Р Е Ш Е Н И Е № 765 София, 28.10.2010 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на 26 октомври две хиляди и десета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА БОНКА ДЕЧЕВА при участието на секретаря Даниела Никова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА гр.дело 1987 /2009 година Производството е по чл. 290 от ГПК С определение № 596/10 от 29.06.2010г. по касационна жалба на П. Г. К., Й. Й. Й., М. Й. Й., З. Й. Й., К. С. Б., П. С. М., Росица Ц. А., Н. Ц. Николова, К. Ц. Г., Р. Д. К., Н. Д. К., Г. В. Ч. Е. И. К. е допуснато касационно обжалване на решение № 391 от 28.07.2009г. по гр.д.№ 826/2008г. на Благоевградски окръжен съд, с което е обезсилено решение № 877 от 07.05.2008г. по гр.д.№ 820/2006г. на РС-Разлог и е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения иск. С обезсиленото решение е отхвърлен иска, предявен от касаторите да се признае за установено по отношение на Г. П. Ч., че към момента на образуване на ТКЗС нива от 3 дка в землището на[населено място], м. “С. И.”, идентична с имот 1140 от кв. 80, описан в н.а. № 114,т.3,1974г., съставляващ по сега действащия план имот № 1207 от кв. 80 е принадлежал на общия наследодател на страните П. К.. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 2 и 10 ал.12 от ЗСПЗЗ и чл. 18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ и необоснованост. Ответникът по касация Г. П. Ч. оспорва касационната жалба, като излага довод, че процесния имот не съставлява земеделска земя, поради което за него е недопустим иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ Върховен касационен съд, първо гр.о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното: Касационната жалба е подадена против подлежащо на обжалване въззивно решение на Благоевградски окръжен съд, изхожда от процесуално легитимирана страна, постъпила е в срок, поради което съдът я преценява като допустима Разгледана по същество, жалбата е основателна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците нямат правен интерес да предявят иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ по отношение на ответника, тъй като той не е заявил за възстановяване процесния имот, а и защото преди колективизацията – още към 1953г. имота е включен в регулацията, не е земеделски и не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ. Първия правен въпрос, по който е допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1 т.1 от ГПК е.подлежи ли на реституция по ЗСПЗЗ имот, който е бил включен в регулацията след образуване и внасянето му в ТКЗС. Въззивният съд е отговорил отрицателно, като не е съобразил разясненията, дадени в ТР № 1/1997г. и последващите решения на ВКС, според които на възстановяване подлежат земеделските земи, дори по-късно да са включени в регулацията, ако не са застроени, или за тях няма нормативно предвидена пречка за възстановяване. Характера на имота като земеделски, т.е. подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ или като селищен се определя нормативно от чл. 2 от ЗСПЗЗ. Съгласно този текст земеделски имоти са тези, които са предназначени за земеделско ползване и (кумулативно) не се намират в границите на населени места и селищни образувания, определени с подробен устройствен план, или околовръстен полигон, не са включени в горски фонд и не са застроени със сгради на промишлени предприятия, почивни, или здравни заведения, религиозни общности, или други обществени организации, нито представляват дворове, или складови помещения към тях. Законодателят е определил с нормата на чл. 2 приложното поле на ЗСПЗЗ като изхожда от сегашното състояние на имотите, а с нормата на чл. 10, е дефинирал кои имоти подлежат на реституция, като е изходил от различни хипотези към момента на колективизацията. Следователно при преценката дали конкретен имот подлежи на реституция по ЗСПЗЗ следва да се изхожда както от правилото на чл. 2 от ЗСПЗЗ, т.е. от местонахождението му към настоящия момент, така и от статута му и конкретната хипотеза, при която е обобществен към момента на кооперирането му. Неправилен е доводът на ответника, че щом имота е включен в регулацията, не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ. Нормата на чл. 10, ал.7 от ЗСПЗЗ урежда хипотеза, при която подлежи на възстановяване имот, попадащ сега в урбанизираната територия, ако не е бил застроен към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, или не е започнало строителство върху него към същия момент. Това е така, защото чл.5 от Примерния устав на ТКЗС от 1950г. /Обн., Изв., бр. 14 от 18.02.1958 г., отм., ДВ, бр. 83 от 25.10.1968 г./ установява задължение за член-кооператорите да внесат земя и инвентар, но устава регламентира специални правила за земите, попадащи в регулацията. Нормата на чл. 10, ал.3 предвижда земите, включени в регулационните планове на селищата да не се групират в блокове, а използуването им да става