Ключови фрази

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 38

гр. София 25.01.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 10.11.2021 (десети ноември септември две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 2545 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 817/19.05.2021 година, подадена от К. Г. Д., против част от решение № 35/14.01.2021 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 154/2021 година.
Въззивното решение на Окръжен съд Сливен се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260 106/12.02.2021 година на Районен съд Сливен, VІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. 3401/2019 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от К. Г. Д. против „Ю.“ О. населено място, иск с правно основание чл. 215 от КТ, за заплащане на сумата от 6830.02 лева (разликата между уважения размер от 881.63 лева и заявения с въззивната жалба такъв от 7711.65 лева), представляваща неизплатени командировъчни пари за периода октомври 2017 година-май 2018 година за работата му като шофьор на товарен камион над 12 тона и извършени международни превози, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 27.11.2020 година до окончателното плащане.
В подадената от К. Г. Д. касационната жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано в обжалваната част. Поискано е същото да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения против „Ю.“ О. населено място иск с правно основание чл. 215 от КТ да бъде уважен до посочения във въззивната жалба размер. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Сливен по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Ю.“ О. населено място е подал отговор на същата с вх. № 1251/23.06.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 35/14.01.2021 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 154/2021 година в обжалваната част и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като въззивното решение се потвърди в атакуваната с нея част.
К. Г. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 26.04.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 817/19.05.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Сливен е приел, че първоинстанционния Районен съд Сливен е бил сезиран иск, с правно основание чл.215 от КТ, предявен от К. Г. Д. против „Ю.“ О. населено място, за заплащане на сумата от 8203.10 лева, представляваща неизплатени командировъчни пари за периода октомври 2017 година-май 2018 година за работата му като шофьор на товарен камион над 12 тона и извършени международни превози, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 27.11.2020 година до окончателното плащане.
От доказателствата по делото се установявало, а и между страните не се спорело, че Д. бил работил по трудово правоотношение, въз основа на трудов договор от 30.12.2015 година в „Ю.“ О. населено място на длъжност „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“, като бил изпълнявал международни курсове. За възлаганите и извършвани от Д. международни курсове били издавани нарочни заповеди за командировка. При извършено по надлежния ред командироване, съгласно разпоредбата на чл. 215 от КТ, работникът имал право да получи освен брутното си трудово възнаграждение още и пътни, дневни и квартирни пари, определени с Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина. В случая работодателят имал установени правила за определяне размера на т. нар. командировъчни пари-заповед № 5/24.06.2008 година. Не се спорело за факта, че за целия процесен период октомври 2017 година-май 2018 година на Д. били начислени командировъчни пари, като не се оспорвало и правилното им начисляване. От заключението на допуснатата и изслушана по делото съдебно-икономическа експертиза, било установено, че размерът на начислените от работодателя командировъчни бил 18 719.90 лева.
От тези пари на Д. били изплатени командировъчни в размер на 11 008.25 лева. Твърдението на работодателя относно неизплатената разлика между начислените и изплатени командировъчни пари било за извършени удръжки на суми, дължими от работника за допуснати от него нарушения и причинени повреди на имуществото на работодателя, въз основа на дадено от Д. съгласие и направено с отговора на исковата молба възражение за прихващане със суми, посочени в пет пункта, включващи отново щети на имуществото, неотчетени служебни пари и медицинска застраховка. Възражението за прихващане било средство за защита срещу първоначалния иск, т. е. отбранително средство, с което процесуално действие се целяло да се отблъсне иска на ищеца, без да се търси самостоятелна правна защита на вземането на ответника, в който случай решението щяло има установително действие. Субективното материално право се предявявало от дружеството чрез изрично волеизявление, но неговата правопогасяваща функция се проявявала при условие, че бъде доказано. Страната която правела възражението за прихващане с твърдяно вземане, следвало да го докаже. Нормативно определените предпоставки за прихващане на насрещни вземания по чл. 103, ал. 1 от ЗЗД били „изискуемост“ и „ликвидност“. Под „ликвидност“ следвало да се разбира, че насрещните вземания съществуват реално, в правния мир, т. е. да са налице фактите, от които те произтичат и да е определен техният размер. В случая било доказано и установено по основание и размер, вземането на „Ю.“ О. населено място по отношение на общата сума от 6750.00 лева (4500.00 лева+2250.00 лева), представляваща вземане на работодателя за причинени от Д., имуществени вреди. Видът и размерът на вредите били установени с нарочна заповед № 24/28.05.2018 година на управителите на „Ю.“ О. населено място, община, издадена на основание чл. 210 от КТ (осъществяване на ограничена имуществена отговорност на работника). Въпросната заповед била връчена лично срещу подпис на К. Г. Д. на 28.05.2018 година. Във връзка оспорването на подписа на Д. въззивният съд кредитирал заключението на съдебно-графичната експертиза, установяваща категорично, че положения подпис бил на К. Д..
В законоустановения срок работникът не бил оспорил основанието и размера на отговорността по заповедта. Поради това, въззивният съдебен състав приемал, че вземането на работодателя в размер на 6750.00 лева било установено по основание и размер и със същото можело да се извърши надлежно прихващане. Освен това Д. бил дал на 28.05.2018 година изрично съгласие (подписът под което бил негов, съгласно от заключението на съдебно-графичната експертиза) тази сума да му бъде удържана от трудовото възнаграждение и от другите финансови постъпления, в т. ч. командировъчни пари, произтичащи от трудовото му правоотношение. По този начин било дадено съгласие за извършване на удръжката, преодолявайки реда (месечни удръжки в размерите по ГПК) по чл. 210, ал. 4 и ал. 5 от КТ. Във връзка с направеното в хода на производството оттегляне на даденото съгласие по отношение на тази сума (6750.00 лева) въззивният съд споделял изцяло изводите на първоинстанционния съд. Удръжката на част от сумата (6225.00 лева) била вече законосъобразно направена от работодателя преди оттеглянето на съгласието, а с останалата част, също преди оттеглянето, било направено своевременно основателно и доказано (за посочената сума) възражение за прихващане по чл. 103 от ЗЗД с отговора на исковата молба. Действието на направеното прихващане било съгласно чл. 104, ал. 2 от ЗЗД-от момента, в който прихващането можело можело да се извърши, като това било 28.05.2018 година, към който момент двете насрещни вземания (за командировъчни и за ограничена имуществена отговорност на работника) са били ликвидни и изискуеми. Съгласно заключението на изслушаната по делото съдебно-икономическата експертиза, от начислените командировъчни пари работодателят бил удържал като имуществени вреди сумата от 6255.00 лева, т. е. не била удържана цялата сума по заповед №24/28.05.2018 година, въпреки възможността за това, като въззивният съд напълно споделял извода на първоинстанционния съд, че тази удръжка била законосъобразно направена. Освен това, работодателят бил удържал сума от 80.02 лева- остатък от служебен аванс. Тази удръжка, съгласно чл. 272, ал. 1, т. 1 от КТ също била законосъобразна. С оглед това възраженията на К. Г. Д. за недоказаност на сумите (като основание и размер), които били удържани от работодателя, с които той бил направил прехващане, по отношение на сумите от 6750.00 лева и 80.02 лева, били неоснователни.
Съставът на Окръжен съд Сливен намирал, че тези суми били вземания на работодателя, установени по основание и размер и с тях същият можел да извърши надлежно прихващане с насрещното вземане на Д. за командировъчни пари. По отношение на сумите от 1940.00 лева и 1508.00 лева, за които Д. бил дал на 28.05.2018 година съгласие да бъдат удържани от Б. и другите финансови постъпления по трудовото правоотношение, следвало да се посочи, че по отношение на сумата от 1508.00 лева, посочена като личен заем, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния съд, че тази сума не била включена от дружеството във вземанията, заявени с отговора на исковата молба, с които извършвал прихващане. Със сумата от 1940.00 лева не можело да се извърши надлежно прихващане от страна на дружеството. От една страна не било установено основанието на това вземане-въобще не било ясно какъв бил неговия характер, за какво се дължима сумата. В писменото искане, с което било дадено съгласие от Д. за удържане на сумата, въобще не можело да се установи основанието й. Посочването било вътрешно противоречиво-получена от „Ю.“ О. населено място, по повод извършено от Д. нарушение. Други доказателства по отношение на тази сума, относно основанието й, нямало ангажирани, нито било направено уточнение от „Ю.“ О. населено място в хода на процеса. Следвало да е посочи, че въпреки даденото съгласие за удържане на сумата (оттеглено впоследствие с нарочна декларация), удръжка на тази сума не била направена от страна на работодателя нито преди, нито при прекратяване на трудовото правоотношение. Тази сума не била и изрично заявена като индивидуализирано вземане в отговора на исковата молба при заявените вземания, с които дружеството желаело да извърши прехващане. Поради това, тя не отговаряла на изискванията на чл. 103 от ЗЗД и с нея не можело да се извърши прихващане.
По отношение на останалите вземания, посочени в т. 1, т. 3 и т. 5 от възражението за прихващане, заявено с отговора на исковата молба (вземанията по т. 2 и т. 4, били включени в извършените от работодателя удръжки), следвало да се посочи, че не са били установени по пътя на пълното и пряко доказване от носещото доказателствената тежест дружество. От представените и приети по делото писмени доказателства не се установявали по категоричен начин тези вземания, поради което въззивният съд приемал, че по отношение на тях не били налице предпоставките на чл. 103 от ЗЗД, възражението за прихващане с тях било неоснователно и недоказано и не можело да породи съответните законови последици. Въззивният съд приемал, че ответникът можел да направи законосъобразни удръжки, съответно прихващане на вземането на К. Г. Д. за командировъчни пари само със своите насрещни вземания за причинени имуществени вреди по реализирана по надлежния ред ограничена имуществена отговорност на Д. в размер на 6750.00 лева и за получен, но невърнат служебен аванс от 80.02 лева. Затова, след като от общата сума на начислени командировъчни пари в размер на 18 719.90 лева се извадели съответно сумите: 11 008.25 лева изплатени командировъчни; 80.02 лева служебен аванс и 6750.00 лева имуществени вреди по заповед № 24/28.05.2018 година, оставала дължима от работодателя на работника сумата от 881.63 лева-неизплатена част от дължимите командировъчни пари за процесния период. С оглед изложеното, въззивният съд намирал исковата претенция по чл.215 от КТ за основателна и доказана до размера на сумата от 881.63лв., до който размер следва да се уважи. В останалата част, за разликата над уважения до пълния претендиран размер, искът бил неоснователен и първоинстанционното решение за отхвърлянето му трябвало да бъде потвърдено.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. Г. Д. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Сливен да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това ползва ли се с обвързваща доказателствена сила издадената по чл. 210, ал. 2 от КТ заповед при положение, че е прекратено трудовото правоотношение, оспорено е изцяло възражението за прихващане в производството, включително и за вземането посочено в заповедта, като не е посочено в заповедта за какъв вид имуществена отговорност се касае и не е предявено вземането по съдебен ред. Твърди се, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с решение № 124/23.05.2014 година, постановено по гр. д. № 5460/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., като по този начин се обосновава приложното поле на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. В посоченото от касатора решение е даден отговор на материалноправния въпрос за разграничаване на пълната имуществена отговорност за липса, от ограничената имуществена отговорност на работниците и служителите, като в мотивите изразяващи формираната от съда воля по конкретния спор е посочено, че въззивният съд правилно бил приел, че претенцията била за липса в пълен размер (претендирала се сумата от липса по акт за начет), но неправилно бил приложил правилата за реализиране на ограничената имуществена отговорност като бил приел, че се било реализирало особеното извънсъдебно (рекламационно) производство за доброволно осъществяване на ограничената имуществена отговорност на служителя.
В нарушение на материалния закон-чл. 211 от КТ, съдът бил приел, че след като заповедта по реда на чл. 210, ал. 2 от КТ не е била оспорена и била влязла в сила, направените в хода на исковото производство възражения от ответника относно законосъобразността на тази заповед, включително за недължимост на посочената в нея сума, били недопустими, като направени извън срока по чл. 210, ал. 3 от КТ. Тъй като въззивният съд не бил изложил мотиви относно пълната имуществена отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, а се е позовал единствено на заповедта по чл. 210, ал. 2 от КТ, касационният съд е отменил въззивното решение и е върнал делото за ново разглеждане, при което да се преценяват правнорелевантните за пълната имуществена отговорност на работника доказателства. Предвид на това твърдяното от Д. противоречие на това решение с въззивното решение, предмет на настоящето производство, се извлича не от дадения с решението по чл. 290 от ГПК отговор на правния въпрос, а от мотивите на касационния съд по разрешаването на конкретния спор, като такова противоречие обаче не обосновава приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Наред с посоченото така поставения въпрос не обуславя допускането на въззивното решение на Окръжен съд Сливен до касационно обжалване и поради това, че въззивният съд не е изградил изводите си за вземанията на „Ю.“ О. населено място от К. Г. Д. само въз основа на заповедта по чл. 210 от КТ. Тази заповед е преценявана не сама по себе си, а с оглед и на останалите доказателства по делото, установяващи твърденията на „Ю.“ О. населено място за съществуването на вземанията, включително и писменото съгласие на Д. за извършване на удръжки на тези суми от задълженията на дружеството към него, в което съгласие се съдържа и признание за това, че той дължи на дружеството сумите.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. Г. Д. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Сливен да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от К. Г. Д. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Сливен.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 35/14.01.2021 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 154/2021 година, по подадената против него от К. Г. Д., касационна жалба с вх. № 817/19.05.2021 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото К. Г. Д. Е. населено място ще трябва да заплати на „Ю.“ О. населено място сумата от 100.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 35/14.01.2021 година на Окръжен съд Сливен, втори въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 154/2021 година в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260 106/12.02.2021 година на Районен съд Сливен, VІ-ти граждански състав, постановено по гр. д. 3401/2019 година в частта му, с която е отхвърлен предявеният от К. Г. Д. от населено място, жк, вх. „“, ап. , с ЕГН и адрес за призоваване населено място, ул., офис , чрез адвокат С. И. Р. против „Ю.“ О. , община, иск с правно основание чл. 215 от КТ, за заплащане на сумата от 6830.02 лева (разликата между уважения размер от 881.63 лева и заявения с въззивната жалба такъв от 7711.65 лева), представляваща неизплатени командировъчни пари за периода октомври 2017 година-май 2018 година за работата му като шофьор на товарен камион над 12 тона и извършени международни превози, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 27.11.2020 година до окончателното плащане по подадената против него от К. Г. Д. касационна жалба с вх. № 817/19.05.2021 година.
ОСЪЖДА К. Г. Д. от населено място, жк, вх. „“, ап. , с ЕГН и адрес за призоваване населено място, ул., офис 6, чрез адвокат С. И. Р. да заплати на „Ю.“ О. населено място, община, сумата от 100.00 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.