РЕШЕНИЕ   № 610   София…09.12.2008 година                                                     В ИМЕТО НА НАРОДА     Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, І т.о., в съдебно заседание на 1 декември  две хиляди и  осма година, в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ:     Никола Хитров            ЧЛЕНОВЕ:    Елеонора Чаначева                                      Емил Марков                                                         при секретар и с участието  на прокурора изслуша докладваното от съдията Никола Хитров т. дело № 391 /2008 год.   Производството е по реда на чл.293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Община Х. против решение № 185/21.05.2008 г. по в.гр.д. № 83/2008 г. на Хасковски ОС, с което е оставено в сила решение № 754/7.12.2007 г. по гр.д. № 2069/2006 г. на Хасковски РС, с което касаторът е осъден да заплати на Т. Б. К. , като Е. с фирма Р. И. С.-999-Д. Колев-Т. Б. – гр. Х., сумата 7 553.70 лв. обезщетение за неизпълнение на договор за наем /по своята правна същност/ от 14.10.99 г., ведно със законната лихва от 19.09.2005 г. и разноски. Искът е уважен на основание чл.79,ал.1 във вр. с чл.82 ЗЗД. По първоначално предявения частичен иск, с влязло в сила решение № 245/25.09.2006 г. по приложеното гр.д. № 267/2006 г. на Пловдивски АС, касаторът е осъден да заплати на Е. сумата 10 033 лв. обезщетение за неизпълнение на същия договор. С обжалваното въззивно решение е прието за неоснователно възражението за изтекла давност, поради следното: 1. Давността е три годишна-чл.111,б.”б” ЗЗД. Договорът сключен на 14.10.99 г., е прекратен след изтичане на договорения срок на 14.10.2002 г. /Видно от исковата молба последният месечен приход за който се претендира е до 7.01.2002 г. и за него плащането е станало изискуемо към 1.02.2002 г., съобразно чл.6,т.3 на договора/. Частичната искова претенция в размер на 10 033 лв. е предявена на 28.06.2005 г., но не е било направено възражение за изтекла давност и частичния иск е уважен., 2. Първоначалното предявяване на частичен иск на 28.06.2005 г. е прекъснало давността за непредявената част от вземането и от този момент е започнала да тече нова давност-в каквато насока били разпоредбите на чл.116 и чл.117 ЗЗД. Ответникът по касационната жалба е подал отговор в който не взема становище по приложното поле, а само, че касационната жалба е нередовна, тъй като нямало искане по чл.284,ал.1,т.4 ГПК, и че е неоснователна. Касационната жалба е подадена в срок и е редовна, тъй като съдържа искане по смисъла на чл.284,ал.1,т.4 ГПК. Първият, посочен от касатора, съществен материалноправен въпрос е относно спирането и прекъсването на теченето на погасителната давност относно цялото вземане при предявяване на частичен иск и неговото уважаване, както и уважаването на частичен иск, предявен при изтекла погасителна давност, следва ли да се смята за прекъсване на тази вече изтекла давност. Този въпрос попада в приложното поле на чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Противоречива практика е налице, тъй като с ТР № 5/2006 г. на ОСГК и ОСТК се отклонява т.1 от предложението на Председателя на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса: предявяването на частичен иск и неговото уважаване спира и прекъсва ли теченето на погасителната давност за цялото вземане. Именно по този въпрос е налице противоречива практика, която следва да се уеднакви по реда на чл.291 ГПК. Затова с определение № 41/24.09.2008 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по реда на чл.288 ГПК. ВКС-І т.о., за да се произнесе по уеднаквяване на практиката, съобразно чл.291,т.1 ГПК, взе предвид следното: Когато предявява частичен иск, ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното право. Няма законен довод, който да подкрепи разширяването на въздействието на предявяването на частичен иск и върху останалата част от правото, която не е въведена като предмет на делото. Нормата на чл.116,б.”б” ЗЗД следва да се тълкува стеснително, защото въвежда изключения от правилото за непрекъснато течене на давността и има изчерпателно изброяване. Поради това, предявяването на частичен иск и неговото уважаване не спира и не прекъсва давността за останалата част от вземането, която не е предмет на делото. Съгласно т.18 ТР 1/2000 ОСГК, със СПН се ползува само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска, като предмет на делото. Диспозитивът на решението представлява източника на СПН. Мотивите към решението не са част от него. Неправилно е разбирането, че при уважен частичен иск съдът в последващ процес за останалата част от вземането ще решава само за размера на иска, но не и за основанието, защото за него имало вече влязло в законна сила решение. Това е неправилно,защото фактическите констатации на съда не влизат в законна сила, а в законна сила влиза заключението, което съдът извежда от субсумирания под правната норма фактически състав и което намира израз в диспозитива на решението, но не и предпоставките от които се извежда това заключение. Решението по частичния иск изобщо не може да произвежда действието на законна сила в следващия процес за останалата част от вземането. Съгласно мотивите на т.1 ТР 1/2001 ОСГК, в предмета на частичния иск не се включва тази част от твърдяното вземане, която надвишава размера за който се отнася петитумът на иска. Прекъсването на погасителната давност с предявяването на иск или възражение е поставено под условие: наличие на влязло в сила решение, с което те са уважени. В обективните предели на СПН на решението, с което частичен иск е уважен, се включва вземането само в частта му, за която искът или възражението, са били предявени и уважени. Тази част от вземането, която надвишава този размер, остава извън тези предели. Законът не предвижда прекъсване на погасителната давност за вземане, което не е предмет на влязло в сила решение. Разпоредбата на чл.116,б.”б” ЗЗД предвижда като основание за прекъсване на давностния срок предявяването на иск. Понятието частичен иск няма изрична правна уредба. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес неговият предмет се определя от търсената защита. Диспозитивното начало изисква да се даде свобода на лицата да преценяват сами целесъобразността, дали да търсят целия размер на едно вземане, или част от него. Понякога предявяването на частичен иск се налага от съображението, че следващата част от дълга не е още изискуема, а ищецът не желае да предявява иск за бъдещи вземания. Наложителен е частичния иск, когато съдът е пропуснал да се произнесе по вземането в неговата цялост и ищецът е пропуснал да поиска съдът да постанови допълнително решение. Съдът е длъжен да даде защита само в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска. Затова е обяснимо защо ЗЗД не взема отношение, дали частичният иск и неговото уважаване спират и прекъсват давността относно цялото вземане. Разумно е да се приеме, че спиране и прекъсване следва да има само относно спорното право, т.е. правото, с което съдът е сезиран и за което трябва да се произнесе с решение. Именно относно това спорно право носителят му е проявил активност, докато за непредявената част е налице бездействие. Друг аргумент в тази посока е запазването на възможността ищецът да предяви дори няколко частични искове и за останалата част от вземането. По този начин обаче би се достигнало до хипотетично удължаване на давностния срок-към срока на съдебния процес би се добавил и трансформирания 5 г. давностен срок по чл.117,ал.2 ЗЗД при евентуално уважаване на иска /или повече частични искове/. Допущането на подобна възможност е в разрез със същността и функциите на погасителната давност. Освен това, се обезсмислят и императивните разпоредби за продължителността на давностните срокове. Вярно е, че чл.113 ЗЗД обявява за недействително съглашението, с което се удължават давностните срокове, но по аргумент за по-силното основание това следва да важи и за едностранното им дерогиране по волята на ищеца. Съобразно изложеното, ВКС-І т.о. приема за правилна практиката, че предявяването на частичен иск нито спира, нито прекъсва погасителната давност за останалата част от цялото вземане. В случая, едното възражение-за изтекла погасителна давност на претендираното обезщетение за неизпълнение на договора от 14.10.99 г., е основателно и затова не са налага да се обсъжда другото възражение- за нищожност на договора на основание чл.26,ал.1 ЗЗД, въз основа на който се претендира обезщетението. Последното възражение се поддържа алтернативно в с.з. на 14.05.2008 г. По изложените съображения, обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени изцяло, след което да се постанови друго, с което искът да се отхвърли, като погасен по давност. Разноски не се претендират. Водим от горното и на основание чл.293 ГПК, ВКС-І т.о.         Р Е Ш И: Отменя решение № 185/21.05.2008 г. по в.гр.д. № 83/2008 г. на Хасковски ОС, с което е оставено в сила решение № 754/7.12.2007 г. по гр.д. № 2069/2006 г. на Хасковски РС, с което касаторът е осъден да заплати на Т. Б. К. , като Е. с фирма Р. И. С.-999-Д. Колев-Т. Б. , сумата 7 553.70 лв. обезщетение за неизпълнение на договор за наем, ведно със законната лихва от датата на предявяване на частичния иск-19.09.2005 г. и разноски, като вместо него постановява: Отхвърля, като погасен по давност, искът предявен от Т. Б. К. , като Е. с фирма Р. И. С.-999-Д. Колев-Т. Б. , гр. Х. против Община- Х. за заплащане на сумата 7 553.70 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на договор от 14.10.99 г. Решението не подлежи на обжалване.       ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: