Р Е Ш Е Н И Е № 214 гр. София, 11 януари 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през 2017 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Тома Комов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1007 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия А. Л. А. срещу решение № 160 от 13.07.2017 г. на Пловдивския апелативен съд-Наказателно отделение, втори състав, постановено по ВНОХД № 96/2017 г. В жалбата са изложени съображения с претенция да обосноват допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. Настоява се и за явна несправедливост на наложеното наказание. Направени са алтернативни искания – за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или за изменяване на въззивния акт със смекчаване на наложеното наказание до около средния законоустановен размер и последващото му редуциране на осн. чл. 58а НК. Със самостоятелна жалба подсъдимият също е атакувал въззивното решение, настоявайки, че съставът на Пловдивския апелативен съд не се е съобразил със задължителните указания на ВКС за връщане на делото „за ново следствие” и за изготвяне на нов обвинителен акт. Твърди, че са налице „много нарушения от голямо значение”. С втора жалба - от 31.10.2017 г. подсъдимият по същество е направил допълнение към становището, което вече е заявил пред касационната инстанция, излагайки конкретни съображения в полза на претенцията си за допуснати съществени процесуални нарушения във въззивното производство. В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, която е подал, изложените в нея аргументи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на оспореното въззивно решение. Гражданските ищци и частни обвинители Х. К. Д. и З. Б. Д. (като родители и законни представители на пострадалата К. Х. Д.), редовно призовани не се явяват, не изпращат представител и не вземат отношение по касационните жалби. Подсъдимият поддържа жалбата си и заявява солидарност с казаното от защитника си. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 32 от 08.07.2016 г., постановена по НОХД № 47/2016 г. състав на Старозагорския окръжен съд е признал подсъдимия А. Л. А. за виновен, както следва: - в това, че на 15.06.2015 г. в [населено място] отнел чужди движими вещи – чифт златни обеци на стойност 72.00 лева от владението на К. Х. Д. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплашване и грабежът представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложил наказание от шест години лишаване от свобода, изпълнимо в затвор при първоначален „строг режим”; - в това, че на 15.06.2015 г. в [населено място] отнел чужди движими вещи – чифт златни обеци на стойност 72.00 лева от владението на В. Д. К. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплашване и грабежът представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложил наказание от шест години лишаване от свобода, изпълнимо в затвор при първоначален „строг режим”; - в това, че на 15.06.2015 г. в [населено място] отнел чужди движими вещи – парична сума в размер на пет лева от владението на А. Н. Т. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това заплашване и грабежът представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК и чл. 58а, ал. 1 НК му е наложил наказание от четири години лишаване от свобода, изпълнимо в затвор при първоначален „строг режим”; - в това, че на 15.06.2015 г. в [населено място] извършил действия с цел да възбуди и да удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 години – К. Х. Д. (на 12 години), като блудството е извършено чрез употреба на заплашване и представлява опасен рецидив и е блудствано с две малолетни лица, поради което и на осн. чл. 149, ал. 5, т. 1 и т. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК и чл. 58а, ал. 1 НК го е осъдил на 12 години лишаване от свобода в затвор при първоначален строг режим; - в това, че на 15.06.2015 г. в [населено място] извършил действия с цел да възбуди и да удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 години – В. Д. К. (на 13 години), като блудството е извършено чрез употреба на сила и заплашване и представлява опасен рецидив и е блудствано с две малолетни лица, поради което и на осн. чл. 149, ал. 5, т. 1 и т. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК и чл. 58а, ал. 1 НК го е осъдил на 12 години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно в затвор при първоначален строг режим; - в това, че на 15.06.2015 г. в [населено място] извършил действия с цел да възбуди и да удовлетвори полово желание без съвкупление по отношение на лице, ненавършило 14 години – К. Х. Д. (на 12 години), като блудството е извършено чрез употреба на сила и заплашване и представлява опасен рецидив и е блудствано с две малолетни лица, поради което и на осн. чл. 149, ал. 5, т. 1 и т. 3 вр. ал. 2, пр. 1 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК и чл. 58а, ал. 1 НК го е осъдил на 12 години лишаване от свобода, изпълнимо в затвор при първоначален строг режим. На осн. чл. 23, ал. 1 НК съдът е групирал така наложените наказания, като е определил едно общо и най-тежко наказание в размер на 12 години лишаване от свобода, като е постановил на осн. чл. 60 (отм.) и чл. 61, т. 2 (изм.) ЗИНЗС общо определеното наказание да бъде изтърпяно от подсъдимия в затвор при първоначален „строг режим”. На осн. чл. 59, ал. 1 НК съдът е приспаднал и е зачел времето, през което А. е бил задържан под стража. Подсъдимият е осъден да заплати в полза на гражданския ищец К. Х. Д. (чрез нейните родители и законни представители Х. К. Д. и З. Б. Д.) обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 72.00 лева и обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 8000 лева, ведно със законната лихва от датата на увреждането, както и разноските, направени от страната във връзка с делото. В тежест на подсъдимия е възложено и заплащането на направените от органите на наказателното производство разноски по воденето на делото, както и държавна такса за служебно издаване на изпълнителен лист. Извършено е и разпореждане с веществените доказателства. С решение № 245 от 21.10.2016 г. по ВНОХД № 416/2016 г. състав на Пловдивския апелативен съд е изменил присъдата, като е оправдал А. досежно обвинението за извършване на всяко от престъпленията при условията на опасен рецидив в хипотезата на чл. 29, ал. 1, б. „б” НК и е потвърдил присъдата в останалата й част. По жалба на подсъдимия и с решение № 33 от 22.02.2017 г. по к.н.д. № 1321/2016 г. състав на Върховния касационен съд, Второ наказателно отделение е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд след констатация за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. С решението, предмет на настоящата касационна проверка първоинстанционната присъда е изменена, като: - подсъдимият е оправдан по обвинението за извършени при условията на чл. 29, ал. 1, б. „б” НК престъпления по чл. 199, ал. 1, т. 4 НК и по чл. 149, ал. 5 НК; - деянията, инкриминирани като три отделни престъпления, всяко по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” НК са преквалифицирани в едно продължавано престъпление по посочения текст от материалния закон, за което при условията на чл. 58а, ал. 1 НК въззивният съд е определил наказание в размер на шест години лишаване от свобода; - деянията, инкриминирани като три отделни престъпления по чл. 149, ал. 5, т. 1 и т. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” НК са преквалифицирани са в едно престъпление по същия текст от Наказателния кодекс, за което и при условията на чл. 58а, ал. 1 НК, въззивният съд е определил наказание от единадесет години и шест месеца лишаване от свобода; - намален е срока на общо определеното на осн. чл. 23, ал. 1 НК наказание - от дванадесет години лишаване от свобода на единадесет години и шест месеца лишаване от свобода; - присъдата е отменена в частта, с която е определен типа на затворническото заведение, в което наказанието следва да бъде изтърпяно. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена от въззивния съд. Касационните жалби са неоснователни. В жалбата на адв. Ч., а по същество и в тази на подсъдимия, се възразява срещу „правилността и законосъобразността” на фактическите положения, приети за установени от съдилищата и срещу процедурната издържаност на част от извършените в досъдебната фаза процесуално-следствени действия. Несъгласието на двамата е придружено с констатации за необходимост от допълнителни следствени действия за събиране и за проверка на доказателства относно описаните в обвинителния акт факти. Тези възражения не са съобразени със спецификите на правото на обжалване, предопределени от приложения алтернативен процесуален ред за разглеждане на делото и ограниченията, които този ред поставя пред възможностите на съда да приема нови фактически положения, различни от описаните в обвинителния акт и признати от подсъдимия и да събира допълнителни доказателства за тях. Първоинстанционното съдебно производство е протекло по предвидената в чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК особена процедура, предпочетена от подсъдимия. Пред съда той е признал изцяло фактите по възведеното обвинение, така, както тези факти са очертани в обвинителния акт и се е съгласил за тях да не се събират допълнителни доказателства. Съдът от своя страна, констатирайки обоснованост на така направеното признание от валидно събраните в досъдебното производство доказателства, е приложил съкратената процедура на съдебно следствие в избраната от подсъдимите форма. При тази процедура правното значение на изявлението на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК не се свежда единствено до реда за определяне на наказанието при постановяване на осъдителна присъда. То е свързано и с лишаване на подсъдимия от възможността впоследствие да оспорва признатите факти, тъй като това изявление е еднозначно обвързано с доброволен негов отказ от гаранциите, които дава състезателния процес. Както първоинстанционният съд, така и въззивната инстанция не могат да събират и да проверяват доказателства относно фактите по обвинението и не могат да приемат нови фактически положения относно инкриминираното деяние/деяния, различни от установените от прокурора и признати от подсъдимия. Касае се за фундаментални положения, многократно разяснявани в над 10-годишната съдебна практика по прилагането на особените правила по гл. ХХVІІ НПК положения, обстойно коментирани и в ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС. Възражението на защитника за допуснати от първостепенния съд процесуални нарушения при постановяването на определението по чл. 372, ал. 4 НПК е несъвместимо с изявлението на подсъдимия пред този съд, че се отказва от разглеждане на делото по общия ред. Въпреки това и доколкото със същото възражение е било ангажирано вниманието и на въззивния съд, този съд го е обсъдил по същество и му е дал обстоен и съдържателен отговор. Такъв отговор същото възражение е получило и от предходния състав на ВКС (Р-33-2017-ІІ н.о. по к.н.д. № 1321/2016 г.). При това положение настоятелното му поддържане и пред настоящия състав оставя впечатление за самоцелност. Аргументите, изтъкнати и понастоящем, са все така неприемливи. По възраженията срещу процесуалната годност на извършеното в досъдебната фаза разпознаване въззивният съд е изложил аргументи, с които настоящата инстанция се съгласява в принципен план. Неприлагането на фотоалбум от проведеното в досъдебното производство разпознаване не съставлява съществено процесуално нарушение, способно да дисквалифицира разпознаването и да наложи изключване на резултати от него от доказателствената маса. Съответно не опорочава определението по чл. 372, ал. 4 НПК, както счита защитникът. Редът за провеждане на разпознаване е регламентиран в чл. 169 – чл. 171 НПК и не включва изготвянето на фотоснимки или видеоматериал от проведеното следствено действие, като условие за валидността му. Фотоснимки и/или видеоматериал е препоръчително да съпътстват протокола за разпознаване, като предназначението им е единствено да осигурят изчерпателност при документирането, но не и да обезпечат процесуалната годност на следственото действие. Влизайки в ролята на свидетел по оплакването си, адв. Ч. настоява, че предявените, заедно с подсъдимия за разпознаване лица, не са били „идентични с него“. За проведеното от тримата пострадали разпознаване на подсъдимия са съставени съответните протоколи. Тези протоколи са доказателствени средства за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени и за събраните доказателства, съгл. чл. 131 НПК. Част от регламентираното в чл. 129, ал. 1 НПК съдържание на протоколите са и бележките и възраженията на лицата, които са участвали в документираното действие. В случая такива възражения не са вписани в протоколите за разпознаване. Поради това въззивният съд не е имал причина да оцени настояването на адв. Ч. като способно да внесе съмнения в обективността на условията, при които е извършено разпознаването на подсъдимия от всеки от свидетелите А. Т., К. Д. и В. К.. От друга страна, възражението на защитника, че лицата, предявени за разпознаване, заедно с подсъдимия, не са били идентични с него, е лишено от рационалност. Осигуряването на идентични, т.