Р Е Ш Е Н И Е № 194 гр. София, 03.11.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети юни през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор АНТОНИ ЛАКОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 538/2017 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби на адв. Ж., защитник на подсъдимия П. А. К., и адв. Б., повереник на частните обвинители Г. Н. С., И. Г. Л. и Н. Г. С., срещу решение № 51 от 23.02.2017 г., постановено по ВНОХД № 421/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд (ПАС), НО, ІІ наказателен състав. В касационната жалба на адв. Ж. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като към ВКС в условията на алтернативност са отправени искания на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК да отмени обжалваното решение и да оправдае на подсъдимия П. К. по повдигнатото му обвинение или на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 от НПК – да върне делото за ново разглеждане. Твърди се, че въззивният съд безкритично възприел изцяло мотивите на АС–гр. Хасково (ХОС) относно фактическата обстановка: не било отчетено твърдението на защитата на подсъдимия К. за съществени противоречия между показанията на свидетелите А. А. и Р. Б. и обясненията на подсъдимия К. К.; съдът неправилно се позовал на заключението на автотехническата експертиза, която била оспорена от касатора като едностранчива и придържаща се към противоречивите показания на свидетелите А., Б. и обясненията на подсъдимия К.; било нарушено правото на защита на подсъдимия К., тъй като исканията му за допълнителни въпроси към експертизата не били уважени; не бил приложен правилно материалният закон и с оглед причинената при ПТП средна телесна повреда на подсъдимия К., за която подсъдимият К. следвало да отговаря – тъй като такова обвинение не било повдигнато въпреки заключението на съдебномедицинската експертиза, възраженията на жалбоподателя К. и безспорното задължение на органа на обвинението по закон, било налице съществено нарушение на чл. 287 от НПК. В касационната жалба на повереника на частните обвинители са развити съображения за явна несправедливост на наложените на двамата подсъдими наказания. Определените по размер наказания лишаване от свобода били крайно недостатъчни за постигане на целите на чл. 36 от НК, а прилагането на чл. 66, ал. 1 от НК спрямо извършителите не отчитало обществената опасност на деянието, предопределена от неговата масовост, и обществената опасност на дейците. Занижени били и наказанията по чл. 343г от НК. Не можело да бъде споделено виждането на въззивната инстанция, че за обществото било по-важно да не остане ненаказан деец, отколкото величината на наложените наказания сами по себе си. С условните присъди при този вид престъпления не можело да се въздейства възпиращо и предупредително върху другите членове на обществото. Докато съдилищата давали превес на личната превенция и наказанията не били източник за назидание, войната по пътищата нямало да спре. При определяне на наказанията трябвало да се държи сметка и за личността на дееца, но не за сметка на последиците на извършеното от него. Повереникът се позовава на разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от НК, съгласно която наказанието не може да причинява физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство. Набляга върху обстоятелството, че нормата не уточнявала за чие достойнство се отнасяла, от което следвало, че се прилагала и по отношение на достойнството на пострадалите. Занижените размери на наказанията с цел подсигуряване на предпоставки за приложението на чл. 66 от НК на практика представлявали само порицание. Подсъдимите нямало да понесат никаква репресия, защото с изтичането на изпитателния срок щели да бъдат реабилитирани, а това унижавало достойнството на наследниците на починалите при ПТП, тъй като човекът, убил техния близък, оставал ненаказан. Първата инстанция неправилно не обсъдила, а втората не приела възможността да се постанови спрямо подсъдимите на основание чл. 67, ал. 3 от НК поне една от пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 – т. 4 от НК, за да могат подсъдимите, получавайки съответните ограничения, реално и осезаемо да усетят, че са извършили престъпление. По изложените съображения повереникът моли ВКС на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 вр. ал. 3, т. 1 от НПК да отмени постановеното решение на ПАС относно наложените наказания и да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция. В съдебно заседание на касационната инстанция жалбоподателят П. К. и защитникът му адв. Ж. поддържат касационната си жалба по изложените в нея съображения, а жалбата на частните обвинители считат за неоснователна. Жалбоподателите частни обвинители И. Л. и Н. С. и техните повереници адв. Б. и адв. П., представляващи и неявилия се касатор частен обвинител Г. С., молят да бъде уважена подадената от тях касационна жалба, а касационната жалба на защитника на подсъдимия К. – да бъде отхвърлена. Представителят на ВКП дава заключение, че атакуваното решение следва да бъде оставено в сила. Необжалвалият подсъдим К. К. и неговият защитник адв. Р. изразяват становище, че решението на въззивния съд е законосъобразно, постановено при липса на процесуални нарушения и справедливо. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 32 от 23.06.2016 г., постановена по НОХД № 309/2015 г., ХОС е признал подсъдимия П. А. К. за виновен в това, че на 06.05.2014 г. в [населено място], при условията на независимо извършителство с К. Б. К., при управление на лек автомобил м. „Ш.”, модел „Ф.”, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл. 37, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на П. Н. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на две години и шест месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години, като го е оправдал по обвинението деянието да е извършено при условията на чл. 20, ал. 2 от НК. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия К. от право да управлява МПС за срок от три години и шест месеца. С присъдата ХОС е признал подсъдимия К. Б. К. за виновен в това, че на 06.05.2014 г. в [населено място], при условията на независимо извършителство с П. А. К., при управление на лек автомобил м. „Х.”, модел „С.”, с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на П. Н. С., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години и шест месеца, като го е оправдал по обвинението деянието да е извършено при условията на чл. 20, ал. 2 от НК. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия К. от право да управлява МПС за срок от четири години. На основание чл. 301, ал. 1, т. 11 от НПК съдът се е произнесъл по веществените доказателства, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски. По жалби на подсъдимия К., на защитника на подсъдимия К. и на частните обвинители Г. С., И. Л. и Н. С. чрез техния повереник е било образувано ВНОХД № 421/2016 г. по описа на ПАС, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 51 от 23.02.2017 г. на основание чл. 338 от НПК въззивният съд е потвърдил присъдата на първата инстанция. Касационните жалби на защитника на подсъдимия К. и на частните обвинители чрез повереника им адв. Б. са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, респ. т. 3 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, и двете касационни жалби са неоснователни. І. Относно касационната жалба на защитника на подсъдимия П. К.: Макар в жалбата на адв. Ж. формално да са релевирани касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и обусловеното от него касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, при внимателния прочит на съдържанието й се установява, че залегналите в нея оплаквания в значителна степен тангират с твърдения за необоснованост на приетите от съдебните инстанции фактически положения относно поведението на двамата основни участници в настъпилото ПТП. В атакувания съдебен акт е прието, че на 06.05.2014 г. в [населено място] подсъдимият К. управлявал лек таксиметров автомобил „Ш.”, модел „Ф.” с рег. [рег.номер на МПС] , в който на задната дясна седалка пътувала пострадалата П. С.. Автомобилът се движел по [улица]в посока север, като на регулираното със светофарна уредба кръстовище с [улица]се пристроил в лявата пътна лента за ляв завой. На зелен сигнал на светофара подсъдимият К. предприел завой наляво, навлизайки по [улица]със скорост около 25 км/ч. В това време по [улица]в посока юг (към центъра на града) в дясната лента се движел със скорост около 115 км/ч. подсъдимият К. К. с лек автомобил м. „Х.”, модел „С.” с рег. [рег.номер на МПС] , а зад него в лявата лента (считано за същата посока към центъра) пътувал лек автомобил м. „Х.”, модел „А.” с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от св. А. А.. Приближавайки светофарната уредба на кръстовището с [улица], също на зелена светлина в неговата посока, подсъдимият К. възприел завиващия таксиметров автомобил и задействал спирачната система на автомобила в опит да избегне удара в таксито. Подсъдимият К. също се опитал да се отклони от траекторията на движение на лекия автомобил „Х. С.”, като извил силно волана наляво. Въпреки предприетите от двамата водачи действия настъпил сблъсък между двете превозни средства, като впоследствие и управляваната от св. А. кола „Х. А.” остъргала задната част на автомобила на подсъдимия К.. При силния удар между автомобилите на подсъдимите К. и К. на пътничката в таксито – пострадалата С. – били причинени тежки несъвместими с живота травматични увреждания, които довели до смъртта й. Основните възражения на защитника са насочени към разколебаване на констатациите на съдилищата досежно така установените основни факти, обуславящи обективната и субективна съставомерност на деянието на подсъдимия К.. На практика касаторът поддържа несъгласие с кредитираните по същество доказателствени материали и отхвърлянето на обясненията на подсъдимия К. за неговото поведение преди навлизането в кръстовището и скоростта, с която се движел, скоростта на движение на управлявания от подсъдимия К. автомобил и произтичащия от тези обстоятелства извод относно обективната възможност на подсъдимия К. да възприеме автомобила на подсъдимия К. в рамките на приетото отстояние до мястото на удара. В касационната жалба са изложени пространни съображения в подкрепа на лансираната от защитата на този жалбоподател теза, която се свежда до оспорване на приетата скорост на движение на подсъдимия К. от 115 км/ч., която според касатора К. в действителност била по-висока. Съответно, отстоянието на управлявания от подсъдимия К. автомобил до мястото на удара към момента, когато подсъдимият К. предприел маневрата навлизане наляво в кръстовището, било по-голямо от приетата величина 62,63 м. Това означавало в крайна сметка, че той не допуснал никакви нарушения на правилата за движение, защото нямал задължение да осигурява предимство на автомобил, който не бил обективно видим, а с оглед на това единствената причина за произшествието била превишената скорост на подсъдимия К.. Във връзка с повдигнатата от защитника проблематика, на първо място, следва да се припомни, че фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не е изведена като самостоятелно касационно основание. ВКС не разполага с правомощия да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти, включително досежно механизма на транспортното произшествие и поведението на участниците в него, които са важни компоненти на предмета на доказване по чл. 102 от НПК. От изложеното следва, че настоящият съдебен състав не може да промени дадените от двете предходни съдебни инстанции еднозначни отговори на фактическите въпроси, с които жалбоподателят изразява несъгласие. Този извод предопределя и неоснователността на отправеното с обсъжданата жалба искане за оправдаване на подсъдимия К., тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. Касационният съд не разполага с процесуални възможности и за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма как автономно да прецени достоверността, респ. недостоверността, на доказателствените материали и да направи собствена преценка за невиновността на подсъдимия К.. Възраженията на защитника му могат да бъдат разгледани единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. При прегледа на решението по ВНОХД № 421/2016 г. по описа на ПАС се констатира, че не е постановено при допуснати процесуални нарушения. Напротив, атакуваният съдебен акт в пълна степен отговаря на стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК, като дори го надхвърля. В обемното му съдържание са изчерпателно включени всички доводи, въз основа на които въззивният съд е отхвърлил залегналите във въззивната жалба на защитника на подсъдимия възражения за необоснованост на първоинстанционната присъда, по същността си идентични с наведените и пред настоящата инстанция. Във въззивното решение е изрично възпроизведена приетата от апелативния съд фактология (гърба на л. 81 – л. 83 от ВНОХД № 421/2016 г.), кореспондираща с установената и от първоинстанционния съд фактическа обстановка. На л. 83 – л. 94 е залегнал детайлен доказателствен анализ, обуславящ всяка една от спорните фактически констатации. В съдържанието на атакувания съдебен акт надлежно фигурира и юридическата му част със съответните правни изводи (л. 94 – л. 95). Обективното отсъствие на съществени непълноти в мотивировката на въззивния съдебен акт, наличието на каквито не се и твърди от жалбоподателя, обезпечава възможността на касационния съд безпрепятствено да установи действителната воля на въззивния съд и да проконтролира правилността на вътрешното му убеждение. Изготвеният акт гарантира и правото на страните да разберат ясно и недвусмислено съображенията на въззивната инстанция, въз основа на които е потвърдена първоинстанционната присъда. Неоснователни са претенциите срещу извършения от въззивния съдебен състав доказателствен анализ. Всички доводи, изтъкнати от защитника при оспорването на извода относно скоростта на движение на подсъдимите и механизма на транспортното произшествие, са получили убедителен отговор още от първоинстанционния съд. Въззивният съдебен състав повторно ги е обсъдил, спазвайки изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. При оценката на доказателствените източници не са допуснати логически грешки, изопачаване на действителното им съдържание, едностранчива интерпретация или пък игнориране на определени доказателства. Такива конкретни недостатъци дори не са наведени с обсъжданата касационна жалба, в която за пореден път се развива лансираната от защитата на подсъдимия К. защитна теза и се изразява субективно недоволство от отхвърлянето й. ВКС не споделя възражението, че въззивният съд не бил отчел твърдението на защитата на подсъдимия К. за съществени противоречия между показанията на свидетелите А. А. и Р. Б. и обясненията на подсъдимия К. К.. В принципен план решаващите съдебни инстанции не са обвързани от твърденията на страните и нямат задължение да се съобразяват с направения от гледна точка на поддържаната от съответната страна позиция анализ на доказателствените материали. Съдилищата трябва да изследват самите доказателствени материали и да формулират произтичащите от тях фактически констатации, именно както процесуално правилно са процедирали ХОС и ПАС. На л. 83 (гърба), л. 84 (гърба) от ВНОХД № 421/2016 г. е отделено достатъчно място на анализа на показанията на св. А. и св. Б. и ясно е посочено защо въззивният съдебен състав, както и първоинстанционният, ги е поставил в основата на фактическите си изводи за поведението на подсъдимите, включително и относно скоростта на движение на управлявания от подсъдимия К. лек автомобил. И в двата съдебни акта е отредено внимание на съмненията на защитника на адв. Ж., че между подсъдимия К. и св. А. е била провеждана „гонка”, като е счетено, че такова фактическо положение няма как да бъде прието за установено по несъмнен начин поради отсъствие на доказателства в негова подкрепа. Отделен е въпросът, че тезата на подсъдимия К. не изяснява въпроса за връзката, отношението между твърдяното от него и защитника му съревнование между подсъдимия К. и св. А. и скоростта на движение на подсъдимия К.. Жалбоподателят оспорва заявената от св. А. скорост на движение на неговия автомобил – че той бил заявил, че се движил на 10-15 м. след управляваната от подсъдимия К. „Х. С.” със скорост от около 50 км/ч., което било недостоверно („Не можело обаче двете превозни средства да се движат – предното със 115 км/ч., а задното с 50 км/ч. – и да се поддържа еднакво разстояние от 10-15 м. дистанция. Ако не са се движели с еднаква скорост нямало да се ударят след