Ключови фрази


- 17 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 631

гр. София, 03.08.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 18.05.2022 (осемнадесети май две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 543 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 33 361/16.04.2021 година, подадена от Т. В. И. и М. И. И., срещу решение № 10 222/09.03.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1834/2020 година в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение № 128/08.01.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-17 състав, постановено по гр. д. № 11 434/2015 година е признато за установено на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 152 от ЗЗД, по предявения от П. Х. Г. срещу Т. В. И. и М. И. И. иск, че договорът за продажба, оформен с нотариален акт № 74, т. ІІІ, рег. № 9113, дело № 412/2007 година на В. В.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 320 в регистъра на Нотариалната камара, с който П. Х. Г. е продал на Т. В. И. описания в него недвижим имот е нищожен поради сключването му в противоречие с императивни правила на закона, установени в правната норма на чл. 34 от ЗЗД, като Т. В. И. и М. И. И. са осъдени на основание чл. 34 от ЗЗД да предадат държането върху имота на П. Х. Г.. Този диспозитив на решението на Софийския апелативен съд е формиран след като с решение № 10 245/16.03.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1834/2020 година е допусната поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл. 192, ал. 2 от ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 2 от ПЗРГПК в постановеното по същото дело решение № 10 222/09.03.2021 година, в смисъл, че след диспозитива: „ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 152 от ЗЗД по предявения от П. Х. Г. срещу Т. В. И. и М. И. И.“ да се добави и чете „иск“, както и след диспозитива „ОСЪЖДА на основание чл. 34 от ЗЗД Т. В. И. и М. И. И. да предадат държането върху имота“ да се добави и чете правилното „на П. Х. Г.“
В подадената от Т. В. И. и М. И. И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от П. Х. Г. срещу тях иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 152 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Т. В. И. и М. И. И. са подали касационна жалба с вх. № 33 362/16.04.2021 година и срещу постановеното по реда на чл. 192, ал. 2 от ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 2 от ПЗРГПК решение № 10 245/16.03.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1834/2020 година, като твърдят, че същото е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради което искат отмяна на същото и връщането му на въззивния съд за разглеждането на поправката на очевидната фактическа грешка в открито съдебно заседание. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал.2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по тези касационни жалби П. Х. Г. е подал отговор с вх. № 34 749/21.06.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 10 222/09.03.2021 година и решение № 10 245/16.03.2021 година, двете на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановени по гр. д. № 1834/2020 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваните с нея решения да бъдат потвърдени.
Т. В. И. и М. И. И. са били уведомени за обжалваните решения на 22.03.2021 година, като подадената от тях срещу същите касационни жалби са с вх. № 33 361/16.04.2021 година и вх. № 33 362/16.04.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбите отговарят на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същите са подадени от надлежни страни, поради което са допустими.
Освен това Т. В. И. и М. И. И. са подали касационна жалба с вх. № 35 649/12.08.2021 година срещу решение № 10 474/16.07.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1834/2020 година в частта му, с която е оставена без уважение молбата им с вх. № 32 427/16.03.2021 година, за допълване на постановеното по делото решение № 10 222/09.03.2021 година, за сумата, която П. Х. Г. трябва да им възстанови на основание чл. 34 от ЗЗД, в частта им за сумата над уважения размер от 50 000.00 лева до пълния претендиран размер от 93 077.00 лева и в частта за заплащане на законната лихва върху главницата за периода от 16.07.2007 година до 21.03.2019 година.
В подадената от Т. В. И. и М. И. И. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение в обжалваната му част е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което искането им за допълване на решение № 10 222/09.03.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1834/2020 година бъде уважено до пълния претендиран от тях размер и наред с това законната лихва за забава бъде присъдена от посочената от тях начална дата. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба П. Х. Г. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й.
