Р Е Ш Е Н И Е № 83 Гр. София, 31 януари 2024 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ:СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА с участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора Красимира Филипова, като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева наказателно дело № 1079/2023 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационна жалба на адвокат Ц. И. - защитник на подсъдимия В. Г. П., против решение № 348/17.10.22023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 570/2023 год. по описа на Апелативен съд – София. С жалбата на защитника са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НК. Твърди се, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като въззивният съд се е позовал на прочетените от досъдебното производство показания на св. К. П., която се е възползвала от правото си по чл. 119 от НПК и е отказала да свидетелства в съдебната фаза. Въвеждайки твърдение за нарушение на материалния закон, без да оспорва факта на запалването на пострадалия от подсъдимия, защитникът твърди, че отсъства причинно-следствена връзка между получените изгаряния и леталния изход. Отбелязва в тази връзка, че пострадалият е починал в лечебно заведение в гр. Видин, което не е било технически оборудвано и обезпечено с лекари компетентни да лекуват пациенти с изгаряне над 20% телесна площ. Твърди, че оказаната в здравното заведение помощ не е била съобразена с добрата медицинска практика и е причина пострадалият да заболее от двустранна гнойна пневмония, която пък е сочена от вещите лица като непосредствен фактор за настъпване на смъртта. Явната несправедливост на наказанието е изведена като последица от неправилното приложение на материалния закон. Във връзка с това касационно основание се твърди, че при определяне на наказанието съдът не е съобразил необремененото съдебно на подсъдимия, липсата на неприключили наказателни производства спрямо него, семейния му статус и младата възраст. Поискано е решението на въззивната инстанция да бъде отменено и делото да се върне на същия съд за разглеждането му от друг състав. Отправено е и алтернативно искане за намаляване на наказанието. В съдебно заседание защитникът поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Смята, че допуснатото от въззивния съд нарушение във връзка с показанията на св. К. П. не е от категорията на абсолютните, поддържа наличие на причинно- следствена връзка между запалването и смъртта на пострадалия и твърди, че наложеното наказание е справедливо. Пледира решението на апелативния съд да бъде оставено в сила. Подс. В. Г. П. моли касационната жалба да бъде уважена. Това е и неговото становище в последна дума. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 6/29.03.2023 г., постановена по н. о. х. д. № 183/2022 год., Окръжен съд – Видин е признал подс. В. Г. П. за виновен в това, че на 10.02.2022 г. в гр. Видин, ул. „Марин Дринов“ №29, по особено мъчителен начин – чрез заливане с бензин и запалване, умишлено умъртвил Р. В. Г., като смъртта е настъпила на 24.02.2022 г. в МБАЛ „Света Петка“-гр. Видин, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, вр. с чл. 115 от НК го е осъдил на шестнадесет години и шест месеца лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим. С присъдата е зачетено предварителното задържане на подсъдимия. С присъдата разноските по делото са възложени на признатия за виновен подсъдим, като е извършено и произнасяне по веществените доказателства по делото. Присъдата е проверена по жалба на защитата и с решение № 348/17.10.22023 г., постановено по в.н.о.х.д. № 570/2023 год. по описа на Апелативен съд – София, е изменена в частта относно приспадането по чл. 59 от НК. В останалата част присъдата е потвърдена, като в тежест на подсъдимия са възложени разноските направени пред въззивния съд. Именно това решение на въззивния съд е предмет на касационна проверка – първа по своя ред. 1. В пределите на касационна проверка преимуществено разглеждане следва да получат възраженията на защитата за съществени нарушения на процесуалните правила, защото евентуалната им основателност прави безпредметно обсъждането на аргументите за неправилно приложение на материалния закон и за явна несправедливост на наказанието. Във връзка с това касационно основание за основателно се приема твърдението на защитата, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, включвайки в обема от годни доказателства показанията на свидетелката К. П. от досъдебното производство. К. П. е сестра на подсъдимия В. П.. С протокол за разпит от 11.02.2022 г. в хода на досъдебното производство, пред съдия по реда на чл. 223 от НПК, тя е била разпитана като свидетел и е дала показания от значение за делото. Пред първия съд в съдебното заседание на 16.12.2022г. К. П. се е възползвала от правото си по чл. 119 от НПК и е отказала да свидетелства. Изявление в същата посока лицето е направило и пред апелативния съд в проведеното на 29.09.2023 г. съдебно заседание. Нормата на чл. 119 НПК и корелативно свързаната с нея разпоредба на чл. 121, ал. 1 НПК защитават семейните и родствени ценности ­ привързаност, доверие и солидарност между най-близките роднини. Чрез тях се избягва обществено неприемливия конфликт между хора от близкия семеен или родствен кръг. К. П. попада сред лицата по чл. 119 от НПК и след като недвусмислено и двукратно е заявила, че не желае да свидетелства, тя е изгубила качеството си на свидетел по делото. Поради това показанията й от досъдебното производство не могат да бъдат включени като доказателствено средство по делото чрез използването на процесуалната техника по чл. 281, ал. 1, т. 2 от НПК. Показанията на св. К. П. не е следвало да бъдат прочетени по този процесуален ред и съобразно процесуалния закон и съдебната практика върху тях апелативният съд не е следвало да прави изводи за виновността на подсъдимия. В тази насока са Решение № 402 от 07.12.1988 г. по н.д. № 205/1988 г., I н.о. на ВС, Решение № 162 от 11.04.2000г. по н.д. № 88/2000 г., III н.о. на ВКС, Решение № 119 от 14.03.1979 г. по н.д. № 102/1979 г. I н.о. на ВС, Решение № 4 от 20.01.1998 г. по н.д. № 455/1997 г., II н.о. на ВКС, Решение № 287 от 26.04.2018 г. по н.д. № 583/2017 г., Н. К., ІІ н.о., Решение № 214 от 08.06.2023 г. по н.д. № 328/2023 г., Н. К., ІІІ н.о. и др. В конкретния случай показанията на свидетелката от досъдебното производство не биха могли да бъдат приобщени и на още едно основание - към момента на депозирането им К. П. не е била предупреждавана за възможността по член 119 от НПК да откаже да свидетелства заради близката степен на родство с подс. В. П.. След като тя не е знаела за процесуалната възможност да откаже да свидетелства показанията й от досъдебното производство не биха могли да станат част от делото и заради това. Допуснатото от апелативния съд нарушение не е от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2-4 от НПК. То следва да се преценява в контекста на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК и предполага преценка доколко са били нарушени процесуалните права на страните, в частност правото на защита на подсъдимия. В конкретния случай правото на защита на подсъдимия не е било нарушено, защото елиминирането на показанията на К. П. не води до промяна на съществените факти по делото. Апелативният съд изрично е подчертал, че сочените от П. съществени обстоятелства са изяснени и подкрепени и от други доказателствени материали – от показанията на свидетеля очевидец Я. Д., включително и приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, от разказа на извиканите на място полицейски служители П. П. и Ц. Г., както и от съдържанието на протоколите от двата огледа на местопроизшествието, приложени в том 1 от досъдебното производство, чиито резултати позволяват да бъдат направени еднопосочни изводи за помещението, в което е запален пострадалият и за начина, по който е сторено това. 2. В основата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК– нарушение на закона, стои твърдението на защитата, че смъртта на пострадалия не е в причинно-следствена връзка със запалването, извършено от подсъдимия В. П.. В изпълнение на задължението си за изясняване на обективната истина и отчитайки възраженията на защитата във въззивната жалба, апелативният съд е допуснал изслушване на съдебно медицинска експертиза, която е следвало да посочи каква е непосредствената причина за смъртта на пострадалия Р. Г.. При отговора на този въпрос, на база на всички налични доказателства по делото, вещото лице д-р Ц. Г. недвусмислено е посочило, че основна начална причина за смъртта на пострадалия е дълбокото пламъково изгаряне от II АБ степен на обща площ от около 22-25 % от кожната повърхност на тялото. На основата на това изгаряне и предвид последвалото го принудително обездвижване и залежаване в болнични условия са се развили дистрофични и възпалителни промени с доказан анемичен синдром, двустранно гнойно-фибринозно възпаление на белите дробове - двустранна гнойна пневмония, представляваща непосредствена причина за настъпилата смърт. В писменото заключение и при устните разяснения в съдебно заседание пред апелативния съд вещото лице е посочило, че при изгаряне кожата с нарушена цялост не може да изпълни своята роля и организмът става неспособен да компенсира нарушените функции, поради което настъпват болестни изменения във всички системи. Ето защо развиващите се патофизиологични промени и инфектиране след нарушената протекция на увредената кожа водят до настъпването на редица усложнения, сред които и пневмония, настъпваща особено често при пострадали с инхалационни промени, каквито към деня на постъпване в МБАЛ „Св. Петка“ АД – гр. Видин е установено, че пострадалият е имал. Назначената и приета от апелативния съд експертиза само е потвърдила изводите на съдебно медицинската експертиза на труп от досъдебното производство, която е приела като причина за смъртта фибринозната гнойна пневмония, но е посочила, че е налице непрекъсната причинно следствена връзка между изгарянията на кожната повърхност на пострадалия и леталния изход (т. 1, л. 132 и сл. от д.п.). Вярно е твърдението на защитата, че двустранната гнойна пневмония е открита при аутопсията на пострадалия. Неоснователно обаче е твърдението, че по време на престоя в МБАЛ „Св. Петка“ АД – гр. Видин пострадалият не е бил лекуван по начин, който да повлияе и това заболяване. Както е отразено в писменото заключение на д-р Г. (л. 19 от експертизата) и както е уточнено при разпита на експерта в съдебно заседание на 29.09.2023 г. (л. 80-81 от въззивното дело), по отношение на пострадалия е било проведено противошоково, реанимационно, антибиотично и инфузионно, включително с преливане на кръв и плазма, лечение. В принципен план лечението на възпалителен процес, какъвто представлява пневмонията, се извършва с антибиотична терапия, а такава по отношение на пострадалия е била прилагана, тъй като според клиниката на оплакванията и заради завишените стойности на левкоцитите той е давал индикации и е лекуван от сепсис. Провежданото антибиотично лечение за сепсиса е повлияло благотворно и върху възпалителния процес в белите дробове на пострадалия, макар и недостатъчно, заради продължаващите дистрофични промени, които пък са пряка последица и проявна форма на усложненията от тежкото му изгаряне. В отговор на обсъждания довод на защитата следва да се има предвид, че на изрично поставени по време на разпита въпроси експертът д-р Ц. Г. е отговорил, че дори пострадалият да е бил нарочно диагностициран с пневмония, лечението му спрямо това, което действително е било приложено в МБАЛ „Св. Петка“ АД – гр. Видин, не би било съществено променено. Въззивният съд е обсъдил противоречията в доказателствата относно това дали след приемането на пострадалия в МБАЛ „Св. Петка“ АД – гр. Видин са провеждани разговори за приема му в друго лечебно заведение – в частност в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“. Този разговор е бил осъществен, тъй като при постъпване в болничното заведение в гр. Видин площта на изгарянията на пострадалия е била определена приблизително от хирург на около 30% от повърхността на кожата, което е изисквало лечение по клинична пътека №234 (за изгаряния над 20 % от телесната повърхност), извършвана от специализирана клиника и отказана оттам поради липсата на здравно осигуряване на пострадалия. Въззивният съд правилно е извел тази информация от показанията на свидетелката д-р П. В. Г., която е работила като лекар-ординатор в Спешното отделение в МБАЛ „Св. Петка“-Видин, била е дежурна в процесната вечер и лично е провела разговорите с УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“, както и от показанията на д-р П. Н. – хирург, преценил първоначалния процент изгаряне на кожната повърхност на пострадалия и от показанията на д-р П. Р., който е наблюдавал пациента по време на престоя му в болничното заведение. Вярно е, че според писмения отговор от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“ на л. 187 от съдебното дело няма данни за постъпило обаждане от МБАЛ „Света Петка“ АД – Видин с искане за настаняване на пациент в базата в София. Обективираната в писмения документ информация не би могла да опровергае показанията на тримата лекари, тъй като отговорът е относим към Клиниката по изгаряния и пластична хирургия и Консултантския център, а свидетелката Г. не се ангажира със становище дали е звъняла там или на друг номер в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“. При това положение не е лишена от основание направената от въззивния съд констатация, срещу която защитата изрично възразява, че пострадалият е бил приет в МБАЛ „Света Петка“ АД по хуманни съображения и по възможната с оглед статута на тази болница клинична пътека № 232 (за изгаряния при възрастни до 10 % от телесната площ). Заключенията на двете съдебно медицински експертизи от съдебната фаза на производството са категорични, че материално-техническата и кадровата обезпеченост в УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“, както и адекватното и пълно по обем лечение на пострадалия с вероятност (според д-р Г.), а според д-р П. и без условности, биха избегнали леталния изход при Р. Г.. Д-р Г. обаче, комуто такъв въпрос изрично е бил поставян, е посочил, че и предприетото в МБАЛ „Света Петка“ АД лечение, макар и провеждано за сепсис, е било адекватно и насочено към лечението на пневмонията, сочена като непосредствена причина за смъртта на пострадалия. Освен това – дори лечението в МБАЛ „Света Петка“ АД да не е било пълно по обем, то причинната връзка между поведението на подсъдимия и настъпилия смъртен изход не е прекъсната. По отношение на т.нар. прекъсване на причинна връзка в съдебната практика е застъпено становището, че ако между поведението на подсъдимия и свързания с него престъпен резултат не се намеси нова причина, поставена от друго лице, не може да има прекъсване на причинната връзка. За прекъсване на установения от едно деяние причинен ред, водещ до даден престъпен резултат, може да се говори само тогава, когато имаме привнасяне към деянието на една нова самостоятелна по произход деятелност, която, небидейки в никакво отношение с първоначалната деятелност, се насочва към осъществяване на резултата. Практиката също така е категорична в разбирането си, че няма прекъсване на причинната връзка между деянието на извършителя и настъпилата смърт на жертвата, ако съответното лечение не е било правилно, защото за съставомерността на деянието е достатъчно съдът да констатира наличието на причинна връзка между нанесеното увреждане и смъртта на пострадалия. Законът не отдава значение и на това дали смъртта е могла да бъде предотвратена или не. В тази хипотеза не се поставя въпросът за прекъсване на причинната връзка чрез такива необикновени и виновни действия на пострадалия или чрез такива привходящи и чужди сили, които самостоятелно да изменят причинния ход на събитието, в който само случай може да става въпрос да изключване на отговорността на подсъдимия за предизвикания от другиго престъпен резултат. В тази насока са т. 2 от ППВС 2/1957 г., Решение № 608 от 26.11.1975 г. по н.д. № 610/1974 г., I н.о. на ВС, Решение № 320 от 15.03.1972 г. по н.д. № 58/1972 г., III н.о. на ВС, Решение № 691 от 07.04.2003г. по н.д. № 455/2002 г. I н.о. на ВКС и др. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС счита, че не е налице релевираното от защитата нарушение на материалния закон. Между поведението на подсъдимия – поливане на главата, дрехите и тялото на пострадалия с бензин, последвано от запалване, и престъпния резултат-смъртта на жертвата, е налице пряка и непосредствена причинно-следствена връзка, която не е била прекъсната от привнесени външни фактори. 3. Неоснователно е и заявеното в касационната жалба основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. С оглед чистото съдебно минало на подсъдимия, младата му възраст, семейния му статус – баща на две малки деца, законосъобразно е било прието, че на В. П. следва да бъде наложено наказание по най-леката от трите алтернативни санкции по чл. 116 от НК. В същото време тези смекчаващи обстоятелства не могат да бъдат противопоставени успешно на наличните отегчаващи такива и да обосноват намаляване на срока на лишаването от свобода. Извършеното от подсъдимия разкрива висока степен на обществена опасност предвид обстоятелството, че деянието е извършено в затворено помещение и в присъствието на други лица, при каквато хипотеза и разпространението на пожар не е било изключено. Не може да бъде подминато и обстоятелството, че до смъртта си пострадалият е агонизирал в продължение на две седмици след деянието. Наред с това като отегчаващи обстоятелства следва да бъдат отчетени и отсъствието на провокативно поведение от страна на жертвата и липсата на какъвто и да е повод за възникване на конфликта между него и пострадалия. Съвкупната преценка на всички тези смекчаващи и отегчаващи обстоятелства убеждава, че наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца, а претендираното от защитата намаляване на наказанието би представлявало проява на неоправдано снизхождение към подсъдимия, която би създала чувство за безнаказаност у него и у останалите членове на обществото. Изложеното недвусмислено показва, че не е налице явно несъответствие между степента на обществена опасност на деянието и дееца, от една страна и отмерения обем държавна принуда от шестнадесет години и шест месеца лишаване от свобода – от друга, поради което не се налага касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. Предвид отсъствието на визираните в жалбата касационни основания съставът на първо наказателно отделение прие, че въззивният съдебен акт е законосъобразен и следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 348/17.10.22023 г., постановено по в. н. о. х. д. № 570/2023 год. по описа на Апелативен съд – София, НО, 3 състав. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.