5 Р Е Ш Е Н И Е № 98 С., 09.05.2012 година В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и трети февруари две хиляди и дванадесета година в състав: Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА Членове: АЛБЕНА БОНЕВА ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 318 по описа за 2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 1089 от 03.08.2011 година е допуснато касационно обжалване на решение от 29.11.2010 г. по гр. д. № 2168/2010 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени обективно съединени искове с правно основание чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за сумата 5459,45 лева и чл. 86 ЗЗД за сумата 1260,17 лева, предявени от Фондация "Захарна фабрика", [населено място] против М. Т. К. от [населено място]. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправните въпроси по приложението на чл. 146, ал. 2 ГПК и чл. 266, ал. 3 ГПК: следва ли съдът да укаже на страната кои са подлежащите на доказване факти и за кои от твърдяните факти не сочи доказателства и допустими ли са във въззивната инстанция относими към спорното право доказателства, когато първоинстанционния съд не е изпълнил задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК. Както вече Върховният касационен съд се е произнесъл в решение № 416 от 12.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 531/2009 г., IV г. о., ГК, № 255 от 11.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 587/2010 г., IV г. о., ГК, № 417 от 12.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 788/2009 г., IV г. о., ГК, № 149 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1884/2009 г., IV г. о. № 127 от 5.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1321/2009 г., IV г. о., ГК; № 556 от 10.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1019/2009 г., II г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК, в първото заседание по делото в общия исков процес, след доклада, съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства – чл. 146, ал.2 ГПК. Това са всички факти, в т. ч. относно преюдициалните правоотношения, от които произтичат претендираните права и възражения, които съдът включва в доклада по делото съгласно чл. 146, ал. 1, т. 1 ГПК. Кои са фактите съдът определя от твърденията на насрещните страни въз основа на правната квалификация на всички права, претендирани от ищеца и насрещните права и възражения на ответника. Когато съдът, в нарушение на задълженията си по чл. 146, ал.2 ГПК не е указал на страните за кои от твърдяните факти не сочат доказателства, процесуалният закон предоставя възможност на страните да попълнят делото с относимите към спорното право доказателства и във въззивното производство. В тази хипотеза са налице предпоставките по чл. 266, ал. 3 ГПК – при своевременно заявено искане за това, въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата, които не са били събрани поради допуснати процесуални нарушения в първоинстанционното производство. В обжалваното въззивно решение, съдът е приел за установено, че с договор от 22.07.2004 г. ищецът се е задължил да предостави заем в размер на равностойност на 2791 евро на К. И. Г., за което задължение ответницата М. Т. К. се явява солидарен длъжник. Заемополучателя се е задължил да върне заема на 240 равни месечни вноски. Съгласно договор по нот. акт № 55/2004 г., ищецът е предоставил на К. И. Г. в заем сумата 1396 евро. Прието е, че ищецът не е доказал, че е предоставил на ответника сумата по договора от 22.07.2004 г., установяването на който факт е в негова доказателствена тежест и което задължение му е било указано с определение с доклада по делото, извършен от първоинстанционния съд - в доклада по чл. 146 ГПК, съдът е указал на ищеца да докаже валидното възникване на задължението на ответницата. Поисканите с въззивната жалба доказателства относно изпълнението на задължението за предоставяне на заемната сума не са допуснати от въззивния съд предвид забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК. В касационната жалба против въззивното решение, постъпила от Фондация „Захарна фабрика” се поддържа, че в нарушение на чл. 266, ал.3 ГПК въззивният съд не е допуснал доказателства за факта на предоставяне на заемната сума, въпреки допуснатите от първоинстанционния съд нарушения на чл. 146, ал.2 ГПК. Изложени са доводи, че съдът не е тълкувал точно волята на страните по договор от 22.07.2004 г., с който ищецът се е задължил да предостави заемната сума за реконструкция на собствен на лицето имот; че не е съобразено и обстоятелството, че в договора са учредяване на ипотека е вписана половината от предоставената в заем сума, съставляваща част от главницата за задължението. Ответницата по касационната жалба М. Т. К. я оспорва като неоснователна и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните оплаквания против обжалваното въззивно решение са основателни. В исковата молба ищецът излага твърдения, че в изпълнение на договор от 22.07.2004 г. е предоставил заемообразно сума, с която да се извърши ремонт на имот, собственост на трето лице, за чието задължение ответницата е поръчителствала. Изложени са твърдения, че ищецът е изпълнил договорните си задължения и е финансирал проект за реконструкция на сградата; планираните строителни работи са били извършени и приети от възложителя. Твърди се, че заемополучателя не е изпълнил задължението си за връщане на заемната сума, поради което ищецът е насочил иска си срещу ответницата, явяваща се солидарен длъжник. Към исковата молба са приложени договор за заем; рамков договор и нотариален акт за учредяване на договорна ипотека. С отговора на исковата молба ответницата е въвела възражения, че договорът за заем е опорочен, тъй като не е подписан от главния длъжник – не е възникнало валидно задължение, по което ответницата да встъпи като солидарен длъжник; че договорът за заем е нищожен, тъй като решението за отпускане на заема не е взето от компетентния орган на фондацията; че ответницата не е страна по рамковия договор, въз основа на който е сключен договора за заем, поради което не е обвързана от клаузите му; че договорът за ипотека не е произвел правно действие, тъй като към момента на подписването му ипотекарният длъжник не е бил собственик на имота – правото на собственост е било прехвърлено с предхождаща сделка на ответницата от нейната майка, подписала договора като ипотекарен длъжник; че ищецът заемодател не е изпълнил задължението си да предостави в заем уговорената сума, нито заемополучателят е приел лично суми от ищеца; че не може да се установи действителния размер на отпуснатия заем, от която сума, съгласно т.11 от рамковия договор следва да се приспада наемната цена на предоставени на ищеца обекти. Въведено е и възражение за погасяване по давност на вземането за изтекли лихви. При така въведените от страните твърдения и правни възражения, съдът в доклада си по делото е указал на ищеца, че носи доказателствената тежест за установяване на валидното възникване на задължението на ответницата. С така дадените указания съдът не е изпълнил задълженията си по чл. 146, ал.2 ГПК. Съдът не е указал на ищеца, че не сочи доказателства за предоставяне на процесната сума, респ. за влагането и в реновация на сградата съобразно договора от 22.07.2004 г., а с решение от 21.12.2009 г. е отхвърлил предявения иск, тъй като факта на предоставяне на заемната сума не е установен. Допуснатото нарушение на чл. 146, ал.2 ГПК не е било поправено от въззивния съд. В нарушение на съдопроизводствените правила - чл. 266, ал.3 ГПК, поисканите с въззивната жалба доказателства за предоставяне на заемната сума не са били допуснати от въззивния съд. С определение от 12.11.2010 г. съдът е оставил без уважение доказателствените искания на въззивника за приемане на писмени доказателства и изслушване на строителна и съдебно-счетоводни експертизи, която да изготвят заключение какви строителни работи са извършени на обекта, собственост на заемополучателя и какви суми и кога са изплатени от ищеца за извършването им. Допуснатите от въззивния съд съдопроизводствени нарушения са лишили страната от възможността да установи твърдяния от нея факт за предоставяне на средствата по договора от 22.07.2004 г., което е довело до постановяване на порочно решение. Основателно е и касационното оплакване досежно изводите на съда, че заемната сума следва да е предоставена лично на заемополучателя. Заемното правоотношение не изключва възможността заемодателят да предостави заемната сума на трето лице по нареждане на длъжника или да изплати негово задължение. Когато страните са уговорили, че заемодателят ще предостави определена сума за изплащане задължения на длъжника за реконструиране на негов имот, ищецът заемодател следва да установи, че е предоставил средствата на третите лица, извършили работа на длъжника, с което договорното му задължение е изпълнено. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено при условията на чл. 293, ал. 3 ГПК и делото върнато на въззивния съд за извършване на съдопроизводствените действия по допускане на поисканите с въззивната жалба доказателства, в т.ч. поисканите строителна и съдебно-счетоводна експертизи. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА решение от 29.11.2010 г. по гр. д. № 2168/2010 г. на Софийски градски съд, ІІ „г” въззивен състав. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: