10 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №466 гр. София,22.07.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ:АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 640 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Проект 65” ЕООД, представлявано от адв. Е. С., срещу решение № 260056 от 16.10.2020г. по в.т.д. № 274/2020г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което, след отмяна на решение № 64 от 20.02.2020г. по т.д. № 552/2018г. на Варненски окръжен съд, са отхвърлени предявените от касатора против „Тракия Строй Инвест” ЕООД искове за заплащане на сумите от 26 000лв, представляваща неизплатена цена по договор от 01.03.2017г. за приети работи с протокол от 29.03.2017г, за които е издадена фактура № [ЕГН]/30.03.2017г и от 88188,25лв, представляваща неизплатена цена по договор от 01.07.2017г. за приети работи с протокол от 04.09.2017г, за които е издадена фактура № [ЕГН]/05.09.2017г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, като погасени чрез прихващане с насрещните вземания на „Тракия Строй Инвест“ ЕООД ЕИК[ЕИК] в общ размер от 114 700лв., както следва: 1/ по отношение на сумата от 26 000лв, представляваща изискуем остатък от възнаграждение на подизпълнител, за приети работи с протокол от 29.03.2017г, възложени като строителни услуги по обекти в к.к. А. по договор от 01.03.2017г. и остойностени с фактура №[ЕГН]/30.03.2017г. със сумите от 10 000лв. по РКО от 18.03.2017г., от 1500лв. по РКО от 08.04.2017г. и със сумата от 14 500лв. – част от сумата по РКО от 22.04.2017г. в размер на 38 000лв.; 2/ по отношение на сумата от 88188,25лв., представляваща изискуем остатък от възнаграждение на подизпълнител, за приети работи с протокол от 04.09.2017г, възложени като строителни услуги по обекти в к.к. А. по договор от 01.07.2017г. и остойностени с фактура № [ЕГН]/05.09.2017г. със сумите от 23 500лв. – част от сумата по РКО от 22.04.2017г.; от 25 000лв. по РКО от 13.05.2017г.; от 11 6500лв. по РКО от 20.05.2017г.; от 300лв. по РКО от 21.05.2017г.; от 3000лв. по РКО от 23.05.2017г.; от 7500лв. по РКО от 27.05.2017г.; от 250лв. по РКО от 01.06.2017г.; от 11000лв. по РКО от 03.06.2017г.; от 3000лв. по РКО от 10.06.2017г. и от 2988,25лв – част от сумата по РКО от 17.06.2017г. в общ размер от 3500лв.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила и на материалния закон, както и необоснованост. Намира за неправилен извода на въззивния съд за основателност на възражението за прихващане с насрещни вземания на ответника по 12 броя РКО, установяващи получаването на средствата от ищеца при начална липса на основание и като такива – подлежащи на връщане. Поддържа, че при преценка на ангажираните от него доказателства в тяхната взаимна връзка се установява, че сумите са получени от И. И. с оглед възникнало между нея и ответникамандатно отношение, като противният извод на въззивния съд е обусловен от едностранчиво и непълно обсъждане на доказателствата. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд за недопустимост на свидетелските показания за установяване наличието на мандатно правоотношение при заявените параметри.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради неговата недопустимост, тъй като въззивният съд е разгледал искове с правно основание чл.79 ЗЗД вр. чл.266 ЗЗД, елиминирайки естеството на спора като търговски. Твърди, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Длъжен ли е съдът да се произнесе в рамките на предмета, с който е сезиран според заявените страни, правопораждащи юридически факти и петитум, и коя следва да е приложимата правна норма, ако чл.79 ЗЗД урежда общата хипотеза при неизпълнение, а е налице специална правна норма /чл.266 ЗЗД/? Твърди, че дадената правна квалификация на исковете е в противоречие с константната практика на ВКС – в частност определение № 285 от 25.02.2013г. по гр.д. № 1066/2012г. на ВКС, ГК, IVг.о.
2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства в тяхната съвкупост, за да се произнесе по предявения иск в рамките на изложените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и направеното искане? Твърди противоречие на въззивното решение с решение № 215 от 30.10.2019г. по гр.д .№ 4780/2018г. на ВКС, IV г.о., решение № 210 от 09.02.2018г. по т.д. № 1115/2017г. на ВКС, I т.о., решение № 76 от 16.05.2017г. по гр.д.№ 2926/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 22 от 24.02.2015г. по гр.д. № 4581/2014г. на ВКС, I г.о., решение № 3 от 22.07.2013г. по гр.д. № 534/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 149 от 03.07.2012г. по гр.д .№ 1084/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д .№ 1857/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д № 4744/2008г. на ВКС, I г.о.
3. За да приеме, че с РКО е извършено плащане, следва ли съдът да изследва наличието на определени реквизити в РКО, напр. лицето, получател на сумата, както и основанието за плащане? Може ли без да формира решаваща воля по отношение на основнието за плащане, съдът да приеме, че с РКО е доказано плащане? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 81 от 31.05.2010г. по гр.д .№ 675/2009г. на ВКС, II т.о., решение № 218 от 05.07.2011г. по гр.д .№ 775/2010г. на ВКС, III г.о., решение № 222 от 07.11.2014г. по гр.д № 1393/2014г. на ВКС, III г.о.
4. При постановяване на решението си въззивният съд трябва ли да извърши цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и да изложи подробни мотиви кои от доказателствата кредитира и защо и кои не кредитира и защо? Твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие с решение № 210 от 09.02.2018г. по т.д. № 1115/2017г. на ВКС, I т.о.,решение № 76 от 16.05.2017г. по гр.д.№ 2926/2016г. на ВКС, IV г.о., решение № 22 от 24.02.2015г. по гр.д. № 4581/2014г. на ВКС, I г.о., решение № 3 от 22.07.2013г. по гр.д. № 534/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 149 от 03.07.2012г. по гр.д .№ 1084/2011г. на ВКС, III г.о., решение № 411 от 27.10.2011г. по гр.д .№ 1857/2010г. на ВКС, IV г.о., решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д № 4744/2008г. на ВКС, I г.о.
5. Може ли въззивният съд да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки факти, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест в доклада, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл.146 ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти? Твърди се противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВККС и решение № 74 от 26.07.2017г. по т.д. № 1047/2016г. на ВКС, I т.о.
6. Въпроса относно допустимостта на свидетелските показания за установяване на мандатно правоотношение, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 59 от 06.03.2014г. по гр.д № 4617/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 323 от 06.01.2015г. по гр.д .№ 689/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 208 от 29.07.2013г. по гр.д. № 916/2012г. на ВКС, IV г.о., решение № 239 от 08.06.2015г. по гр.д. № 7200/2014г. на ВКС, IV г.о., определение № 612 от 18.07.2019г. по гр.д. № 1174/2019г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение по гр.д. № 1037/2004г. на ВКС, II г.о.
Касаторът прави и искане за допускане на касационен контрол на основание чл.280, ал.2 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът „Тракия Строй Инвест“ ЕООД оспорва касационната жалба. Оспорва довода за недопустимост на въззивното решение, тъй като не става ясно на какво основание се твърди такъв порок на решението. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че поставените въпроси касаят правилността на решението, като: първият повтаря довода за недопустимост на решението; вторият въпрос е неясен, представлява оплакване за неправилност и цитираната практика е неотносима; третият въпрос изисква тълкуване на счетоводен документ и начина на съставянето му, което не може да бъде обект на касационна проверка, а от друга страна, не е налице противоречие с цитираната съдебна практика; четвърти въпрос се припокрива с втория; във връзка с петия въпрос няма несъответствие между изводите на първата инстанция относно разпределението на доказателствената тежест и тези на въззивната инстанция; цитираната във връзка с шестия въпрос съдебна практика се явява неотносима. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалбае редовна – подаденае от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл.79 вр. чл.266 от ЗЗД. Приел е за безспорни между страните следните обстоятелства: валидно сключени договори за изработка; изпълнение на възложените СМР; приемане на работата с Протоколи обр.19; стойността на изработеното, за което са издадени процесните фактури, както и извършените частични плащания за погасяване на стойността им. За спорни пред въззивната инстанция е приел следните въпроси: 1/ настъпил ли е падежът на задълженията за плащане стойността на изработената и приета работа по процесните договори, предвид уговорения модалитет – отлагателно условие като елемент от съдържанието на същите, а именно падеж на задължението 5 дни след заплащане от страна на „А.“ АД; 2/ за заплащане стойността на изработеното с предварителни аванси, които не са приспаднати при издаване на процесните фактури; 3/ за основателност на възражението за прихващане със сума в общ размер на 114 700лв., представляващо заплатени суми по приложените 12 бр. РКО.
Приел е, че в процесните договори, сключени между страните по делото, изрично е предвидено, че заплащането на стойността на изработеното ще се извърши в 5-дневен срок след заплащане от страна на „А.“ АД, като уговореното отлагателно условие е с оглед на обстоятелството, че възложителят по договорите „Тракия Строй Инвест“ ЕООД, от своя страна, e изпълнител по сключен договор за възлагане на СМР с трето не участващо в производството лице – „А.“ АД, който факт е бил известен на страните към момента на подписване на контрактите. Намерил е, че така уговореното условие не е нищожна клауза, като падежът на задължението на възложителя по процесния договор ще настъпи след изтичане обичайния срок за приемане на изработеното и заплащането му от третото лице, но само по отношение на възложените с процесните договори СМР. Добавил е, че обвързване на плащането на възложителя „Тракия Строй Инвест“ ЕООД по договорите с „Проект – 65“ ЕООД от цялостното изпълнение на поетите от него задължения към неучастващото в процеса лице „А.“ АД, респ. плащане на стойността им, представлява излизане извън предметната рамка на сключените договори и недопустимо разширително тълкуване на клаузите им. Като ирелевантно за плащанията по договорите е преценил и обстоятелството дали и кога от възложителя „Тракия Инвест Строй“ ЕООД са удържани гаранционни суми по неговите договори за изработка, доколкото такива клаузи не се съдържат в подписаните между страните по делото съглашения, нито е уговорено такова условие.
Въззивният съд е приел, че във въззивната инстанция не е спорен приетият за установен от първоинстанционния съд факт, че падежът на част от задълженията е настъпил в хода на производството, както следва: по фактура №[ЕГН]/30.03.2017г. на две суми от по 19,55лв. – на 07.06.2018г. и на 07.06.2019г., а по фактура №[ЕГН]/05.09.3017г. в размер на 5291,30лв. – на 07.09.2018г. или най-късно на 07.09.2019г.
По възражението за погасяване на вземанията по фактурите поради плащаневъззивният съд е приел, че в тежест на ответника „Тракия Строй Инвест“ ЕООД е да докаже при условията на главно и пълно доказване извършените авансови плащания към „Проект – 65“ ЕООД по сключените договори.Приел е за безспорно получаването на сумите по приложените РКО от И. И., но е намерил, че издадените от „Тракия Строй Инвест“ ЕООД ордери и тяхното съдържание не могат да бъдат свързани със съществуващите между страните договори за изработка. Посочил е, че от доказателствата по делото се установява, че счетоводните записвания по договорите за изработка съвпадат, с изключение на сумата от 150 000лв. по процесните РКО, които не фигурират в съдържанието на счетоводната база данни на възложителя „Тракия Инвест Строй“ ЕООД към датата на първото ѝ архивиране през 2017г., а са намерили отражение в него преди подаване на ГФО /през м.март 2018г./, в периода от 16.01.2018г. до 27.03.2018г., като са отразени по сметка 498 подотчетни лица, а не външни контрагенти. Констатирал е, че останалите задължения по договорите с ищеца са осчетоводени по счетоводна сметка 400 Доставчици аналитична сметка „Проект 65“ ЕООД. Поради това е приел, че по делото не е установено по безспорен начин обстоятелството, че сумите по приложените РКО са платени като аванс по сключените между страните договори за СМР, още повече, че същите по време предхождат втория договор от 01.07.2017г., а при издаване на последната фактура № [ЕГН]/05.09.2017г. изрично са приспаднати платените по банков път и надлежно фактурирани и осчетоводени аванси по договорите в общ размер на 15 000лв. Посочил е, че тази фактура е приета от ответника – възложител без възражения и при липса на твърдения и доказателства за възникнали между страните спорове за погасяване на задължението с авансите по процесните РКО.
