Р Е Ш Е Н И Е №267/14 г. гр. София, 15.05.2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на девети октомври две хиляди и четиринадесета година в състав: Председател: Теодора Нинова Членове: Светлана Калинова Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3225 по описа за 2014 г. Производството е по чл. 290 – 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 17/ 24.01.2014 г. по гр. д. № 1003/ 2013 г, с което Русенски окръжен съд отменя решение № 1057/ 09.06.2013 г. по гр. д. № 4892/ 2011 г. на Русенски районен съд и осъжда С. С. С.: · на основание чл. 109 ЗС да преустанови неоснователните си действия, които пречат на Н. С. Д. и на Е. Н. Д. да упражняват своето право на собственост върху поземлен имот с идентификатор 63427.2.621, съгласно кадастралната карта на [населено място], находящ се на [улица] площ 662 кв. м. при граници: поземлени имоти с идентификатори 63427.2.620, 63427.2.47, 63427.2.46, 63427.2.632 и 63427.2.622 и които се изразяват в незаконен строеж, пристрояване и надстрояване на сграда с идентификатор 63427.2.621.2, както и да бъде премахнато всяко незаконно строителство, което ограничава и пречи на Н. Д. и Е. Д. да упражняват пълноценно правата си върху процесния имот и · на основание чл. 59 ЗЗД да заплати на Н. С. Д. и на Е. Н. Д. сумата 19 900 лв. (предявена част от вземания в пълен размер 20 000 лв.) –паричен еквивалент на ползите, от които са лишени поради това, че С. С. С. е ползвал застроения имот с идентификатор 63427.2.621 в периода 01.05.2006 – 30.04.2011 г, без да има основание за това, което да противопостави на неговите собственици. Решението е допуснато до касационно обжалване по следните процесуалноправни въпроси: 1. Допустимо ли е съдът да откаже да зачете извода на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост в констативен нотариален акт, ако събраните доказателства сочат на порок в процедурата по неговото издаване? и 2. След като с доклада на делото първоинстанционният съд е квалифицирал иска, страните не са възразили по тази квалификация и първоинстанционното решение й съответства, допустимо ли е тя да бъде променена с въззивното решение? К. С. С. С. се оплаква, че при съществено процесуално нарушение въззивният съд е отказал да зачете доказателственото значение на двата нотариални акта, с които по реда на чл. 483, ал. 2 ГПК (отм) е признат за собственик на две от сградите (с идентификатори 63427.2.621.2 и № 63427.2.621.3 на [населено място], нанесени в хода на производството в кадастралния план като една с идентификатор 63427.2.621.5) и за съсобственик на 271/ 1 840 ид. части от три имота, единият от които процесният, само поради пороци в процедурата по тяхното издаване. К. се оплаква, че частичните искове са уважени в неправилно приложение на чл. 59 ЗЗД. Претендира разноски. Ответниците по касация Н. С. Д. и Е. Н. Д. възразяват, че решението е правилно. Претендират разноските пред настоящата инстанция. Третите лица-помагачи на касатора В. В. С., извършващ стопанска дейност като едноличен търговец под фирма [фирма] и [фирма] не се присъединяват към касационната жалба и не вземат становище по нея. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи исковете при квалификацията на чл. 109 ЗС въззивният съд е приел, че правото на собственост на ищците върху поземления имот с идентификатор 63427.2.621 в [населено място] е засегнато от строежа, надстрояването и пристрояването на сграда с идентификатор 63427.2.621.2 и други строителни дейности в поземления имот, които касаторът е извършил неоснователно, без да притежава вещни права върху имота и сградата и без ищците да се съгласявали със строителството. Въззивният съд е отрекъл правата на касатора като собственик на тази сграда и на 271/ 1840 ид. части от имота, върху която е построена, ако и да са признати с констативен акт № 43/ 16.03.2005 г. и № 83/ 06.06.2005 г. по реда на чл. 483, ал. 2 ГПК (отм). Установил е следните пороци в процедурата по тяхното издаване: 1) свидетелските показания по обстоятелствената проверка не доказват предпоставките на придобивната давност по отношение на двете сгради и е необоснован изводът на нотариуса, че касаторът е придобил по давност; и 2) в нотариалното производство не са събирани доказателства за поземления имот. При тези пороци въззивният съд е отрекъл доказателственото значение на нотариалните актове. За да отмени първоинстанционното решение и да уважи частичните искове за сумата 19 900 лв, въззивният съд е приел, че касаторът се е обогатил за сметка на ответниците, а те са обеднели поради това, че в периода 01.05.2006 – 30.04.2011 г. той ползва техния имот без основание. Приел е, че с първоинстанционното решение частичните искове неправилно са квалифицирани по чл. 31, ал. 2 ЗС и неправилно са отхвърлени поради липса на писмена покана за плащане на обезщетение. Отменил е решението в тази част и ги е уважил до предявените (частично) размери, сочейки чл. 59 ЗЗД за правилното правно основание. Настоящият състав на ВКС дава следния отговор на първия процесуалноправен въпрос, по който въззивното решение е допуснато до касационно обжалване: В своето решение съдът е длъжен да откаже да зачете извода на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост в констативен нотариален акт поради порок в процедурата по неговото издаване, само когато нотариалното удостоверяване е нищожно (чл. 472 ГПК (отм)) и при зачитане на изключенията, следващи от чл. 484, ал. 2 ГПК(отм)). В исковото производство съдът няма правомощие да проверява дали в нотариалното производство са били събрани необходимите доказателства и дали те са били достатъчни, за да обосноват извода на нотариуса относно принадлежността на правото на собственост, признатото с издаването на констативния нотариален акт. Мотиви: Констативният нотариален акт има за цел да снабди собственика на недвижим имот с титул за собственост – документ, който пряко да засвидетелства титулярството на абсолютното вещно право. Този вид нотариално производство изисква събиране на доказателства при ограничен обхват на допустимите доказателствени средства (писмени и/ или свидетелски показания). В исковото производство доказателственото значение на констативния нотариален акт може да бъде отречено със съдебното решение в две хипотези: 1) при събрани доказателства, че представлява нищожно нотариално действие (в хипотезите чл. 472 ГПК (отм) и според изключенията, следващи от чл. 484 ГПК (отм), а сега чл. 576 и чл. 588, ал. 2 ГПК) и 2) когато според разпределението на доказателствената тежест събраните в исковото производство доказателства опровергават извода на нотариуса, че титулярът по нотариалния акт е собственик на имота. И в двете възможни хипотези обаче е изключена компетентността на съда да отрече доказателственото значение на констативния нотариален акта, само защото в нотариалното производство не са били събрани необходимите доказателства или защото събраните са недостатъчни, за да докажат правото на собственост. Спорът за валидното действие на извършеното нотариално удостоверяване или за действителното титулярство на правото не превръща съда в своеобразна „втора инстанция” по проверка за законосъобразност на нотариалния акт. В исковото производство съдът разполага с компетентността да установи нищожност на извършеното нотариално действие или да отрече титулярството на правото на собственост, не защото има инстанционна компетентност да проверява валидното действие на нотариалното действие или обосноваността на правния извод на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, а защото е длъжен да реши равния спор, по който констативният нотариален акт установява относим (включен в предмета на делото) факт според останалите доказателства, събрани в исковото производство и при зачитане на правилата на доказателствената тежест. Нищожният констативен нотариален акт (съставеният в нарушение на изискванията на чл. 472 ГПК (отм), а сега чл. 576 ГПК) изключва нотариалната компетентност, а оттук – и доказателственото значение на документа. Констативният нотариален акт, който противоречи на действителното положение, не легитимира титуляра по акта като носител на правото на собственост. Настоящият състав на ВКС дава следния отговор на втория процесуалноправен въпрос, по който въззивното решение е допуснато до касационно обжалване: Въззивният съд дава различна квалификация на иска от тази по обжалваното първоинстанционно решение, когато то е недопустимо като постановено по непредявен иск. В своето решение въззивният съд обезсилва първоинстанционното и връща делото за ново разглеждане по предявения иск (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). В тази хипотеза е необходимо първоинстанционното решение да се обжалва в частта, с която искът е разгледан, но не е необходимо изрично оплакване в жалбата (чл. 269 ГПК). Когато първоинстанционното решение е допустимо, въззивният съд дава различна правна квалификация, когато искът е квалифициран неправилно. В тази хипотеза е необходимо изрично оплакване в жалбата за неправилното приложение на материалния закон (чл. 269 in fine ГПК). Когато правилната квалификация е в приложението на императивна правна норма, въззивният съд е длъжен да я приложи правилно в своето решение и служебно (без изрично оплакване в жалбата). За упражняването на тези правомощия е без значение дали първоинстанционният съд е дал квалификацията на иска по обжалваното решение още с доклада на делото (чл. 146, ал. 1 ГПК) и дали страните са възразили по този доклад (чл. 146, ал. 3 ГПК). Мотиви: При недопустимост на въззивното решение изводът за такова правомощие на въззивната инстанция следва от чл. 6, ал. 2 ГПК и от тежестта на порока. Диспозитивното начало като общ принцип на гражданския процес задължава съдът да се произнесе по искането за защита, с което е сезиран. Произнасянето по иск, различен от предявения, извежда недопустимост на първоинстанционното решение при задължение за връщане на делото на първата инстанция за произнасяне по предявения иск (чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК). Ограниченията на чл. 269, in fine ГПК се прилагат за неправилното първоинстанционно решение. Останалите изводи по дадения отговор следват пряко от т. 1 ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. Допълнителни мотиви се изискват за разграничаване на хипотезата на недопустимо първоинстанционно решение по непредявен иск от хипотезата на допустимо първоинстанционно решение по предявения иск, но при погрешна правна квалификация. Първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск, когато искът е уважен или отхвърлен при обсъждане единствено на неотносим/ неотносими юридически факт или факти. В такава хипотеза първоинстанционният съд е нарушил своето задължение да разгледа спора, с който е сезиран, следващо от основен принцип в ГПК – на диспозитивното начало (чл. 6, ал. 2 ГПК). Нарушено е и конституционно закрепеното право на защита на страните във всички стадии на процеса, проявено в разглеждането на техния спор с решението на първата инстанция (чл. 122, ал. 1 К.). Първоинстанционното решение е допустимо, но при погрешна правна квалификация, когато искът е уважен или отхвърлен при обсъждане на относими юридически факти, но решението не отразява всички релевантни, които имат значение за решаването на спора. Относими (релевантни) са фактите, осъществяването на които пораждат спорното материално право. Относим факт от значение за решаването на делото е този, който обуславя основателността или неоснователността на иска. В такава хипотеза първоинстанционният съд е решил спора, с който е сезиран, но е нарушил своето задължение да приложи правилно материалния закон. Дадената с доклада на делото квалификация на иска и възраженията на страните по него са без значение за отразените по-горе хипотези, при които тази квалификация се променя с въззивното решение. Неправилната квалификация на иска с доклада по делото (чл. 146, ал. 1 ГПК) е годна да обоснове различно оплакване във въззивната жалба – за допуснато съществено процесуално нарушение, респ. да обоснове допустимостта на искането за събиране на нови доказателства пред въззивната инстанция (чл. 260, ал. 1, т. 6 и чл. 266, ал. 3 ГПК). Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна по следните съображения, съобразени с оглед дадените по-горе отговори на въпросите: Въззивният съд е приел, че касаторът е извършил действия по строеж, пристрояване и надстрояване на две от сградите в имота и в самия имот. Квалифицирал ги е като неоснователни и засягащи правото на собственост на ответниците по касация, защото са предприети от лице, което не е собственик на тези сгради и съсобственик на имота. Изключил е доказателственото значение на двата констативни нотариални акта, които признават на касатора такива права поради пороци в нотариалното производство, които надхвърлят основанията за нищожност по чл. 472 ГПК при съблюдаване и на изключенията по чл. 484, ал. 2 ГПК ((отм), но в сила към тяхното издаване) и е признал правото на ответниците по касация на изключителна собственост върху имота и всички постройки в него. Обжалваното решение подлежи на отмяна като неправилно в частта, с която исковете по чл. 109 ЗС са уважени. Така пред настоящата инстанция се пренася спорът за това дали ответниците по касация са изключителни собственици на всички обекти в застроения поземлен имот или притежават две от постройките в него, другите две са собственост на касатора, а имотът е съсобствен помежду им. Той е обуславящ за частичните искове. Вземането по чл. 59 ЗЗД е субсидиарен източник на неоснователно обогатяване. Възникването му е изключено в отношенията между съсобствениците, свързани с ползването на общата вещ поради вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС, което ги урежда. Тъй като не се налага повтарянето на съдопроизводствени действия и извършването на нови, касационната инстанция е длъжна да реши спора по чл. 109 ЗС по същество, а в зависимост от неговия изход да реши спора по обусловеното правоотношение – този по частичните искове (чл. 293 ГПК). Своите права ответниците по касация черпят от реституция по чл. 1 ЗВСОНИ, реституция по ЗВСВНМРСА, дарение и покупко-продажба. С договора по н. а. № 156/ 18.03.2003 г. ответникът по касация дарява на ответницата по касация и на едно трето за процеса лице по 1/ 3 ид. части от масивната жилищна сграда (с идентификатор 63427.2.621.1 по плана на [населено място]) и по 1/ 3 ид. части от поземления имот, в който е построена (процесния). С договор по н. а. № 102/ 25.11.2009 г. ответницата по касация купува масивна двуетажна сграда (с идентификатор 63427.2.621.4 по същия план), заедно с 60/ 681 ид. части от процесния поземлен имот. Своите права касаторът обосновава с нотариален акт № 43/ 13.03.2005 г. и нотариален акт за неговата поправка № 83/ 06.06.2005 г, с издаването на които по реда на чл. 483, ал. 2 ГПК по придобивна давност е признат за собственик на масивна сграда и на 271/ 1840 ид. части от три съседни поземлени имота, единият от които - процесният. Страните не спорят, а това се установява и от събраните по делото доказателства (скици и основно и допълнително заключения на съдебнотехническа експертиза), че масивната сграда по констативния нотариалния акт е механа „С.”. Механа „С.” в [населено място] е разположена в два съседни имота (процесния ПИ 621 и ПИ 634) и включва две сгради с вход към механата, които се намират в ПИ 634, и двете сгради с идентификатор 63427.2.621.2 и 63427.2.621.3 (процесните), които се намират в имот ПИ 621 и са строени на калкан. Конститутивните нотариални актове, представени от ответниците по касация, не признават техни права върху двете сгради на калкан (сградите по тях са различни), а вторият опровергава извода, че към сключването на договора за покупко-продажба ответникът по касация действително е притежавал 100 % ид. части от застроения ПИ. Този извод изключват и двете заповеди за деактуване на държавни имоти № С-94-00-0266/ 30.03.1992 г. и №2034/24.02.1992 г, описани в нотариалния акт за дарение. Зачетените със заповедите права са за сгради, различни от строените на калкан и върху реална, съответно идеални части от процесния поземлен имот. Така събраните доказателства, съотнесени с договора по н. а. № 17/ 22.12.1910 г, за купени от ДС „Д. и П. К. Д.” - дворно място в [населено място] и една къща с дюкяни, от една страна, а от друга с доказателствата, събрани чрез основното заключение на СТЕ, че сградите на калкан са отразени по плана на [населено място] от 1959 г. и са преустроени в атракционно заведение – механа „С.”, включително лятна градина със строително разрешение № 14/ 28.01.1969 г. и одобрен архитектурен проект, налагат извода, че след одържавяването на имота по ЗОЕГПНС(отм.) в него е извършено законно строителство. Следователно е изключена легитимацията на ответниците по касация като собственици и на двете сгради на калкан и на съсобственици (с третото за процеса лице) на целия застроен ПИ-621 (т. 1 ТР № 6/ 2006 г. по тълк. д. № 5/ 2005 г. ОСГК на ВКС). Верен е изводът на нотариуса по двата констативни нотариални акта, че касаторът е собственикът на двете сгради е и титуляр на 271/ 1840 ид. части от правото на собственост върху три поземлени имота, единият от които ПИ-621. Разрешавайки преюдициалния спор за правата на страните, касационната инстанция приема, че защитата по исковете по чл. 109 ЗС търсят ответниците по касация, в качеството на собственици на две от сградите в застроения съсобствен имот, срещу касатора, който е собственик на другите две сгради и съсобственик на имота. Според ответниците по касация техните права са засегнати от неоснователните действия на касатора, изразяващи се в: 1) извършени незаконно пристрояване и надстрояване на сградите, на които касаторът е собственик, включително изградено външно стълбище, което осигурява достъпа до една от сградите от двора; 2) изграждане на покрит навес и стесняване на единствения проход към имотите откъм [улица]в [населено място], включително поставена желязна врата и 3) изграждане на покрита лятна градина, в резултат на което към сграда идентификатор 63427.2.621.2 е приобщена част от дворното място. Исковете по чл. 109 ЗС относно покритата лятна градина са неоснователни. Както вече бе посочено, тя представлява част от преустройството и обособяването на атракционното заведение „С.”, извършено в период, в който всички обекти са били държавна собственост. От събраните чрез допълнителното заключение на съдебнотехническата експертиза доказателства се установява че тази лятна градина е премахната. Премахнати са и покритият навес, и поставената желязна врата и е установено, че ако има стесняване на прохода към имотите откъм [улица]в [населено място], причината за това е в стара ограда, строена при действието на ЗПИНМ (отм), която се намира в имот, съседен на процесния, а не на действията на касатора или на неговите наематели. Следователно и тази група искове по чл. 109 ЗС са неоснователни. Безспорно извършването на пристрояване и надстрояване на сграда в съсобствен имот, без за това да е надлежно учредено ограничено вещно право и без съгласието на останалите съсобственици, представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС и попада в обхвата на защитата по негаторния иск. В случая обаче не се установява двете сгради, на които собственикът е касаторът, да са пристроявани и надстроявани от него или от неговите наематели в период след осъществяване на реституционните способи. Установява се, че такива предвиждания е имало, за което е издадено строително разрешение № 719/ 29.07.1992 г. и са изработени проекти, но тези предвиждания не са осъществени (основното заключение на СТЕ). В хода на висящност на производството са издадени разрешение за строеж № 324/ 15.06.2012 г. за преустройството на съществуващ бар и обслужващи помещения в него и удостоверение за въвеждането на ресторанта в експлоатация. Не се установява това да е довело до пристрояване и/ или надстрояване на двете сгради. Следователно и тази група искове по чл. 109 ЗС са неоснователни. От заключенията на СТЕ, дадени след оглед на имота, се установява, че достъпът към втория етаж на едната от двете сгради, която се използва за офис, отделно от механата, е от външно стълбище. Това стълбище е изградено от наемател на касатора през 2007 г. Към този момент двамата ответници по касация са изразили в писмена форма съгласието си за извършването на всякакви строителни дейности, свързани със сградите на касатора (т. нар. пълномощни на лист 48 и 49 от делото на РС). Поставеното стълбище в съсобствения имот при изявеното съгласие не представлява неоснователно действие по смисъла на чл. 109 ЗС. Обратен аргумент не следва от това, че впоследствие (през 2008 г.) ответниците по касация са го оттеглили, нито от това, че за стълбището не е издавано разрешение за строеж. Липсата на разрешение за строеж прави строежът несъобразен с благоустройствените изисквания, но той остава негоден обект на защита чрез негаторен иск, доколкото строителството в съсобствения имот е извършено със съгласието на ответниците по касация Следователно искът за премахване на стълбището при квалификацията на чл. 109 ЗС също е неоснователен. Неоснователен е и искът при квалификацията на чл. 59 ЗЗД. Предвиденото в чл. 31, ал. 2 ЗС вземане избягва възможността за неоснователно обогатяване, когато общата вещ (в случая незастроената част от имота) се ползва само от един от съсобствениците или той я ползва над обема на своите права. Това вземане изключва възникването на вземането по чл. 59 ЗЗД, което е субсидиарно. Обжалваното решение подлежи на отмяна, а предявените искове следва да се отхвърлят от касационната инстанция. При този изход и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ответниците по касация /ищци/са разноските, които касаторът /ответник/ е направил по делото, вкл. възнаграждението за първия упълномощен адвокат. Тъй като тази отговорност е гражданска деликтна, следва да се понесе солидарно /чл. 53 ЗЗД/. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 17/ 24.01.2014 г. по гр. д. № 1003/ 2013 г. на Русенски окръжен съд. ОТХВЪРЛЯ исковете на Н. С. Д. ЕГН [ЕГН] и на Е. Н. Д. ЕГН [ЕГН] за осъждането на С. С. С. ЕГН [ЕГН]: · на основание чл. 109 ЗС да преустанови неоснователните си действия, които пречат на Н. С. Д. и на Е. Н. Д. да упражняват своето право на собственост върху поземлен имот с идентификатор 63427.2.621, съгласно кадастралната карта на [населено място], находящ се на [улица] площ 662 кв. м. при граници: поземлени имоти № № 63427.2.620, 63427.2.47, 63427.2.46, 63427.2.632 и 63427.2.622 и които се изразяват в незаконен строеж, пристрояване и надстрояване на сграда с идентификатор 63427.2.621.2, както и да бъде премахнато всяко незаконно строителство, което ограничава и пречи на ищците да упражняват пълноценно правата си върху процесния имоти и · на основание чл. 59 ЗЗД за периода 01.05.2006 – 30.04.2011 г. да заплати на Н. С. Д. и на Е. Н. Д. сумата 19 900 лв. ОСЪЖДА Н. С. Д. и Е. Н. Д. да заплатят на С. С. С. солидарно сумата 2 570 лв. – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.