това. Ако св. А. се е движил с 50 км/ч. той щял да спре и нямало веднага да се удари, едновременно с „Х. С.” и таксито „Ш.”). При внимателния прочит на възприетата фактическа обстановка в мотивите на ХОС (стр. 4 – стр. 5) и на въззивното решение (л. 82 от ВНОХД № 421/2016 г. на ПАС) е видно, че както и в обстоятелствената част на обвинителния акт (л. 4 от НОХД № 309/2015 г. на ХОС), съдебните състави в актовете си не са се ангажирали с конкретна скорост на движение на управлявания от св. А. лек автомобил „Х. А.”, а са наблегнали на фактите, че той се е движел в посоката на движение на подсъдимия К., зад него, в лявата пътна лента. Това е така, защото от значение за настъпването на удара, оказал се фатален за пострадалата С., е била скоростта на непосредствения участник в произшествието – подсъдимия К.. Каквато и да е била скоростта на движение на св. А., той не е участвал пряко в пътния инцидент и поведението му няма отношение към настъпването на общественоопасните последици. Съгласно еднозначно приетите и от двете съдебни инстанции факти, управляваният от него автомобил е встъпил съприкосновение, и то леко по сила, със задната част на автомобила на подсъдимия К. „Х. С.” едва след силния удар с управляваното от подсъдимия К. такси „Ш. Ф.”, а не „веднага”, „едновременно” с удара между „Х.”-та „С.” и таксито, както в очевидно противоречие с приетите факти твърди жалбоподателят. (Според установеното от съставите на ХОС и ПАС, след сблъсъка с таксито лекият автомобил „Х. С.” се придвижил още малко напред, завъртял се по посока на часовниковата стрелка, без да напуска платното за движение, в което се намирал, като при завъртането задната му част влязла в контакт с „Х.-та А.” на св. А., като бил реализиран приплъзващ удар с леко застъргване, от който по автомобила на св. А. останали следи от незначителни деформации). Пряко отношение към предмета на делото – за установяването на механизма на сблъсъка между автомобила на подсъдимия К. и управлявания от подсъдимия К. таксиметров автомобил – действително има скоростта на движение на управляваната от подсъдимия К. „Х. С.”. Това релевантно обстоятелство е базирано обаче съвсем не основно върху показанията на св. А., защото в конкретния случай автомобилът на подсъдимия К. е оставил ясно изразени спирачни следи. Поради това в разглеждания случай е била налице възможност за прецизно определяне на скоростта на движение на лекия автомобил „Х. С.” по технически път съгласно заключенията на комплексните автотехнически и съдебномедицински експертиза, а гласните доказателствени средства са имали единствено помощна роля. Показанията на св. А. са изяснили факти във връзка с движението на подсъдимия К. по дясната лента на платното за движение на [улица]в посока към центъра на града; ограничената видимост към платното за насрещно движение; светлинната сигнализация на светофара; момента, в който св. А. е забелязал завиващия наляво от [улица]към [улица]автомобил на подсъдимия К.; момента на „набиването на спирачки” от страна на вече приближилия се до кръстовището подсъдим К.; самия сблъсък между превозните средства. При това съдилищата по фактите са се доверили на съобщените от св. А. детайли от пътната ситуация непосредствено преди и към момента на катастрофата не изолирано и произволно, а с оглед съответствието им с показанията на св. Б., който е пътувал на предната пътническа седалка в автомобила на подсъдимия К., експертните заключения, кореспондиращите с тях обяснения на подсъдимия К.. Изискването за обективност налага да се отчете и факта, че достоверността на кредитираните доказателствени средства е изведена от съдебните инстанции не само с оглед съпоставката помежду им и с експертните изводи на изслушаните експертизи, но и след детайлно сравнение с абсолютно всички доказателствени средства, налични по делото, включително показанията на свидетелите В. И., Д. С., Г. Н., В. П., К. К. и др., писмените доказателствени материали. ВКС не се съгласява и с твърдението, че въззивният съд безкритично е отхвърлил обясненията на подсъдимия К. за инцидента, а е кредитирал обясненията на подсъдимия К.. Съставът на ПАС е анализирал много внимателно обясненията и на двамата, като ги е възприел само частично, единствено в онези фрагменти, подкрепени от други доказателствени материали. В решението са изложени ясни и точни съображения в кои части им е гласувал вяра и поради какви причини, в частност убедително е обяснено защо съдът е приел лансираната от подсъдимия К. версия за начина на движението му за неистинна защитна теза. Двояката същност на обясненията на подсъдимия като средство за защита и важен източник на доказателства дефинитивно изисква от съдебните инстанции да преценяват внимателно и задълбочено това доказателствено средство в контекста на показанията на останалите свидетели, на другите обективни доказателства по делото, на собствената им логичност и вътрешна убедителност. Само такава преценка на съществуващите между доказателствените материали противоречия се явява дължимият от закон мотив, с който съдът може да обосновава защо кредитира едни, а отхвърля други доказателствени материали. Съставът на ПАС стриктно е съобразил изтъкнатите по-горе критерии, поради което настоящата инстанция няма основания да се усъмни във верността на направените фактически констатации, включително и досежно фактическото положение, че при завиването наляво по [улица]таксиметровият автомобил е намалил движението си, но не е спрял. Тази констатация всъщност е изведена не от оспорените от касатора показания на свидетелите А. и Б. и обясненията на подсъдимия К., а е основана преди всичко на показанията на св. П. и св. Н., които са се движили зад подсъдимия К. и са възприели поведението му. Напълно законосъобразно в процесуален план ПАС е съпоставил съобщените от тези свидетели факти със заключението на КМАТЕ, в което е посочен като най-достоверен вариант от техническа гледна точка именно такъв начин на навлизане в кръстовището – с постоянна скорост от 25 км/ч. (Съобщеният от подсъдимия К. вариант – че след спиране е тръгнал от място и с равноускорително движение е достигнал скорост от 25 км/ч. – е бил изключен от вещите лица, защото при спиране, тръгване от място и ускоряване нямало как да се достигне мястото на удара със скорост от 25 км/ч. при средно ускорение 2 м/с., характерно за автомобили с ръчна скоростна кутия). Значителна част от останалите оплаквания на касатора се отнасят до кредитираните от ПАС заключения на основната и допълнителната комплексни автотехнически и съдебномедицински експертизи, окачествени от жалбоподателя като „едностранчиви” и „неправилни”. Касационната инстанция не дължи отговор на наведените от касатора оплаквания за „неправилност” на експертните заключения по комплексните експертизи, защото по естеството си те представляват възражения за необоснованост, което не е касационно основание. С всички съображения, развити на стр. 5 и стр. 6 от касационната жалба (че скоростта на управлявания от подсъдимия К. автомобил била по-висока от изчислените от експертите 115 км/ч., че от дължината на спирачния му път неправилно била извадена базата на автомобила; че скоростта на таксито се нагласяла според времето на изминаване на пътя до мястото на удара от страна на подсъдимия К., като неправилно се изхождало от момента на реакцията му за аварийно спиране, изчислен на 62,63 м. от установеното място на удара), жалбоподателят възпроизвежда отново собствената си версия за настъпването на транспортното произшествие, вече обстойно дискутирана и отхвърлена от двете предходни инстанции. Те са приели, в частност въззивният съд, чийто акт е предмет на настоящата касационна проверка, скорост на движение на управлявания от подсъдимия К. автомобил „Х. С.” непосредствено преди произшествието от 115,5 км/ч, а в момента на удара с таксиметровия автомобил „Ш. Ф.” – 89,4 км/ч., поради частично погасяване на скоростта при задействането на спирачната уредба на автомобила от подсъдимия К., което оставило отчетлив спирачен път върху платното за движение. Скоростта на движение на таксиметровия автомобил, управляван от подсъдимия К., при изпълнение на маневрата завой наляво по [улица], е била определена на 25 км/ч. Опасните им зони за спиране са били изчислени, съответно, на 106,14 м. за лекия автомобил „Х. С.” и 11,30 м. за лекия автомобил „Ш. Ф.”, с оглед на което е било прието, че сблъсъкът е бил технически предотвратим за подсъдимия К. чрез аварийно спиране на разстояние от 15,57 м., от която позиция той е имал видимост към движещия се по западното платно за движение на [улица]автомобил на подсъдимия К.. Последният пък е могъл да предотврати произшествието при движение с разрешената за населеното място скорост от 50 км/ч. При установяването на тези фактически положения към решаващия съдебен състав от процесуална гледна точка не може да бъде отправен упрек, че е допуснал неправилна интерпретация на действителното съдържание на експертните заключения, че ги е кредитирал, въпреки наличието на основания по чл. 153 от НПК да бъдат оценени като непълни и неправилни, нито че е игнорирал доводите на подсъдимия К. и защитника му. В тази връзка ВКС за пореден път подчертава, че правото на съда по вътрешно убеждение да възприема или да елиминира определени доказателствени средства е суверенно, щом като вид логическа дейност се основава на всестранното и пълно изследване на обективните обстоятелства по делото. Именно затова при невъзприемане на дадено експертно заключение е необходимо да се посочат конкретно кои факти и обстоятелства могат да му се противопоставят или какви обективни данни не са съобразили вещите лица. Експертното заключение може да бъде отхвърлено, само ако бъде констатирано обективно несъответствие с доказателствените материали или бъдат посочени основателни възражения за непълнота и неизясненост на съществени обстоятелства за изясняването на фактическата обстановка и разкриването на обективната истина. Щом такива слабости на изслушаните заключения обективно не са налице, то не съществува и основание за елиминирането им. В този аспект, на л. 88 (гърба) до л. 93 от атакувания съдебен акт е залегнал обстоятелствен коментар на всички кредитирани изводи на вещите лица, включително и относно точното място на удара между управляваните от подсъдимите К. и К. превозни средства, скоростите на движението им, опасните им зони за спиране, видимостта на двамата водачи един към друг в определени моменти от движението им с оглед специфичните особености на местопроизшествието, траекторията на движението им, техническите възможности на водачите да предотвратят катастрофата, които съображения не съществува необходимост да бъдат преповтаряни. Мотивираното убеждение на въззивния съд за правилността, научните качества, обосноваността и изчерпателността на обсъжданите експертни заключения не може да бъде разколебано от субективното несъгласие на подсъдимия К. и защитника му с експертните изводи, осланящо се на персоналните им технически познания. Правилата на НПК не допускат нито страните, нито съдът да влизат в ролята на експерти и да се обявяват за компетентни по въпроси, за които са необходими специални знания и е наложително назначаването на експертиза. Проверката на материалите по приложените дела сочи на неоснователност на възражението на адв. Ж. за нарушено право на защита на подсъдимия К., поради отхвърляне и „мълчаливо подминаване” на исканията за допълнителни въпроси към експертизата. Установява се, че заключенията на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза (т. 2, л. 87 – л. 119 от ДП) и допълнителната тройна автотехническа експертиза (т. 3, л. 12 – л. 40 от ДП) са били защитени от изготвилите ги вещи лица в съдебно заседание на първоинстанционния съд, проведено на 03.12. 