5 Р Е Ш Е Н И Е № 44 София, 26.03.2013 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА при секретаря Ирена Велчева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1139/2011г. Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 789 от 01.11.2012 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решение № 892 от 22.11.2010 г. по гр. д. № 343/2010 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която са уважени предявените от С. К. Б. и Б. Ж. Б., двамата от [населено място], Област Б. искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 07.05.2007 г. за разликата над 40 000 лв. до 100 000 лв. Като релевантен за делото е приет въпросът за приложимостта на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД в случаите, когато пострадалото при деликт дете е допринесло за настъпване на вредоносния резултат поради неупражнен върху него надзор на родителите му. К. контрол е допуснат на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. К. [фирма], [населено място] счита, че въззивното решение, в допуснатата до разглеждане негова част, е неправилно поради нарушение на материалния закон при преценката за наличие на съпричиняване от страна на починалото дете, тъй като направеният извод за липса на съпричиняване предвид невъзможността малолетният да прояви вина е в противоречие със задължителната съдебна практика – Решение № 88 от 12.12.1962 г. по гр. д. № 83/62 г. на ОСГК на ВС. Ответниците по касация – С. К. Б. и Б. Ж. Б. – молят за оставяне в сила на въззивния акт по съображения, подробно изложени в съдебно заседание на 27.02.2013 г., както и в депозираната в същото писмена защита. Върховен касационен съд - състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение, постановено по предявени от С. К. Б. и Б. Ж. Б., двамата от [населено място], Област Б. срещу [фирма], [населено място] субективно и обективно съединени искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ, въззивният съд е приел, че са осъществени всички предпоставки за ангажиране отговорността на ответния застраховател за заплащане на обезщетение за вредите от настъпилото на 07.05.2007 г. пътно-транспортно произшествие, причинено по вина на застрахования при него водач И. Т. Т., установена и с влязлото в сила споразумение от 16.05.2008 г. по нохд № 357/2008 г. на Старозагорски окръжен съд. По основния спорен по делото въпрос за съпричиняване на вредоносния резултат от починалото при инцидента 7-годишно дете на ищците, изразяващо се във внезапното му излизане на пътното платно, решаващата инстанция е преценила направеното от застрахователя възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за неоснователно. В тази връзка е застъпено становището, че употребеният в чл. 51, ал. 2 ЗЗД израз „увреденият да е допринесъл за настъпване на вредите” следва да се разбира, че той е действал виновно, т. е. че не е взел мерки и не е положил необходимите грижи за предотвратяване на вредоносните последици. И тъй като малолетните лица по смисъла на чл. 3 ЗЛС, каквото е било и починалото 7-годишно дете, не са достигнали до такава степен на зрелост, че да могат да съзнават и ръководят постъпките си, същите не могат да действат виновно и следователно не могат да бъдат деликтоспособни. Поради това, съдът е счел, че вината за настъпването на вредите в конкретния случай следва да се преценява едностранно – само за водача на автомобила, но не и за малолетното дете. По отношение дължимото на ищците обезщетение за неимуществени вреди във въззивното решение е прието, че същото е определено правилно и сумата 100 000 лв. за всеки от родителите репарира в достатъчна степен претърпените от тях неимуществени вреди от загубата на детето им. Настоящият състав намира, че застъпеното от въззивния състав становище за неприложимост на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД по отношение на лицата, които не могат да съзнават и ръководят постъпките си и да действат разумно, в т. ч. и малолетните лица, е в противоречие с формираната по този въпрос задължителна съдебна практика. В т. 7 на ППВС № 17/63 г. е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, както и че съобразно конкретните обстоятелства разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се прилага и в случаите, при които малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо от неспособността на тези субекти да действат разумно. Обективният характер на съпричиняването е признат и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен за долустоящите съдилища характер съобразно указанията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. №93/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. В същото е посочено, че: Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването; Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. С оглед цитираната задължителна съдебна практика, отхвърлянето на възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат /настъпилата смърт на детето на ищците/ единствено по съображения, че починалото дете е неделиктоспособно, тъй като не е могло да прояви вина, е незаконосъобразно. Независимо от това, обаче, крайният извод за липса на съпричиняване е правилен. От събраните по делото доказателства не може да се приеме за категорично установен какъв е механизмът на процесното пътно-транспортно произшествие и по-конкретно – дали поведението на починалото дете обективно е допринесло за неговото настъпване. От заключенията на изслушаната в първоинстанционното производство авто-техническа експертиза се установява, че инцидентът е станал в района на автобусна спирка, както и че лекият автомобил, с който е причинен ударът, се е движил със скорост 71-72 км/час. Според експерта, отчитайки наличието на метален гараж в района на спирката, който отчасти е затруднявал възможността на водача да възприеме намиращото се на тротоара дете, при действителната скорост на движение на автомобила ударът е бил предотвратим само ако детето се е движило с бавен и спокоен ход, но не и ако е тичало. Доказателства в тази насока обаче по делото не са ангажирани. За установяване на механизма на пътно-транспортното произшествие на ответника-застраховател са допуснати гласни доказателства /един свидетел/, но впоследствие същият е заличен по искане на самата страна. Поради противопоставянето на ищците не е уважено и искането на застрахователното дружество да бъде обявено за безспорно по делото обстоятелството, че пострадалото дете е излязло внезапно на пътното платно и че е пресякло на неопределено за това място. Липсата на пешеходна пътека на мястото на инцидента не се установява и от устните обяснения на вещото лице от авто-техническата експертиза, както неоснователно се твърди от касатора. В протокола от съдебно заседание на 09.06.2009 г. е отразено изразеното от експерта мнение по принцип, че „срещу спирка обикновено няма пешеходна пътека”, а не твърдение, че на мястото на инцидента такава не е съществувала. При тези обстоятелства приносът на детето за настъпване на процесното произшествие не може да се приеме за безспорно доказан. Ето защо, направеното от страна на ответника по иска възражение за съпричиняване е неоснователно. И тъй като въззивният съд е достигнал до същия правен извод, макар и по различни съображения, постановеното от него решение следва да бъде оставено в сила. Независимо от посочения изход на делото, искането на ответниците по касация за присъждане на разноски за настоящото производство не следва да бъде уважено поради липса на доказателства за направени такива. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 892 от 22.11.2010 г. по гр. д. № 343/2010 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която са уважени предявените от С. К. Б. и Б. Ж. Б., двамата от [населено място], Област Б. искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 07.05.2007 г. за разликата над 40 000 лв. до 100 000 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: