6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 13
София, 18.01.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2014/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 101/12.02.2020 г. по в. гр. д. № 770/2019 г. Великотърновският окръжен съд, след като отменил решение № 926/28.06.2019 г. по гр. д. № 955/2019 г. на Великотърновския районен съд, признал за установено по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на Общината гр. Велико Търново, че И. М. Г. е собственик на 7 броя сгради, намиращи се в ПИ с идентификатор .... по кадастралната карта на [населено място] с площ от 6 566 кв. м. в местността «К. 2», с трайно предназначение на територията - земеделска, начин на трайно ползване - пасище.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по иска с оплаквания, че същото е неправилно - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация - ищец по делото, е подал писмен отговор, с който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Предмет на предявения положителен установителен иск са сгради, построени в поземлен имот № .... по плана за земеразделяне на землище [населено място], съставляващ пасище, мера, с площ от 6.568 дка, а по кадастралната карта - ПИ с идентификатор .... Имотът е закупен от ищеца с н. а. № .... г., праводателите по който са се легитимирали за собственици с решение № 331Ж/25.02.1999 г. на Общинската служба „Земеделие“ [населено място], скица и удостоверения за наследници.
Ищецът твърди в исковата молба, че, като собственик на земята, е собственик и на сградите на основание чл. 92 ЗС, както и, че от 30.12.2011 г. владее непрекъснато, явно и необезпокоявано както поземления имот, така и сградите, намиращи се върху него, а от м. февруари 1999 г. до сключването на договора за продажба на 30.12.2011 г. такова владение върху поземления имот и върху всички намиращи се върху него сгради са осъществявали неговите праводатели. В съдебното заседание на първоинстанционния съд, проведено на 27.05.2019 г., ищецът е уточнил, че сградите били придобити от праводателите му на основание изтекла в тяхна полза придобивна давност, започнала да тече през м. февруари 1999 г., когато им е възстановено правото на собственост върху имота, и изтекла през м. февруари 2014 г., при наличие на правно основание за това- решението за възстановяване на собствеността от 1999 г., така че към момента на сключване на договора те, като собственици на сградите, са ги продали на купувача.
Въззивният съд приел, че, ако не е установено друго, разпоредбата на чл. 92 ЗС разглежда земята /поземления имот/ и постройките върху нея като една вещ - един обект на правото на собственост, защото постройките не са обособени физически от земята. Постройката може да се обособи като отделна вещ от земята и върху нея да съществува право на собственост отделно и различно от правото на собственост върху земята само чрез правни средства - като бъде „установено друго“ чрез някакъв правен акт, например договор, едностранна сделка или индивидуален административен акт, чрез който друго лице, различно от собственика на земята, придобива или запазва собствеността върху постройката отделно от собствеността върху земята. Докато няма такъв правен акт, земята и постройката върху нея са един единен обект на правото на собственост и не съществуват отделни права на собственост върху земята и върху постройката, която се намира в нея. Разпоредбата на чл. 92 ЗС няма еднократно действие, а действа непрекъснато по отношение на собственика на земята и това нейно правно действие се изразява в определяне на обема и съдържанието на поземления имот, който е обект на правото на собственост; разпоредбата има правно действие и при осъществяването на всяко отделно придобивно основание относно земята. Това правно действие се изразява в определянето на обема и съдържанието на поземления имот, правото на собственост върху който се прехвърля, стига с това придобивно основание постройките да не са изключени изрично от правното му действие. Именно това е вещноправното действие на чл. 92 ЗС - да определи обема и съдържанието на поземления имот като обект на правото на собственост както при прехвърлянето му с някакъв транслативен акт, така и при всяка промяна на вещта след прехвърлянето. С това следва да се съобразява и тълкуването на волята на страните по сделката - ако страните не са уговорили нищо изрично относно обема и съдържанието на поземления имот, правото на собственост върху който се прехвърля с договора, то този обем и съдържание се определят от чл. 92 ЗС и нито данъчната оценка, нито уговорената продажна цена могат да дерогират правото действие на тази разпоредба. Поради това ако общината претендира, че е собственик на някаква част от обекта на правото на собственост, определен съобразно чл. 92 ЗС - в случая на седем сгради, отделно от собствеността върху поземления имот, то следва да докаже, че е придобила собствеността върху тази част чрез някакво придобивно основание, т. е. по отношение на собствеността върху сградите има „установено друго“, различно от установеното с чл. 92 ЗС, и това „установено друго“, т. е. наличието на правно основание, което прави постройките собственост на лице, различно от лицето, което е собственик на земята, в която те се намират, трябва да бъде доказано в правния спор относно собствеността върху постройките. Съобразно с така изяснения смисъл на чл. 92 ЗС в тежест на общината е да докаже, че съществува действително придобивно основание, въз основа на което е придобила собствеността върху спорните седем сгради, отделно от собствеността върху поземления имот, в който те са построени.
