Ключови фрази


11

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 275
София, 20.06.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 67/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „ИВТУР“ ООД със седалище в [населено място], срещу въззивното решение № 1139/30.06.2021 г. по в. гр. д. № 783/2021 г. на Варненския окръжен съд.
От ответниците по касация - ищецът С. В. Д. и третото лице - помагач на ответника „Д. Инвест“ ЕООД са получени писмени отговори със становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване; ищецът е въвел и възражение за недопустимост на касационната жалба срещу въззивното решение по иска за парично вземане.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
С обжалваното решение частично е отменено решение № 261232/16.11.2020 г. по гр. д. № 17115/2019 г. на Варненския районен съд, както и решение № 260180/25.01.2021 г. по същото дело, и вместо това касаторът „ИВТУР“ ООД е осъден да заплати на С. В. Д. сумата 1 330 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на наводняване от теч от собствения на ответника апартамент № 604, етаж 6, в жилище на ищеца - апартамент № 504, етаж 5, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ..........по КК и КР, находящ се в апартаментен комплекс „Я.", в к. к. „Зл. п.“, [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 49 ЗЗД.
Със същото въззивно решение първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която"ИВТУР" ООД е осъдено да преустанови бездействието си по неотстраняване на повредите по откритата тераса на ап. 604, като извърши необходимите строително-ремонтни работи за спиране на теча, причиняващи повреждане на тавани и стени в ап. № 504, на основание чл. 109 ЗС.
По делото е установено, че с н. а. № ..../2007 г. за учредяване право на строеж между съсобственици „ИВТУР“ ООД, Д. А. К., С. Д. К. и В. Т. Д. взаимно си учредили право на строеж за отделни обекти в сграда, която ще се построи в съсобствения им поземлен имот, като собственик на апартамент № 604 след завършване на строежа ще стане „“ИВТУР“ ООД, а собственик на апратамент № 504 ще стане „Д. инвест“ ЕООД. В раздел V-ти на нотариалния акт е предвидено, че строителството на сградата ще се осъществи от „Д. инвест“ ЕООД по договор, а според раздел IX-ти „ИВТУР“ ООД се определя като дружество за управление на етажната собственост.
С н. а. № .../31.07.2017 г. ищецът е закупил от „Д. инвест“ ЕООД апартамент № 504.
С решение № 123/17.05.2019 г. по в. т. д. № 134/2019 г. на Варненския апелативен съд е потвърдено решение № 1020/20.12.2018 г. по т. д. № 1400/2017 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която „Д. инвест" ЕООД е осъдено да заплати на „ИВТУР" ООД сумата 61 232.70 лева, съставляваща компенсаторно обезщетение за неизпълнение на гаранционно задължение, равностойност на необходимите СМР за отстраняване на недостатъци, от която: 1/. 35 420.38 лева с ДДС обезщетение за имоти, собствени на ищеца; и 2/. 25 812.32 лева, съставляваща 23.957% от общо необходимата сума за общи части от сградата /в това число басейна/, съответна на притежаваните от ищеца идеални части от общите части на сградата, ведно със законната лихва от завеждане на иска на 13.10.2017 г. до окончателното ѝ изплащане; решението е постановено при участие на „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД като помагач на ответника. Съдът е посочил, че правното основание на исковете е чл. 79, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 160, ал. 3 ЗУТ и чл. 21 от Наредба № 2 от 31.07.2003 г. на министъра на регионалното развитие и благоустройството. Направил е разграничение между гаранционната отговорност и законната отговорност за недостатъци, които не се покриват, тъй като възникват при различен фактически състав, като гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, през който период продавачът носи материална отговорност за недостатъци и повреди, при условие, че са били спазени изискванията за правилно съхраняване и надлежната ѝ употреба. Съдът е посочил, че всяко уведомяване от възложителя в рамките на гаранционния срок е релевантно и води до валидно възникване на гаранционното задължение за изпълнителя, при което е без значение дали дефектът е или не е резултат от неточно изпълнение в качествено отношение.
