8 Р Е Ш Е Н И Е № 50086 гр.София, 21.12.2023г. в името на народа ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова Мадлена Желева със секретар Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1027 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, [населено място], срещу решение № 266807/02.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 3556/2019 г. от Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение № 524911/05.11.2018 г. по гр.д.№ 8722/2018 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният от касатора против А. Амаури Г., [населено място], иск за признаване за установено, че А. Амаури Г. дължи на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД сумата от 504,99 евро, представляваща задължение по запис на заповед от 10.06.2016 г. с падеж на 15.07.2016 г., издаден за обезпечаване на задължения по договор за заем (потребителски кредит) от 10.06.2016 г., включващи главница и възнаградителна лихва, за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 30608/2017 г. на СРС, както и в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за сумата от 2666,83 евро, представляваща горница над сумата от 504,99 евро до пълния предявен размер от 3171,82 евро, претендирана като вземане по запис на заповед от 10.06.2016 г. с падеж на 15.07.2016 г., издаден за обезпечаване на задължения по договор за заем (потребителски кредит) от 10.06.2016 г., от които 310,80 евро – дължима главница, вкл. възнаградителна лихва, и 2356,03 евро – неустойка за неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, за което е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 30608/2017 г. на СРС. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради липсата на доказани от ответника абсолютни и относителни възражения за съществуването на вземането по записа на заповед, както и относно приетата недействителност на договора за кредит. Въведен е алтернативен довод за прилагане на разпоредбата на чл.23 ЗПК, според която и при недействителност на договора заемополучателят дължи чистата стойност на кредита. Моли въззивното решение да се отмени и да се уважи предявеният иск, както и да му се присъдят разноските по делото. Ответникът оспорва жалбата, като възразява, че с въззивното решение правилно е прието, че договорът е недействителен, както и че са недействителни клаузите за възнаградителна лихва и за неустойка. Въвежда довод, че разпоредбата на чл.23 ЗПК не намирала приложение, тъй като вземането се претендирало на основание на издадения запис на заповед, а не на договорно основание, както и евентуално, че чистата стойност на кредита не се дължала веднага, а според погасителния план, респективно че към датата на падежа на записа на заповед липсвало изискуемо задължение по договора за кредит. Моли касационната жалба да се остави без уважение и да му се присъдят разноските по делото. С определение № 50332/16.05.2023 г. ВКС допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по реда на чл.422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед. Върховният касационен съд, Търговска колегия констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че издаденият на 10.06.2016 г. запис на заповед за сумата от 4078,06 евро е редовен от външна страна. На гърба на ценната книга е направено отбелязване за платена сума от 906,24 евро, с която е погасено част от менителничното задължение. Въззивният съд е приел, че със записа на заповед се обезпечава сключен между „Бързи кредити“ ООД (с ново наименование „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД) и А. Амаури Г. договор за заем. Договорът е за предоставен заем в размер на 1022,58 евро с левова равностойност от 2000 лв. при възнаградителна лихва от 37,70 % годишно – общо 1722,03 евро (с равностойност от 3368 лв.), които суми са платими на 36 месечни вноски от по 47,84 евро (93,56 лв.), последната с падеж на 15.06.2019 г. Решаващият състав е разгледал въведените от издателя по записа на заповед възражения за недействителност на договора на заем и е приел, че клаузите за договорна възнаградителна лихва и за неустойка са нищожни, както и е недействителен целият договор. Според съда договореният размер от 37,70 % годишна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като лихвата е свръхпрекомерна и икономически необоснована. Въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, според която уговорките за лихви, надвишаващи трикратния размер на законната лихва, представляват клаузи, накърняващи добрите нрави. Неустойката за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция е приета за несъответна на добрите нрави като сключена в нарушение на обезпечителната, обезщетителната и наказателната функция на неустойката. Решаващият извод на Софийски градски съд е, че договорът за заем не би бил сключен без клаузата за възнаградителна лихва и премахването на тази клауза променя възмездния характер на договора, поради което същият е изцяло недействителен. Недействителността на договора освобождавала кредитополучателя от задължението да погасява вноските по заема, а предвид неприложимостта на нормата на чл.23 ЗПК, плащането на главницата следвало да стане на извъндоговорно, а не на заявеното договорно основание. Прието е, че ответникът не е неизправна страна по договора за заем и не дължи плащане по менителничния ефект. По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, е постановено Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, според което предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК (сега т.10) е съществуването на вземането, основано на записа на заповед. Възникналото между страните каузално правоотношение подлежи на изследване в това производство, само при въведени от страните конкретни твърдения и възражения, основани на това каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Съобразно с мотивите на тълкувателното решение при приет за доказан обезпечителен характер на записа на заповед се изследват тези релативни възражения на издателя, които, ако са основателни, биха имали за последица погасяване на вземането на поемателя по записа на заповед. В контекста на правния спор по настоящото дело следва да се посочи, че със запис на заповед могат да се обезпечават както вземания, възникнали на основание сключен договор между издателя и поемателя, така и вземания на поемателя, възникнали от извъндоговорна отговорност. По същество на касационната жалба. Въведеният от касатора довод за неправилност на въззивното решение поради приетата недействителност на договора за кредит е основателен. Решаващият състав е обявил договора за кредит за недействителен поради нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, без която договорът не би бил сключен. Несъответствието на тази уговорка с добрите нрави е констатирано служебно от съда, като единственият аргумент на въззивната инстанция, за да приеме, че лихвата е свръхпрекомерна и икономически необоснована, е трикратното надвишаване с договорения годишен лихвен процент на размера на законната лихва. Изрично е посочено, че нормата на чл.19, ал.4 ЗПК не намирала приложение, тъй като преценката на съда била само относно валидността на клаузата за лихвения процент по договора, но не и за годишния процент на разходите. Изложените от въззивния съд съображения са в нарушение на материалния закон. За сключения между страните договор се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит. В този специален закон, както и в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва, като възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават определен максимален размер. Императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е установено именно в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата на чл.19, ал.4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл.19, ал.1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§1, т.1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - §1, т.2 и т.3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - §1, т.4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл.24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело С-321/22). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език – чл.145, ал.2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи – чл.145, ал.1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В обжалваното решение въззивният съд е обявил за нищожна клаузата за възнаградителната лихва изцяло изолирано от уредбата в специалния закон. При годишен процент на разходите по кредита, дължими от потребителя, уговорен в размер на 44,95%, който не надвишава пет пъти размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 ЗПК, изводът за свръхпрекомерност на лихвения процент от 37.70%, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован. Ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на договорната клауза като част от основния предмет на договора. Прилагането на общата норма на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД само по себе си не противоречи на материалния закон, но задаването като императив на конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва, без подобен максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят всички обстоятелства по договора, има за резултат формирането на необоснован правен извод. Настоящият съдебен състав намира, че след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл.19, ал.4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен. Основателен се явява и касационният довод за неправилност на изводите на въззивния съд, че записът на заповед не обезпечава вземането на поемателя, тъй като разпоредбата на чл.23 ЗПК не намирала приложение в отношенията между страните. В практиката на ВКС (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр.д. № 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 50056/29.05.2023 г. по т.д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т.о. е прието, че при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими суми по договора, с решението си съдът следва да установи на основание чл.23 ЗПК дължимата сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55 ЗЗД. Съображенията са основани на това, че ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и задължението за връщане на чистата сума по кредита следва от характеристиката на договора за потребителски кредит, при който връщането на предоставената сума е на вноски с различни падежи. Посочено е, вземането за връщане на предоставената сума е изискуемо с оглед обявената недействителност на договора. Настоящият съдебен състав споделя изцяло даденото разрешение, поради което е неоснователно възражението на ответника по жалбата, че връщането на кредита следва да се извършва по приетия погасителен план на договора. Изводите, които следват от даденото разрешение са, че чистата стойност на кредита, която подлежи на връщане при недействителност на договора според специалното правило на чл.23 ЗПК, представлява вземане на кредитора, което при действителен договор е изискуемо обичайно според уговорените падежи на отделните вноски, а при недействителен – погасителният план няма действие между страните. В този смисъл процесният запис на заповед обезпечава изпълнението на задължението на кредитополучателя, тъй като е издаден „за обезпечаване на всички вземания на заемателя до договора до окончателното му изплащане, включително разноски по принудителното събиране на кредита“. Основните аргументи на настоящия съдебен състав са, че разпоредбата на чл.23 ЗПК не намира приложение, но не по изложените от въззивния съд съображения, а предвид действителността на договора за кредит. В касационната жалба не са въведени доводи относно приетата за нищожна клауза за неустойка. Изводите на решаващия състав са законосъобразни, споделят се изцяло от касационната инстанция, поради което правилно е прието, че не съществува вземане за неустойка в размер на 2356,03 евро, изпълнението на което да е обезпечено с издадения запис на заповед. По изложените съображения въззивното решение следва да се остави в сила в частта за отхвърляне на иска за сумата от 2666,83 евро (неустойка, главница и лихви), а е неправилно в частта за отхвърляне на иска за сумата от 504,99 евро и следва да се отмени на основание чл.293, ал.1 ГПК, като се постанови ново решение по съществото на спора. От значение за решаването на спора е, че към момента на приключване на устните състезания във въззивния съд е настъпил крайният срок за връщане на предоставената по договора парична сума, поради което ВКС не обсъжда доводите във връзка с евентуалната предсрочна изискуемост на кредита. Следва да се отбележи, че възражението на ответника за липса на изискуемост на вземането по записа на заповед е неоснователно. Цитираната практика на ВКС е създадена по спорове, по които са издавани последователни записи на заповед за обезпечаване изпълнението на отделни периодични задължения по един договор, при което е изследвана връзката между всяка ценна книга и конкретното договорно задължение. Доколкото посоченият падеж в записа на заповед – 15.07.2016 г. предшества изискуемостта на всички погасителни вноски по договора за кредит без първата, то това обстоятелство би имало значение само за обезщетението за забава в изпълнение на задължението по ценната книга, но не променя обезпечителния характер на менителничния ефект. Решение № 3630/04.07.2023 г. по в.т.д.№ 6040/2022 г. на СГС между същите страни е влязло в сила след приключване на устните състезания във въззивния съд, след депозиране на касационната жалба и след допускане на касационното обжалване, поради което не се обсъжда. Искът за установяване съществуването на вземането е основателен за сумата от 504,99 евро след направени изчисления за погасените суми от 906,34 евро и прихващане на направените плащания с начислената неустойка по погасителния план. По разноските. Общият размер на направените от касатора разноски по представения списък по чл.80 ГПК и заплатената държавна такса за разглеждане на касационната жалба е 3310.78 лв., включително за заповедното производство, а на ответника – 1949 лв. Съразмерно на уважената, съответно отхвърлената част на иска, на касатора следва да се присъдят разноски в размер на 527,11 лв., а на ответника – 1638,69 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивно решение № 266807/02.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 3556/2019 г. от Софийски градски съд, в частта, с която е отменено решение № 524911/05.11.2018 г. по гр.д.№ 8722/2018 г. на Софийски районен съд и е отхвърлен предявеният от „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, [населено място], против А. Амаури Г., [населено място], иск за признаване за установено, че А. Амаури Г. дължи на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД сумата от 504,99 евро, представляваща задължение по запис на заповед от 10.06.2016 г. с падеж на 15.07.2016 г., издаден за обезпечаване на задължения по договор за заем (потребителски кредит) от 10.06.2016 г., включващи главница и възнаградителна лихва, за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 30608/2017 г. на СРС, както и в частта за разноските, като ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл.422 ГПК иск от „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, [населено място], против А. Амаури Г., [населено място], съществуването на вземане на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД в размер на сумата от 504,99 евро по запис на заповед от 10.06.2016 г. с падеж на 15.07.2016 г., издаден от А. Амаури Г. за обезпечаване на задължения по договор за заем (потребителски кредит) от 10.06.2016 г., включващи главница и възнаградителна лихва, за която сума е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 30608/2017 г. на СРС. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 266807/02.12.2021 г., постановено по гр.д.№ 3556/2019 г. от Софийски градски съд в частта за потвърждаване решение № 524911/05.11.2018 г. по гр.д.№ 8722/2018 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на иска на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, [населено място], против А. Амаури Г., [населено място], за сумата от 2666,83 евро, представляваща горница над сумата от 504,99 евро до пълния предявен размер от 3171,82 евро, претендирана като вземане по запис на заповед от 10.06.2016 г. с падеж на 15.07.2016 г., за което е издадена заповед за изпълнение по гр.д.№ 30608/2017 г. на СРС. ОСЪЖДА А. Амаури Г., [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 527,11 лв. (петстотин двадесет и седем лева и единадесет стотинки) – разноски за всички съдебни инстанции, включително за заповедното производство, съразмерно на уважената част от иска. ОСЪЖДА „Интернешънъл Саламанка Капитал“ ООД, [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на А. Амаури Г., [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 1638,69 лв. (хиляда шестстотин тридесет и осем лева и шестдесет и девет стотинки) – разноски за всички съдебни инстанции, съразмерно на отхвърлената част от иска. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.