О П Р Е Д Е Л Е Н И Е   № 26   София 15.01.2009 год.   Върховният касационен съд на Република България, ІІ търговско отделение в закрито заседание на 12.01.2009 год. в състав:                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА      ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ                                                                          КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА        изслуша докладваното от съдията  ДОМУЗЧИЕВ ч. т. дело №  545/2008 год. и за да се произнесе взе предвид:   Производството е по чл. 274 ал. ІІІ т. 2 от ГПК. “П” гр. П. и “А” О. гр. П. са подали частна касационна жалба против определение № 259/08.10.2008 год. по ч. гр. д. № 524/2008 год. на Великотърновския апелативен съд, с което се потвърждава определение № 148/10.07.2008 год. по т. д. № 137/08 год. на Плевенския окръжен съд, с което е допуснато обезпечение на иск на Община гр. П., предявен против тях. В частната касационна жалба се поддържат оплаквания за недопустимост на въззивното определение, респ. за неправилност, поради нарушение на материалния закон. Съгласно чл. 284 ал. ІІІ т. 1 ГПК, във вр. с чл. 278 ал. ІV ГПК, към частната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК ал. І т. 3 от ГПК. Според жалбоподателите въззивният съд се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, какъвто представлява спиране на изпълнението като наложена обезпечителна мярка. В чл. 390, ал. ІІІ ГПК било предвидено внасяне на гаранция, ако спирането на изпълнението се допуска по бъдещ иск, но жалбоподателите поддържат становище, че това било принципно разрешение което се адресира до вида на допуснатата обезпечителна мярка, а не до момента на допускането й – по бъдещ или по вече предявен иск. Въпросът досежно внасяне на гаранция при спиране на изпълнението е въпрос който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Предвид множеството и принципните промени направени с новия ГПК в производството по гражданските дела, в т. ч. и по обезпечителното производство, краткия период на прилагането му, и липсата на практика по този въпрос, налагали според жалбоподателите, наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. І т. 3 от ГПК. Ответникът по частната касационна жалба - Община гр. П., не е заявил становище по реда на чл. 276 ал. І ГПК. ВКС състав на ІІ т. о. намира че частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 275 ал. І ГПК и е процесуално допустима. По допустимостта на касационното обжалване, ВКС ІІ т. о. приема следното: На обжалване пред ВКС по реда на чл. 274 ал. ІІІ т. 2 от ГПК подлежат определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие, но само когато са налице някои от предпоставките визирани в чл. 280 ал. І ГПК. Въпросът за внасяне на гаранция по допускане обезпечение на иск е съществен процесуален въпрос, защото с принципните промени които се приеха с новия ГПК, въпросът за внасяне на гаранция по допускане на обезпечение по бъдещ иск, и по вече образувано исково производство, се регламентират различно от закона, а липсата на практика по този въпрос налагат извод, че в процесния случай са налице предпоставките на чл. 280 ал. І т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. По същество ВКС ІІ т. о. приема, че частната касационна жалба е неоснователна, за което излага следните съображения: В процесния случай е допуснато обезпечение на иск на Община гр. П., предявен против “П” гр. П. и “А” О. гр. П. с правно основание чл. 26, ал. І ЗЗД, за прогласяване нищожността на три сделки, чрез налагане на обезпечителна мярка “спиране на изп. производство по изп. дело № 200855040042/08 год. на ЧСИ П. Д. ”, до приключване на производството с влязло в сила решение по гр. д. № 137/08 год. по описа на Плевенския окръжен съд. Обезпечителната мярка е допусната по вече образувано исково производство и съдът е приел, че е налице правен интерес и обезпечителна нужда от налагане на исканата обезпечителна мярка, а искът е подкрепен с доказателства и последните сочат на вероятната му основателност. В ал. І на чл. 391 ГПК са предвидени две хипотези при които съдът може да допусне обезпечение на иска, а това са случаите когато: 1.      искът е подкрепен с убедителни писмени доказателства, или 2.      бъде представена гаранция в определения от съда размер съгласно чл. 180 и 181 от Закона за задълженията и договорите. В процесния случай е била налице първата хипотеза и не е внесена гаранция. Разбира се, че няма пречка от внасянето на такава, но това не е задължение за ищеца и не следва от разпоредба на закона, а става по преценка на съда. В чл. 391 ал. ІІ ГПК е предвидено, че съдът може да задължи ищеца да представи парична или имотна гаранция в определен от него размер и в случая по ал. І т. 1, като според записаното в ал. ІІІ, размерът на гаранцията се определя от размера на преките и непосредствени вреди, които ответникът ще претърпи, ако обезпечението е неоснователно. Като е приел, че в случая не е налице хипотезата на чл. 390, ал. ІІІ ГПК, и не е било задължително внасянето на парична или имотна гаранция от ищеца за допускането на исканото от него обезпечението, в какъвто смисъл са били доводите в частната въззивна жалба, ВТАС е направил разграничение между задължението за внасяне на гаранция по чл. 390 ал. ІІІ ГПК, и внасянето на гаранция по преценка на съда по чл. 391 ал. ІІ ГПК. С чл. 390 на новия ГПК се правят изменения на родовата подсъдност и въведения максимален срок за предявяване на бъдещ иск, както и на задължението за внасяне на гаранция по обезпечение на този иск, когато обезпечителната мярка е спиране на изпълнението. Гаранцията представлява абсолютна предпоставка за допускане на обезпечението по бъдещ иск, докато внасянето на гаранция по 391, ал. ІІ ГПК по вече образувано исково производство /както е било в процесния случай/, означава, че законодателят не свързва допустимостта на обезпечението с условието за внасяне на гаранция. Жалбоподателят навежда довод, че с чл. 390 ГПК се давало принципно разрешение на въпроса за внасяне на гаранция, и това разрешение се отнасяло само до вида на допуснатата обезпечителна мярка - след като се допуска обезпечение чрез спиране на изпълнението винаги ще се дължи внасяне на гаранция, докато момента на допускане на обезпечението – по бъдещ иск, или по вече предявен такъв, не е от значение. ВКС ІІ т. о. не споделя довода на жалбоподателя по изложените по-горе съображения и счита, че въззивното определение като правилно следва да се остави в сила. Водим от горното, състав на ІІ търг. отделение на ВКС,   О П Р Е Д Е Л И:   ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 259/08.10.2008 год. по ч. гр. д. № 524/2008 год. на Великотърновския апелативен съд. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 259/08.10.2008 год. по ч. гр. д. № 524/2008 год. на Великотърновския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ :