Р Е Ш Е Н И Е № 76 гр.София, 16 май 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на осми март, две хиляди и седемнадесета година в състав: Председател: Марио Първанов Членове: Маргарита Георгиева Ерик Василев при участието на секретаря Аврора Караджова като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 2926 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производство по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Д. М., чрез адвокат Л. К. от АК Пазарджик срещу въззивно решение № 44 от 21.03.2016 г. по в. гр.д. № 56/2016 г. на Апелативен съд Пловдив, с което се потвърждава решение № 598/27.11.2015 г. по гр.д. № 461/2014 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което са отхвърлени исковете на основаниe чл.49 ЗЗД против Областна дирекция на МВР [населено място] и Прокуратурата на Република България за причинени имуществени вреди за сумата 15380 лева – представляваща стойността на липсващите и увредени части по автомобила, предоставен от касатора на органите на МВР; за платен наем от 8018 лева, във връзка с ползването на друг автомобил през същия период, както и за пропуснати ползи в размер на 23 000 лева, ведно със законната лихва от 12.06.2014 г. до изплащането. С определение № 920/12.12.2016 г. по делото, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, е допуснато касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните, съгласно изискванията на чл.12 и чл.235 ГПК. В съдебната практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК е дадено разрешение на обусловилия допускане на касационно обжалване въпрос – напр. решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г. на ІV г.о., решение № 68/22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ІІ г.о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на І г.о., решение № 470/16.01.2012 г. по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ІV г.о., в които се приема, че задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича пряко от разпоредбата на чл.121, ал.2 на Конституцията на Република България, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдяните фактически обстоятелства, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. С оглед на дадения отговор по поставения въпрос, касационната жалба е основателна поради следните съображения: В противоречие с посочената съдебна практика на ВКС, за задълженията на въззивната инстанция по чл.12 и чл.235 ГПК, съдът в обжалваното решение не е обсъдил всички събрани доказателства, установяващи правнорелевантните факти по делото. В случая, като доказателство е било допуснато и приложно от гражданския съд ДП № 1187/2004 г., но не са съобразени намиращите се в преписката писмени доказателства, относими към въпроса за идентичността на лекия автомобил, предоставен от ищеца за нуждите на разследването. Съгласно практиката на Върховния касационен съд, когато в гражданското производство се приема като доказателство друго дело, съдът е длъжен да вземе предвид съдържащите се в приложеното дело доказателства от значение за защита на спорното право, които не са били оспорени в срока по чл.193 ГПК и може да преценява извънсъдебните признания и изявления на спорещите страни пред държавен орган, ако същите установяват неизгодни за тях факти и обстоятелства. Предвид изложените съображения, решението на въззивния съд е неправилно. С исковата молба са предявени претенции за обезщетение на причинените от ответниците неимуществени вреди с твърдения, че след като за нуждите на разследването по ДП № 1187/2004 г., с протокол за доброволно предаване от 28.07.2011 г., ищецът е предал на паркинг на ОД на МВР [населено място] лек автомобил „Мерцедес”, модел С 320, с ДК Р 00-70 ВА, който е закупил през 2003 г., и е със служебно пренабит номер на рама WDB2200261A140223, отговорността за повредените възли и детайли на автомобила е на двамата ответници. От приложеното ДП № 1187/2004 г. е видно, че в хода на разследването е бил иззет (виж постановление за прекратяване на наказателното производство от 31.01.2014 г. на Районна прокуратура Пазарджик) лек автомобил „Мерцедес”, модел С 320, с ДК Р 00-70 ВА, който се намира на съхранение в ОДП-гр.Пазарджик, а в протокола за връщане от 05.02.2014 г. е бил върнат иззетия лек автомобил „Мерцедес”, модел S 320 CDI, със служебно набит номер на рама WDB2200261A140223 и два броя транзитни номера 553 Н 920. Следователно, в приложената като доказателство по делото преписка се съдържат данни за лекия автомобил, за който се твърди, че е върнат с липсващи и повредени детайли, от което следва, че изводът на съда за липсата на доказателства за идентичност на автомобила не е съобразен с доказателствения материал по делото. Другият довод в касационната жалба за материалната легитимация на ищеца по делото, да претендира обезщетение за вреди върху вещ, която е поставената под негов надзор също е основателен поради следните съображения: От събраните писмени доказателства се установява, че иззетия лек автомобил е уговорено да бъде закупен с предварителен договор от 25.07.2003 г., с нотариална заверка на подписите, като е предадено владението му на купувача с право да се разпорежда с МПС - пълномощно от 10.03.2008 г. Съгласно разпоредбата на чл.144, ал.2 ЗДвП, за придобиване собствеността на регистрирани автомобили не е достатъчна писмена форма, а е необходимо и нотариална заверка на подписите на продавача и купувача, което в случая е налице, независимо от договореното изплащане на цената на части. В този смисъл, възражението на ответника ОДМВР [населено място], че предварителният договор за покупко-продажба на МПС не е породил правни последици, тъй като не е бил издаден регистрационен талон на купувача е несъстоятелно. Отделно от изложеното, в решение № 254/11 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 1119/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. по чл.290 ГПК се приема, че с изменение на разпоредбата на чл.78 ЗС от 1997 г. е посочено изключение от правилото, че придобилият добросъвестно и възмездно владението на движима вещ става неин собственик, като е прието безусловното изключване на движимите вещи, за прехвърляне на собствеността върху които се изисква нотариален акт или нотариална заверка на подписите. Лек автомобил не може да се придобие в собственост на основание кратката давност по чл.78 ЗС като добросъвестен владелец, но няма законова пречка тази движима вещ да се придобие на основание общата давност, съгласно чл.80 ЗС - решение № 430/12 от 12.07.2013 г. по гр.д. № 643/2009 г. на ВКС, І г.о. Направеното възражение за липса на пасивна легитимация от ОДМВР [населено място] също е неоснователно. Органите на предварителното производство са длъжни да съхранят и опазят иззетите веществени доказателства до приключване на наказателното производство - чл.111 НПК, а когато досъдебното производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено, не съставлява престъпление или изтичане на давност, вещите се връщат на лицето, от което са иззети, освен, ако не са потърсени или притежаването им е забранено от закона. В тези случаи, всички имуществени вреди, които са били причинени при изземване и задържане на вещта като веществено доказателство в предварителното производство, подлежат на обезщетяване по чл.49 ЗЗД. Нормите за непозволено увреждане се основават на общия принцип да не се вреди другиму и в този смисъл, отговорността за поправянето им следва да се ангажира не само при нарушаване на конкретни правни норми, но и ако вредите са резултат от неправилно съхраняване на вещта или други човешки действия. В случая, ищецът претендира обезщетение за вреди по вина на разследващите и правозащитни органи, съответно от ОДМВР [населено място] и прокуратурата, във връзка с наложения принудителен престой на лек автомобил за нуждите на разследването, като твърди, че той е обезценен и върнат с липсващи и повредени части. По делото се установява, че преценката на разследващите органи и обвинението за необходимост от изземване на автомобила като веществено доказателство се опровергава с влязлото в сила постановление за прекратяване на досъдебното производство, с оглед на което ответниците отговарят солидарно за вредите в хипотезата на чл.49 ЗЗД. /В същия смисъл е решение № 465 от 20.12.2011 г. по гр.д. № 1794/2010 г. на ВКС, ІV г.о по чл.290 ГПК/. Отговорността на прокуратурата също следва да се ангажира за наложеното принудително задържане на вещта, доколкото от тази конкретна мярка са причинени вреди, а данните за престъпното деяние, въз основа на които са били предприети необходимите процесуално-следствени действия, обективно не са довели до постановяване на осъдителна присъда. Ето защо разследващия и правозащитния орган носят солидарна отговорност и дължат обезщетение на увредените лица за причинените им вреди. От данните по делото е видно, че проведеното разследване, във връзка с което е бил иззет лек автомобил „Мерцедес”, модел С 320, с ДК Р 00-70 ВА, който е оставен на съхранение в ОДП-гр.Пазарджик, е прекратено поради изтичане на давност с постановление от 31.01.2014 г. на Районна прокуратура Пазарджик, която е разпоредила връщането на иззетия автомобил. За времето на принудителния престой се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от задържането, с оглед на невъзможността вещта да се ползва по предназначение от неговия собственик или ползвател. Няма законова пречка ползвателят да търси компенсиране на вредите, причинени на ползвания от него лек автомобил, когато това право му е било предоставено по надлежния ред. Предвид гореизложеното, крайните изводи на въззивния съд, че не са налице предпоставките за присъждане на обезщетение по чл.49 ЗЗД и ангажиране на солидарната отговорност на двамата ответници са неправилни, което налага касиране на решението. От доказателствата се установява по несъмнен начин, че предоставеният за нуждите на разследването автомобил на 28.07.2011 г. е върнат на 05.02.2014 г. с липсващи и увредени части и детайли по него и според назначените съдебни експерти представляват нанесена щета в размер на 15 380 лева с ДДС, включваща и ремонтни дейности. Обезщетението за настъпилите вреди, обаче, не обхваща разходите, които собственикът или ползвателят на автомобила е следвало да направят през същия период, независимо от действията на разследващите органи – напр. заплащането на застраховка, пътен данък, както и за материалните щети, вкл. и пропуснати ползи, които не са в причинно-следствена връзка с изземването на вещта. В този смисъл, претенцията на ищеца за причинените по време на престоя на автомобила на паркинг за нуждите на разследването е основателна и доказана до посочения размер, а в останалата част са неоснователни, тъй като липсва причинно-следствена връзка с изземването на вещта – няма доказателства за необходимост от наемането на друг автомобил от ищеца или обезценяването на автомобила да е резултат на принудителния престой на паркинг, поради което в тази част решението на въззивния съд следва да бъде потвърдено. Страните по делото са поискали направените от тях разноски в производството, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени на касатора в размер на 562,25 лева, съразмерно на уважената част на исковете. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 44/21.03.2016 г. по в. гр.д. № 56/2016 г. на Апелативен съд Пловдив в частта, в която е отхвърлен предявения иск на К. Д. М. срещу Областна дирекция на МВР [населено място] и Прокуратурата на Република България за сумата 15 380 лева и са присъдени разноски по делото като вместо това: ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР [населено място] и Прокуратурата на Република България да заплатят солидарно на К. Д. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], обезщетение за имуществени вреди в размер на 15 380 (петнадесет хиляди триста и осемдесет) лева, на основание чл.49 ЗЗД, ведно със законната лихва от 12.06.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски по делото в размер на 562,25 (петстотин шестдесет и два лева, двадесет и една стотинки) лева, съразмерно на уважената част на исковете. ПОТВЪРЖДАВА решение № 44/21.03.2016 г. по в. гр.д. № 56/2016 г. на Апелативен съд Пловдив в останалата част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.