от техните собственици в размер на определената за лично ползуване площ. Тази категория земя не се предоставя за лично ползване от ТКЗС, а собственика запазва правото си на собственост върху нея в реални граници до размера, който общото събрание на съответното ТКЗС е определило, че може да остане за лично ползване от собствениците им. В този смисъл е изричната норма на чл. 11, ал.2 от Примерния устав на ТКЗС. Ако такъв парцел, не е внесен в ТКЗС, а е оставен за лично ползване от собственика му и не е изключван от регулацията, за него не следва да се провежда процедура по възстановяване на правото на собственост, защото правото на собственост не е изгубено от собственика му и не е установено кооперативно земеползване, тъй като не са заличени реалните му граници. Подобен имот би имал селищен характер и ако не е подлежал на одържавяване по чл. 12 от ЗСГ, той не подлежи на реституция по ЗСПЗЗ. Останалата част от земите на член кооператорите, които са попадали в регулацията над определения размер за лично ползване се включват в ТКЗС. Върху тях собствениците също запазват правото си на собственост в реални граници./чл. 11, ал.2 от ПУ на ТКЗС/ До колкото обаче върху тези земи се установява кооперативно земеползване, те подлежат на реституция по ЗСПЗЗ. Следователно земята, която е била извън регулацията при образуване на ТКЗС и тази, която е попадала в регулацията, но е над определения размер за лично ползване и ТКЗС е установило кооперативно земеползване върху нея подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. По делото е установено, че имота е внесен в ТКЗС от общия на страните наследодател П. К. още 1948г., когато е образувано ТКЗС, а първия регулационен план, в който попада имота е от 1953г. Този план заснема имота с пл. № 4 с площ 4480 кв.м., записан на името на П. К. и неговия зет П. С. Ч. /съпруг на дъщеря му М./ - наследодатели на ответника. По делото не е установено кои от отредените за този имот парцели са записани на П. К. и кои на неговия зет П. Ч.. През 1950 г. е извършена замяна с имота от Т. комисията по силата на която П. Ч. получава нивата от 3 дка на член-кооператора П. К.. Това предоставяне за лично ползване не е равнозначно на предоставяне правото на собственост по замяна по ЗТПС. През 1957г.Ч. внася в ТКЗС, представен му за ползване недвижим имот. Следователно имота към момента на първоначалното коопериране е бил земеделски и върху него по-късно след включването му в регулацията пак е включен в ТКЗС, поради което подлежи на възстановяване пореда на ЗСПЗЗ. Необоснован е изводът на въззивния съд, че ответникът не е заявил за възстановяване имота, предмет на иска. Изискана е и е приложена от окръжния съд преписка № 889/11.02.1991г., по която ответника Г. павлов Ч. е поискал като наследник на П. Серг. Ч. по т.2 нива от 3 дка в м. “С. И.” /в регулацията/, която доказва с опис.-декларацията си за влизане в ТКЗС. С постановеното по тази преписка решение № 889/25.03.1993г. няма произнасяне за имот в тази местност. Същевременно по преписката, по която са заявени земите на общия наследодател П. К. № 987/1992г. по т.2 е поискано възстановяване на нива от 2 дка в м. “С. И.”, а по т. 17 – нива от 3 дка в тази местност. С постановеното решение е признато правото на възстановяване на нивата от 2 дка, и е отказано възстановяване на нивата от 3 дка поради това, че е налице спор за материално право с наследниците на П. Серг. Ч.. При така дадения отговор на първия правен въпрос и установената необоснованост на решението относно извода за липса на заявяване от ответника, въззивния съд неправилно е приел, че липсва правен интерес от предявяване на иск по чл. 14, ал.4 от ЗСПЗЗ. Този спор е обусловен както от обстоятелството че към момента на първото включване в ТКЗС през 1948г. имота е бил земеделска земя, ката и от отказа на ПК да се произнесе по двете заявления за възстановяването му поради наличие на спор за материално право. Затова решението на въззивния съд, с което е прието, че иска е недопустим и е обезсилено решението на РС следва да се отмени като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано. Отговорът на втория правен въпрос, касаещ приложението на чл. 18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ, съгласно който заменените имоти подлежат на възстановяване на първоначалните им собственици ако не са застроени, или ако с тях няма разпореждане в полза на трети лица, се отнася до разглеждане спора по същество. Поради това, че по спора не е постановено решение по същество, съдът не може да го разгледа сега. По изложените съображения, обжалваното възивно решение следва да се отмени, а делото да се върне за произнасяне по същество. Водим от горното, Върховният касационен съд, първо гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 391 от 28.07.2009г. по гр.д.№ 826/2008г. на Благоевградски окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: