6 Р Е Ш Е Н И Е № 58 гр.София, .01 юли 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори май през 2020 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Кирил Иванов разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 98 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Т. В. срещу присъда № 248 от 25.11.2019 г. на състав на Великотърновския апелативен съд, постановена по ВНОХД № 310/2019 г. В жалбата е направен преглед на показанията на свидетеля по делото Т. М., съпътстван от констатации на защитника относно логичността им и оценка на тяхната достоверност. Място е отделено и на преразказ на показанията на свид. Б.. Направено е финално обобщение за логически произтичащото според касатора от съобщеното от посочените двама свидетели - Б. и М.. Настоява, че въззивната присъда е основана единствено на показанията на свид. М., като за изясняване на обективната истина въззивният съд е следвало да извърши повторен разпит и на свид. Б. и да направи нов анализ на доказателствата, след като е пререшил делото по същество. Отправя искане за отмяна на оспорения акт и за признаването си за невиновен. Алтернативно предлага делото да бъде върнато на въззивния съд с указание за повторен разпит на свид. Б.. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата, изложените в нея доводи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на въззивната присъда в сила, като счита, че обвинението е доказано чрез събраните доказателства, че липсват процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, допуснати от въззивната инстанция, както и че наложеното наказание е справедливо, предвид многобройните осъждания на подсъдимия. Подсъдимият настоява, че не е извършил престъпление. В последната си дума моли да бъде оправдан. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 32 от 01.07.2019 г., постановена по НОХД № 309/2019 г., състав на Плевенския окръжен съд е признал подсъдимия Т. С. В. за невиновен в това на 25.09.2018 г., при условията на продължавано престъпление да е използвал чужд платежен инструмент – банкова карта, издадена от „Ц.к.б.“ АД, без съгласието на титуляра Т. П. М., поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 249, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК. С оспорената по касационен ред въззивна присъда актът на Плевенския окръжен съд е отменен и подсъдимият е признат за виновен по възведеното обвинение, като при условията на чл. 54 НК му е наложено наказание от три години лишаване от свобода и глоба в размер на 700 лева. На осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗИНЗС съдът е определил първоначален строг режим за изтърпяване на наказанието, свързано с лишаване от свобода. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК заплащането на направените по воденето на делото разноски е възложено в тежест на подсъдимия. Касационната жалба срещу тази присъда е неоснователна. Съществен дял от направеното с нея оспорване не третира проблем, по който е възможна касационна проверка, а представя собствените на касатора оценъчни съждения относно доказателствените източници, противопоставяйки ги на съжденията на въззивния съд и оспорвайки правилността на формулираните от този съд фактически изводи за извършено от подсъдимия престъпно ползване на платежен инструмент без съгласието на титуляря. По същество тези възражения оспорват обосноваността на атакувания съдебен акт, независимо от класифицирането им към аргументите, предназначени да установят касационно основание. Както многократно ВКС е отбелязвал в практиката си, предвид ограничителните норми на чл. 347 и чл. 348 НПК касационната инстанция няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество и да формулира нови фактически изводи и свои констатации за доказаност или недоказаност на обвинението. Изключение в това отношение прави хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, която в случая не е налице. По същата причина ВКС би могъл да оправдае подсъдимия само ако установената от въззивния съд фактология не сочи деянието да е извършено, да е извършено от подсъдимия или ако не очертава признаците на престъпление. В конкретния случай насочените към върховната инстанция очаквания да пререши делото по същество са неизпълними, доколкото приетите от въззивния съд факти описват извършено от подсъдимия вмененото му престъпление. Ето защо отговор по касационен ред могат да получат единствено доводите за допуснати от въззивния съд нарушения на принципните процесуални норми, предназначени да изключат възможността за произволно формиране на вътрешното съдийско убеждение по релевантните факти, доколкото такива доводи е постижимо да се изведат от коментираната жалба, макар в нея да не са формулирани касационните основания, на които тя е основана. Извършената съобразно с тези доводи касационна проверка не потвърждава претенциите на касатора. Заявеното от подсъдимия несъгласие с липсата на извършен във въззивното производство преразпит на всички останали свидетели, освен свид. М., настоящият състав разгледа в контекста на изискването за справедлив съдебен процес, доколкото с оспорения въззивен акт делото не само е пререшено по същество, като са приети нови факти, различни от констатираните в първоинстанционната присъда и е дадена нова оценка на достоверността и значението на отделните доказателствени източници, но в крайна сметка положението на подсъдимия е утежнено, като същият е признат за виновен и му е наложено наказание. Общият принцип на непосредствеността в наказателния процес търпи ограничения в редица насоки, една от които е свързана с провеждането на въззивното производство. Самата същност на това производство предполага редуциране приложението на посочения принцип, като процесуалният негов механизъм е така конструиран, че проверката на невлязлата в сила първоинстанционна присъда, независимо от възможността да доведе до пререшаване на делото по същество, не е обвързана със задължително провеждане на съдебно следствие. Въззивният съд може да извърши доказване в пълен обем, но същевременно е напълно свободен в преценката дали въобще да проведе съдебно следствие, съотв. дали да преразпита вече разпитаните от първостепенния съд лица (подсъдими, свидетели, експерти) – всички или част от тях, дали да привлече нови свидетели, да назначи нови експертизи и пр. Същевременно тази му свобода не е ограничена от възможността му да дава собствена оценка на доказателствата, да променя изводите на първата инстанция по фактите с решаващо значение за изхода на делото и да пререшава въпросите относно вината и отговорността на подсъдимия. В конкретния случай обаче въззивният съд е заменил първоинстанционната оправдателна присъда с нова – осъдителна, основавайки се не просто на собствена интерпретация на съдържанието и значението на документираните от първостепенния съд разпити, а е положил собствени усилия за лично и непосредствено събиране на основните гласни доказателства, като е провел разпити на подсъдимия и на свид. М.. По отношение на свид. Б., съставът на АС е допуснал изслушването й в рамките на въззивното производство, но след нередовна процедура по призоваването й и изрично заявеното от подсъдимия в проведеното на 25.11.2019 г. съдебно заседание съгласие тази свидетелка да не бъде повторно разпитвана, я е заличил от списъка на лицата за призоваване. При това положение е невъзможно обосновано да се твърди, че подсъдимият е бил лишен от правото на гласно представяне на доказателствените си аргументи пред решаващата втора съдебна инстанция и че е била ограничена възможността му ефикасно да обоснове поддържаната теза. Напротив, интересите му са били пълноценно защитени, като липсата на непосредствено изслушване на Б. от въззивния съд не нарушава процесуалния регламент и изискванията на чл. 6 ЕКПЧ. Неоснователно се поддържа в касационната жалба, че въззивният съд се е лишил от самостоятелен анализ на доказателствата. Аргументацията, изложена във връзка с това възражение насочва единствено към собствената на касатора преценка за правилност на предложената от самия него интерпретация на доказателствата и фактите, но не и към назоваване на конкретни пороци в дейността на съда. Поради това настоящият състав единствено ще отбележи, че извършената касационна проверка не дава основания за укор към въззивния съд. Аналитичната част на оспорения акт съдържа доказателствен разбор, който следва очертания от процесуалните норми и от правилата на логиката път. Извършена е от страна на въззивната инстанция цялостна проверка и старателна преценка на доказателствата, като за тази цел са ползвани легални критерии. Налице е коректност, правилност и последователност в съжденията. Изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните и допустими за ползване доказателства, а аргументите на съда са обхванали всички доказателства и доказателствени източници, които са преценени поотделно и в тяхната съвкупност, като не е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост в подхода. Не са останали извън оценъчната дейност на въззивния съд обясненията на подсъдимия и предназначените да подкрепят тези обяснения твърдения на свид. Б., както и показанията на свид. М. от двете процесуални фази. Съдът е изложил аргументи, относими към смисловия и информационния капацитет на тези доказателствени източници, показващи извършена задълбочена преценка за вътрешна и външна тяхна съгласуваност при стриктно следване на правилата на формалната и аргументативната логика. Конкретно показанията на свид. М. пред първостепенния съд, на които касаторът е поставил акцент, са подложени на смислен критичен анализ от въззивната