Въззивният съд посочил, че твърдението на ответната община е да е придобила собствеността върху постройките от държавата и като доказателство е представила акт за публична общинска собственост № .... г. и заповед № СА-01-32-32/16.05.2012 г. на областния управител на Великотърновска област за отписване от актовите книги за държавна собственост, а като доказателства за правото на собственост на праводателя си е представила договор от 06.05.1972 г. и акт за държавна собственост № .... г.
Въззивният съд посочил, че като основание за издаването на акт за публична общинска собственост № .... г. са посочени разпоредбите на чл. 56, ал. 1; чл. 2, ал. 1, т. 7; чл. 3, ал. 2, т. 3 и чл. 58, ал. 3 ЗОбС, както и скица № 01019/23.02.2012 г. на ОС „Земеделие“, но посочените законови разпоредби не уреждат придобивно основание за спорните сгради в полза на общината, а скица като описаната не е приета като доказателство по делото и следователно не съществува; налична е друга скица, но в нея сградите не са посочени като собственост на общината; сградите са посочени като собственост на общината в друга скица, но като издадена след съставянето на акта за общинска собственост, тя очевидно не е била основание за издаването му; освен това каквато и да е скица, с какъвто и да е текст в нея, не е доказателство, че посоченото в нея лице притежава правото на собственост върху недвижимия имот, за който скицата се отнася, включително и когато е копие от кадастралната карта по аргумент от чл. 2, ал. 5 ЗКИР. Съдът обсъдил и заповед № СА-01-32-32/16.05.2012 г. и посочил, че отписването от актовите книги за държавна собственост на сградите в акт за държавна собственост № .... г. е станало след издаването на акта за общинска собственост № .... г., което е в разрез с чл. 114, ал. 2 ППЗДС /отм./, а в мотивите на заповедта не са посочени фактическите и правни основания, въз основа на които общината е придобила от държавата собствеността върху сградите, отписани от актовите книги за държавна собственост. Самото деактуване не е придобивно основание, а следва да се извърши въз основа на осъществило се валидно придобивно основание в полза на лицето, което иска деактуването. Общината не е посочила някакво придобивно основание - закон, договор, индивидуален административен акт или някакъв друг акт, въз основа на който държавата ѝ е прехвърлила собствеността върху спорните сгради. Тези обстоятелства са обосновали извода на въззивния съд за незаконосъобразност на заповедта за деактуване и на акта за общинска собственост и сами по себе си лишават акта за общинска собственост от доказателственото му значение.
Въззивният съд посочил и това, че от доказателствата по делото не може да се направи извод държавата да е била собственик на спорните сгради преди издаването на заповед № СА-01-32-32/16.05.2012 г. В графа 8 на акта за общинска собственост № .... г. е записано, че за актуваните с него имоти има предходен акт за държавна собственост № 3393/30.06.1973 г. В този акт като основание за придобиване от държавата на правото на собственост върху актуваните с него имоти е записан договор от 06.05.1972 г., като неправилно първоинстанционният съд е приел, че идентичността на имотите по акта с тези по договора се установява от самия акт за държавна собственост. С договора от 06.05.1972 г. М. С. Ч. - наследодател на праводателите на ищеца, е продал на държавата две сгради: къща на два етажа - паянтова, с два дка дворно място, и караджейка - едноетажна, намиращи се в [населено място], докато с акта от .... г. са аткувани седем сгради: каменна мелница /караджейка/ от 71 куб. м., навес от 27 куб. м., жилищна сграда на два етажа от 228 куб. м., паянтова кухня от 45 куб. м., навес от 21 куб. м., складове 63 куб. м. и навес до складовете от 48 куб. м., находящи се в [населено място] вода, а не в [населено място], където се намират имотите по договора от 06.05.1972 г. Тъй като сградите по договора и по акта се намират в различни населени места и са различен брой - два, съответно седем, няма идентичност между сградите по договора и по акта, а следователно и не е доказано от ответната община, чиято е доказателствената тежест, спорните по делото 7 сгради да са идентични със сградите, които държавата е закупила от М. Ч. с договора от 1972 г. Такава идентичност не се установява и от удостоверение рег. № АР-267/07.05.2019 г. на ОС „Земеделие“. Въз основа на него може да се установи идентичност само между част от сградите по акта за общинска собственост № .... г. и сградите по акта за държавна собственост № .... г., но това не удостоверява идентичност между сградите по акта за държавна собственост и сградите по договора от 1972 г., на който общината се позовава, за да обоснове, че е собственик на спорните сгради и че праводателите на ищеца не са били техни собственици към момента на продажбата на поземления имот, в който те се намират, извършена с н. а. №.... г.
Съобразно с изложеното въззивният съд заключил, че по делото не е установено държавата да е придобила спорните сгради с договора от 1972 г., не е установено и сградите по този договор да са идентични със сградите, актувани с акта за държавна собственост от .... г. и с акта за общинска собственост от .... г., като последният е издаден без да се е осъществило придобивно основание в полза на общината. Общината не е собственик на спорните сгради, тъй като в нейна полза няма „установено друго“ по смисъла на чл. 92 ЗС, поради което на основание чл. 92 ЗС е прието, че собственикът на поземления имот - ищецът, е собственик и на всички постройки в него, т. е. собственик е и на спорните по делото седем сгради.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и поставя следните въпроси:
1. Чия е доказателствената тежест при оспорване на актове за общинска собственост - поддържа се противоречие на въззивното решение с решение № 149/12.06.2013 г. по гр. д. № 647/2012 г. на ВКС, IV-то г. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване;
2. Когато сградите са придобити от държавата през 1972 г. вследствие отчуждителна процедура за включването им в етнографски комплекс, а след това собствеността върху тях е преминала към общината преди възстановяването на имота по реда на ЗСПЗЗ и разпоредителната сделка с него от 2011 г., допустимо ли е прилагане на института на приращението по чл. 92 ЗС по отношение на отчуждените сгради;
3. Какви са критериите при тълкуване волята на страните по разпоредителна сделка, които съдът следва да съобрази, за да направи преценка разпростира ли се транслативният ефект при прехвърляне на имота и върху тях -
По тези въпроси се поддържа основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради противоречие с решение № 370/06.07.2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. и решение № 37/04.04.2017 г. по гр. д. № 3180/2016 г., двете на ВКС, I-во г. о.
4. коя редакция на приложимия закон следва да съобразява съдът- към момента на съставяне на акта за общинска собственост или към момента на разглеждане на делото;
5. длъжен ли е въззивният съд да обоснове пред страните какви счита, че са допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото, за да приложи изключението по чл. 266, ал. 3 ГПК;
6. длъжен ли е въззивният съд да посочи, че пред него са събрани нови доказателства и да ги обсъди в мотивите на крайния си акт -
По въпроси №№ 5 и 6 се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II-ро т. о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, I-во т. о., и решение № 149/28.12.2017 г. по т. д. № 1604/2016 г. на ВКС, II-ро т. о.
Съобразно изложените мотиви към обжалваното решение настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира, че касационното обжалване следва да се допусне служебно на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка правилността на извода на въззивния съд, че разпоредбата на чл. 92 ЗС няма еднократно действие, а действа непрекъснато по отношение на собственика на земята и има правно действие и при осъществяването на всяко отделно придобивно основание относно земята.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 101/12.02.2020 г. по в. гр. д. № 770/2019 г. на Великотърновския окръжен съд.
Указва на касатора Община гр. Велико Търново да внесе в едноседмичен срок по сметка на Върховния касационен съд държавна такса за касационно обжалване в размер на 25 /двадесет и пет лв./ лева и в същия срок да представи доказателства за извършеното плащане, като при неизпълнение на указанията жалбата ще бъде върната.
След изпълнение на указанията делото да се докладва за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|