Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е                                               № 327                                       гр. София, 15 юли 2009 година                                                            В ИМЕТО НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори юни две хиляди и девета година, в състав:   ПРЕДСЕДАТЕЛ: Пламен Томов                                                                   ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова                                                                                            Николай Дърмонски     при секретар Румяна Виденова и в присъствие на прокурора Руско Карагогов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 336/2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното:   Касационното производство е образувано по жалба на частния тъжител и граждански ищец В. Г. В. и по жалба на подсъдимите Г. М. Р., И. А. З. и В. А. З., чрез защитника им адв. Д, срещу постановената от Благоевградския окръжен съд нова присъда № 298 от 03 октомври 2008 година, по внчхд № 212/2008 година, след частична отмяна на присъда № 70 от 21 февруари 2008 година на Районен съд – гр. С., постановена по нчхд № 611/2007 година по описа на този съд. Касационната жалба на частния тъжител и граждански ищец В. В. , извън общо изразеното му недоволство от атакувания съдебен акт и негативни лични оценки за дейността на магистратите от Благоевградския окръжен съд, съдържа конкретно позоваване единствено на допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в незаконност на съдебния състав поради предубеденост на неговите членове, което ангажира отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Отправените до касационната инстанция искания са за отмяна на новата въззивна присъда, потвърждаване на присъдата на първоинстанционния съд „...в неоспорената й част...”, уважаване на гражданските искове срещу подсъдимите Г. Р. , В. З. и И. З. в пълния им претендиран размер и осъждане на оправданите от първоинстанционния съд подсъдими М. Р. и Р. М. по повдигнатите им с тъжбата обвинения по чл. 148 от НК, както и уважаване на гражданските искове срещу тях. Претендира се също налагане на допълнително наказание – лишаване от права, на подсъдимите Г. Р. , И. З. и В. З. , чиято административно-наказателна отговорност е ангажирана от първоинстанционния съд при условията на чл. 78а от НК. В касационната жалба на подсъдимите Г. Р. , И. З. и В. З. , е релевирано отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Твърди се неправилно приложение от въззивния съд на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК към надлежно установените по делото факти и се претендира оправдаване на тримата подсъдими поради несъставомерност на инкриминираното деяние, т. е. при условията на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и в рамките на правомощията на ВКС по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК. В съдебно заседание жалбоподателят – частен тъжител и граждански ищец В. В. участва лично. Поддържа жалбата си и представя писмени бележки с допълнителни доводи в нейна подкрепа. Жалбоподателите - подсъдими Г. Р. , И. З. и В. З. не участват лично. Представляват се от защитника си – адв. Д, която е защитник и на необжалвалите подсъдими А. М. , С. В. и Р. М. , също неучастващи лично в производството пред третата инстанция. Защитникът поддържа касационната жалба при ангажираното в нея отменително основание и изразява становище за неоснователност на жалбата на частния тъжител и граждански ищец В. Идентично становище по жалбата на последния изразява и участващият в съдебното заседание защитник на М. Р. – адв. Д. Представителят на Върховната касационна прокуратура също участва в производството и изразява становище за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: С постановената от първоинстанционния съд присъда е ангажирана административно-наказателната отговорност на подсъдимите Г. М. Р., И. А. З. и В. А. З. за извършено от тях на 21. 06. 2005. година в гр. Б., по отношение на частния тъжител В. В. , престъпление по чл. 148, ал. 2, предл. 1 във вр. ал. 1, т. 2 и т. 4 във вр. чл. 147, ал. 1, предл. 2 от НК, за което при условията на чл. 78а от НК са им наложени наказания „глоба” в размер на по 500 лева на всеки от тях. Отхвърлени са предявените срещу тях от частния тъжител и граждански ищец В. граждански искове в размер на 1000 лева (срещу първия) и на по 500 лева (срещу последните двама), представляващи претендирано обезщетение за причинени от деянието неимуществени вреди. С присъдата е ангажирана и отговорността на А. Г. М. за извършени от него на 03. 08. 2005. година и на 06. 08. с. г., в гр. Б., две престъпления по чл. 148, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 146, ал. 1, предл. 1 от НК, по отношение на частния тъжител В. В. , за които при условията на чл. 78а от НК е освободен от наказателна отговорност и му е наложено едно общо административно наказание „глоба” в размер на 600 лева. Осъден е да заплати на частния обвинител и граждански ищец В. обезщетение за причинените му неимуществени вреди в размер на 500 лева, заедно със законните последици, вкл. и дължимите такси в полза на бюджета на съдебната власт. Ангажирана е и административно-наказателната и гражданската отговорности на С. Б. В. за извършено от него на 06. 08. 2005. година в гр. Б., по отношение на частния тъжител и граждански ищец В. , престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 146, ал. 1 от НК, за което е осъден на 500 лева глоба в полза на държавата и да заплати на пострадалия В. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 700 лева. Със същата присъда подсъдимите Р. С. М. и М. М. Р. са оправдани по повдигнатите им с тъжбата обвинения съответно по чл. 148, ал. 1 във вр. чл. 146, ал. 1 от НК и по чл. 148, ал. 1 във вр. чл. 147, ал. 1 от НК. Отхвърлени са претендираните от страна на частния тъжител и граждански ищец обезщетения за причинени неимуществени вреди. В производство, инициирано по жалби на частния тъжител и граждански ищец В. и на подсъдимите Г. Р. , И. З. , В. З. , А. М. и С. В. , е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт – нова присъда на въззивния съд, с която е отменена първоинстанционната присъда в частта й, с която Г. Р. , Ив. З. и Вл. З. са признати за виновни по повдигнатите им обвинения и същите са оправдани при условията на чл. 9, ал. 2 от НК. Осъдени са да заплатят на частния тъжител и граждански ищец В. обезщетения за причинени неимуществени вреди в размер на по 100 лева всеки от тримата подсъдими, заедно със законните последици. Въззивният съд е отменил присъдата и в частта й относно ангажирането на административно-наказателната отговорност на А. М. и С. В. , както и в гражданско-осъдителната й част. Двамата подсъдими са оправдани изцяло по повдигнатите им обвинения. Съдът се е произнесъл и по направените по делото разноски. Потвърдил е присъдата в останалата й част. Процесуалното развитие на делото и касационните жалби, с които ВКС е сезиран, поставят предварителния въпрос за рамката на касационната проверка. С касационната си жалба частният тъжител и граждански ищец е оспорил оправдаването на всички подсъдими по делото, независимо от основанието за това. Оспорил е и частичното отхвърляне на предявените от него граждански искове. Общото възражение на частния тъжител срещу оправдаването на подсъдимите Р. М. и М. Р. не е подкрепено с конкретни доводи, но в конкретния случай това е без значение, тъй като постановеното от първоинстанционния съд и потвърдено от въззивния съд оправдаване на тези подсъдими по повдигнатите им обвинения не подлежи на проверка по реда на касационното обжалване. В тази си част съдебният акт на окръжния съд има характеристиките на потвърдително решение по отношение на първоинстанционната присъда на районния съд и по правилата на чл. 346, т. 2 от НПК е изключен от кръга на актовете, подлежащи на касационен контрол. Подсъдимите Р. , Ив. З. и Вл. З. са оспорили основанието за оправдаването си по повдигнатите им обвинения, като заявяват несъставомерност на инкриминираното деяние, а не негова малозначителност, както е приел въззивният съд. Оспорват и осъждането си за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди.   По жалбата на частния тъжител и граждански ищец В. В. Касационната жалба на частния тъжител не съдържа конкретни оплаквания и доводи в насока на оспорване на приетите за установени по делото факти и надлежността на доказателствената основа за приемането им. Цялата жалба е посветена на обосноваване на заявена от него предубеденост на състава на въззивния съд и е израз на общото му недоволство от съдебната институция. На последното възражение ВКС няма как да даде отговор, защото това е извън предмета на делото и рамките на неговите правомощия, разписани в процесуалния закон. Извършената проверка не дава основание за изводи за предубеденост на съдебния състав на въззивния съд по смисъла на чл. 29, ал. 2 от НПК. Изложените в жалбата доводи не могат да бъдат споделени, защото не намират опора в данните по делото и в разума на закона. Нормата на чл. 29, ал. 2 от НПК има за цел да гарантира разглеждането на делото от независим и безпристрастен съд, съгласно разпоредбата на чл. 10 от НПК и чл. 6, т. 1 от ЕКЗПЧОС. Това означава, че дейността на съда по събиране и проверка на доказателствата и постановяване на завършващия съдебен акт, трябва да бъде осъществена от лица, като членове на съдебния състав, освободени напълно от всякакви възможни външни въздействия, поставящи под съмнение тяхната непредубеденост. В конкретния случай няма каквито и да било данни, сочещи на наличие на възможност за такива въздействия като твърдяните от жалбоподателя. При надлежно проведеното въззивно производство, каквито констатации ВКС прави, при спазване на правилата на чл. 313 и сл. от НПК, при съобразяване на всички становища и искания на страните, няма фактически и правни основания за твърдения за предубеденост на състава на съда. При направени констатации за надлежно процесуално развитие на делото и съдържание на мотивите на въззивната присъда, което позволява на страните и на контролната инстанция да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда, възражението относно законността на съдебния състав може да бъде преценено единствено като неоснователно. Общото възражение на тъжителя срещу цялостното оправдаване от въззивния съд на А. М. и С. В. не е подкрепено с конкретни доводи. От съдържанието на жалбата не става ясно дали се оспорва надлежността на приетите за установени факти или прилагането на материалния закон към тях. Формалното възразяване на тази част от новата присъда по-скоро би могло да бъде отнесено към обосноваността на фактическите констатации, която е извън предмета на касационния контрол. Жалбата и писмените бележки съдържат недоволството на частния тъжител от въззивния съдебен акт и искането му за осъждане на тези подсъдими от касационната инстанция. Проверката на съдебния акт, извършена от третата инстанция, констатира, че в процесуалната дейност на съда по установяване на обстоятелствата от предмета на доказване не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла, вложен в чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Спазването на правилата е гаранция за формалната и логическа правилност на вътрешното съдийско убеждение на въззивния съд и поради това недопустимо се иска от жалбоподателя то да бъде ревизирано от ВКС.   По жалбата на подсъдимите Р. , Ив. З. и Вл. З. Жалбата на подсъдимите Р. , Ив. З. и Вл. З. , съдържаща възражение за неправилно приложение на материалния закон към надлежно установените по делото факти, следва да бъде преценена като основателна. Изложените на стр. 9-10 от мотивите на присъдата съображения на въззивния съд за формално осъществяване от тримата подсъдими, чрез официално сезиране на органите на полицията за извършени неправомерни действия от страна на частния тъжител В. , на признаците на престъплението по чл. 147 от НК, не могат да бъдат споделени и това е така, защото: По отношение на жалбоподателите е инкриминирано изготвяне и депозиране в РПУ – гр. Б. на жалба вх. № 4524/21. 06. 2005. година, с която тримата са сезирали полицията и прокуратурата за извършено от частния тъжител В. премахване на пломба и предупредителна лента, поставени от РДНСК, с които се забранява достъпът до електрическото табло и до блок „Б” от строежа на ЖСК „Детелина”, които действия поначало осъществяват признаците на състава на чл. 277, ал. 1 от НК. Въз основа на сигнала срещу тъжителя е било образувано досъдебно производство, внесено в Районен съд – гр. Б., с предложение за освобождаването му от наказателна отговорност и налагане на административно наказание при условията на чл. 78а от НК. С решението си съдът е признал В. за невинен и го е оправдал по повдигнатото му обвинение. Така установените и неоспорени по делото факти обаче биха могли да бъдат отнесени към нормата на чл. 286 от НК, а не към тази по чл. 147 (респ. 148) от НК, защото съобщаването за извършване на престъпление, е извършено пред „надлежен орган” по смисъла на чл. 286 от НК, т. е. орган, който има правомощията да образува (започне) наказателно преследване, а такива несъмнено са разследващите органи съгл. чл. 193 и чл. 194, ал. 2 от НПК, наред със следователите, прокурорските и съдебните органи. Така че извършеното от тримата жалбоподатели, ако съдържа и останалите признаци на състава, би могло да бъде престъпление по чл. 286 от НК, което се преследва по различен процесуален ред, а не такова по чл. 147 от НК. За осъществяването на престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК обаче, освен че е необходимо съобщаването за извършване на престъпление да е пред „надлежен орган”, но също така и да е установено от доказателствата по делото, че набеденият не е извършил престъплението или че няма данни да го е извършил, както и че този, който сезира надлежните органи знае, че не го е извършил. Целта на разпоредбата е да се охранят интересите на правосъдието, да не се подвеждат органите на правораздаване с невярна информация и да не се ограничават неоснователно правата на гражданите. Така че особено съществено в случая, за преценката за правилното приложение на материалния закон, е не само дали набеденият е извършил приписаното му престъпление, но и дали са налице останалите елементи от обективния и субективния състави на престъплението по чл. 286, ал. 1 от НК. Данните по делото не дават основание за такива правни изводи. Въззивният съд е коментирал (стр. 6 от мотивите) „...обвързващата и задължителна сила на решението...” (за оправдаване на тъжителя В. по обвинението за извършено престъпление по чл. 277 от НК) и в тази връзка е приел формално осъществяване от тримата подсъдими на признаците на състава на чл. 148, ал. 2 във вр. чл. 147 от НК. Приел е същевременно явна незначителност на обществената опасност на деянието, при което отпада престъпният характер на извършеното, при хипотезата на чл. 9, ал. 2, предл. 2 от НК. Макар и подобна обвързаност да е налице, защото задължителната сила на актовете на съда е установена съгл. правилата на чл. 413 от НПК и тя има за адресат „...всички учреждения, юридически лица, длъжностни лица и граждани”, а по определени въпроси и гражданският съд, и защото доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила (чл. 14, ал. 2 от НПК), по-същественото е дали и доколко този, който сезира надлежните органи знае, че набеденият не е извършил престъплението, за което той съобщава, на каквито изводи в конкретния случай не сочат данните по делото. При така установените по делото обстоятелства и при изложените правни съображения, извършеното от жалбоподателите Р. , Ив. З. и Вл. З. не осъществява от обективна страна състава на чл. 148, ал. 2 във вр. чл. 147 от НК, но не дава основание и за изводи за осъществяване на състава на чл. 286, ал. 1 от НК. Известно е, че субективната съставомерност, т. е. въпросите за вината са такива не само по приложение на правото, но и на фактите, а последният съд, компетентен да установява нови факти, е въззивният съд. Като е приложил разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК за деяние, което не съставлява престъпление съгл. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, въззивният съд е нарушил закона. Нарушението е съществено, но не налага отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, доколкото би могло да бъде отстранено от ВКС в рамките на правомощието му по чл. 354, ал. 1, т. 2 от НПК, при оправдаване на жалбоподателите по повдигнатите им обвинения поради това, че деянието не съставлява престъпление. Тъй като при това положение не е налице деликт, за който да бъде ангажирана гражданската им отговорност, атакуваната присъда следва да бъде отменена и в частта й относно присъдените обезщетения в полза на частния тъжител, като претенциите за обезвреда бъдат отхвърлени като неоснователни. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОТМЕНЯ постановената от Благоевградския окръжен съд нова присъда № 298 от 03 октомври 2008 година, по внчхд № 212/2008 година, в частта й, в която подсъдимите Г. М. Р., И. А. З. и В. А. З. са оправдани по повдигнатите им обвинения по чл. 148, ал. 2, пр. 1 във вр. чл. 147, ал. 1, пр. 2 от НК, при условията на чл. 9, ал. 2 от НК и в частта, с която същите са осъдени да заплатят на В. Г. В. по 100 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва , считано от 21. 06. 2005. година, като о п р а в д а в а подсъдимите по същите обвинения поради несъставомерност на деянието при условията на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и о т х в ъ р л я предявените срещу тях от В. Г. В. граждански искове в размер на 1000 лева (срещу Г. Р. ) и в размер на по 500 лева (срещу И. З. и В. З. ). ОСТАВЯ В СИЛА присъдата в останалата й част. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ:   ЧЛЕНОВЕ: 1.   2.