2015 г., като видно от приложения протокол от съдебното заседание на страните е била предоставена неограничена възможност да поставят въпросите по заключението, от която те активно са се възползвали. Именно въз основа на изразените от страните становища, включително и на подсъдимия К. и защитника му (л. 210, гърба на л. 211 – л. 212, л. 214 от т. 1 от НОХД № 309/2015 г. на ХОС), първоинстанционният съд е назначил допълнителна комплексна съдебномедицинска и автотехническа експертиза с поставени на вещите лица инж. С. П., инж. Н. А., инж. Х. Р., д-р Х. Е. десет задачи съобразно направените от страните възражения. Обемното заключение на експертите, окомплектовано с приложения – три броя скици и фотоалбум (л. 237 – л. 287 от т. 2 от НОХД № 309/2015 на ХОС), е било изслушано в съдебно заседание на 25.03.2016 г., като страните отново са получили пълна възможност изчерпателно да зададат въпроси към вещите лица, да направят бележки и да изразят становището си по приемане на експертизата. (По-специално, изявленията на подсъдимия К. и адв. Ж. са отразени в съдебния протокол на гърба на л. 321, л. 324 и гърба му, л. 325 и гърба му, л. 326 и гърба му). В резултат на становищата и възраженията на страните е бил допуснат преразпит на назначените вещи лица, проведен в съдебно заседание на 23.06.2016 г., в който защитникът на подсъдимия К. е взел дейно участие, като впоследствие след изчерпване на въпросите на л. 369 е изрично отразено изявлението му, че няма въпроси към експертите. Адв. Ж. не е поставял на вниманието на въззивния съд искания за събиране на доказателства, включително за допускане на експертизи, а залегналото във въззивната му жалба възражение за неправилност и едностранчивост на експертизата е било много подробно обсъдено в атакуваното решение. При такива данни ВКС категорично счита, че правото на защита на подсъдимия К. не е било ограничено по никакъв начин. Осигуряването на правото на защита не означава задължение за уважаване на всички искания на подсъдимия и възприемане на поддържаната от него защитна теза. Под „право на защита” на обвиняемия, респ. подсъдимия, и на останалите граждани, субекти на наказателния процес, се разбира предоставената им процесуална възможност да участват активно в наказателнопроцесуалната дейност в защита на своите права и законни интереси. Щом съгласно чл. 15, ал. 2 от НПК на подсъдимия са предоставени всички процесуални средства, необходими за защита на правата и законните му интереси, правото му на защита е обезпечено. Неоснователно е възражението на касатора и за допуснато нарушение на чл. 287 от НПК с оглед причинената при ПТП средна телесна повреда на подсъдимия К., за която следвало да отговаря подсъдимият К., въпреки което отговорността му била ангажирана единствено за причинената смърт на пострадалата С.. При касационната проверка се изследва процесуалната деятелност на съда, а не поведението на останалите страни в наказателното производство. Известно е, че правомощието да изменя обвинението по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК принадлежи на прокурора. Без неговата интервенция съдът не може по собствено усмотрение да дефинира нито фактическите рамки на обвинението, нито посочения в обвинителния акт приложим наказателен закон, освен ако не се касае за същото, еднакво или по-леко престъпление без съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. Поради това извършеното от необжалвалия подсъдим К. К. деяние законосъобразно е било обсъждано от съдилищата единствено на плоскостта на повдигнатото му с обвинителния акт обвинение за престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” от НК. Отделен е въпросът за допустимостта изобщо на подобно възражение от страна на подсъдимия К., доколкото правният му интерес от обжалването не обхваща влошаване на положението на другия подсъдим, действал в условията на независимо извършителство. ВКС не установи твърдяното от касатора нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. В пределите на установените фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно в частта за осъждането на подсъдимия П. К., като са налице всички съставомерни признаци от обективния и субективен състав на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Залегналото в касационната жалба възражение за незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е изведено единствено от претенциите за неправилно установена фактология, които ВКС прие за неоснователни. Правните изводи на ПАС са законосъобразни и изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. Касаторът П. К. е нарушил изискването на чл. 37, ал. 1 от ЗДвП, съгласно което при завиване наляво за навлизане в друг път е бил длъжен да пропусне насрещно движещите се пътни превозни средства. Макар и с ниска скорост, навлизането на управлявания от него таксиметров автомобил в кръстовището, без да изчака преминаването на лекия автомобил на подсъдимия К., е фактор, без