Като взел предвид влязлото в сила решение и се позовал на съдебна практика на ВКС, въззивният съд по настоящия спор е приел за разрешен въпроса при налично производство по чл. 160, ал. 3 ЗУТ кой е легитимиран да носи отговорност по иска с правно основание чл. 109 ЗС и допустим ли е този иск. Посочил, че според съдебната практика отговорността по чл. 109 ЗС е обективна и не изисква установяване на вина, като пасивно легитимиран да отговаря по иска при създадено неоснователно състояние, което е пречка за упражняване на правото на собственост, е както собственикът на имота, възложил работата, при която е създадено това състояние, чието поведение не е необходимо да е виновно, така и прекият извършител, ако се е отклонил от възложеното или ако е действал без възлагане; отговорността на строителя по чл. 163 ЗУТ не изключва отговорността на собственика на имота, възложил работата, при изпълнението на която неоснователно се смущава или пречи на упражняване на правото на собственост.
Въззивният съд е приел, че даденото със съдебната практика разрешение следва да намери приложение и в настоящия случай, доколкото същият е аналогичен, поради което е счел, че предявените искове са допустими и не съставляват злоупотреба с право, в какъвто смисъл са въведени възражения от ответника.
Съдът е посочил, че според техническите експертизи причина за увредите в ап. 504 са налични дефекти в покритието на откритата тераса на ап. 604 - пукнатини в гранитогреса, липсваща фугираща смес, нарушена цялост на фугиращата смес, некачествено изпълнение при полагането на гранитогреса, запушени сифони. Всичко това е довело до събирането на вода в резултат на атмосферните условия и проникването ѝ в стоманобетонната плоча и оттам - в ап. 504, където са констатирани и увредите, описани подробно от експерта; установено е също така, че не се касае за некачествено изпълнение в общите части между двете тераси на ап. 604 и ап. 605, а конкретно за обстоятелства, сочещи, че проникването на вода е именно от терасата на ап. 604, върху която са констатирани нередности и от която в жилището на ищеца са налични увреждания; наводнените части от ап. 504 попадат изцяло под терасата на ап. 604, а не на общите части, от които също прониква вода.
Съобразно с изложеното въззивният съд е заключил, че е налице противоправно поведение от страна на дружеството - ответник, поради което в полза на ищеца следва да се присъди сумата 1 330 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди на основание чл. 49 ЗЗД, каквато според въззивния съд е правната квалификация на този иск, а не на основание чл. 50 ЗЗД, както е приел първоинстанционният съд. По отношение уважената претенция по чл. 109 ЗС въззивният съд е намерил първоинстанционното решение за правилно.
В касационната жалба касаторът е изложил оплаквания за недопустимост, неправилност и очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 и чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК.
Според касатора въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по непредявен иск, като е променил правната квалификация на иска за обезщетение за претърпени имуществени вреди, приемайки за правно основание разпоредбата на чл. 50 ЗЗД, вместо чл. 49 ЗЗД. Позовава се на Постановление № 17/18.11.1963 г. на Пленума на ВС, Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и решение № 309/04.06.2014 г. по гр. д. № 1354/2012 г. на ВКС, IV-то г. о. Сочи, че дадените във връзка с новата правна квалификация указания от въззивния съд относно подлежащите на доказване факти са неточни и непълни, което съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, довело до нарушаване правото на защита на ответника. Сочи също, че неточното разпределяне на доказателствената тежест и промяната в правната квалификация са процесуални въпроси, които са обусловили правните изводи на съда и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 208/06.12.2016 г. по т. д. № 2806/2015 г., решение № 234/27.12.2013 г. по т. д. № 1181/2013 г. на II-ро т. о., решение № 172/11.12.2013 г. по т. д. № 588/2013 г. на I-во т. о., и решение № 195/19.11.2013 г. по т. д. № 988/2011 г. на II-ро т. о. В касационната жалба се позовава на противоречие и с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Основателно е възражението на ищеца за недопустимост на касационната жалба срещу въззивното решение в частта по иска за парично вземане. С разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК от обхвата на касационното обжалване са изключени решенията по някои категории въззивни дела с оглед цената на иска или с оглед предмета на делото. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. - за граждански дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Един от исковете по настоящото дело е за обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане с цена 1 330 лева, т. е. под законоустановения праг от 5 000 лева за допустимост на касационното обжалване; искът е облигационен и не попада в посочените в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК изключения. Като подадена срещу неподлежащо на касационно обжалване въззивно решение, касационната жалба в тази част следва да бъде оставена без разглеждане. Поради това и въпросът за допустимостта на въззивното решение в тази част, както и въпросите, свързани с промяната в правната калификация на предявения иск и със задълженията на въззивния съд относно разпределяне на доказателствената тежест, не могат да бъдат разгледани.
