Ключови фрази
Компенсационен орган * неимуществени вреди * законна лихва * доказателства * правна квалификация


2
Р Е Ш Е Н И Е


№ 377


гр. София, 29.07.2019 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в публичното заседание на единадесети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА


при участието на секретаря София Симеонова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 520 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато по жалбата на Р. А. С. и Н. М. М., лично и като законен представител на малолетните си деца Р. М. Ф. и Ф. М. Ф., срещу решение № 1927/09.08.2017г. по в.гр.д. № 1286/2016г. на Апелативен съд - София, в частта, в която, след отмяна на решение от 01.10.2015г. по гр.д. № 8115/2012г. на Софийски градски съд, са отхвърлени исковете им, предявени, на основание чл.284 КЗ /отм./ срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, претърпени в резултат от смъртта на М. Ф. М., като касаторите са осъдени да заплатят и разноските по делото.
С касационната жалба се твърди, че атакуваното решение в допуснатата до касационно обжалване част е неправилно, поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Същевременно се поддържа и наличие на съществени процесуални нарушения, изразяващи се в липса на нов доклад по делото съгласно чл.146 ГПК, доколкото второинстанционният съд е приел за приложим различен национален материален закон, в сравнение с първата инстанция. Касаторите считат, че апелативният състав е приложил чешкото материално право, което противоречи на член 3, параграф 1 от Първа директива 72/166/ЕИО без да приложи принципа на съответстващо тълкуване, съобразно решенията на Съда на ЕС по преюдициални запитвания, в които е дадено тълкуване на транспонираните моторни директиви: решения С-22/12 от 24.10.2013г, С-348/98 от 15.07.1998г. и С -277/2012 от 24.10.2013г. на СЕС. Намират приложеният към датата на ПТП §444, ал. 3 ГК на Република Ч. за противоречащ на общностното право – член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5/ЕИО, заменен с чл. 9, т. 1, б „а” от Директива 2009/103/ЕО. Поддържат, че съгласно действащото към датата на ПТП законодателство на Република Ч., пострадалите имат право да претендират както еднократно обезщетение по реда на специалния закон за застраховка „гражданска отговорност” така и по-високо обезщетение по реда на § 13 от Гражданския кодекс /ГК/ на Република Ч. – при възникнала извънредно сериозна неимуществена вреда. В подкрепа е посочената практика на Съда на ЕС, съгласно която държавите членки не могат в местните си закони да определят максимални лимити за обезщетяване, които са по-ниски от покритието, определено в Директива 84/5/ЕИО. Заявяват, че съдът неоснователно е отказал да приложи чл.26 от Регламент Р. ІІ и чл. 45 КМЧП. Претендират съдебни разноски за всички инстанции.
Ответната страна по жалбата и по делото, Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи”, излага аргументи за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за настоящото производство в размер на 10 872 лева
Ответната страна по жалбата и трето лице помагач, ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп”, също изразява становище за неоснователност на жалбата.
С определение по чл.288 ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта относно исковете за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди и законна лихва върху тях по два правни въпроса: 1/ на основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК (редакция ДВ бр.47/2009г.) по материалноправния въпрос: „Принципите за автономния характер и предимството на правото на Европейския съюз и принципът за осигуряване на полезния ефект на директивите, позволяват ли на националния съд да приложи национално право, транспониращо директива, без този съд да приложи принципа за съответстващо тълкуване, съобразно с решенията на Съда на ЕС по преюдициални запитвания във връзка с тълкуването на съответната транспонирана директива?; и 2/ на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК (редакция ДВ бр.47/2009г.) по процесуалноправния въпрос: „Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, следва ли служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?”.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалваното решение, апелативният съда е приел за безспорно от фактическа страна, че на 07.06.2009г. българският гражданин М. М., роден през 1977г., е загинал при ПТП на територията на Република Ч., пътувайки като пътник в лек автомобил, управляван от друг български гражданин. С присъда на съд в Република Ч. е признат за виновен за настъпилото ПТП водачът на автомобил, застрахован за риска „Гражданска отговорност” в чешка застрахователна компания. Последната е заплатила на всеки един от ищците обезщетение в размер на 240 000 чешки крони чрез своя представител в България – ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс груп”, конституирано като трето лице помагач на страната на ответника по исковете.