който тежкото пътно произшествие не би настъпило. При положение, че движещият се с висока скорост към кръстовището по западното платно за движение на [улица]автомобил „Х. С.” е бил обективно видим за подсъдимия К. от разстояние 15.57 м. преди мястото на удара – по-голямо от опасната му зона за спиране (11,30 м.), при установената пътна обстановка той е бил длъжен да прецени адекватно опасната ситуация и да пропусне управлявания от подсъдимия К. автомобил. Конкретната субективна причина, поради която той не е сторил това и е отнел предимството на подсъдимия К., правилно е отчетена от съдебните инстанции като ирелевантна за правилното решаване на делото. За отговорността му действително е без значение дали не е възприел или е възприел късно приближаващия автомобил „Х. С.”, дали не е преценил точно скоростта му или необосновано е разчитал да успее да премине преди него. Същественото е, че управляваният от подсъдимия К. лек автомобил е бил обективно видим за касатора, представлявал е опасност за движението му и той е трябвало да осъществи маневрата, едва след преминаването му, когато отпаднат всички пречки за безопасността на движението. С оглед изложените доводи ВКС намери за неоснователно искането на защитника на подсъдимия П. К. за отмяна на атакуваното въззивно решение и връщане на делото за ново разглеждане на ПАС. ІІ. Относно касационната жалба на частните обвинители Г. С., И. Л. и Н. С.: ВКС не установи наличие на твърдяното от повереника адв. Б. касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. В решението си (гърба на л. 95 до л. 98) ПАС е изложил отлично аргументирани съображения относно комплекса смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, обуславящи индивидуализацията на наказанията на двамата подсъдими в съответния конкретен отмерен размер и начин на изтърпяване – по отношение на подсъдимия К. К. – три години лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години, и четири години лишаване от право да управлява МПС, а по отношение на подсъдимия П. К. – две години и шест месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от четири години, и три години и шест месеца лишаване от право да управлява МПС. Обстоятелствено анализираните конкретни специфични факти, представляващи смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, установени за всеки от подсъдимите поотделно, при съпоставката им по брой и значение сочат на прецизна дейност на съда по индивидуализация на наказанията. С тях са постигнати необходимите равновесие и съразмерност между отделните цели на наказанието, като убедително е мотивиран и изводът за целесъобразност на приложението на института на условното осъждане за поправянето на извършителите. Претендираната с касационната жалба явна несправедливост на наложените наказания е обоснована не с действителни нарушения на съда при индивидуализацията на съответните наказания по вид, размери и начин на изтърпяване, а само със субективното убеждение на повереника за необходимост от сурово наказване („с изключителна тежест”) на извършителите на транспортни престъпления, за абстрактната им изключително висока степен на обществена опасност с оглед широкото им разпространение в обществото, за неприложимостта на условното осъждане в такива случаи. Подобни разсъждения нямат законова основа и не могат да бъдат споделени. Абстрактната обществена опасност на деянието е намерила своя законодателен израз при определянето на съответната санкция за престъпленията по чл. 343 от НК. При индивидуализацията на наказанието спрямо всеки отделен подсъдим се отчита специфичната обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец, какъвто законосъобразен подход е възприел въззивният съд. За постигане на целите на чл. 36 от НК отговорността на дееца следва да е съобразена с всички индивидуализиращи особености на конкретния случй, като съдът е длъжен да постигне баланс между посочените в чл. 36 от НК цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Надценяването на значението на генералната превенция винаги води до неоправдана репресия спрямо конкретния подсъдим, което е несъвместимо с изискването за справедливост. Общопревантивното въздействие на наказанието се осигурява посредством справедливостта му, а не с несъразмерна принуда спрямо конкретния подсъдим единствено поради „широкото разпространение” на транспортните престъпления, без оглед личността на дееца и персоналната му обществена опасност, спецификата на извършеното деяние и конкретната му обществена опасност, както и останалите фактори, очертани от разпоредбата на чл. 54 от НК. Щом е изведен мотивиран извод за превес на смекчаващите обстоятелства и обосновано е прието, че отмерените съгласно чл. 54 от НК наказания по отношение на подсъдимите К. и К. ще допринесат за превъзпитанието и поправянето им, недопустимо е само по съображения за генерална превенция наказанията им да се завишават или да се отказва приложението на условното осъждане. Възможността да се отложи изтърпяването на вече наложеното наказание зависи само и единствено от наличието на предпоставките по чл. 66, ал. 1 от НК – да е определено наказание до три години лишаване от свобода; деецът да не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер; за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения да не е наложително той да го изтърпи. Повереникът неуместно черпи аргумент в подкрепа на тезата си от нормата на чл. 36, ал. 2 от НК, като твърди, че прилагането на условното осъждане „унижава достойнството на наследниците на починалите при ПТП”. Подобно тълкуване е произволно, незаконосъобразно и не намира опора нито в доктрината, нито в съдебната практика. Цитираната разпоредба има конституционна основа (чл. 29, ал. 1, чл. 31, ал. 4 и ал. 5 от КРБ) и съответства на редица международноправни норми, залегнали във Всеобщата декларация за защита правата на човека (чл. 5), Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (чл. 3), Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително третиране или наказание, Препоръките на Комитета на министрите на Съвета на Европа № R (80) 11 относно досъдебното задържане, № R (87) 3 относно Европейските правила за затворите, № R (87) 18 относно опростяването на наказателното правосъдие, № R (92) 16 относно Европейските правила за обществени санкции и мерки, № R (92) 17 относно последователността в произнасянето на присъди, № R (99) 22 относно пренаселването на затворите и увеличаването на затворническото население и др. Съдържанието на чл. 36, ал. 2 от НК е недвусмислено изяснено, като без съмнение защитава основни човешки права на онези лица, подложени на наказание като установена от закона „мяра за държавна принуда”. В практиката си ВКС последователно се придържа към разбирането, че целите на наказанието, прогласени от чл. 36 от НК „изключват причиняване на физическо страдание или унижаване на човешкото достойнство, а прокламират поправяне и превъзпитание на осъдения, възпирането му от извършване на престъпления, както и възпитателно и предупредително въздействие върху другите членове на обществото. Надхвърлящо необходимата строгост, съдействащо за изпълнение на тези повели наказание, безусловно не влияе благотворно върху никое осъдено лице, озлобява го към човечеството и довежда до негови негативни личностни промени”. (Решение № 96 от 4.03.2013 г. на ВКС, НК, по н. д. № 270/2013 г., II н. о.). Настоящият касационен състав е затруднен да изложи други съображения по жалбата на частните обвинители, тъй като в подкрепа на исканията за увеличаване на наказанията по размер и за отмяна на приложението на чл. 66, ал. 1 от НК не са изтъкнати никакви конкретни основания, които да бъдат обсъдени. Известно е принципното положение, че касационната проверка се ограничава до конкретната проблематика, застъпена в жалбата. Възраженията на повереника адв. Б. декларативно и обобщено разкриват единствено субективното несъгласие на касаторите с размера на наложените на подсъдимите наказания и отлагането на изпълнението на наказанието лишаване от свобода спрямо тях. В жалбата не са конкретизирани нито обстоятелства, незаконосъобразно приети като смекчаващи или такива, чието значение да е било преувеличено, нито пък отегчаващи обстоятелства, които да са останали извън вниманието на ПАС или относителната им тежест да е била подценена. (Всъщност на стр. 2 от жалбата (л. 16 от касационното дело) директно и изрично е декларирано съгласие с формираните от въззивния съд съвкупности от отегчаващи обстоятелства по отношение на всеки от подсъдимите). За да може да изпълни процесуалната си функция, жалбата следва да съдържа обосновка в достатъчен обем – в случая с оглед наведеното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НК да конкретизира кои именно отегчаващи обстоятелства са игнорирани, кои обстоятелства са превратно оценени като смекчаващи и пр. Касационният съд съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася само по възведените доводи, които трябва да са ясни и недвусмислено уточнени по съдържание. След като самите жалбоподатели не са изяснили в какво точно се състои недоволството им от съдебния акт и не са посочили конкретни доводи, които обосновават искането им, ВКС няма правомощия по свой почин да замести тази непълнота по собствено усмотрение. Повереникът неоснователно упреква втората инстанция, че не е постановила на основание чл. 67, ал. 3 от НК по отношение на подсъдимите да се изпълнява поне една от пробационните мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 – т. 4 от НК. Съгласно чл. 337, ал. 2, т. 1 от НПК положението на подсъдимите може да бъде утежнено само при наличие на съответно и изрично искане на прокурора, частния обвинител или частния тъжител. Във въззивната жалба на повереника на частните обвинители подобно искане не е формулирано, поради което за ПАС е съществувала абсолютна процесуална пречка да го обсъжда. Претенцията на адв. Б. в тази насока за първи път е била отразена далеч след изтичането на срока за обжалване на първоинстанционната присъда – в представеното пред въззивния съд „допълнение на жалба и възражение на жалбите на подсъдимите” с вх. № 7502 от 28.09.2016 г. Рамките на въззивната проверка, обвързващи въззивния съд, се очертават с искането на прокурора, респ. частния обвинител или частния тъжител, за утежняване на положението на подсъдимия. С допълнителните писмени изложения към протеста или жалбата на посочените страни по реда на чл. 320, ал. 4 от НПК могат да се допълват и детайлизират доводите в подкрепа на вече направените искания в срока за обжалване, респ. протестиране, но не и да се релевират нови такива. По изложените дотук съображения ВКС прие, че атакуваният съдебен акт не страда от претендираните от защитника на подсъдимия и от частните обвинители пороци, поради което в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да го остави в сила. Водим от изложените аргументи и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 51 от 23.02.2017 г., постановено по ВНОХД № 421/2016 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, НО, ІІ наказателен състав. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.