Въззивният съд е посочил, че в отношение на евентуалност е направено възражение за прихващане на задълженията на „Тракия Строй Инвест“ ЕООД по процесните фактури с получени от „Проект – 65“ ЕООД суми по РКО, в случай че не се установи връзката им с договора. Приел е за безспорен в производството факта на получаване на сумите по процесните РКО от И. И., поради което е счел, че е в тежест на ищеца „Проект – 65“ ЕООД да установи основанието за получаването им, респ. връщането или отчитането на получените суми. Посочил е, че репликата на ищеца по направеното възражение е, че сумите са получени от И. И. не във връзка със сключените договори за строителство между дружествата, а на друго основание – мандатно правоотношение, по силата на което тя е поела задължение да плаща от името на „Тракия Строй Инвест“ ЕООД негови задължения към работници и доставчици, за което съобразно чл.285 от ЗЗД е получавала средства от доверителя.
Въззивният съд е възложил в тежест на въззиваемото дружество „Проект - 65“ ЕООД да установи неистинността на процесните РКО относно записването в тях „като управител на ф.“Проект – 65“ ООД“, като е намерил, че не са налице законови ограничения за установяване на обстоятелствата по делото по косвен път чрез косвени доказателства. Приел е, че от заключението по повторната съдебно- графологична експертиза се установява, че в РКО от 18.03.2017г., 08.04.2017г., 22.04.2017г., 13.05.2017г., 03.06.2017г. и от 10.06.2017г. текстовете от, една страна, „И. Д.“ и сумите, посочени във всеки един от тях, и от друга, текстът „като управител на ф.“Проект – 65“ ООД“, не са изписани едновременно, а в останалите РКО от 20.05.2017г., 21.05.2017г., 23.05.2017г., 27.05.2017г., 01.06.2017г. и 17.06.2017г. не е изключена възможността спорните текстове да са изписани неедновременно. Независимо от това е намерил, че по делото липсват доказателства, от които да се направи обоснован извод, че сумите по процесните договори са дадени именно въз основа на това съществувало мандатно правоотношение. Изложил е съображения, че по отношение на свидетелските показания е налице забраната по чл.164 ал.1 т.4 от ГПК, регламентираща недопустимост на гласните доказателства за погасяване на установени с писмен акт парични задължения, като в настоящия случай, дори и да се приемат за установени твърденията на ищеца, че получените с РКО суми са по договор за поръчка, то получаването им е установено с писмен документ, поради което и е налице забрана за установяване на изпълнение на възложеното действие – предаване на сума с гласни доказателства. В условие на евентуалност, дори да се приеме, че гласните доказателства са допустими и същите установяват обстоятелството, че И. И. е получавала и отчитала суми ежеседмично от „Тракия Строй Инвест“ ЕООД, въззивният съд е намерил, че този факт, сам по себе си, не може да обоснове извод, че именно на това основание са получени и процесните 114 700лв., тъй като свидетелите не установяват количеството предадени пари, нито това по процесните РКО, нито установяват и съществуваща между страните договорка относно предаването на тези пари, тъй като предаването на парична сума може да бъде на различни основания, като И. И. може да ги получава като управител на дружеството или по мандатното правоотношение.
Въззивният съд е приел, че оспорването на верността на добавката в РКО по отношение на текста „като управител на ф.“Проект – 65“ ООД“ е недоказано, поради което същите са истински документи и като такива не следва да бъдат изключвани от доказателствата по делото. Приел е за недоказано и наличието на мандатното правоотношение, съответно получаване по същото на сумата от 114 700лв. по процесните 12 бр.РКО, както и връщането на сумата или прихващането ѝ със съществуващите насрещни задължения между страните, поради което е преценис като основателно въведеното в производството възражение за прихващане.
По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че исковете за заплащане на останалите незаплатени главници по процесните фактури следва да бъдат отхвърлени като погасени чрез прихващане с насрещните вземания на „Тракия Строй Инвест“ ЕООД в размер на 114 700лв.
Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Доводът за недопустимост на обжалваното решение е неоснователен. Касаторът е обосновал този довод с твърдението, че въззивният съд е разгледал искове с правно основание чл.79 ЗЗД вр. чл.266 ЗЗД, като е елиминирал естеството на спора като търговски. От една страна, изложените твърдения не обосновават наличието на порок на въззивното решение, водещ до неговата недопустимост. От друга страна, въззивният съд е разгледал делото по реда на Глава двадесета „Въззивно производство”, приложим и по отношение на търговски спорове.
Първият въпрос не може да обуслови допускане на касационен контрол, тъй като въззивният съд се е произнесъл в рамките на предмета, с който е сезиран, и е квалифицирал предявения иск като такъв по чл.79 вр. чл.266 ЗЗД съобразно изложените в исковата молба твърдения и по този начин е процедирал в съответствие с постоянната практика на ВКС.
Поставените втори и четвърти процесуалноправни въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, са релевантни. Във връзка с приложението на чл.236, ал.2 ГПК е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/201 Зг. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.
В настоящия случай въпросите са поставени във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд не е обсъдил следните доводи и обстоятелства: изрично записаното в РКО основание, на което са предавани сумите; наличието на дописване в по-късен момент от момента на съставяне на РКО на тяхното съдържание, установено от две графологични експертизи; начина на осчетоводяването при ответника на сумите по РКО; липсата на касова книга, в която да се отчитат съставените касови ордери при ответника; обстоятелството, че записите за процесните РКО не съществуват в системата за обработка на счетоводната информация на ответника към 2017г.; наличната кореспонденция до електронния адрес на ответника, изходяща от И. Д. с прикачени таблични отчети; невярното документиране на стопанската операция с издадените от ответника РКО. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че следва да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствието на въззивното решение с формираната постоянна практика.
Третият въпрос по начина, по който е формулиран, по съществото си представлява оплакване за неправилност на въззивното решение с оглед формирания в него извод, че представените РКО установяват плащане на посочените в тях суми на И. И. като управител на “Проект – 65“ ООД, което не може да обоснове допускане на касационен контрол и по което касационната инстанция ще се произнесе в решението си по същество на спора.
Петият процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд за първи път му е възложил тежестта да докаже погасяването на вземанията по процесните 12 броя РКО, т.е. връщането или отчитането на посочените суми. Относимостта на посочения въпрос е обусловена от произнасянето по въпросите, по които се допуска касационно обжалване, поради което по тях настоящият състав ще се произнесе в решението.
Шестият процесуалноправен въпрос се отнася до допустимостта на ангажираните от касатора гласни доказателства за установяване на мандатно правоотношение между И. И. и ответното дружество. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд, но съображенията му за недопустимост на събраните гласни доказателства не са единствено обуславящи решаващия му извод, доколкото са изложени и мотиви, че дори и свидетелските показания да се приемат за допустими, те не доказват предаването на сумите по процесните РКО именно на основание твърдяното от ищеца мандатно правоотношение. Поради това поставеният въпрос не удовлетворява изискването на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване, а по правилността на изводите на въззивния съд настоящата инстанция ще се произнесе в решението си по чл.290 ГПК.
С оглед допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, настоящият състав не следва да се произнася по довода за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл.290 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани доказателства по делото и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните.
На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът „Проект 65“ ЕООД следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 2 283,77 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260056 от 16.10.2020г. по в.т.д. № 274/2020г. на Варненски апелативен съд, ТО.
УКАЗВА на касатора „Проект 65“ ЕООД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 2 283,77 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата му ще бъде прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на ІІ т.о. за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
|