Въззивният състав е разпоредил установяване на приложимото право на Република Ч., основавайки се на решение на Съда на ЕС от 10.12.2015г. по дело С-350/14, съгласно което се дава тълкуване на чл.4, §1 от Регламент ЕО № 864/2007 на ЕС /Р. ІІ/ относно определяне на приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от ПТП с настъпила смърт. Посочил е, че съгласно цитираното решение, в тези случаи е приложимо правото на държавата, където е настъпила пряката вреда, в случая Република Ч., а не където се търпят т.н. „косвено” причинени вреди от близките на починалото лице, представляващи следствие от претърпяната от увреденото лице вреда.
Установено е, че към датата на ПТП, при което е загинал М. М. – баща, съпруг и син на ищците, е действало правилото на ал.3 на §444 от Закон №40/1964г. /Граждански кодекс/ на Република Ч., съгласно което, при смърт на близките се полага еднократно обезщетение, дължимо от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” - по 240 000 чешки крони на всяко дете, съпруг и родител. Същевременно, в § 13 от същия закон, на обезщетяване като неимуществена вреда от непозволено увреждане подлежи и нарушено „право на защита на личната неприкосновеност”, когато причинената смърт на близък човек може да представлява сериозна неимуществена вреда за развитието на цялостната личност на преживелия. Прието е, въз основа на получените отговори от компетентните чешки органи по реда на Европейската конвенция за обмен на правна информация между държави – членки, че пострадалите при причиняване на смърт на близко лице са могли да получат еднократно обезщетение по § 444, ал.3 от Гражданския кодекс на Република Ч., а в случаите на възникнала извънредно сериозна неимуществена вреда, имат право на обезщетение, съгласно § 13, ал.2 и ал.3 ГК, но задължението на застрахователя да обезщети така причинената щета не се отнася към претенциите по § 13, ал.2 ГК на Република Ч.. В отговорите на чешкото МП е посочено, че чешката правна практика и нейното несъответствие с т.нар. „моторни директиви” на ЕС е била предмет на разглеждане от Съда на ЕС, който е приел, че ако под обхвата на гражданската отговорност не се включват и претенциите по § 13 ГК, с това се ограничава задължителното застрахователно покритие на отговорността на застрахования по гражданското право за щетите, въпреки отговорността му по ГК, като СЕС е стигнал до извода, че националното законодателство на Ч. е в противоречие с правото на Общността. С последващо изменение на националното законодателство на чешкия съд е дадено право, при определени обстоятелства – извънреден характер на случая в съответствие с § 13 ГК, да определя обезщетения над „стандартните” и по отношение на застрахователите.
Въз основа на горното, решаващият състав е приел, че приложимо е чешкото материално право, действащо към момента на датата на ПТП, независимо, че към този момент то не е било в съответствие с директивите на ЕС. Аргументирано е, че за разлика от регламентите на ЕС, директивите нямат пряко приложение в националното законодателство. С оглед на това, е счетено, че исковете за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди са неоснователни, тъй като за обезщетяване на неимуществените вреди по § 13 ГК на РЧ към момента на ПТП отговаря единствено прекият причинител, но тези вреди не са включени в риска на застрахователя, който към посочения момент дължи само изрично определените по размер в § 444, ал.3 ГК на РЧ еднократни обезщетения, заплатени от него. Според решаващия състав, дори да се приеме приложимост на § 13 ГК на Република Ч., не е доказан „извънредния характер” на вредите по см. на цитираната разпоредба.
Въззивната инстанция е счела за неоснователен и довода за неприложимост на чешкото право, на основание чл.45, ал. 2 КМЧП, съответно на основание чл.26 от Регламент Р. ІІ. Според последната, прилагането на разпоредба на правото на държава, определено като приложимо съгласно Регламент Р. ІІ, може да бъде отказано, само ако резултатите от това приложение са явно несъвместими с обществения ред на сезирания съд. След обсъждане на § 13, § 444, ал. 3 ГК, чл.45, ал. 2 КМЧП и чл. 26 от Регламент Р. ІІ, решаващият състав е достигнал до извода, че несъответствието между присъжданите от българските съдилища обезщетения за сходни случаи и тези, предвидени в приложимия чешки закон, не представлява несъвместимост с българския обществен ред. Посочил е, че под „обществен ред” се разбира основополагащи за правния порядък в държавата повелителни норми или принципи в правораздаването, които имат универсално значение, като правото изобщо на обезщетение за вреди, които се търпят от загубата на близък. Приел е, че несъвместимост с българския обществен ред щеше да е налице, ако ищците, според чешкия закон, нямат право на обезщетение за вредите, които търпят от загубата на техен близал, какъвто не е настоящият случай, тъй като ищците-касатори са разполагали с пряка претенция срещу чешкия застраховател, която е удовлетворена в съответствие с чешкия закон. С оглед на изложеното, апелативният съд е заключил, че независимо, че чешкото право предвижда фиксирани обезщетения, за разлика от българското право, където размерът се определя от съда по справедливост, това не води до явна несъвместимост с националния обществен ред на Република България, поради което не може да бъде отречено прилагането на чуждото право.

По релевирания материалноправен въпрос:
С решение от 10.10.2017г. по дело С-413/15 СЕС е дал тълкуване на чл.1, пар.4 от Директива 84/5/ЕИО (регламентиращ националните застрахователни бюра като компенсационни органи), във вр. с чл. 288 ДФЕС. В т.31 от мотивите на решението е посочено, че съгласно постоянната практика на СЕС една директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на самата директива не е възможно в спор с него. Същевременно в т.33 от акта е пояснено, че частноправните субекти могат да се позовават на разпоредбите на дадена директива, когато те са безусловни и достатъчно точни по съдържание, не само спрямо държава членка и всички органи на нейната администрация, сред които са и децентрализираните органи, но и спрямо организации или образувания, които са зависими или контролирани от държавата, или разполагат с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти (решения на СЕС по дела С-188/89, С-253/96 и С-258/96). В т.35 от разяснителната част на цитираното решение изрично се сочи, че е достатъчно образувание или организация, включително с частноправен характер, на което или която държава членка е поверила задача в обществен интерес и което или която разполага за тази цел с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти, за да могат да й бъдат противопоставени разпоредби на директива с директен ефект /безусловни и достатъчно точни по съдържание разпоредби на директива- т.41/. В т.38 е изведено, че задачата, с изпълнението на която държава членка е натоварила организация за изплащане на обезщетения и която произтича от общата цел за защита на пострадалите, преследвана от правната уредба на Съюза в областта на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на моторните превозни средства, трябва да се разглежда като задача в обществен интерес, която в случая е свързана със задължението, наложено на държавите членки с член 1, параграф 4 от Втора директива.
С оглед изложеното, в т.2 от диспозитива на решението по дело С-413-15 на СЕС е дадено задължително тълкуване, че на частноправна организация, на която държава членка е поверила задача в обществен интерес като свързаната със задължението на държавите членки, предвидено в член 1, параграф 4 от Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства (МПС), изменена с Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 г., и която организация разполага за тази цел по силата на закона с изключителни правомощия като правомощието да изисква от застрахователите, упражняващи дейност по автомобилно застраховане на територията на съответната държава членка, да членуват в същата организация и да я финансират, могат да бъдат противопоставени разпоредби на директива, имащи директен ефект.
В решение от 24.10.2013г. по дело С-22/12 на СЕС е прието, че член 3, параграф 1 от Първа директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива 84/5/EИО на Съвета от 30 декември 1983 година за сближаване на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства (МПС), изменена с Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 г., и член 1, първа алинея от Трета директива 90/232/ЕИО на Съвета от 14 май 1990 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховките „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства трябва да се тълкуват в смисъл, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования съгласно приложимото национално право. За да даде посочения отговор на преюдициалното запитване, СЕС е изложил следните съображения в мотивната част на акта:
В т. 37 от решението е посочено, че видно от преамбюлите на Първа и Втора директива, същите целят, от една страна, да осигурят свободното движение, както на моторните превозни средства с обичайно домуване на територията на Европейския съюз, така и на лицата, които се возят в тях, и от друга страна, да гарантират, че пострадалите от произшествия, причинени от тези превозни средства, ще бъдат третирани по сходен начин, независимо от това къде на територията на Съюза е настъпило произшествието (т.26 от решение по дело C-300/10 на СЕС). Първа директива, уточнена и допълнена с Втора и Трета директива, налага на държавите членки да гарантират, че гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства с обичайно домуване на тяхна територия е застрахована, и уточнява по-специално видовете вреди и третите пострадали лица, които тази застраховка трябва да покрива /т.38/. Съгласно т.45 от мотивите, държавите членки са длъжни да гарантират, че приложимата съгласно националното им право гражданска отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства е застрахована в съответствие с разпоредбите на Първа, Втора и Трета директива. Свободата, с която разполагат държавите членки във връзка с определянето на покритите вреди и на условията на задължителната застраховка, е ограничена с Втора и Трета директива, доколкото те въвеждат задължение за покриване на някои вреди до определени минимални размери /т.46 от мотивите/. Сред вредите, които задължително трябва да бъдат покрити, са по-специално телесните увреждания, както е уточнено в член 1, параграф 1 от Втора директива. Понятието „телесно увреждане“ обхваща всички вреди — доколкото застрахованият дължи обезщетение за тях по силата на гражданската отговорност съгласно приложимото към спора национално право, — настъпили вследствие на посегателство срещу неприкосновеността на личността, които включват както физически, така и душевни страдания /т.47/. С оглед на това, в т.50 от мотивите на решението е изведено, че подлежащи на поправяне съгласно Първа, Втора и Трета директива са и неимуществените вреди, за които застрахованият дължи обезщетение по силата на гражданската отговорност съгласно приложимото към спора национално право. От член 1, точка 2 във връзка с член 3, параграф 1, първо изречение от Първа директива следва, че закрилата, която трябва да се осигури по силата на тази директива, обхваща всички лица, които съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност имат право на обезщетение за вредите, причинени от моторни превозни средства /т.51/. След като обхватът на понятието за вреди по член 1, точка 2 от Първа директива не е ограничен, няма основания да се приеме, че от това понятие трябва да се изключат някои вреди като неимуществените, които подлежат на поправяне съгласно приложимата национална правна уредба на гражданската отговорност /т.53/. Ето защо, държавите членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществените вреди, претърпени от близките членове на семейството на жертвите на пътнотранспортни произшествия, се покрива от задължителната застраховка до минималните суми, посочени в член 1, параграф 2 от Втора директива./т.55/. В т. 58 от мотивите изрично е пояснено, че след като отговорността на застрахования с правно основание членове 11 и 13 от чешкия Граждански кодекс, произтича от пътнотранспортно произшествие и е гражданска, нищо не позволява да се приеме, че за тази отговорност не се прилага националната материалноправна уредба на гражданската отговорност, към която препращат посочените по-горе директиви. Предвид всички изложени по-горе съображения, е дадено тълкуване, че член 3, параграф 1 от Първа директива, член 1, параграфи 1 и 2 от Втора директива и член 1, първа алинея от Трета директива трябва да се тълкуват в смисъл, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претърпени от близките на лица, загинали при пътнотранспортно произшествие, доколкото обезщетението се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования съгласно приложимото национално право /т.59/.
Въз основа на дадените от СЕС задължителни тълкувания в посочените по-горе решения и разпоредбите на чл.282, ал.2, ал.4 и ал.6 КЗ /отм./, настоящият състав намира, че Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” се явява организация по член 1, параграф 4 от Втора директива 84/5/ЕИО, която е натоварена от Българската държава със задача от обществен интерес и за тази цел по силата на закона се ползва с изключителни правомощия - да изисква от застрахователите, упражняващи дейност по автомобилно застраховане на територията на Република България, да членуват в нея и да я финансират, поради което могат да й бъдат противопоставени разпоредби на директива, имащи директен ефект. Националното застрахователно бюро се явява и организация, контролирана от държавата - чл.282, ал.7, вр. чл.297, ал.1, чл.298, чл.303 - чл.304 КЗ /отм./, което на самостоятелно основание също обуславя противопоставимост на бюрото на безусловни и достатъчно точни по съдържание разпоредби от директива.
Разпоредбата на член 3, параграф 1 от Първа директива, предвиждаща, че „всяка държава членка предприема всички подходящи мерки, с които да гарантира, че гражданската отговорност във връзка с използването на превозни средства с обичайно домуване на нейна територия е застрахована, като обхватът на покритата отговорност и условията за нейното покритие се определят въз основа на тези мерки“, отговаря на критериите за директен ефект на директивата, тъй като е безусловна и достатъчно точна по съдържание. Тя съдържа ясно и точно правило, че гражданската отговорност във връзка с използването на превозни средства с обичайно домуване на територията на съответната държава членка се покрива от задължителната застраховка „гражданска отговорност” (в минималните размери, посочени в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5/ЕИО).
С оглед горното, на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” е противопоставима разпоредбата на член 3, параграф 1 от Първа директива 72/166/ЕИО, имаща директен ефект.

По поставения процесуалноправен въпрос
Отговор на втория въпрос, по който е допуснат касационния контрол, е даден в задължителната практика на ВКС - т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според нея, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. Така въззивният съд осигурява изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.
По основателността на жалбата
Предвид отговорите на поставените правни въпроси, въззивното решение се явява неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила.
С оглед изложеното от настоящия състав по релевирания материалноправен въпрос, изводът на апелативния съд, че по отношение на „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” не може да намери приложение разпоредбата на член 3, параграф 1 от Първа директива 72/166/ЕИО, е неправилен, като решаващият състав е игнорирал задължителна по своя характер практика на СЕС. С оглед противопоставимост на Бюрото на съдържащото се в член 3, параграф 1 от Първа директива 72/166/ЕИО безусловно и достатъчно ясно правило, че задължителната застраховка „Гражданска отговорност” във връзка с използване на МПС трябва да покрива гражданската отговорност на застрахования по националното право (в случая чешкото право), въззивната инстанция неправилно е приела, че размера на дължимото по застраховката обезщетение е ограничено до еднократно обезщетение по § 444, ал.3 от Гражданския кодекс на Република Ч. и не покрива обезщетение по деликта в случаи на възникнала извънредно сериозна неимуществена вреда, съгласно § 13, ал.2 и ал.3 ГК на Република Ч.. Следва да се има предвид, че претенциите на ищците не надхвърлят минималните суми на застрахователните обезщетение, посочени в член 1, параграф 2 от Втора директива 84/5/ЕИО.
За разлика от първоинстанционния съд, въззивната инстанция е приела, че приложимо относно определянето на обезщетението за неимуществени вреди е не българското, а чешкото материално право и въз основа на него е отхвърлила исковете, приемайки, че няма основание за приложимост на § 13 ГК на Република Ч. за определяне на обезщетение над фиксирания размер по § 444 ГК на Република Ч.. Неприложимостта на § 13 ГК, е мотивирана, не само с липсата на директен ефект на посочената по-горе разпоредба от директивата спрямо Бюрото, а и с недоказване от касаторите – ищци на „извънредния характер” на вредите по см. на цитираната разпоредба. Въпреки, че е променена правната квалификация на исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, като е приложен чужд материален закон, с различен фактически състав, според който вредите следва да имат „извънреден характер”, въззивният съд в нарушение на задължителната практика на ВКС - т.2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и принципа на служебното начало, не е дал указания на страните във връзка с фактическия състав на § 13, от ГК на Република Ч. относно фактите, за които носят тежестта на доказване и за които не сочат доказателства.
Предвид изложеното, въззивното решение в допусканата до касационен контрол част следва да бъде отменено като неправилно. С оглед допуснатото от въззивния съд съществено процесуално нарушение във връзка с доклада в хипотеза на променена от въззивната инстанция правна квалификация, делото трябва да се върне за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – София, за даване на указания относно релевантните факти по § 13 от ГК на Република Ч., разпределяне на доказателствената тежест, и даване на указания на страните за необходимостта да ангажират съответни доказателства.
При повторното разглеждане на делото, въззивната инстанция следва да се произнесе и относно направените от страните в настоящото производство разноски, съобразно изхода на спора за същество.
Водим от горното, на основание чл.293, ал.2 и ал.3 вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,

Р Е Ш И

ОТМЕНЯ решение № 1927/09.08.2017г. по в.гр.д. № 1286/2016г. на Апелативен съд - София, в частта, в която, след отмяна на решение от 01.10.2015г. по гр.д. № 8115/2012г. на Софийски градски съд, са отхвърлени исковете с правно основание чл.284 КЗ /отм./, предявени от Р. А. С. и Н. М. М., лично и като законен представител на малолетните си деца Р. М. Ф. и Ф. М. Ф., срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи” за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, претърпени в резултат от смъртта на М. Ф. М. на територията на Република Ч., в размер от по 62614 лева за Р. А. С. и Н. М. М., и в размер от по 82615 лева – за Р. М. Ф. и Ф. М. Ф., ведно със законна лихва от 06.06.2012г., както и в частта, в която ищците са осъдени да заплатят разноските за горницата над 2358,02 лева.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – София.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.