В частта по иска с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС касационната жаллба е допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните въпроси:
1. Може ли да се уважи иск по чл. 109 ЗС, ако не са изследвани онези действия на нарушителя, с които се препятства упражняването на правото на собственост на ищеца, включително върху общите части на една сграда; съответно необходимо ли е съдът в производството по иск с правно основание чл. 109 ЗС да изследва дали ответникът е осъществил неоснователно въздействие, като посочи в какво се изразява то, респ. да изложи мотиви как бездействието на ответника създава за ищеца пречки за използването на собствения му имот, по-големи от обикновените;
2. В случай, че в производството се установи, че вредите или част от тях са настъпили от общите части на сграда в режим на етажна собственост, която съгласно разпоредбата на чл. 38 ЗС не е и не може да бъде индивидуална собственост на ответника, то правилно ли е решението на съда, с което ответникът е осъден да преустанови бездействието си и да извърши определени действия;
3. Може ли на ответника да се предпише определено действие при положение, че не е налице бездействие от негова страна;
4. Може ли по негаторен иск на ответника да се предпише да се въздържа от бездействие, без да се предпише определено действие.
Касаторът поддържа, че по тези въпроси въззивното решение е постановено в противоречие с ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС и решение № 243/23.10.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, II-ро г. о.
Не се установява поддържаното противоречие да е налице. Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, включително и цитираната от касатора, че пасивно легитимиран по иска по чл. 109, ал. 1 ЗС е не само този, който извършва неоснователно действие, но и този, който поддържа създадено в резултат на такова действие състояние в имота, което пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем. В разглеждания случай ответникът е собственик на жилище, по отношение на което с влязло в сила решение е установено наличие на некачествено извършено строителство от изпълнителя и е ангажирана неговата гаранционна отговорност. Това решение е взето предвид от въззивния съд, поради което в съответствие с практиката на ВКС искът е разгледан срещу лицето, което поддържа създаденото от така извършеното строителство състояние. Именно в това се изразява създаването от страна на ответника на пречки за ползването от ищеца на собствения му имот, до каквото се свежда питането в първия въпрос. Поради това не може да послужи като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване цитираната от касатора част от мотивите към решение № 243/23.10.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, II-ро г. о., според която е необходимо да е налице причинна връзка между създаденото състояние, съставляващо пречка за упражняване правото на собственост на ищеца, и поведението на конкретния ответник, срещу когото е насочена претенцията, а такава според касатора в случая не е налице. Вторият въпрос е поставен в несъответствие с мотивите към обжалваното решение, в които е прието, че вредите не са настъпили от некачествено изпълнение в общи части на сградата, а от такова по терасата на собствения на ответника ап. 604. Ето защо този въпрос не отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Касационното обжалване не може да бъде допуснато и с оглед спецификата на настоящия случай, а именно влязлото в сила решение, с което третото лице-помагач „Д. инвест“ ЕООД е осъдено да заплати на „ИВТУР“ ООД компенсаторно обезщетение за неизпълнение на гаранционно задължение, съставляващо равностойност на необходимите строително-монтажни работи за отстраняване на недостатъци както по собствените на ищеца имоти, така и по притежаваните от него идеални части от общите части на сградата. Задължението на строителя е погасено чрез прихващане. С оглед на тези обстоятелства отговорен по иска с правно основание чл. 109, ал. 1 ЗС е именно ответникът „ИВТУР“ ООД, а не етажната собственост, както счита касаторът. Във връзка с третия въпрос вече бе посочено, че с бездействието си по отстраняване на причините, предизвикали повреди по собственото на ищеца жилище, ответникът поддържа създаденото противоправно състояние, което е основание за ангажиране на неговата отговорност на основание чл. 109, ал. 1 ЗС. Във връзка с четвъртия въпрос следва да се посочи, че с диспозитива на обжалваното решение ответникът е осъден да извърши необходимите строително-ремонтни работи за спиране на теча, причиняващ повреждане на тавани и стени в собствения на ищеца апартамент. Преценката оносно конкретните действия опира евентуално до необходимост от тълкуване на решението или до поправка на очевидна фактическа грешка, но не сочи на неправилност на въззивното решение, съответно - на основание за допускане на касационно обжалване.
5. За задължението на съда да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и за това може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни.
Според касатора по тези въпроси въззивното решение противоречи на Постановление № 1/1953 г. на Пленума на ВС, Постановление № 7/1965 г. на Пленума на ВС, Постановление № 1/1985 г. на Пленума на ВС, ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и на следните решения на ВКС: решение № 212/01.02.2012 г. т. д. № 1106/2010 г. на II-ро т. о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II-ро т. о., решение № 111/03.11.2015 г. по т. д. №1544/2014 г. на II-ро т. о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II-ро т. о., решение № 180/11.01.2016 г. по т. д. № 1618/2014 г. на II-ро т. о., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г. на II-ро т. о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на II-ро т. о., решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на IV-то г. о., решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на IV-то г. о., решение № 164/04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014 г. на III-то г. о.; решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г. на II-ро т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II-ро т. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II-ро т. о.
Съдебната практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, до каквото се свеждат поставените въпроси, приема, че в мотивите към решението съдът следва да обсъди всички допустими и относими доказателства, а не избирателно само някои от тях, като обоснове изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка в тяхната съвкупност и взаимна връзка, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните в рамките на твърдените фактически обстоятелства. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд не е действал в противоречие със съдебната практика, а касаторът не е посочил кои доказателства, доводи и възражения във връзка със спорния по делото предмет са останали необсъдени. Ето защо по този въпрос касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да бъде допуснато.
При основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е поставил въпросите: 1. Може ли при негаторен иск на ответника да се предпише да се въздържа от бездействие, без да се предпише определено действие; 2. В случай, че не е налице причинна връзка между поведението на ответника и проявилите се при строителството на сградата вреди, то има ли основание за ангажиране на отговорност по иск по чл. 109 ЗС.
Доколкото на тези въпроси отговор бе даден при разглеждане на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а касаторът не обосновава съобразно указанията, дадени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, с какво разглеждането им от касационната инстанция би допринесло за точното прилагане на закона и/или за развитието на правото, касационно обжалване по тях не може да бъде допуснато.
За да поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-ро ГПК, касаторът сочи, че за да е налице противоправно бездействие, както се твърди в исковата молба, на деликвента трябва да е предписано нормативно задължение за действие, т. е. трябва да има правна норма, която да го задължава да извърши определени действия и/или дейности, а в исковата молба не се сочи задължение за действие, нито в производството е доказано нормативно задължение за определено действие и неговото нарушаване от страна на касатора. Позовава се на решение № 1019/21.01.2010 г. по гр. д. № 235/2008 г. на ВКС, I-во г. о., и решение № 243/23.10.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, II-ро г. о. Сочи, че въззивният съд не е коментирал в мотивите към решението си фактите за извършено некачествено строителство от страна на третото лице-помагач в процеса, които са установени от заключенията на техническите експертизи, и следващият от тях факт, че вредите са от теч от обща част на етажната собственост /средната част на терасата на ап. 603 и ап. 604/, поради което и искът е предявен срещу ненадлежен ответник, вместо срещу етажната собственост.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото, както и на процесуалните действия на съда и на страните. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В разглеждания случай такива предпоставки не са налице.
Въззивният съд е приел , че допуснатото от ответника бездействие, изразило се в неотстраняване на повредите по собствената му тераса чрез извършване на необходимите строително-ремонтни работи за спиране на теча, причиняващ вреди в собственото на ищеца жилишще, е нарушение, покриващо фактическия състав на негаторния иск. Това становище на съда съответства на характеристиката на правото на собственост като абсолютно и неограничено вещно право, което задължава всички трети лица да се въздържат от каквито и да било въздействия върху собствения на ищеца имот, а собственикът не е длъжен да търпи в имота си каквото и да било действие, което се извършва без негово съгласие /ТР № 4/06.11.2017 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСГК на ВКС/. Ето защо доводът на касатора за очевидна неправилност на обжалваното решение, в което не е установено наличието на правна норма, която да го задължава да извърши определено действие и която да е нарушена от негова страна, е неоснователен. Неоснователен е и доводът, че очевидната неправилност се е изразила в липсата на мотиви към въззивното решение във връзка с установеното по делото некачествено извършено строителсттво от страна на третото лице - помагач на ответника. На първо място това е довод за пороци, водещи до неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК като основание за касационно обжалване, която не е предмет на фазата по селекция на касационните жалби, и на второ място, видно е от мотивите, изложени на стр. 11, че въззивният съд е обсъдил посочените от касатора факти, включително и е приел, че не се касае за некачествено изпълнение в общите части между двете тераси на ап. 604 и ап. 605, а конкретно за обстоятелства, сочещи, че проникването на вода е именно от терасата на ап. 604, върху която са констатирани нередности и от която в жилището на ищеца са налични увреждания. Към това следва да се добави и спецификата на хипотезата, пред която страните са изправени, разгледана при отговора на въпрос № 2, поставен при основанието за допускане на касационно олбжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Това от своя страна прави искът по чл. 109, ал. 1 ЗС предявен срещу надлежния ответник. В решение № 1019/21.01.2010 г. по гр. д. № 235/2008 г. на ВКС, I-во г. о., е разгледана хипотеза, при която обща част по предназначение - част от коридор, е била приобщена чрез преграден зид към помещения, индивидуална собственост на ответника, което е станало още при изграждането на сградата по съгласие на бъдещите първоначални етажни собственици - праводателите на ищцата и праводателката на ответника; това съгласие, квалифицирано като такова по чл. 38, ал. 2 ЗС, изключва неоснователността на поддържаното от ответника фактическо състояние. Разглежданият случай е различен, тъй като ответникът поддържа създадено неправомерно състояние, като не отстранява некачествено извършено строителство, причинило вреди по собственото на ищеца жилище. Различен е и случаят, разгледан в решение № 243/23.10.2012 г. по гр. д. № 197/2012 г. на ВКС, II-ро г. о. В него е установено, че противоправното състояние, срещу което се търси защита, не само че не е предизвикано от ответника, но и самият ищец е съдействал за възникването му с дадено съгласие по чл. 149, ал. 2 ЗУТ и с извършени действия по изграждане на сграда в състоянието, чието премахване се претендира по реда на чл. 109 ЗС. Не може да послужи като основание за наличие на очевидна неправилност по настоящото дело и тази част от мотивите на решение № 243/23.10.2012 г., в която е посочено, че искът не би могъл да бъде уважен, доколкото същият е правно средство за възстановяване на имота в състоянието от преди нарушението, а в случая такова състояние няма - сградата е била изградена и въведена в експлоатация в съответствие с одобреното по реда на чл. 154, ал. 5 ЗУТ изменение в одобрения инвестиционен проект, т. е. липсва предишно състояние, което да определи съдържанието на дължимото от ответника поведение в случай на неговото осъждане - този мотив е изложен като допълнителен, а освен това в настоящия случай предишното състояние е дължимото състояние на изправност, в което собственикът следва да поддържа вещта си.
С оглед изложеното поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК не е налице.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация С. В. Д. следва да се присъдят разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 лева по договор за правна защита и съдействие серия Б, № 359067/26.10.2021 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от „ИВТУР“ ООД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 7, ап. 44, срещу решение № 1139/30.06.2021 г. по в. гр. д. № 783/2021 г. на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която след частична отмяна на решение № 261232/16.11.2020 г. по гр. д. № 17115/2019 г. на Варненския районен съд, както и решение № 260180/25.01.2021 г. по същото дело, „ИВТУР“ ООД е осъдено да заплати на С. В. Д. сумата 1 330 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди вследствие на наводняване от теч от собствения на ответника апартамент № 604, етаж 6, в жилище на ищеца - апартамент № 504, етаж 5, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ............, находящ се в апартаментен комплекс „Я.", в к. к. „Зл. п.“, [населено място], ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 49 ЗЗД.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1139/30.06.2021 г. по в. гр. д. № 783/2021 г. на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 261232/16.11.2020 г. по гр. д. № 17115/2019 г. на Варненския районен съд в частта, с която "ИВТУР" ООД е осъдено да преустанови бездействието си по неотстраняване на повредите по откритата тераса на ап. 604, находящ се на етаж 6 в апартаментен комплекс „Я.", в к. к. „Зл. п.“, [населено място], като извърши необходимите строително-ремонтни работи за спиране на теча, причиняващ повреждане на тавани и стени в ап. № 504, етаж 5, в същия апартаментен комплекс, представляващ самостоятелен обект с идентификатор № ............, на основание чл. 109 ЗС.
ОСЪЖДА „ИВТУР“ ООД със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ет. 7, ап. 44, да заплати на С. В. Д. разноските по водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
В частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщенията пред друг състав на ВКС на РБ, а в останалата част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: