавка за периода 24.07.2013г. - 09.04.2014г.; неплатена такса управление дължима на 24.10.2013г. в размер на 350 евро и неплатена такса управление дължима на 24.01.2014г., ведно със законната лихва върху главницата от 12 000 евро, считано от 11.04.2014г. до окончателното й изплащане. Претендира присъждане на разноски.
В писмените отговори на ответниците по касацията Д. Л. Дебеляшки и П. Д. Дебеляшки се оспорва основателността на касационната жалба. Считат, че едва във въззивната жалба касаторът е поискал уважаване на иска по отношение на изискуеми и неплатени вноски от кредита, отразени в извлечението от счетоводните книги. Според ответниците основанието на иска по чл.422 ГПК се обуславя от обстоятелствата, въз основа на които страната твърди съществуване на своето субективно право, а в случая те са обстоятелства по сключен и обявен за предсрочно изискуем договор за кредит. От доказателствата по делото се установява, че не е настъпила предсрочна изискуемост на целия остатък от кредита, поради което и установителният иск е неоснователен. Претендират присъждане на разноски.
Ответниците по касацията [фирма] и [фирма] не са подали писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като съобрази становищата на страните и съгласно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, намира следното:
В обжалваното въззивно решение е прието, че банката е предявила по реда на чл.422 ГПК иск за приемане за установено по отношение на ответниците, че съществуват вземания на ищеца с източник договор за банков кредит от 24.03.2005г. за солидарно заплащане на следните суми: 135 999, 89 евро – главница, заедно със законната лихва върху главницата, считано от 11. 04. 2014 г. до окончателното й изплащане; 28 819, 75 евро – просрочени лихви, включващи договорна и наказателна за времето от 24. 07. 2013 г. до 9. 04. 2014 г.; 350 евро, неплатена такса управление, дължима на 24. 10. 2013 г. и 310 евро, неплатена такса управление, дължима на 24. 01. 2014 г. С първоинстанционното решение искът е бил отхвърлен. С въззивната жалба [фирма] е обжалвало решението на СОС само в частта относно главница до 12 000 евро, представляваща главници по 6 броя падежирани вноски по погасителен план за периода от 24. 07. 2013 г. до 10. 04. 2014 г., заедно със законната лихва, считано от 11. 04. 2014 г. до окончателното й изплащане; просрочени лихви, включващи 7689, 40 евро договорна лихва за времето от 24. 07. 2013 г. до 04. 04. 2014 г. и 1130, 35 евро – наказателна лихва за времето от 24. 07. 2013 г. до 09.04.2014 г.; неплатена такса управление, дължима на 24.10.2013 г. - 350 евро и неплатена такса управление, дължима на 24.01.2014 г. – 310 евро. По отношение вземанията на банката, предмет на иска в обжалваната част от решението на СОС, апелативният съд след обсъждане на заключението на ССЕ, макар и да е установил дължимостта им в посочен от него размер към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК – 11.04.12014г., е направил извод, че не следва да се уважава претенцията по тях. Според САС банката се е позовала в заявлението в заповедното производство и в исковата молба в исковото производство на настъпила предсрочна изискуемост на договора за кредит. Недопустимо е изменение на основанието на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, до което би се стигнало при разглеждане и признаване за основателни на въззивните доводи и на искане за установяване съществуването на вземания на ищеца с настъпил съобразно договора падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. По тези съображения е било потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната му част.
С определение № 89/10.02.2017г. по т.д. № 1357/2016г. на ВКС, I т.о. на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК въззивното решение е допуснато до касационно обжалване за проверка съответствието му със задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС и в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 139/05.11.2014г. по т.д. № 57/2012г. на ВКС, I т.о. по въпроса: за основанието на предявен по реда на чл.422 ГПК иск за съществуване на вземания по договор за банков кредит, за които е издадена заповед за изпълнение на осн. чл.417, т.2 ГПК.
Становището на състава по така поставения правен въпрос произтича от следното:
Според разясненията в т.17 и т.18 ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС „предметът на делото“ по иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, се определя от правното твърдение на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащото на изпълнение вземане, за което е издадена заповедта за изпълнение. Подлежащото на изпълнение вземане в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен ефект. В хипотезата на чл.417, т.2 ГПК предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги на банката, за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени при сключването му.
