1 Р Е Ш Е Н И Е № 60225 гр. София, 12 януари 2022 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА ДЕНИЦА ВЪЛКОВА с участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Галина Стоянова разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 935/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационна жалба на адвокатите Я. Н. и М. Д., двамата от САК, като защитници на подсъдимия С. Б. А. против въззивна присъда № 132 /07. 12. 2020 год., постановена по ВНОХД № 356/2020 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1-3 от НПК. Доводът за наличие на съществени нарушения на процесуалните правила се аргументира с противоречия и неясноти в мотивите на обжалвания съдебен акт, отнасящи се до въпросите от съществено значение за изхода на делото и до начина на произнасяне по въпросите за наказателната квалификация на деянието и формата на вината, които са толкова съществени, че правят невъзможно да бъде разбрана волята на съда. По отношение на оплакването за допуснати нарушения на материалния закон основно се оспорва отказа на въззивния съд да приложи чл.15 от НК (за невиновно - случайно деяние), като се изразява становище, че съдържанието на обжалвания съдебен акт показва неразбиране от страна на съда и неправилно приложение на материалния закон и задължителната съдебна практика, което пряко е повлияло и довело до постановяване на незаконосъобразна присъда. Оспорват се изводите на съда относно „опасната зона“ т.е. пътното разстояние, необходимо на подсъдимия като водач на лек автомобил „М.“ да преустанови движението на управляваното от него МПС. Счита се недоказано нарушение на чл.16, ал.1 от ЗДвП като елемент от състава на престъплението, предмет на обвинението. Сочи се, че наказанието е явно несправедливо, тъй като съдът не е приложил разпоредбата на чл.55, ал.1 от НК въпреки наличието на многобройни смекчаващи вината обстоятелства, включително изминалия дълъг период от време от произшествието и едно изключително такова изводимо от поведението на пострадалия, който е създал критичната ситуация на пътя представляваща внезапна и непредвидима опасност пред подсъдимия. Направено е искане за отмяна на присъдата и за оправдаване на подсъдимия, а при условията на евентуалност, ако съдът не уважи това искане – за намаляване на наложеното наказание и правилно прилагане на материалния закон. В съдебно заседание защитниците поддържат касационната жалба и допълнението към нея по изложените в тях съображения, като акцентират и върху допуснато от въззивния съд нарушение изразяващо се в направени в мотивите на оспорената въззивна присъда правни изводи за нарушения на чл.21, ал.2 и чл.20, ал.1 от ЗДвП, за които няма обвинение. Подсъдимият С. А. се солидаризира със становището на адвокат Н. и адвокат Д. и като заявява, че съжалява за случилото се, моли да бъде оправдан. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна и въззивната присъда следва да бъде оставена в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда №11/10.07.2020г. по НОХД 328/2019г. на ОС – Ловеч подсъдимият С. Б. А. е признат за невиновен в това на 26.10.2016 година, около 18:35 часа, на ПП 1-3, км. 157, при управление на лек автомобил марка „М.", модел „С 500" (S 500) с peг. [рег.номер на МПС] , собственост на „О." Е., на пътно платно с двупосочно движение, с две пътни ленти, да е навлязъл в лентата за насрещно движение, без да извършва заобикаляне или изпреварване, с което е нарушил чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП - „На пътно платно с двупосочно движение на водача на пътно превозно средство е забранено, когато платното за движение има две пътни ленти - да навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване или заобикаляне", и по непредпазливост причинил смъртта на Л. В. К., поради което и на основание чл. 304 от НПК е оправдан по обвинението за престъпление по чл.343, ал.1, б. „в", пр.1-во, във вр. с чл.342, ал.1, пр.3 от НК. С присъдата, на основание чл. 190, ал.1 от НПК, окръжният съд е постановил направените деловодни разноски в размер на общо 17 493,90 лв. да останат за сметка на държавата, като съдът се е произнесъл и за съдбата на веществените доказателства. По въззивен протест от прокурор при Окръжна прокуратура – Ловеч е било образувано ВНОХД №356/2020г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, по което е постановена нова въззивна присъда № 132/07.12.2020г., предмет на оспорване по настоящото касационно дело, с която е отменена първоинстанционната оправдателна присъда и подсъдимият С. Б. А. е признат за виновен в извършване на горепосоченото престъпление по транспорта, предмет на обвинението, поради което и на основание чл.343, ал.1, б. „в", пр.1-во, във вр. с чл.342, ал.1, пр.3 от НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода, чието изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от четири години, като на основание чл.343г от НК му е наложено и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Съдът е възложил на подсъдимия А. разноските по делото и е постановил веществените доказателства (двата леки автомобила) да се върнат на собствениците им, след влизане на присъдата в сила. Касационната жалба е неоснователна. По доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила: Същите следва да се обсъдят приоритетно, тъй като останалите аргументи на защитата по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК могат да бъдат проверени само при констатация за съобразяване на процесуалните правила за мотивиране на съдебните актове и законосъобразно установени факти. Възраженията в допълнението към жалбата относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК се отнасят до начина на мотивиране на обжалвания съдебен акт, но внимателният прочит на проверяваната въззивна присъда не дава основание да бъде отправен подобен упрек към нея. Мотивите към въззивната присъда не страдат от заявените от касаторите неясноти и противоречия, които да могат да бъдат приравнени на липса на мотиви поради невъзможност да се разбере волята на съда. Съдържанието на оспорения съдебен акт очертава достатъчно ясна и категорична позиция на контролирания съд по предмета на доказване, съдържанието на елементите от състава на престъплението и причините за несъгласието на въззивната инстанция с част от фактическите и изцяло с правните изводи на първата инстанция, което закономерно е довело до отмяна на първоинстанционната оправдателна присъда и постановяване на нова въззивна такава, с която обвинението срещу подсъдимия е прието за доказано по несъмнен начин. Причините, поради които въззивният съд не се е съгласил с оправдателните доводи на първата инстанция и е приел виновност на подсъдимия при аналогична фактическа обстановка (с изключение на въпросите в кой момент е възникнала опасността за подсъдимия и мястото на удара между двете МПС, по които въззивният съд е установил нови фактически положения), са изложени достатъчно разбираемо и безпротиворечиво, което позволява касационната инстанция да извърши дължимата проверка по правилното приложение на правото. Относно довода в допълнението към касационната жалба, че при обсъждане на обективната страна на деянието, като доказани и в причинна връзка с произшествието съдът е обсъждал нарушения по чл.20 от ЗДвП и чл.21, ал.2 от ЗДвП, които не са били предмет на обвинението. Действително в мотивите на обжалваната въззивна присъда контролираният съд няколкократно е приел, че подсъдимият не се е движил с разрешената за въпросния участък скорост от 60 км/ч, а с установената чрез съответните експертизи скорост от 82,3 км/ч, която определил като превишена и непозволяваща му да спре и предотврати ПТП, както го задължава законът. Въззивният съд изрично е разсъждавал дали може и нужно ли е да приеме допуснато нарушение от подсъдимия по чл.20 или чл.21 от ЗДвП, доколкото фактът на движението с превишена скорост от страна на подсъдимия е посочен само в обстоятелствената част на обвинителния акт и макар да е установен от двете съдебни инстанции по категоричен начин, липсва юридическо формулирано обвинение във връзка с тези текстове. Позовавайки се на установените от заключенията на седморните (първоначална и две допълнителни) автотехнически експертизи причини за ПТП и особеностите на конкретния случай в контекста на установения от вещите лица механизъм на ПТП и мястото на удара между двете МПС (в лентата за насрещно движение на подсъдимия), въпреки признатата с Тълкувателно решение № 2/2016г., ОСНК на ВКС, компетентност да промени правната квалификация на деянието и вместо нарушението, посочено в диспозитива на обвинителния акт и запълващо бланкетната норма на чл.343 от НК (това за неправомерно навлизане в насрещната лента за движение по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП), да приеме нарушение за несъобразена или превишена скорост (тези по чл.20 и чл.21 от ЗДвП), въззивният съд недвусмислено и подробно е аргументирал защо е отказал да направи това. Конкретно и без изречения, повдигащи основателни въпроси за неясноти, въззивният съд е посочил причините за отказа да преквалифицира деянието, а именно, че тези две нарушения не са пряката причина за настъпилото ПТП, защото само са създали условията за допускане на релевантното за отговорността на дееца нарушение по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП – извършената маневра с неправомерно навлизане в лентата за насрещно движение. В допълнение разбираемо въззивният съд е посочил също, че съчетанието на превишената скорост с липсата на адекватно и навременно спиране е довело до нарушението на чл.16, ал.1,т.1 от ЗДвП, което съдът е приел, че единствено е в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП. Поради това несъстоятелно е оплакването на касаторите, че контролираният съд е пренебрегнал пределите на обвинението. Точно обратно. В мотивите на обжалваната присъда апелативният съд е отчел, че подсъдимият „ е обвинен само за нарушение по чл.16, ал.1 от ЗДвП и няма обвинение за нарушение по чл.20 и чл.21 от ЗДвП“ (вж. л.36 и л.53 от мотивите на обжалваната въззивна присъда). Същевременно апелативният съд не може да бъде упрекнат, че е приел за установени допуснати от подсъдимия нарушения по чл.20 и чл.21 от ЗДвП, когато в обстоятелствената част на обвинението са описани фактическите обстоятелства по извършването им, които в хода на съдебното следствие са били категорично доказани, включително и това, че управлението с превишена скорост от подсъдимия е обусловило навлизането му в насрещната лента за движение, ерго нарушението по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП от подсъдимия, което е в причинна връзка с вредните последици. Този извод на съда не е произволен или неясен, а кореспондира с кредитираните от него доказателствени материали, в това число заключението на седморната автотехническа експертиза (т.3, 32-89 от ДП), заключението на допълнителната седморна автотехническа експертиза (т.3, л.138-152 от ДП), заключението на назначената в първоинстанционното съдебно следствие втора допълнителна седморна автотехническа експертиза (л.342-375 от НОХД №328/2019г. на ОС-Ловеч), както и с разясненията, които седемте вещи лица, изготвили тези заключения, са дали при непосредственото им изслушване пред първоинстанционния съд. Впрочем макар въззивният съд да се е позовал само на експертните изводи на седморната първоначална и две допълнителни АТЕ, по делото са налице и други заключения на автотехнически експертизи, включително първоначална и допълнителна тройна АТЕ и петорна такава, назначени в ДП, по които относно причините за настъпване на ПТП всички вещи са дали еднозначен отговор, който е в подкрепа на обвинението, а именно, че ако подсъдимият е управлявал с разрешената скорост от 60 км/ч и беше продължил движението си направо, вместо да завива и навлиза наляво в лентата за насрещно движение, ударът с управляваното МПС от пострадалия щеше да бъде избегнат. Възприетата от въззивния съд причина за ПТП, на база експертните изводи, не е превишената скорост, а „траекторията“ на движение на лекия автомобил „М.“, който управляван от подсъдимия, навлязъл в лентата за насрещно движение. Този краен извод се поддържа от всички вещи лица, включително тези, които са изготвили заключението на отхвърлената от съдилищата петорна АТЕ (вж. л.206-207, т.1 от НОХД №328/2019г. на ОС – Ловеч). Вярно е посоченото в допълнението към касационната жалба, че нормите на чл.20, ал.2 и чл.21 от ЗДвП са неприложими едновременно. Това е така, защото във всички случаи превишената скорост е и несъобразена, а правната норма в чл.21 от ЗДвП е специална по отношение на чл.20 от ЗДвП, което предопределя принципната практика за едновременната им неприложимост. В тази насока е налице утвърдена съдебна практика ( Решение №130/2010г. по н.д. № 44/2010г., ІІІ н.о., ВКС, Решение №5/2012г. по н.д. № 2900/2011г., ІІ н.о., ВКС, Решение №243/2018г. по н.д. № 824/2018г., І н.о., ВКС, Решение № 414/2016г. по н.д. №1389/2015г., ІІ н.о., ВКС и др.). Така претендираното нарушение за недопустимо едновременно приложение на чл.20 и чл.21 от ЗДвП обаче не се съотнася към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, защото касае приложението на материалния закон по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 от НПК, поради което неправилно е позиционирано в допълнението към касационната жалба като аргумент за твърдени съществени нарушения на процесуалните правила. Отделно от това въпросното нарушение не е допуснато от въззивния съд. Едновременно приложение на посочените разпоредби означава съдът да е ангажирал наказателна отговорност на подсъдимия обвързвайки правната квалификация на извършеното деяние с нарушение по чл.20 от ЗДвП и паралелно с чл.21 от ЗДвП, което видно от съдържанието на оспорения съдебен акт въззивният съд не е направил, а се е ограничил да приеме и безпротиворечиво е защитил тезата, че в причинна връзка с ПТП и вредоносния резултат е само навлизането на управляваното от подсъдимия МПС в лентата за насрещно движение, с което последният е допуснал нарушение по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП. Това че същото нарушение на правилата за движение по пътищата е било предпоставено от управлението на лекия автомобил „Мерцедес“ с превишена скорост, съответно с допуснато от подсъдимия преди това нарушение на чл.21 от ЗДвП, касае фактическите, а не крайните правни изводи на съда за основанието за ангажиране отговорността на дееца. Управлението с превишена и несъобразена скорост от страна на дееца А. не може да бъде спестено в мотивите на атакувания съдебен акт, защото е категорично установено като факт, който във времево отношение предхожда и в конкретния случай предпоставя същинското нарушение на правилата за движение по пътищата, довело пряко до настъпване на съставомерните вреди – това по чл.16, ал.1,т.1 от ЗДвП, с което единствено въззивният съд е запълнил бланкетната норма на чл.343, ал.1, б. „в“ от НК при решаване на въпросите по чл.339, ал.3 вр. с чл.305 от НПК. Доколкото само това нарушение на правилата за движението по пътищата е включено в диспозитива на обвинителния акт, съответно в диспозитива на атакуваната осъдителна присъда, не може да бъде споделен доводът на касаторите, че съдът е надхвърлил правната рамка на обвинението. Правото на защита на подсъдимия не може да се счита злепоставено, както сочат касационните жалбоподатели - защитници. При тези ясни правни изводи от страна на апелативния съд, които допълнително са изяснени в мотивите на въззивната присъда с експертно подкрепения извод, че автомобилът на пострадалия е ударен в насрещната за подсъдимия лента за движение, в която управляваният от А. лек автомобил „М.“ се озовал в резултат на неправилно предприетата от водача му А. неизвинителна маневра по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, несъстоятелен се явява доводът на касаторите за неясноти и противоречие в мотивите на обжалваната въззивна присъда, още по-малко съществени такива, които да обосноват отменително основание по чл.348, ал.3, т.2, вр. ал.1, т.2 от НПК поради липса на мотиви. За да признае подсъдимия за виновен, въззивният съд се е позовал на експертно установеното от вещите лица в кредитираните от него заключения на седморните АТЕ, че ако същият се е движел с не повече от максимално разрешената скорост от 60 км/ч, опасност за движението изобщо не би възникнала въпреки допуснатото от пострадалия грубо нарушение на правилата за движение. Основният довод на съда за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия е заявен ясно, в пределите на обвинението, и той е, че съобразяването на посоченото условие (ако подсъдимият беше управлявал със скорост до разрешената от 60 км/ч) би му позволило да предотврати ПТП, оставайки в лентата си за движение. Несъобразяването на това законовоустановено условие за безопасност на пътя е предпоставило последващото неправомерно поведение на дееца, а именно навлизане в лентата за насрещно движение, без да е налице изпреварване или заобикаляне по смисъла на чл.87 и чл.91 от ППЗДвП. С това конкретно действие подсъдимият е нарушил установената в чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП забрана, в резултат на което са настъпили ПТП и вредоносният резултат. При така изложените съображения не може да се приеме, че изготвеният въззивен акт страда от противоречия и неясноти. В него съдът е дал ясен отговор на възраженията на страните, като е изложил изключително задълбочени и съобразени с обилна съдебна практика на ВС и ВКС съображения за отклоняване на основното оплакване на касаторите, залегнало и във въззивната жалба – че извършеното от подсъдимия е случайно (невиновно) деяние. В оспорената присъда в необходимата и достатъчна степен е обективирана волята на съда и е аргументиран начинът, по който е формирано вътрешното му убеждение, включително относно субективната страна на деянието. Настоящата инстанция намира за неоснователно и оплакването на касаторите, че съвпадащите изводи на въззивната инстанция с поддържаната в обвинителния акт теза за извършено деяние при форма на вината самонадеяност, са аргументирани с неприемливо лаконични и неясни мотиви, а приетото от съда, че подсъдимият умишлено се движел с превишена скорост е „голословно и не почива на доказателствата по делото“. На л.58-59 от мотивите на обжалвания въззивен акт съдът е посочил достатъчни съображения относно субективната страна на деянието, като изводите му не са лаконични и неясни до степен на липса на мотиви, а аргументирани с установеното по делото несъобразяване на дееца с поставените на пътя ограничения на скоростта (вж. фотографирания в ДП пътен знак № В26 „Забранено е движението със скорост по-висока от означената, ограничаващ скоростта до 60 км/ч“ по посока на движение на управлявания от подсъдимия лек автомобил „Мерцедес“ – протокол за оглед на местопроизшествие и фотоалбум към него – л.37-л.55, т.1 от ДП). За обосноваване конкретната форма на вината съдът се е позовал и на обективно установеното значително превишаване на разрешената скорост от подсъдимия, предпоставило предприетата от дееца неправомерна маневра в нарушение на чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, която е непосредствената причина за настъпване на вредоносния резултат. В жалбата на касаторите не са наведени други доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила (освен неясноти и противоречия в съдържанието на въззивната присъда, равнозначни на липсата на мотиви), а и от своя страна ВКС не констатира такива, от категорията на абсолютните, които да налагат отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Постановената нова присъда от апелативния съд отговаря на законоустановените изисквания за съдържание, поради което не е налице касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. По доводите за нарушение на материалния закон: При установената фактическа обстановка, която ВКС не може да променя, контролираната инстанция е направила законосъобразни правни изводи относно съставомерността и правната квалификация на деянието. Неоснователно е главното оплакване на защитата срещу отказа на въззивния съд да потвърди първоинстанционната оправдателна присъда поради наличието на случайно деяние по чл.15 от НК. Посочената разпоредба е приложима при наличието на две кумулативно предвидени в закона условия: 1. Деецът да се е съобразил с нормативните предписания на правно регламентираната дейност по управление на МПС и 2. Да са налице условия, при които той е бил поставен в обективна невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици. Контролираната инстанция е направила законосъобразен извод, че в настоящия случай отсъстват и двете предпоставки, поради което правилно не се е съгласила с оправдаването на подсъдимия. Категорично е установено, че подсъдимият е допуснал нарушение на чл. 16, ал. 1, т.1 от ЗДвП – движейки се по път с двупосочно движение, при наличие на две пътни ленти, навлязъл в лентата за насрещно движение, където е установено мястото на удара между двете МПС – лек автомобил „Мерцедес“, управляван от подсъдимия и лек автомобил „Тойота“, управляван от пострадалия. Относно това обстоятелство въззивният съд е упражнил правомощието си по чл.316 от НПК да коригира първоинстанционния съд, като е установил различен фактически извод, аргументирайки се с посоченото в заключението на седморната АТЕ място на удара, установено на база обективни находки от огледния протокол и конкретните увреждания на двете МПС, иззети като веществени доказателства, а именно приел е, че към момента на удара предната част на управлявания от подсъдимия лек автомобил е била изцяло в „насрещната“ пътна лента за движение (вж. л.77, т.3 от ДП и л.51 от мотивите на въззивната присъда), а не както е посочил окръжният съд – само частично (вж. стр.42 от мотивите към първоинстанционната присъда). Не е налице и второто условие за исканото от защитниците приложение на чл.15 от НК, защото навлизането от страна на подсъдимия в лентата за насрещно движение е предпоставено от извършено от него друго нарушение на правилата за движението по пътищата (по чл.21 от ЗДвП - управление с превишена скорост), което логично е предопределило по-кратко разстояние на опасната му зона за спиране и не му е позволило да реагира адекватно на законовите изисквания да остане в лентата си на движение и да предотврати ПТП. Вместо това, деецът е предприел непозволена от закона маневра – отклоняване на автомобила наляво, чрез нарочно въздействие с волана, като към момента на възникване на опасността, а именно предприетото и обективно видимо за подсъдимия неправомерно завиване наляво от страна на управляваното от пострадалия МПС, управляваният от подсъдимия „М.“ се е намирал на не по-малко от 59,9 метра от мястото на удара, докато опасната му зона при управление с разрешена скорост от 60 км/ч е изчислена от вещите лица на значително по - късото разстояние от 42,45 метра (вж. заключението на седморната допълнителна АТЕ - л.373-374, т.2 от НОХД № 328/2019г. на ОС – Ловеч). Иначе казано, управлявайки с превишена скорост, подсъдимият сам се е поставил в невъзможност да реагира успешно и правомерно (като запази местонахождението на управляваното от него МПС в лентата си за движение и да спре, за да предотврати ПТП). Вместо това той е предприел нарушение на чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, без което ПТП не би настъпило. Следва да се подчертае, че въззивният съд е приел фактическа обстановка относно скоростта на движение на управлявания от подсъдимия лек автомобил по най-благоприятния за дееца вариант, тъй като част от експертните изводи на седморната АТЕ индицират значително по-висока скорост на движение от приетата от въззивния съд от 82,3 км/ч., която вещите лица са потвърдили категорично и която също е превишена по смисъла на чл.21 от ЗДвП. Съответно всички изчисления, включително за дължината на опасните зони на двете МПС, вещите лица са направили на тази база. Аналогично е положението с дадения от въззивния съд отговор на фактическия въпрос за момента на възникване на опасността за подсъдимия. Също по най-благоприятния за подсъдимия начин въззивният съд е приел на база обясненията му, че този момент съвпада с реакцията му за избягване на ПТП, когато същият предприел отклоняване на управляваното от него МПС наляво при отстояние от мястото на удара не по-малко от 59,9 метра (т.е. извън опасната му зона за спиране при управление с разрешената скорост – 42,45 метра), когато предният ляв ъгъл на управлявания лек автомобил от пострадалия е бил на границата на защрихованата зона между двете платна, вместо по-ранен момент, когато например се е открила видимостта на подсъдимия към лентата за движение на пострадалия, в зоната непосредствено преди затревения разделителен остров. В този (по-ранен) момент лекият автомобил „М.“ е бил на разстояние не по-малко от 80 - 90 метра от мястото на удара (вж. л.27 от заключението на назначената от първоинстанционния съд допълнителна седморна АТЕ), което е извън опасната зона за спиране (69,3 метра ) и при управление с превишена скорост. Очевидно е, че при установяване на фактическите изводи въззивният съд е възприел най-благоприятните за дееца фактически положения, които са категорично установени от заключенията на седморната АТЕ, включително двете допълнителни АТЕ с участие на същите седем вещи лица . Съгласно актуалното и към момента Тълкувателно решение № 28/1984г. по н.д. №10/1984г., ОСНК на ВС, от водачите се изисква да намаляват скоростта на движението не само, когато възникне опасност за движението, но и когато „е закономерно нейното проявяване“. В случая такова логично „проявяване“ е било изводимо не само от предприетото от пострадалия К. пресичане на пътя, по който се движел подсъдимият А., но също и от факта, че пътят по който се движел пострадалият е бил без предимство и макар да е успореден на движението на подсъдимия, в зоната на видимостта на последния, се е сливал с главния път, по който се движел подсъдимият. Това логично е налагало подсъдимият да съобрази скоростта си на движение с тези особености на пътната обстановка. Всъщност най - солидният аргумент за отклоняване основното възражение на подсъдимия и защитниците му за случайно деяние по чл.15 от НК е категоричното заключение на вещите лица по седморната допълнителна АТЕ, назначена от първоинстанционния съд за проверка доводите на защитата (вж. анализите в приложената таблица №1 – л.28 от посоченото заключение), че ПТП е било предотвратимо от страна на подсъдимия, както към момента на започване на отклоняването на управляваното МПС от пострадалия (предприетия от него неразрешен обратен завой с пресичане пътя на подсъдимия), така и към момента, в който подсъдимият е реагирал на така възприетото от него като опасност поведение на пострадалия, отклонявайки Мерцедеса наляво. Съгласно възприетия от въззивната инстанция извод на вещите лица, ако не беше маневрирал наляво, а беше запазил движение в лентата си, подсъдимият е имал обективна възможност да спре и да предотврати ПТП (както всъщност го задължава законът) дори с превишената скорост, с която е управлявал автомобила си (82,3км/ч). Поради това несъстоятелни са доводите на касаторите, че въззивният съд неправилно отказал приложението на чл.15 от НК само заради превишената скорост. Обратно на застъпеното от касационните жалбоподатели становище, обективният прочит на оспорената присъда сочи, че конкретната (превишена) скорост на движение на управлявания от дееца лек автомобил е коментирана коректно в контекста на цитираното в мотивите на оспорения съдебен акт Тълкувателно решение №28/1984г. по н.д. №10/1984г., ОСНК на ВСС - само доколкото е обусловила извод за виновно (самонадеяно) деяние от страна на дееца и като предпоставка за същинското нарушение по чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП, което вече се изтъкна, че единствено е прието от съда да е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Несъстоятелна е и тезата на защитата, че отговорите на релевантните въпроси са възприети априори в присъдата на база изведена от въззивния съд зависимост: „превишена скорост - сила на удара - тежест на последиците“, с което били неглижирани способите на доказване по НПК и конкретно била приета за напълно ненужна експертизата, защото според прочита на мотивите на съда от страна на касационните жалбоподатели, така приетата от съда зависимост не се нуждаела от „специални знания“. Посочените в атакуваната присъда съображения на съда опровергават това. За да приеме, че не е налице случайно деяние и в причинна връзка с ПТП и настъпването на съставомерния резултат е допуснатото от дееца нарушение на правилата за маневра по чл.16, ал.1,т.1 от ЗДвП, а не превишената скорост, която само е предпоставила извършената от него неправомерна маневра, въззивният съд се е позовал именно на съвпадащите експертни изводи на три автотехнически експертизи (една седморна повторна, назначена в ДП след частично оспорване от защитата изводите на петорната АТЕ и две допълнителни седморни АТЕ, назначени също по настояване на защитата), като е възприел категорично потвърденото от вещите лица, че опасната зона за спиране на подсъдимия при разрешена скорост от 60 км/ч е 43,2 метра, която е по - малка от разстоянието 59, 9 метра, на което подсъдимият е възприел и реагирал на възникналата от неправомерното поведение на пострадалия опасност за движението. Коментарът на касационните жалбоподатели за противоречие на стр.38 от присъдата относно фактическия въпрос за момента на възникване на опасността, не държи сметка, че на посочената страница въззивният съд е възпроизвел фактическите изводи на първоинстанциония съд относно момента на възникване на опасността, а собствените си такива, включително с установяване на нови фактически положения относно мястото на удара и момента на възникване на опасността, апелативният съд е посочил и убедително аргументирал на стр.50 и сл. от мотивите на обжалваната присъда. В тази релевантна за касационната проверка част на оспорения съдебен акт вече се изтъкна, че не са допуснати противоречия и неясноти, които да правят неясна волята на съда и да ограничават правото на защита на подсъдимия. Безпротиворечиво и убедително въззивният съд е защитил правния извод за липса на предпоставките за изключване виновното поведение на дееца на основание чл.15 от НК, като се е позовал на категорично установеното от фактическа страна, че опасността от ПТП е възникнала на разстояние, което е по - голямо от опасната зона за спиране при управление от подсъдимия с разрешената скорост за съответния пътен участък. Вярно е съждението на касаторите, че възникването на опасността не е експертен въпрос, защото установяването му не изисква „специални знания“ по смисъла на чл.144, ал.1 от НПК, но не е вярно, че е „юридически“ в смисъл на чисто правен въпрос, защото касае установяване на факт от предмета на доказване по чл.102 от НПК по всяко дело за престъпление по транспорта с вредоносни ПТП т.е. този въпрос е фактически и отговорът му предпоставя отговор на правния въпрос за приложението на материалния закон в контекста на претендираното приложение на материалноправната норма на чл.15 от НК . Отговорът на фактическия въпрос в кой момент е възникнала опасността за подсъдимия съдът дължи едва при постановяване на присъдата и след приключване на съдебното следствие, поради което няма как (без риск да обуслови незаконност на съдебния състав) съдът да го даде преди назначаване на съответната АТЕ за изчисленията на опасната зона, механизма и причините за ПТП, както се сочи в допълнението към касационната жалба. По-скоро задачите към вещите лица следва да се поставят за вариантно изследване, според възможните версии за този начален момент във всеки конкретен случай. В процесния казус видно от заключението на допълнителната седморна АТЕ вещите лица са анализирали всички възможни варианти за началния момент на тази опасност, включително приетия от въззивния съд, а именно момента на реакцията на подсъдимия с маневра наляво и навлизане в насрещната лента за движение. Тази пътна ситуация във връзка с реакцията на дееца, която въззивният съд посочил за първи път в мотивите на обжалваната присъда, че приема за началния момент на опасността, също е била анализирана от вещите лица, които са дали категорично становище, че и в този (всъщност най-благоприятен за дееца) случай, ПТП е било предотвратимо от подсъдимия, независимо от допуснатото нарушение на правилата за движението от страна на пострадалия. Поради това крайният правен извод на апелативния съд за липса на случайно деяние по чл.15 от НК се явява съответен на закона и цитираната в обжалваната присъда задължителна практика на ВС и ВКС. Неоснователно липсата на нарушение на чл.16, ал.1, т.1 от ЗДвП касационните жалбоподатели обвързват с довода, че подсъдимият е извършил заобикаляне на неправомерно навлезлия в лентата му за движение лек автомобил, управляван от пострадалия, което заобикаляне представлява едно от двете изключения предвидени в същата разпоредба, поради което навлизането в насрещната лента за движение не представлява нарушение на правилата за движението по пътищата. В конкретния случай предприетия от пострадалия в нарушение на правилата за движение по пътищата обратен завой с пресичане лентата на движение на подсъдимия и продължаване към съседната (насрещна за подсъдимия) лента на движение изключва заобикаляне по смисъла на чл.91, ал.1 от ППЗДвП, ерго по смисъла на изключението в чл.16, ал.1,т.1 от ЗДвП, тъй като към момента на възникване на опасността, управляваното от пострадалия МПС нито се е движило по посока на движение на подсъдимия, нито е било в статично състояние на пътната лента, в която той се е движел, за да се приеме, че е представлявало „препятствие“ по чл.91, ал.1 от ППЗДвП, което може да бъде заобиколено от подсъдимия, чрез навлизане в насрещната лента за движение и съответно да изключи нарушение на чл.16, ал.1,т.1 от ЗДвП. Още повече, че траекторията на движение на управляваното от пострадалия МПС е била насочена към пресичане не само на лентата за движение на подсъдимия, но и на насрещната лента за движение, което следва от установеното място на удара между двете МПС в тази лента и обективно изключва такова „заобикаляне“. Освен това така установеното неправомерно поведение на пострадалия не освобождава подсъдимия от задължението му да се движи с такава скорост, която да му позволи да остане в лентата си за движение и да спре, за да пропусне пресичащото МПС, включително, когато водачът му го управлява в нарушение на правилата за движението по пътищата, какъвто е случаят. Обратното означава да се даде възможност на подсъдимия да черпи права от собственото си неправомерно поведение, който управлявайки МПС с превишена скорост сам се е поставил в невъзможност да предотврати ПТП. В случая подсъдимият А. като водач на МПС не е предприел технически правилното действие, за да реагира на опасността, а сам виновно се е поставил в положение да наруши правилата за движение, навлизайки в насрещната лента за движение. От решаващо значение за отговорността на подсъдимия е обстоятелството, че отклонението на управлявания от него автомобил в насрещната лента за движение, не е било в резултат на удар с управляваното от пострадалия МПС, а на действие, извършено преди това от подсъдимия А. - извиването на волана наляво и насочването на лекия автомобил в промяна на посоката на движението му, което технически не е било необходимо за избягване на опасността съгласно заключенията на вещите лица. Установено е безспорно от анализа на доказателствата и съвпадащите заключения на кредитираните от съда седморни АТЕ, че ако подсъдимият е продължил да управлява лекия автомобил в неговата посока на движение, дори при превишената скорост, с която се е движел и въпреки предприетото неправомерно пресичане на лентата за движение на подсъдимия от страна на пострадалия, ПТП е било обективно предотвратимо от подсъдимия, поради което не е налице основание за оправдаването му поради случайно деяние, както правилно е приел въззивният съд. По доводите за явна несправедливост на наказанието: Не е допусната явна несправедливост на наказанието с неприлагане на чл.55, ал.1, т.1 от НК. Индивидуализацията на наказанието на подсъдимия законосъобразно е извършена с приложението на чл. 54 от НК. Основателно е аргументирана липсата на предпоставките по чл. 55 от НК. Отчетените в пълен обем налични смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, каквито са чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, изразеното от подсъдимия съжаление за случилото се, поведението му по време на наказателното производство и продължителността на наказателното производство, не обуславят последващо смекчаване на отговорността, тъй като законът изисква многобройността или изключителността на смекчаващите отговорността обстоятелства да е в кумулативна даденост с извода, че и най - лекото предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко с оглед степента на обществената опасността на деянието и дееца. Случаят не е такъв. При отказа да приложи чл.55 от НК въззивният съд основателно се е позовал на допуснатите от дееца многократни нарушения на ЗдвП, като последните две, установени с влезли в сила наказателни постановления преди инкриминираната дата ( 26.10.2016г.), съответно НП №814/2013г. на ОД МВР – Ямбол , в сила от 27.11.2013г. и НП №14-1075-000642/2014г. на ОД МВР - Разград, в сила от 11.09.2014г., видно от приложената справка за нарушител от МВР, са за управление с превишена скорост (вж. л.70-75, т.1 от ДП), каквото аналогично нарушение подсъдимият е извършил непосредствено преди процесното ПТП и което не попада в забраната по чл.56 от НК да бъде отчетено като отегчаващо вината обстоятелство, защото не е елемент от състава на престъплението, за което е ангажирана отговорността на дееца. Доколкото посочените обстоятелства характеризират негативно подсъдимия като водач на МПС и завишават съществено степента на личната му обществена опасност, следва да се приеме, че същите препятстват извод за определяне на наказание под предвидения специален минимум в санкцията на престъпния състав по чл. 343, ал.1, б."В" от НК от две години лишаване от свобода, каквото минимално наказание е наложено с обжалваната присъда. Правилно въззивният съд не е третирал продължителността на наказателното производство като изключително смекчаващо отговорността обстоятелство, което самостоятелно да обуслови приложението на чл.55 от НК. В случая не е налице неоправдано забавяне на делото в досъдебната или в съдебната фаза, свързано с бездействие на разследващия орган и/или съда. Делото се характеризира със значителна фактическа и правна сложност, като са направени многобройни възражения от защитата, наложили органите на ДП и първостепенният съд да назначат съответно многобройни експертизи. Петорната АТЕ и трите седморни АТЕ (повторна и две допълнителни) са били назначени за изследване възраженията на подсъдимия и защитниците му, което логично е предопределило продължителност на наказателното производство. Проведени са многобройни съдебни заседания, които са насрочвани регулярно, а съдебните актове са изготвени без съществени забавяния. В същото време, макар А. да е бил привлечен в качеството на обвиняем още през 2016 год., по делото не са налични данни да е търпял прекомерни ограничения и тежки мерки за процесуална принуда, които да оправдават санкционирането му с наказание, по-леко от определеното минимално такова с обжалваната въззивна присъда като допълнително средство за компенсация по чл.13 от ЕКПЧ за продължителността на наказателния процес. Настоящият съдебен състав не споделя тезата в допълнението към касационната жалба, че съпричиняването от страна на пострадалия се явява изключително смекчаващо вината обстоятелство и самостоятелно основание за прилагане на чл.55 от НК. За да определи наказанието лишаване от свобода в предвидения от закона минимум от две години и да приложи условно осъждане по чл.66 от НК с минимален изпитателен срок от три години, контролираната инстанция изрично е съобразила значителното съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, но правилно е отказала на това основание да приложи чл.55 от НК, като адекватно се е позовала на лошите характеристични данни за дееца като водач на пътя и склонността му да управлява МПС с превишена скорост, които изключват несъразмерност (в полза на подсъдимия по смисъла на чл.55 от НК) на най-лекото предвидено в закона наказание. Уместно въззивният съд е посочил също, че както подсъдимият не е очаквал пострадалият да започне да пресича платното му за движение, така и пострадалият не е очаквал, че подсъдимият се движи с превишена скорост и ще предприеме фаталната маневра. Поради това, макар и изключително грубо, допуснатото от жертвата нарушение на правилата за движение по пътищата не е достатъчно основание деецът да ползва привилегията по чл.55 от НК. Не са налице основания за намаляване и на наложеното наказание по чл.343г от НК – лишаване от право деецът да управлява МПС за срок от три години, който срок се явява оправдан в контекста на многократните нарушения на правилата за движение по пътищата, за които деецът е бил административно наказан. Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 4 от НПК и въззивният съдебен акт следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл.354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 132/07. 12. 2020 год., постановена по ВНОХД № 356/2020 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.