е. на еднакви с разпознавания лица е непосилно във физически план за органите на наказателното производство и настоящият състав не допуска, че защитата очаква обосноваване на различен от този отговор. Наред с това, от цялостното изложение в жалбата на адв. Ч. става ясно, че конкретното възражение е основано единствено на хипотези, провокирани от липсата на фотоснимки от всяко едно разпознаване. Тази липса е непререкаем факт, но с основание, преценявайки значението й, въззивният съд е извършил сравнително изследване на идентификационния извод на всеки от пострадалите с онези от признаците от външността на подсъдимия, които са обусловили този извод. Това е позволило на съда да приеме, че няма основания да се счита, че впечатленията на извършилите разпознаването на подсъдимия са били манипулирани или повлияни в каквато и да е степен от драстични несходства във външностите на предявените за разпознаване лица. Възраженията на подсъдимия срещу възможностите на всеки от тримата свидетели да види признаците от външността му, по които го е разпознал, са основани на некоректен прочит на свидетелските показания, изопачаващ тяхното съдържание. Извън всичко, което бе казано по-горе във връзка с ограниченията, които поставя пред доказателствената дейност на съдилищата предпочетената от подсъдимия съкратена процедура на съдебно следствие, лишено от юридическа логика е възражението на защитата, че въззивният съд е дължал разпит на лицата, с които подсъдимият е бил предявен за разпознаване, „за да добие този съд впечатления от техния външен вид“. Лицата, които се предявяват заедно с разпознаваното лице не биха могли да удостоверят каквото и да е за следственото действие, част от което са били. Тяхната роля се изчерпва с това да осигурят със самото си участие обективност на идентификационния извод. А носители на идеята за осигуряване на законосъобразното извършване на следственото действие, както и за потвърждаване на свързаните с него обстоятелства при евентуалното им оспорване впоследствие, са поемните лица. Неоснователно се възразява, че при извършеното разпознаване е нарушено правото на защита на подсъдимия, който е бил задържан и задължение на разследващият е било да му осигури присъствие на защитник. Този въпрос също многократно е бил дискутиран в рамките на настоящото наказателно производство от различни съдебни състави от инстанционните съдилища - въззивни и предходен състав на ВКС и закономерно е получавал един и същ отговор, който при конкретните обстоятелства е единствено възможният. Методичното му поставяне за пореден път на съдебното внимание не променя неговата съдържателност. Несъмнено е, че от момента на задържането му по наказателно дело, който момент може да предшества момента на повдигане и предявяване на обвинение, всяко задържано лице има право да ползва услугите на защитник. Касае се за конституционно закрепен принцип (чл. 30, ал. 4 от Конституцията на Б.), който е прокаран и в Наказателно-процесуалния кодекс (чл. 97, ал. 1 НПК). Напълно неуместно обаче този въпрос се поставя в касационната жалба при оспорването на законносъобразността на извършеното в досъдебното производство разпознаване, тъй като следственото действие предхожда във времето ареста на подсъдимия с час и 25 минути. Арестът на А. за 72 часа е постановен от прокурор със съответния акт и е с начален час от 18:00 часа на 16.06.2015 г. Разпознаването е проведено на същата дата в интервала от 15:20 часа до 16:35 часа. Заповед за полицейско задържане, за каквато се говори в касационната жалба, не фигурира в материалите по делото. При това положение въззивният съд не е имал фактологическо основание за друг извод, освен за неоснователност на възражението срещу законосъобразността на извършеното разпознаване, респ. срещу възможността за ползване на резултатите от него като част от доказателствената база, преценена от първостепенния съд като подкрепяща направеното от подсъдимия признаване на фактите по обвинението. Упражнявайки дължимият от него инстанционен контрол, въззивният съд е задължен да отговори на поставените на собственото му внимание възражения на страните (арг. от чл. 339 НПК). Той няма задължение да издирва и да коментира техни становища, евентуално изразени пред други органи в хода на процеса и при разрешаване на други проблеми, съществено различни от въпросите на правилността, законосъобразността и обосноваността на оспорения пред него първоинстанционен съдебен акт. Поради това, ако въззивният съд в конкретния случай не се е ангажирал с отговор на възражения на подсъдимия, направени от него в производства по чл. 64 и чл. 65 НПК, не е допуснал порок в дейността си, както счита защитникът. Възражението за незаконосъобразно изземване на сравнителен материал от подсъдимия за извършването на фоноскопната експертиза също е било поставено на вниманието на въззивния съд, който го е подложил на логически вярно обсъждане. Правилно е отхвърлена поддържаната от защитника теза, че изземването на сравнителен материал от подсъдимия е следвало да се извърши единствено в присъствието на адвоката му, за да следи той за законосъобразността на действието. Необходимостта от присъствието на лица, които да осигурят и да удостоверят законосъобразността на съответните процесуални действия е свързана от законодателя с фигурата на поемните лица. При това присъствието на тези лица е ограничено до точно определени в закона следствени действия, какъвто характер изземването на сравнителен материал за експертни нужди няма. От своя страна, функцията на защитника е да оказва правна помощ на обвиняемия/подсъдимия и с цялата си дейност да съдейства за изясняване на всички фактически и правни положения, които са в полза на подзащитния му (чл. 98, ал. 1 НПК). Процесуалният регламент не предвижда присъствие на защитника при изземването на сравнителен материал за нуждите на назначена експертиза. И това е логично, като се има предвид, че се касае за действие, което е част от технологията на подготовка за извършване на назначената експертиза. При констатиране на необходимост от него съответните лица (обвиняем/подсъдим и свидетели) са длъжни да предоставят изисканите от тях образци за сравнително изследване (чл. 146, ал. 3 НПК), а при отказ е предвидено изземване по принудителен ред. Касае се за действие, чието извършване в отсъствието на защитник не би могло да се отрази върху възможностите на обвиняемия/подсъдимия пълноценно и резултатно да упражни правата си в наказателния процес. В случая, както справедливо е отбелязал въззивния съд (а преди него и съставът на ВКС), адв. Ч. е бил информиран за датата и часа, когато ще се извърши изземването на сравнителен материал от подсъдимия, като е получил уведомлението лично. С писмена молба той е уведомил разследващия, че не може да присъства и че е информирал подзащитния си за това, а последният е съгласен вземането на сравнителен материал да се извърши в отсъствието на защитника му. При това положение най-малкото некоректно е фактът на отсъствието на защитника при вземането на сравнителен материал от подсъдимия да се ползва като аргумент за обжалване. По-важно е обаче, че този факт не рефлектира по какъвто и да е начин върху законосъобразността на извършеното експертно изследване и върху възможността за ползването му при формирането на релевантни изводи от съда. Поради всичко това не търпи укор констатацията на първостепенния съд, споделена от въззивната инстанция, че действията по разследването в досъдебното производство са извършени по реда и условията на НПК. Тази съдебна констатация, съчетана с извода, че направеното от подсъдимия пълно признание на фактите по обвинението се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, са изправили първостепенния съд пред задължението да се произнесе с определение по чл. 372, ал. 4 НПК. Обобщено, процесът срещу подс. А. не може да бъде определен като несправедлив, както се настоява в касационната жалба на защитника. Спазени са били всички гаранции за правата на подсъдимия. Безпочвени са останалите възражения на подсъдимия за допуснати съществени процесуални нарушения при разглеждането на делото. Призовавайки за съдебното заседание гражданския ищец и частен обвинител и повереника му, въззивният съд не е нарушил закона. Напротив, приложил го е точно. Изискването на чл. 328, ал. 1 НПК е за съдебното заседание във въззивното производство да бъдат призовани не само обжалвалата, но и всички останали страни. Фактът, че съдията от Окръжен съд - гр. Стара Загора, председателствал първоинстанционния съдебен състав, е разглеждал и друго наказателно производство срещу подсъдимия, дори да е верен, както се твърди в касационната жалба на А., не е представлявал пречка пред възможността този съдия да разгледа и конкретно възложеното му дело. Той не обосновава никое от абсолютните основания за отвод по чл. 29, ал. 2 НПК. Сам по себе си този факт не обективира нито предубеденост, заинтересуваност на съдията от изхода на делото и не е повлиял по какъвто и да е начин правото на подсъдимия делото му да бъде разгледано от независим и безпристрастен съд. Съдия М. И., по отношение на която подсъдимият също е констатирал и изтъква в касационната си жалба недопустимост да участва при разглеждането на делото, не е участвала в състава нито на първостепенния, нито на въззивния съд, чийто акт е предмет на настоящата касационна проверка, поради което е безпредметно да се обсъжда по същество направеното в тази връзка възражение. Лишено от законно основание е възражението на подсъдимия за процесуална недопустимост да бъде разпитан като свидетел по делото родител на обвиненото по делото лице. Законът е дал възможност на ограничен кръг от близки на обвиняемия/подсъдимия лица да откажат да свидетелстват (чл. 119 НПК), но не е поставил забрана като твърдяната от подсъдимия. На общо оснтование тези лица могат да участват в процеса като свидетели, ако не пожелаят да се възползват от възможността по чл. 119 НПК. Ето защо не е съществувала процесуална пречка за разпит на Л. М. - баща на подсъдимия, съответно за ползване на показанията на това лице при решаването на делото. Що се касае до възражението на адв. Ч. за неправилно прилагане на материалния закон, в същността си то е възражение за процесуални нарушения. Според защитника въззивният съд не е имал право да преквалифицира правно фактите, което е сторил с оспорения акт, тъй като подсъдимият „се е признал за виновен по диспозитива“ (на обвинителния акт, б.м.). Като се отмине това, че изявлението на подсъдимия по чл. 371, т. 2 НПК не е свързано с признаване на вина, утвърдено от закона правомощие на въззивния съд е да измени първоинстанционната присъда, като приложи закон за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление (чл. 337, т. 2 НПК). В такава именно хипотеза е действал въззивния съд в конкретния случай. В рамките на признатите от подсъдимия факти този съд е приложил материалния закон правилно, изпълнявайки стриктно указанията, дадени в решение № 33 от 2017 на ВКС по к.н.д. № 1321/2016 г. Проведеното съкратено съдебно следствие ангажира съда единствено по отношение на описаните в обвинителния акт факти. От тях той е длъжен да не се отклонява. Това не го лишава обаче от свободата да преценява въз основа на тези факти приложимото право, съответно да им даде друга правна оценка, различна от дадената им от прокурора, включително и да прецени, че извършеното не съставлява престъпление. Това именно е сторил в случая въззивния съд, съобразявайки задължителните указания на ВКС по цитираното решение. Сред тези указания не се съдържат такива, като разчетените от подсъдимия – за връщане на делото за ново следствие и за изготвяне на нов обвинителен акт. Действащият процесуален регламент не предвижда сред правомощията на съда такова за връщане на делото на прокурора за отстраняване на недостатъци в доказателствения процес. Не е било констатирано от касационната инстанция и отклонение на съдържанието на обвинителния акт от предписаното в чл. 246, ал. 2 и ал. 3 НПК, съотв. отсъства констатирана необходимост от изготвянето на нов такъв акт, за да се предявява претенция към въззивния съд за неизпълнено указание в този смисъл. Извършената с въззивното решение корекция на присъдата не е свързана с признаване на правна релевантност на факти, които не са включени в обвинителния акт и съответно не са обхванати от направеното от подсъдимия признание по чл. 371, т. 2 НПК. Корекцията е по отношение единствено на правните изводи, извършена е в рамките на хипотезата по чл. 337, т. 2 НПК и е стриктно съобразена и подчинена на указаните в чл. 198 и сл. НК и чл. 26, ал. 1 НК признаци, съответно на признаците, характеризиращи престъпния състав на блудство с малолетен. Така в крайна сметка е постигната пълна синхронизация между установените факти и материално-правните норми. Неоснователно е възражението срещу справедливостта на наложените с въззивното решение наказания. За да извърши корекция на контролирания акт в насоката, желана от защитника, касационната инстанция би следвало да установи явно несъответствие между обществената опасност на извършеното и на личността на подсъдимия – от една страна и тежестта на наложеното наказание – от друга. Конкретиката по случая не обосновава такъв извод. При установената фактология и приложения материален закон определените наказания не са явно несправедливи. Напротив, те са пропорционални спрямо извършените престъпления, като в тази връзка е направена обстойна и качествена съпоставка на обстоятелствата по чл. 54 НК. Наказанието, което подсъдимият следва да изтърпи, възползвайки се от привилегиите, осигурени му от избраната от него процедура за разглеждане на делото, отчита оказаното от него съдействие при разследването в досъдебното производство. Наред с това справедливо са отчетени спецификите в механизма на извършване на всяко от деянията, интензитета на упражнената принуда, многобройността на квалифициращите обстоятелства при престъплението по чл. 149 НК, броя на деянията, включени в продължаваното престъпление по чл. 199 НК, характеристиките на личността на подсъдимия, изводими от факта, че е реализирал престъпните актове по-малко от година след като е изтърпял 13-годишна присъда за предходно извършени квалифициран грабеж и блудства. Така в крайна сметка е постигнато точно и пълно съответствие между съответното наложено наказание и тежестта на всяко от конкретно извършените престъпления. Неприемлив е довода за наличие на положителни характеристични данни за подсъдимия, изводими от факта на липсата на други незавършени наказателни производства срещу него. Ако подобен възглед бъде възприет, това би означавало по аргумент за противното, че наличието на незавършени наказателни производства характеризира в негативен план личността. А това не е вярно, защото при изследването на личностната характеристика водещо трябва да е обективното начало, което не бива подпомогнато при липса на доказана вина и наложено наказание. За това както наличието, така и липсата на незавършени наказателни производства не може да служи като надеждна информационна база за характеристиките на личността на подсъдимия. Прегледът на материалите по делото не показва особености от семейния и социалния статус на подсъдимия, нито обществена негова характеристика, които да са способни да конкурират констатираните от въззивния съд отегчаващи отговорността обстоятелства и още по-малко да доминират над тях. Ето защо към съвкупността на смекчаващите обстоятелства е невъзможно да се причислят факти като трудова ангажираност на подсъдимия до задържането му и това, че има деца и внуци, както настоява защитникът. Няма данни за това подсъдимият да има деца и/или други родственици, неспособни да се издържат сами и чиято издръжка и/или отглеждане да е поверена на него. Единствените доказателства за семейната и трудовата му ангажираност до задържането му се съдържат в показанията на свид. М. (баща на подсъдимия). В тези показания няма данни за удовлетворително, грижовно и подкрепящо отношение на подсъдимия към близките му, като наред с това информацията е, че преди задържането му под стража не е проявявал интерес и към трудови занимания. При тези данни наложените наказания се явяват справедливи и не изискват корекция. Те са напълно адекватни от гледище, както на наличните отегчаващи и смекчаващи отговорността обстоятелства, така и на същността им на средство за индивидуално въздействие и гарантиране на успех в индивидуалната превенция. Не следва да се забравя и значението на наказанието за подчертаване и в общественото съзнание на значимостта на социалните и правните норми и на необходимостта от тяхното зачитане. Всичко това не би било постигнато с определяне на по-леко по размер наказание за което и да е от извършените от подсъдимия престъпления. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 160 от 13.07.2017 г. на Пловдивския апелативен съд-Наказателно отделение, втори състав, постановено по ВНОХД № 96/2017 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.