В решение № 139/05.11.2014г. по т.д. № 57/20102г. на ВКС, I т.о. е даден отговор, че вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл.418 вр. чл.417, т.2 ГПК и чл.60, ал.2 ЗКИ не е изискуемо, независимо че кредиторът се е позовал на предсрочна изискуемост на целия остатък от кредита в исковата молба. В тази хипотеза изискуеми са само вземанията, представляващи вноски по кредита и други акцесорни вземания / неустойки, лихви /, които са с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и са включени в представеното извлечение от счетоводни книги.
След постановяване на определението по чл.288 ГПК е постановено Решение № 15/09.05.2017г. по т.д. № 60034/2016г. на ВКС, I г.о., в което е прието, че при вземане, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, не може да се игнорира, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит при условията договорени от страните кредитор и кредитополучател, в т.ч. и сключените между тях анекси. Липсата на точно изпълнение по тях, без настъпилите последици на надлежно обявената предсрочна изискуемост на цялото задължение по договора за кредит, съобразно договореното по актуален погасителен план, подписан от страните за погасяване на задължението – главница и лихви, следва да бъде съобразено в рамките на исковото производство по чл.422 ГПК. Длъжникът – ответник по иска дължи изпълнение макар и само до онази част, по отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните. Доколкото не може да се приеме, че вземането е изцяло изискуемо поради предявената предсрочна изискуемост при условията на закона, то не може въобще да се отрече съществуването на самото вземане като се отхвърли искът, в обема на безспорно установеното неизпълнение на същото това вземане по отношение на падежираните вноски.
Настоящият състав на ВКС споделя изложените по-горе разрешения по правния въпрос и в обобщение, счита, че следва да даде следния отговор на същия : Съдът определя основанието на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК за съществуване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, според посочените в заявлението и/или документа правопораждащи субективното материално право юридически факти – договора за кредит, с който са поети задължения за връщане на предоставени в заем парични суми, за заплащане на възнаградителни лихви, на акцесорни вземания / неустойки, такси, застраховки и други/, както и обезпечителни договори и договори, които внасят промяна в облигационното отношение.
По същество на касационната жалба:
С оглед на дадения отговор на правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, касационната жалба се явява частично основателна.
Изводът на въззивния съд, че при разглеждане и признаване за основателни на въззивните доводи и на искане за установяване съществуването на вземания на ищеца с настъпил съобразно договора падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, при позоваване в заявлението в заповедното производство и в исковата молба в исковото производство на настъпила предсрочна изискуемост на договора за кредит, би се стигнало до недопустимо изменение на основанието на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, не съответства на процесуалния закон.
Изменение в основанието на иска е налице, ако ищецът заменя основанието по първоначалния иск с друго основание или като прибавя ново основание. И в двата случая ищецът изтъква ново основание на иска като се позовава на друг юридически факт в сравнение с този посочен в исковата молба, от който произтича защитаваното в процеса накърнено субективно материално право. Предсрочната изискуемост на вземането по кредита променя изискуемостта на вноските, които не са подлежали на изпълнение преди датата на настъпването й, но няма за последица изменение на основанието, от което произтича вземането. Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на основание договора за кредит. Разглеждането и уважаването на иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, само спрямо вземания с падеж преди датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, не е препятствано от недоказаното в исковото производство настъпване на предсрочна изискуемост за останалата част от кредита, в хипотеза на позоваване от страна на банката на предсрочна изискуемост на целия или на непогасения остатък от кредита.
В настоящия случай заповедното производство пред РС-Ихтиман е било образувано по заявление на банката за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парични вземания въз основа на извлечение от счетоводни книги, на осн. чл.417, т.2 ГПК. Срещу издадената заповед за незабавно изпълнение е било подадено възражение от всеки длъжник. В срока по чл.415 ГПК банката е предявила по реда на чл.422 ГПК иск за установяване съществуване на вземанията, за които е била издадена заповед за назабавно изпълнение. В заявлението по ч.гр.д. № 296/2014г. на РС-Ихтиман, подадено на 11.04.2014г., и в извлечението от счетоводни книги на банката е посочено както общото задължение към 09.04.2014г. по договор за инвестиционен кредит от 24.03.2005г. и анекси към него, допълнителни споразумения, договори за поръчителство и договор за встъпване в дълг, така и индивидуализирани по вид / главници, лихви – възнаградителни и наказателни, такси за управление/, размер и падежи просрочени вземания за периода 24.07.2013г.-09.04.2014г.
Страните не спорят относно: валидното сключване на договора за инвестиционен кредит, анексите и допълнителните споразумения, предоставянето на кредит в размер на 480 000 евро от банката на кредитополучателя [фирма], встъпването на [фирма] като съдлъжник по допълнително споразумение № 5/15.11.2012г. и сключването на 31.08.2009г. и на 15.11.2012г. на договори за поръчителство между банката и П. Дебеляшки и Д. Дебеляшки.
Съгласно заключението на съдебно-счетоводната експертиза /депозирано пред САС/, кредитирано от въззивната инстанция и неоспорено от страните, в рамките на висящността на спора съобразно предмета на въззивната жалба, се установява, че при ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 11. 04. 2014 г. дължими по процесния договор се явяват следните вземания: Просрочената главница е в размер на 12 000 евро, съгласно погасителен план, предоговорен между страните с допълнително споразумение № 5/15. 11. 2012 г. и включва шест броя просрочени вноски за главница, всяка в размер на 2000 евро с падеж 24-то число на месеца за периода м.07.2013г.-м.12.2013г. Просрочената възнаградителна лихва, дължима на осн. чл.5, ал.1 от договора, изменен и допълнен с Анекс № 1/24.03.2008г. и Анекс № 2/12.01.2009г., е в размер на 7566,78 евро за периода 01.08.2013г. до 30.03.2014 г. Подробно изнесени в колона 14 от приложение № 2 към заключението на ССЕ са вземания за падежирани и непогасени възнаградителни лихви, при посочен размер на всяко месечно задължение за тях и падеж – 30-то число на съответния месец. Съдът намира, че не следва да се присъжда вземането за 122 евро, претендирано като дължимо на 04.04.2014г. Вземането за възнаградителна лихва е с падеж 30-то число на съответния месец, т.е. това за м.април 2014 г. се дължи след крайния срок, посочен във въззивната жалба – 09.04.2014г. съобразно обжалваната с нея част от решението на СОС. Вземането за неплатена наказателна лихва и наказателна надбавка за просрочени главници и просрочени възнаградителни лихви се дължи на осн. чл.10, ал. 1 и 2 от договора, за част от процесния период 30.08.2013г. – 09.04.2014г. съобразно колони 17 и 18 от приложение № 3 към заключението на ССЕ и възлиза на 850,34 евро. Неплатената такса управление е в размер на 350 евро, дължима на 24. 10. 2013 г. и 310 евро, дължима на 24. 01. 2014 г.
Горната установеност, налага следните правни изводи:
По отношение на кредитополучателя [фирма] и встъпилия на осн. чл.101 ЗЗД съдлъжник [фирма] искът, предявен по реда на чл.422 ГПК се явява основателен за посочените по-горе като установени вземания. Не е доказан за претендираните съобразно обжалваната част от първоинстанциононто решение разлики както следва : за просрочена възнаградителна лихва – над 7 566, 78 евро до 7689,40 евро; за наказателна лихва и наказателна надбавка – над 850,34 евро до 1130,35 евро.
По отношение ангажиране отговорността на поръчителите настоящият състав съобрази безспорността между страните на факта на сключване между банката като кредитор и от друга страна – П. Дебеляшки и Д. Дебеляшки като поръчители на договори за поръчителство от 31.08.2009г. и от 15.11.2012г. Въз основа на същите поръчителите са поели задължение да отговарят солидарно с главния длъжник за задълженията, така както са уговорени в договора за кредит, в това число и за лихвите, неустойките, разноските, таксите и пр.
В отговора на исковата молба поръчителите са направили възражение за отпадане на отговорността им за задълженията на главния длъжник, поради неспазен срок по чл.147, ал.1 ЗЗД. Според приетото по т.4б от ТР № 4/2013г. не са налице основания за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу поръчителя, ако съдът констатира от документите към заявлението, че към датата на подаването му е изтекъл срокът по чл.147, ал.1 ЗЗД. Същият срок е преклузивен, с изтичането му се погасява самото поръчителство и съдът следи служебно за прилагането му. Следователно предявеният по реда на чл.422 ГПК иск следва да се отхвърли спрямо поръчителите за вземания, чиито падежи са настъпили до 11.10.2013г.
Предвид гореизложеното поръчителите остават солидарно задължени с главния длъжник за останалата част от вземанията, както следва : просрочена главница - 6000 евро по 3бр. вноски с падежи 24.10.2013г., 24.11.2013г. и 24.12.2013г.; просрочена възнаградителна лихва – 5598,10 евро за периода 30.10.2013г. – 30.03.2014г., наказателна лихва и наказателна надбавка – 823,94 евро за периода 11.10.2013г. - 09.04.2014г., 350 евро - неплатената такса управление, дължима на 24.10.2013 г. и 310 евро - неплатената такса управление, дължима на 24. 01.2014 г.
Водим от горното настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното въззивно решение се явява частично неправилно и подлежи на частична отмяна като не се налага повтарянето или извършване на нови съдопроизводствени действия.
Решението на САС следва да бъде отменено в частта, с която е потвърдено решението на СОС в частта за отхвърляне на иска спрямо всички ответници досежно следните вземания : просрочена главница - 6000 евро за периода 24.10.2013г.- 24.12.2013г.; просрочена възнаградителна лихва – 5598,10 евро за периода 30.10.2013г. – 30.03.2014г., неплатена наказателна лихва и наказателна надбавка – 823,94 евро за периода 11.10.2013г. - 09.04.2014г., 350 евро - неплатената такса управление, дължима на 24.10.2013 г. и 310 евро - неплатената такса управление, дължима на 24.01.2014 г. и да се постанови друго за уважаване на иска спрямо всички солидарни длъжници в изложения смисъл.
Въззивното решение следва да се отмени и в частта, с което се потвърждава решение на СОС в частта за отхвърляне на иска спрямо солидарните длъжници: [фирма] като кредитополучател и [фирма] като встъпил съдлъжник за следните вземания: просрочена главница – за разликата над 6000 евро до 12000 евро; просрочена възнаградителна лихва – за разликата над 5598,10 евро до 7566,78 евро за период 30.08.2013г.- 30.09.2013г.; неплатена наказателна лихва и наказателна надбавка – за разликата над 823,94 евро до 850,34 евро за периода 30.08.2013г. - 10.10.2013г. Вместо него следва да се постанови друго решение за уважаване на иска срещу ответниците-дружества и за горепосочените суми.
В останалата обжалвана част въззивното решение следва да се остави в сила като правилно.
Съобразно изхода от спора касационната инстанция дължи произнасяне по въпроса за разноските сторени в заповедното производство / държавна такса и юрисконсултско възнаграждение за банката/ и при разглеждане на делото във всички инстанции / държавна такса, депозити за в.л., юрисконсултско възнаграждение – за банката и заплатено адв.възнаграждение в касационното производство – за поръчителите-ответници/. След изчисления се установява, че всички ответници дължат в полза на банката заплащане на сума в размер на 2 386,61 лв., представляваща сторените от кредитора разноски съразмерно на уважената част от претенцията спрямо така посочените длъжници, отделно ответниците [фирма] и [фирма] дължат още разноски в размер на 1460,61 лв., на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
Д. Дебеляшки и П. Дебеляшки са поискали разноски за касационната инстанция и съобразно отхвърлената част от иска срещу тях банката следва да им заплати разноски в размер на 1642,05 лв. на всеки един, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното и на осн. чл.293, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 126/15.01.2016г. по т.д. № 3887/2015г. на Софийския апелативен съд, ТО, 9-ти състав в частта, с която е потвърдено решение № 99/22.07.2015г. по т.д. № 178/2014г. на Софийски окръжен съд, ТО, I-ви състав в частите, с които:
- са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма], [фирма], Д. Л. Дебеляшки и П. Д. Дебеляшки искове по реда на чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответниците като солидарни длъжници дължат солидарно на ищеца по договор за банков кредит от 24. 03.2005 г., както следва: главница за сумата от 6000 евро, заедно със законната лихва, считано от 11. 04. 2014 г. до окончателното й изплащане; сумата от 5 598,10 евро, представляваща просрочени договорни лихви за периода 30.10.2013г. – 30.03.2014г. ; сумата от 823,40 евро, представяваща неплатени наказателни лихви и наказателни надбавки, дължими за периода от 11.10.2013 г. до 09.04.2014 г.; сумата от 350 евро, неизплатена такса управление, дължима на 24.10.2013 г. и сумата от 310 евро, неизплатена такса управление, дължима на 24. 01.2014 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 296/2014 г. на Ихтиманския районен съд;
- са отхвърлени предявените от [фирма] срещу [фирма] и [фирма] искове по реда на чл.422 ГПК за признаване за установено, че ответниците като солидарни длъжници дължат солидарно на ищеца по договор за банков кредит от 24. 03. 2005 г., както следва: главница за разликата над 6000 евро до 12000 евро, заедно със законната лихва, считано от 11. 04. 2014 г. до окончателното й изплащане; разликата над 5 598,10 евро до 7566,78 евро, представляваща просрочени договорни лихви за периода 30.08.2013г. – 30.09.2013г.; разликата над 823,40 евро до 850,53 евро, представяваща неплатени наказателни лихви и наказателни надбавки, дължими за периода от 30.08.2013г. до 10.10.2013 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 296/2014 г. на Ихтиманския районен съд,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на [фирма], [населено място] срещу [фирма] и [фирма], Д. Л. Дебеляшки ЕГН [ЕГН] и П. Д. Дебеляшки ЕГН [ЕГН], че ответниците в качеството на солидарни длъжници дължат солидарно в полза на ищеца по договор за банков кредит от 24.03.2005г., изменен и допълнен с Анекс № 1/24.03.2008г., Анекс № 2/12.01.2009г., Анекс № 3/25.03.2009г., Анекс № 4/31.08.2009г., Допълнително споразумение № 5/15.11.2012г. и Допълнително споразумение № 6/15.12.2012г. към него, както и Договор за встъпване в дълг, обективиран в Допълнително споразумение №5/15.11.2012г., следните суми: 1/ сумата от 6000 евро, представляваща просрочена главница по вноски с падеж 24.10.2013г., 24.11.2013г. и 24.12.2013г., заедно със законната лихва, считано от 11.04.2014 г. до окончателното й изплащане; 2/ сумата от 5 598,10 евро, представляваща просрочени възнаградителни лихви за периода 30.10.2013г. – 30.03.2014г. ; 3/сумата от 823,40 евро, представяваща неплатени наказателни лихви и наказателни надбавки, дължими за периода от 11.10.2013 г. до 09.04.2014г.; 4/ сумата от 350 евро, неплатена такса управление, дължима на 24.10.2013 г. и сумата от 310 евро, неплатена такса управление, дължима на 24.01.2014 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 296/2014 г. на Ихтиманския районен съд.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на [фирма], [населено място] срещу [фирма] и [фирма], че ответниците в качеството на солидарни длъжници дължат солидарно в полза на ищеца по договор за банков кредит от 24.03.2005г., изменен и допълнен с Анекс № 1/24.03.2008г., Анекс № 2/12.01.2009г., Анекс № 3/25.03.2009г., Анекс № 4/31.08.2009г., Допълнително споразумение № 5/15.11.2012г. и Допълнително споразумение № 6/15.12.2012г. към него, както и Договор за встъпване в дълг, обективиран в Допълнително споразумение № 5/15.11.2012г., следните суми: 1/разликата над 6000 евро до 12000 евро, представляваща просрочена главница по вноски с падеж 24.07.2013г., 24.08.2013г. и 24.09.2013г., заедно със законната лихва, считано от 11. 04. 2014 г. до окончателното й изплащане; 2/ разликата над 5 598,10 евро до 7566,78 евро, представляваща просрочени възнаградителни лихви за периода 30.08.2013г. – 30.09.2013г.; 3/ разликата над 823,40 евро до 850,53 евро, представяваща неплатени наказателни лихви и наказателни надбавки, дължими за периода от 30.08.2013г. до 10.10.2013 г., за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 296/2014 г. на Ихтиманския районен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 126/15.01.2016г. по т.д. № 3887/2015г. на Софийския апелативен съд, ТО, 9-ти състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА [фирма] и [фирма], Д. Л. Дебеляшки ЕГН [ЕГН] и П. Д. Дебеляшки ЕГН [ЕГН] солидарно да заплатят на [фирма] сумата от 2 386,61 лв., представляваща сторените от банката разноски в заповедното производство и във всички инстанции в исковото производство, съобразно уважената част от иска спрямо ответниците, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма] и [фирма] солидарно да заплатят на [фирма] сумата от 1460,61 лв., на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Д. Л. Дебеляшки ЕГН [ЕГН] сумата от 1642,05 лв., представляваща извършените от ответника разноски за касационна инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на П. Д. Дебеляшки ЕГН [ЕГН] сумата от 1642,05 лв., представляваща извършените от ответника разноски за касационна инстанция, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|