Т. В. И. и М. И. И. са били уведомени за обжалваното решение на 28.07.2021 година, като подадената от тях срещу същото касационна жалба е вх. № 35 649/12.08.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения за това, че първоинстанционния съд е бил сезиран с обективно съединени кумулативно и под евентуалност искове, както следва: 1) главните-с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 152 от ЗЗД-за прогласяване на оспорената транслативна възмездна сделка за нищожна, тъй като била сключена като обезпечение на даден паричен заем (договор за продажба при уговорка за изкупуване-аргумент от чл. 209 от ЗЗД) и с правно основание чл. 34 от ЗЗД-за връщане държането на спорния имот; 2) под евентуалност-за унищожаемост на този договор на две основания: а) сключен бил при заплашване и б) поради крайна нужда и при явно неизгодни условия. Незаконосъобразен бил същественият правен извод на първоинстанционният съд, че било недопустимо чрез свидетелски показания-при липсата на т. нар. начало на писмено доказателство по смисъла на чл. 134, ал. 2 от ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 2 от ПЗРГПК, да се установява правнорелевантното обстоятелство, че транслативен договор бил сключен в разрез с нормативната забрана, уредена в чл. 152 от ЗЗД, във връзка с чл. 209 от ЗЗД, да се уговоря предварително, че ако главното задължение (в настоящия случай това по твърдения договор за паричен заем) не бъдело изпълнено, кредиторът ще стане собственик на продадената му като обезпечение на договора за заем недвижима вещ. Тъй като със сключването на фидуциарна сделка (когато се прехвърляло право на собственост с поето насрещно правно задължение от купувача да прехвърли на продавача обратно това вещно право при определени условия или срок) обичайно се целяло чрез това „акцесорно“ („добавъчно, несамостойно“) правоотношение да се обезпечало точното изпълнение на „главното“ задължение и ако то не бъдело изпълнено в определен период от време или при ненастъпване на уговореното условие, се прекратявало правното задължение на „купувача“ да прехвърли обратно на „продавача“ правото на собственост върху вещта, предмет на тази фидуциарна сделка, т. е. уговаряло се предварително, че ако задължението не бъдело изпълнено, кредиторът щял да стане собственик на вещта (аргумент от чл. 152, пр. 1 от ЗЗД). Очевидно било, че, за да се постигне такова съглашение, „продавачът“ бил поставен от настъпилите житейски обстоятелства и юридически затруднения под изключително тежко финансово бреме, в безизходица, в крайна нужда, което го заставяла да „продаде“ имота си на нищожна цена (при незначителна стойност), при явно, известни и за „купувача“ неизгодни условия, с често необоснованата надежда, че „купувачът“, който придобивал имота на незначителна съобразно средната продажна стойност цена, щял да бъде „добросъвестен“, като след изпълнението на главното задължение, за „обезпечение“ на което бил сключен „възмездният“ транслативен договор, щял да прехвърли обратно правото на собственост на тази недвижима вещ на „продавача”. Но поради перманентните финансови затруднения често „продавачът“ не бил в състояние, дори и да полагал значителни усилия за това, да изпълни „обезпеченото“ задължение към „купувача“, като за кредитора отпадало поетото „задължение“ да прехвърли обратно на „продавача“ имота на тази транслативна сделка. Така, щяла да се постигнала една неморална цел, която изрично била запретена от закона (аргумент от чл. 152 от ЗЗД, във връзка с чл. 209 от ЗЗД), а именно да се придобиело право на собственост върху недвижима вещ на изключително ниска стойност, като неоснователно (без годен юридически факт) кредиторът да се обогатял за сметка на значителното обедняване на длъжника. Този забранен от закона правен резултат се основавал на двата основни принципа в българското обективно частно право (на добросъвестността и на забраната за неоснователно обогатяване-аргумент от чл. 55 и следващите от ЗЗД). Очевидно било, че когато житейските и юридическите обстоятелства поставяли длъжника в изключително тежка ситуация да намери в кратък срок средства (финансови и „правни“), за да изпълни свои парични задължения, като по този начин да предотвратял публичната продан на имота, който бил обект на фидуциарната сделка, той се доверявал на новия кредитор, заявил намерение да му помогне с финансови средства, като не бил в състояние да изисква т. нар. обратно писмо (извънсъдебно признание за симулация на транслативната сделка, сключена като обезпечение на договора за паричен заем, като това признание да бъде обективирано от кредитора-„купувач“ в частен свидетелстващ документ), което по несъмнен начин да разкриело действителните уговорки по „продажбеното“ правоотношение. Именно защото фидуциарната сделка била изрично запретена от закона-чл. 209 от ЗЗД, във връзка с чл. 152, пр. 1 от ЗЗД, не се прилагала уредената в чл. 134, ал. 2 от ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 2 от ПЗРГГПК забрана за разкриване на привидността на съглашението при сключване на фидуциарни сделки чрез свидетелски показания. В този смисъл е и константната практика на ВКС. Затова, като не бил обсъдил събраните гласни доказателствени средства-в светлината на твърдяната нищожност на сделката, първоинстанционният съд бил допуснал процесуално нарушение, което с оглед крайния изход на правния спор, предмет на настоящото исково производство, се явявало съществено. Въззивният съд, след преценка на дадените свидетелски показания по реда на чл. 136 от ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 2 от ПЗРГПК, намирал, че с оглед всички други данни по делото те съдържали релевантна информация за разрешаване на правния спор, били житейски логични и възпроизвеждали възприятията на лица, непосредствено изясняващи правнозначими факти по делото. От нотариален акт № 74, т. ІІІ, рег. № 9113, дело № 412/2007 година на В. В.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 320 в регистъра на Нотариалната камара, който обективирал договора за продажба от 16.07.2007 година, се установявало, че П. Х. Г. бил прехвърлил на Т. В. И. на възмездно правно основание правото на собственост върху спорния имот срещу насрещната парична престация-заплащане на продажна цена в размер на сумата от 50 000.00 лева (при удостоверена в този нотариален акт данъчна оценка в размер на 88901.70 лева). Както в нотариалния акт, така и в разписка с рег. № 9112/16.07.2007 година Г. бил признал, че бил получил от И. уговорената продажна цена в размер на 50 000.00 лева. От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно-техническата експертиза се установявало, че средната пазарна цена на имота към момента на сключване на оспорения транслативен договор-юли 2007 година възлизала на сумата от 269 506.00 лева. Не било спорно между страните, а и от събраните по настоящото дело писмени доказателствени средства се установявал правнорелевантният факт, че Г. бил учредил ипотека върху процесния имот в обезпечение на сключен от неговия брат-К. Г. договор за банков кредит с „ОББ“ АД [населено място] за сумата от 15 000.00 лева, като поради неизпълнение на това парично задължение имотът бил бил изнесен на публична продан. В
деня на сключване на оспорения транслативен договор И. бил внесъл по сметка на ЧСИ по две отделни изпълнителни производства следните суми: 22 725.00 лева и 20 352.00 лева или общо сумата от 43 077.00 лева-за погасяване задълженията на „продавача“-длъжник по двете изпълнителни дела (след това плащане тези две изпълнителни производства били прекратени, а впоследствие била заличена договорната ипотека върху процесния имот). При така приетите за изяснени правнорелевантни факти П. Х. Г. установил чрез пълно и главно доказване, както предписвала правната норма, уредена в чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 1 от ПЗРГПК, че оспореният транслативен договор представлявал забранена от чл. 209 от ЗЗД фидуциарна сделка, чрез която се били целели не нейните присъщи правни последици (прехвърляне на правото на собственост върху обекта на договора срещу заплащане на уговорената продажна цена), а обезпечаване на предоставен от „купувача“ на „продавача“ паричен заем в размер на сумата от 50 000.00 лева, като чрез тези заемни средства да се погасели паричните задължения на „продавача“-длъжник по двете изпълнителни производства и да бъде заличена ипотеката върху процесния имот. От показанията на свидетеля А. Й. се установявало по несъмнен начин, че между страните по „продажбеното“ правоотношение бил сключен договор за възмезден заем, по който няколко месеца Г. бил заплащал на И. значителни по стойност възнаградителни лихви. Свидетелят знаел, че за „обезпечение“ на породените парични задължения по това заемно правоотношение „продавачът“ бил прехвърлил на „купувача“ правото на собственост върху процесния имот („Къщата била заложена за около 50 000.00 лева“), като заетата сума следвало да бъде използвана за погасяване на негови задължения по изпълнително дело - „П. беше заложил къщата, за да може да оправи сметката“. Тези изяснени от свидетеля Й. правнорелевантни факти не се опровергавали от показанията на останалите свидетели. Напротив, те пояснявали обстоятелствата преди сключване на оспорения договор, от които можело да се установят действителните намерения на страните по него. Свидетелката Л. К., поръчител с Г. по договор за банков кредит, пояснява, че той й бил заявил, че ще върне заплатеното от нея по кредита, за която тя била учредила лично обезпечение, когато продаде къщата, а свидетелят И. А., че Г. спешно се бил нуждаел от парични средства, за да изплати своите задължения по процесните изпълнителни производства, като по този начин щял да предотврати продажбата на спорния имот на публична продан-за да „не му я конфискува банката-да я продаде“. Именно тези финансови средства той бил набавил от И., като след като постигнали уговорки в този смисъл Г. бил доволен, като заявил, че всичко е приключило. Обстоятелството, че Г. излязъл от разговоря с Т. В. И. спокоен, не представлявал дори индиция (доказателствен факт), че страните били постигнали съгласие за продажба на процесния имот. Напротив, всички свидетелски показания, преценени в съвкупност с останалите събрани по делото годни доказателствени средства, водели до единствения правен извод, че Т. В. И. бил предоставил на П. Х. Г. в заем сумата, която била удостоверена в процесния нотариален акт като заплатена продажна цена. Фактът, че в същия ден, когато било прехвърлено правото на собственост върху спорния имот, „купувачът“ бил изпълнил изискуемите задължения на „продавача“ по две изпълнителни дела, като по този начин бил предотвратил изпълнението върху ипотекирания „собствен“ имот (на „купувача“), било доказателство за действителното съгласие на страните по „продажбеното“ правоотношение, а именно чрез способа на делегацията за плащане с едно плащане били изпълнени задължения по две правоотношения (по двете изпълнителни производства и по договора за паричен заем, като той като реална сделка се считал за сключен в момента на заверяване сметките на съдебните изпълнители). Доказателство за породеното заемно правоотношение представлявал и фактът, че страните били уговорили възнаградителна лихва, която няколко месеца била заплащана от Г. на И.. Затова, заетият финансов ресурс възлизал на не повече от сумата в размер на 50 000.00 лева. („продажната цена“). От друга страна, „купувачът“ имал ясни представи, че „продавачът“ бил под угрозата да загуби правото на собственост върху процесния имот и се нуждаел незабавно от парични средства, поради което бил използвал това негово финансово затруднение, за да го убеди да обезпечи предоставените в заем парични средства (нужни за освобождаване от обезпечените с ипотеката върху същата недвижима вещ парични задължения) чрез прехвърляне правото на собственост върху този имот-при сключване на забранената с чл. 209 от ЗЗД фидуциарна сделка. Нещо повече, житейски нелогичен, а следователно и правно необоснован бил изводът, че намерението на страните било да се сключи договор за покупко-продажба, като с получаване на „продажната цена“ в размер на 50 000.00 лева „всичко е приключило” (съобразно показанията на свидетеля А.), тъй като данъчната оценка на имота към момента на сключване на процесната транслативна сделка била почти двойно по-висока от „уговорената“-88 901.70 лева, а продажната цена-почти 6 пъти по-висока (269 506.00 лева). Затова, ако „продавачът“ не бил искал да запази имота в собствения патримониум, след удовлетворяване на изпълняемите права, ведно с разноските по изпълнението-общо в размер на заплатената от „купувача” сума 43 077.00 лева, остатъкът от заплатената цена при публичната продан (дори и да е по-ниска от пазарната, тя би била на много по-висока стойност от „уговорената” в размер на 50 000.00 лева) би бил изплатен на Г.. Очевидно било, че той бил притиснат от житейските обстоятелства и юридическите усложнения, като оспореният транслативен договор бил сключен като обезпечение на поето парично задължение по сключен между страните договор за паричен възмезден заем, с поето „задължение“ от „купувача“ да прехвърли на „продавача“ обратно правото на собственост върху спорната недвижима вещ след като заемателят-длъжник върне предоставения му кредит (именно тази уговорка била причината Г. да бъде доволен от договореното с И.-съобразно изясненото от свидетелските показания на А. психическо състояние на Г. към момента на постигане на съгласието със заемодателя-„купувач”). При така изяснените правнорелевантни факти и изложените правни доводи въззивната инстанция достигала до правния извод, че процесният транслативен договор представлявал фидуциарна сделка (забранена от закона-чл. 209 от ЗЗД), която в противоречие с императивната разпоредба на чл. 152 от ЗЗД била служила за обезпечаване на предоставен от „продавача“ на „купувача” паричен заем, поради което тя била нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и не била породила нейните присъщи правни последици. Следователно, предявеният отрицателен установителен иск трябвало да бъде уважен, като процесният договор за продажба бъдел обявен за нищожен. При уважаване на обуславящия иск основателен се явявал и обусловеният облигационен иск с правно основание чл. 34 от ЗЗД-за реституция на даденото по нищожния договор, а именно за предаване държането на процесната недвижима вещ, негов обект (при облигационните искове за предаване държането на вещи не се изследвало кой бил действителният собственик и в чие държане бил процесният имот; като за пълнота на изложението следвало да се изясни, че не било спорно, а и от представените писмени доказателства се установявало, че към момента на предявяване на исковата молба, въз основа на която било образувано настоящото исково производство, фактическото господство върху процесния имот се е упражнявало от Т. В. И. и М. И. И.). Исковата молба, с която се предявявал този иск, не била подлежала на вписване. Макар и исковата молба, с която бил предявен искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 152 от ЗЗД, да подлежала на вписване-аргумент от чл. 114, б. „а“ от ЗС, във връзка с чл. 112, б. „а“ от ЗС, това вписване притежавало единствено оповестително (декларативно), а не защитно-противопоставимо действие (аргумент от чл. 114, ал. 1 от ЗС), поради което дори и прехвърлянето на спорния имот да било извършено преди вписването на тази искова молба, но след предявяване на иска, какъвто бил настоящият случай, приобретателят на спорното право (по време на процеса) щял да бъде обвързан от установителното и регулиращото действие на силата на пресъдено нещо на настоящото решение, включително и на неговите субективни предели-аргумент от чл. 121, ал. 3 от ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 2 ГПК.
Мотивите на Софийския апелативен съд по отношение на иска по чл. 34 от ЗЗД са допълнени с постановеното по делото допълнително решение от 16.07.2021 година, като съдът е посочил, че процесуалния представител на Т. В. И. бил направил за първи път искане за взаимна реституция в проведеното на 22.03.2019 година, в първоинстанционния съд, открито съдебно заседание. Искането за взаимна реституция по чл. 34 от ЗЗД можело да се заяви или чрез насрещен иск, или чрез материалноправно възражение, с което да се предявявали под евентуалност насрещни материални права (като отбранително процесуално средство)-тази двустранна реституция на даденото по нищожен договор била законна последица от липсата на годен юридически факт за това имуществено разместване, поради което получените по нищожен договор престации трябвало взаимно да бъдат възстановени, като купувачът върнел държането на вещта, предмет на нищожния договор за покупко-продажба, а продавачът-заплатената продажна цена. Тази взаимна реституция трябвало да се допусне по правилата на чл. 90 от ЗЗД, уреждащ общото понятие за правото на задържане, т. е. следвало да се постанови едновременност при реституцията на даденото без правно основание (при липса на годен юридически факт), а именно държането на процесния имот да бъдело предадено от купувача на продавача, в случай че продавачът върнел на купувача заплатената по нищожния договор продажна цена (при постановяване на т. нар. условен диспозитив). Както вече било изяснено в мотивите на въззивното решение, заетият финансов ресурс по процесния договор за заем, „обезпечен“ чрез нищожната възмездна транслативна сделка, възлизал на не повече от сумата в размер на 50 000.00 лева, съобразно удостовереното в нотариалния акт, обективиращ „сключения“ договор за покупко-продажба. В този смисъл, въззивният съд не трябвало да излага допълнителни правни съображения в тази насока, а единствено следвало да поясни, че дори и Т. В. И. да бил заплатил допълнителни средства (извън „продажната“ цена), както необосновано поддържал и в молбата по чл. 193, ал. 1 от ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 1 от ПЗРГПК, чрез които да били удовлетворени изпълняемите права срещу П. Х. Г. по процесните две изпълнителни производства, те нямало да бъдат предмет на взаимна реституция (не биха били дадени по нищожното „продажбено“ правоотношение), а щяло да възникнало регресно, съответно суброгационно право по чл. 73 от ЗЗД или по чл. 74 от ЗЗД, което обаче не можело да бъде упражнено чрез възражение и то по реда на чл. 34 от ЗЗД. П. Х. Г. не бил релевирал до края на съдебното дирене и пред въззивната инстанция, включително и в проведеното пред апелативния съд на 15.06.2021 година открито съдебно заседание правоизключващо, съответно правопогасяващо възражение по отношение на кондикционното вземане на Т. В. И. (за връщане на даденото по нищожния договор), поради което трябвало при допълване на решението да се постановял условен диспозитив в следния смисъл: да се допуснело принудително удовлетворяване на непаричното притезание на „продавача“ за връщане държането на процесната вещ от „купувача“ по нищожния договор за покупко-продажба, при условие че „продавачът“ върнел заплатената по тази нищожна транслативна възмездна сделка продажна цена в размер на сумата от 50 000.00 лева (в останалата част молбата за допълване трябвало да бъде отхвърлена). Както било изяснено със задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 5/21.11.2019 година, постановено по тълк. д. № 5/2017 година на ОСГТК на ВКС, при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, какъвто бил настоящият случай, длъжникът дължал обезщетение за забава от поканата да изпълни, т .е. от момента на заявеното чрез възражение искане за взаимна реституция, направено в открито съдебно заседание пред Софийски градски съд на 22.03.2019 година (за предходния период-от 16.07.2007 година, молбата за допълване била неоснователна).
При постановяване на решението за поправка на очевидна фактическа грешка в основното решение съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че с основното си решение, въззивният съд, след като бил отменил първоинстанционното решение, бил уважил предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 152 от ЗЗД (отрицателния установителен иск) и чл. 34 ЗЗД (осъдителния облигационен иск), обаче в диспозитива на съдебното решение не бил изяснил, че държането на процесния имот трябва да се предаде на ищеца П. Х. Г., поради което това несъответствие следвало да се отстрани чрез допускане поправка на очевидна фактическа грешка по смисъла на ГПК в диспозитива на постановеното по делото основно решение. Също така било пропуснато е да се изпише „иск“ в диспозитива на съдебното решение след „ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 152 от ЗЗД по предявения от П. Х. Г. срещу Т. В. И. и М. И. И.“, поради което и този пропуск трябвало да бъде поправен.
По отношение на последното решение с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. В. И. и М. И. И. са поискали допускането му до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. По отношение на първото основание се твърди противоречие с решение № 339/02.06.2009 година, постановено по гр. д. № 1925/2008 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. Това решение е постановено в производство по чл. 218и, ал. 1, във връзка с чл. 218а, ал. 1, б“а“ от ГПК (отм.), във връзка с § 2, ал. 3 от ПЗРГПК, като в него е посочено, че в чл. 192, ал. 2 и 3 от ГПК (отм.) е предвидено открито заседание с призоваване на страните и възможност за обжалване на решението за поправката по реда, по който се обжалва решението, на което се иска поправка. Решението не е постановено по реда на чл. 290 от ГПК, като не обосновава допускането на касационното обжалване на решението за поправка на очевидна фактическа грешка във въззивното решение нито по реда на чл. 280, ал. 1,т. 1 от ГПК, нито по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В касационната си жалба Т. В. И. и М. И. И. не са изложили доводи за оспорване на правилността на решението, а искат отмяна на същото само поради допуснато от съда процесуално нарушение-делото е било разгледано в закрито, вместо в предвиденото от закона открито съдебно заседание с призоваване на страните. Отмяната на решение на основание допуснати от съда съществени процесуални нарушения е възможна в случаите когато, ако те не бяха допуснати, би се стигнало до различен резултат от този приет с решението. Поради това отмяната на това основание е свързана с материалната правилност на решението-дали постановеното с него отговаря на действителното състояние на отношенията между страните. Затова същата не може да се извърши само за да бъде повторено процесуалното действие, при което ще се достигне до същия правен резултат. Поради това само по себе си твърдяното от Т. В. И. и М. И. И. процесуално нарушение на въззивния съдебен състав не може да обоснове допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, още повече, че не води до недопустимост на същото. Решението за поправка на очевидна фактическа грешка не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, тъй като от прочита на мотивите и диспозитива му такава не може да бъде извлечена, а твърдяното от касаторите процесуално нарушение не обосновава такава, тъй като предполага извършване на преценка на дейността на въззивния съд по постановяването на акта, което е извън обхвата на цитираното основание и не може да се извърши на етапа на селекция на касационните жалби-т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС.
По отношение на останалите две решения, с изложенията си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Т. В. И. и М. И. И. са поискали допускането им до касационно обжалване по въпросите за това допустимо ли е доказването със свидетелски показания на твърдяна от ищеца уговорка и нарушение на чл. 152 от ЗЗД между страните по договор за продажба на недвижим имот, когато по делото не е налице нито обратно писмо, нито начало на писмено доказателство, съобразно изискванията на чл. 134, ал. 2 от ГПК (отм.); за това допустимо ли е опровергаването чрез свидетелски показания на изявление на продавача по договор за продажба на недвижим имот, че е получил продажната цена, без да е налице начало на писмено доказателство, обратно писмо или без да е налице съгласие на другата страна за допускане на такива показания; за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди в решението си всички събрани по делото допустими доказателства и всички направени твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези твърдения и възражения и кога се счита, че съдът е изпълнил това свое задължение; за това противопоставимо ли е решението по искова молба с правно основание чл. 26,ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 152 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на договор за продажба на недвижим имот на приобретателя на същия имот, придобил го от ответника след предявяване на исковата молба, но преди вписване на същата в имотния регистър; за това следва ли при предявен иск с правно основание чл. 34 от ЗЗД съдът да постанови едновременна реституция на даденото от двете страни по прогласената за нищожна сделка или може да постанови връщане само от една от страните по нея; за това длъжен ли е съдът да търси действителната воля на страните при тълкуване на сключен договор, като прилага критериите на чл. 20 от ЗЗД и тълкува отделните разпоредби в договора в тяхната взаимосвързаност и като държи сметка за преддоговорните отношения страните, тяхното поведение след сключване на договора и принципите на справедливостта и добросъвестността, като обсъди всички относими доказателства, включително изразените от страните становища преди и след сключване на договора и за това следва ли при постановяване на двустранна реституция по чл. 34 от ЗЗД при договор за продажба всяка от страните да върне всичко получено по процесната сделка и обхваща ли това всички престации в интерес на продавача, независимо дали изрично са посочени като продажна цена в договора, в това число длъжен ли е продавачът по нищожен договор за продажба да върне както получената от него сума, описана като продажна цена, така и да възстанови на купувача извършени от него плащания на задължения на продавача към трети лица с противопоставими на купувача права върху продадения недвижим имот, когато наличието на такива задължения е декларирано от продавача в нотариалния акт. Последният от посочените правни въпроси се обосновава с приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК във връзка с тълкуването на чл. 34 от ЗЗД, като с оглед на това не обосновава допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Разпоредбата на чл. 34 от ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване-всяка една от страните дължи връщане на това, което е получила по нищожния или унищожения договор, като законът има предвид разменените между страните престации. Ако във връзка с този договор, някоя от страните по него, е извършила и други плащания, разходи или е погасила задължения на насрещната страна към трети лица, то тя може да ги търси по реда на чл. 34 от ЗЗД само ако те по взаимна уговорка са били включени в дължимата се на насрещната страна престация, като доказателствената тежест за установяване на този факт се носи от твърдящата го страна. В останалите случаи съответната страна може да търси възстановяването на тези разходи, но не по реда на чл. 34 от ЗЗД, а на предвиденото в закона, с оглед конкретната фактическа обстановка, основание за това. Съставът на Софийския апелативен съд е съобразил това, като е приел, че сумата дължима се на Т. В. И. и М. И. И. е в размер на 50 000.00 лева, като е плащанията по двете изпълнителни дела са именно в изпълнението на задължението на И. да предаде тази сума на Г., а не представляват отделни плащания, за които да е налице уговорка да се включат в продажната цена по договора, заедно със сумата от 50 000.00 лева. Предвид на това не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване по този въпрос. Това се отнася и до въпросът свързан с тълкуването на договора, тъй като при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил с установената въз основа на чл. 20 от ЗЗД съдебна практика, като е тълкувал сключения между П. Х. Г. и Т. В. И. договор за продажба, като е имал предвид неговите уговорки както отделно, така и в тяхната взаимосвързаност и е взел предвид поведението на страните по него, както преди, така и към момента на сключването на договора, а и след това, като в тази връзка се обсъдил всички събрани по делото доказателства. Поради това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по този въпрос, тъй като въззивното решение не е в противоречие с цитираната и представена от касаторите съдебна практика на ВКС, а наличието на такава пък изключва допускането на обжалването по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, тъй като не са изложени твърдения обосноваващи приложението на това основание.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса за това дали при приложението на чл. 34 от ЗЗД съдът трябва да постанови едновременна реституция на даденото, тъй като след допълването на решение № 10 222/09.03.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1834/2020 година, с поставеното по същото дело решение № 10 474/16.07.2021 година е налице постановена от съда такава едновременна реституция, който факт не е бил налице при първото от двете решения, поради което и вече не е налице противоречие с представената от Т. В. И. и М. И. И. практика на ВКС. Не трябва да бъде допускано касационно обжалване и по въпроса за противопоставимостта на решението на третото лице, тъй като такъв въпрос не е разрешаван от въззивният съд при постановяване на решението му. Този въпрос би бил относим за случая, в който П. Х. Г. би предприел действия за реализиране на правата си по решението на Софийския апелативен съд по отношение на това трето лице, като в този случай възникналия между тях спор ще се разглежда в отделно производство.
Въпросът за задължението на съда да обсъди в решението си всички събрани по делото допустими доказателства и всички направени твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези твърдения и възражения и кога се счита, че съдът е изпълнил това свое задължение също не обосновава допускането на въззивното решение до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил задължението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, като въз основана тях посочи кои факти, твърдения и възражения на страните приема за доказани и кой не, като при наличието на противоречиви доказателства, посочи на кои дава вяра и защо, като не се дава превес на едни доказателства над други. Взето е предвид и това, че преценката за това, кои факти, твърдения и възражения на страните са доказани, следва да се имат предвид всички такива относими към предмета на спора, като след установяването на същите съдът следва да посочи какво приема за установено в отношенията между страните, като при това подведе фактите под приложимата правна норма и постанови решението си във връзка с нея.
Първият и вторият от поставените в изложенията на Т. В. И. и М. И. И. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси също не обосновават допускането на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Същите, както и практиката, на която се позовават касаторите е относима в случаите, когато с оглед фактите по делото правната квалификация на исковете е била определена като такава по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 5 от ЗЗД. В случая въззивният съд е приел, че не е налице симулативна сделка, а фидуциарна такава, поради което е квалифицирал иска по чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Сама по себе си евентуалната погрешна правна квалификация не води до недопустимост на решението (освен ако не е разгледан иск, който не е предявен, т. е. на основана на факти, които не са били надлежно въведени в процеса, което в случая не е налице), а до неправилност на същото. В такъв случай въпросът, въз основа на който може да бъде допуснато касационно обжалване следва да е свързан с правната квалификация на иска, но такъв в случая не е поставян. Наред с това следва да се има предвид и това, че при преценката дали е налице начало на писмено доказателство, даващо възможност за установяване на симулацията със свидетелски показания следва да се извършва с оглед на всички събрани по делото писмени доказателства, сочещи на вероятност за симулация, а не само от изходящи от страните по сделката документи. В случая въззивният съд е приел, че нищожността на договора за продажба може да бъде извлечена от събраните по делото писмени доказателства, което е достатъчно за да бъдат допуснати и свидетелски показания.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 222/09.03.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1834/2020 година; на решение № 10 245/16.03.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1834/2020 година и на решение № 10 474/16.07.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 1834/2020 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.