инстанция. Съобразени са едностранчивият и услужлив характер на изложението, неговата схематичност, вътрешна противоречивост. Съобразен е уклончивият начин, по който М. е отрекъл истинността на показанията си от досъдебното производство и елементарно поднесеното от него отхвърляне на тяхната достоверност. В подкрепа на съдебния извод, че тези показания не представят действителната картина на това, което свидетелят знае и в което е убеден за интересуващите делото обстоятелства и факти са и спецификите на коментираното негово изложение, свързани с неспособността на свидетеля да назове „покупката“, за която е заявил, че е дължал плащане на подсъдимия; сумата, за която е направил тази покупка; невъзможността му да определи дали е съществувала уговорка между него и подсъдимия за връщане на картата, липсата на каквато и да е последваща негова инициативност да се информира дали подсъдимият е изтеглил дължимото му се, макар че двамата живеят в съседство в [населено място]; липсата на логика в предоставянето на банковата карта на подсъдимия преди по съответната сметка на свидетеля да е имало паричен превод, респ. наличност; липсата на логика в твърденията на свидетеля, че след като от подсъдимия е узнал, че сам му е предоставил картата си, е отишъл в полицията, за да сигнализира за изчезването й, както и в банката, за да поиска блокирането й, макар същевременно да подкрепя настояването на подсъдимия, че е имал дълг към него и е искал да го погаси. Конструираните от въззивния съд логически съждения при обсъждането на показанията на свид. М. от досъдебната фаза също са основани на правилата на формалната логика, като са съобразени качествените характеристики на изложението, неговата пълнота и информативност, последователността, точността, логичността му, съобразено е и съответствието му с писмените доказателства. Справедливо е отчетен факта, че след като на 25.09.2018 г. е изтеглил от банковата карта на М. сумата от 350 лева, подсъдимият е задържал тази карта, а не я е върнал на свидетеля, съобрази са и доказателствата за упражнено от негова страна въздействие над М. след започването на наказателното производство чрез споделяне пред него на притесненията си, че „ще го вкарат в затвора“, както и факта, че двамата живеят в съседство, имали са добросъседски отношения. Съобразен е и факта, че при разпита му във въззивното производство и след прочитане на показанията му от предходната фаза на процеса М. двукратно е заявил, че е вярно именно това, което е съобщил пред дознателя. Качественото и умело провеждане на разпита на този свидетел от въззивния съд и последващото задълбочено и всеобхватно проучване и добросъвестен и прецизен анализ на твърденията му е позволило на този съд да извлече от тях истинната информация, нужна за правилното решаване на делото. Обобщено, вътрешното убеждение на въззивния съд е основано на правилно лансирани доводи, които преценени в контекста на доказателствата и експертните изводи по делото, са безукорни. Даден е обстоятелствен, логически и доказателствено издържан отговор на всички възражения на страните, като по ясен начин са заявени причините за отхвърляне на оправдателните изводи на първата инстанция. Въпреки че претенцията за наличие на съществени процесуални нарушения изчерпва инициативата на касатора, конституционното правомощие на върховната съдебна инстанция да следи за точното и еднакво прилагане на закона изисква корекция на въззивната присъда в материално-правен аспект, доколкото поведението на подсъдимия неправилно е квалифицирано като продължавано престъпление, респ. във връзка с чл. 26, ал. 1 НК. Този подход е очевидно мотивиран от факта на осъществените от подсъдимия на 25.09.2018 г. в интервала от 11:49 часа до 11:52 часа четири трансакции чрез инкриминираната банкова карта. Тези факти показват, че се касае за няколко акта на поведение, представляващи следствие на избрания от подсъдимия начин на процедиране с банковата карта на М., обединени от единство на решението за тяхното извършване и на всички останали обективни и субективни условия, при които са реализирани, а не за продължавано престъпление с характеристиките по чл. 26, ал. 1 НК. Това налага проверявания акт да бъде изменен, като подсъдимият следва да бъде оправдан по обвинението за това да е извършил вмененото му престъпление по чл. 249, ал. 1 НК при условията на усложнената престъпна дейност по чл. 26, ал. 1 НК. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ присъда № 248 от 25.11.2019 г., постановена по ВНОХД № 310/2019 г. на Великотърновския апелативен съд, като оправдава подсъдимия Т. С. В. по обвинението за това да е извършил престъплението по чл. 249, ал. 1 НК при условията на продължавано престъпление, съответно досежно връзката с чл. 26, ал. 1 НК. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.