Р Е Ш Е Н И Е № 46 гр. София, 08 април 2019 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на четиринадесети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА МАЯ ЦОНЕВА при секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 47 по описа за 2019 г Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия К. Я. Г. и по жалба на частните обвинители А. К. Д. и Н. В. Е. срещу решение на Бургаски апелативен съд № 130 от 15.11.2018, по ВНОХД № 159/18, с която е потвърдена присъда на Бургаски окръжен съд № 161 от 21.06.2018 г, по НОХД № 361/18. С първоинстанционната присъда подсъдимият е признат за виновен в това, че на 20.11.2017 г, на Главен път /номер/, в посока от [населено място] към [населено място], при управление на моторно превозно средство, е нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 2 вр. ал. 1 и чл. 119, ал. 1 ЗДП, и по непредпазливост е причинил смъртта на К. А. Д., с оглед на което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б”, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 58 а, ал. 1 НК, е осъден на четири години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, както и „лишаване от право да управлява МПС”, за срок от пет години. С жалбата на подсъдимия се релевират всички касационни основания. Изтъква се следните аргументи: на досъдебното производство е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, свързано със събирането и оценката на доказателствата, а именно: при изготвяне на АТЕ на досъдебното производство вещите лица са ползвали показания на св. И., каквито не се съдържат по делото, не е дадена вяра на обясненията, депозирани от обвиняемия, и на показанията на неговата съпруга, св. Г., приетите от съда фактически изводи не почиват на събраните доказателства, неправилен е изводът, че липсва съпричиняване, изводимо от действията на пешеходеца, не е взето предвид, че пострадалият не е изпълнил задълженията си по чл. 113 и чл. 114 ЗДП, неправилни са и изведените правни изводи, включително и относно предходното поведение на подсъдимия като водач на МПС, не е съобразено представеното доказателство, че едно от нарушенията по ЗДП, вписани в справката от КАТ, е извършено от дъщерята на подсъдимия, невярно е становището, че при условията на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК, не е допустимо въззивният съд да установява нови фактически положения, извън тези, изложени в обвинителния акт, неправилно е приложен материалният закон, наложеното наказание е завишено като тежест и начин на изтърпяване и оттам, явно несправедливо: не е взета предвид ниската степен на обществена опасност на дееца и правомерното му поведение като водач на МПС преди инцидента, както и влошеното здравословно състояние, обусловено от инкриминирания случай, наред с искреното му съжаление и разкаянието му за стореното. С жалбата се иска връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието с приложение на чл. 66 НК. С жалбата на частното обвинение се релевира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Сочи се, че наложеното наказание е занижено, което налага необходимост от връщане на делото за ново разглеждане. С жалбата се прави искане за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаския апелативен съд, с оглед влошаване на положението на подсъдимия. В съдебно заседание на ВКС повереникът на частните обвинители Д. и Е. пледира за уважаване на жалбата, подадена от неговите доверители. Частните обвинители не участват лично в настоящето производство. Защитата счита, че жалбата на подсъдимия е основателна и следва да бъде уважена. Подсъдимият се присъединява към становището на защитата си. Представителят на ВКП счита, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Производството пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. Подсъдимият е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират доказателства за тези факти. Окръжният съд е приел, че признанието по чл. 371, т. 2 НПК се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, и е постановил разглеждане на делото по посочената диференцирана процедура. Когато съдът е направил верен извод, че самопризнанието се подкрепя от приложените по делото доказателства, това гарантира законосъобразното провеждане на процедурата на съкратеното съдебно следствие, по реда на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. При тази хипотеза, съдът решава делото в рамките на фактическите положения, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, при липса на процесуална възможност да събира доказателства, които биха довели до промяна на така очертания кръг от релевантни факти. Подсъдимият не може да оттегли признанието по чл. 371, т. 2 НПК, респективно, не може да представя доказателства, чрез които биха се установили нови факти, невключени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Такова право за него не възниква и в производството пред въззивната инстанция, която също разглежда и решава делото само в рамките на фактите, залегнали в обвинителния акт, обхванати от признанието по чл. 371, т. 2 НПК. По настоящето дело, първата инстанция е извела верния извод, че признанието на фактите по обвинителния акт се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебното производство, откъдето следва, че процедурата на съкратеното съдебно следствие по реда на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК е проведена законосъобразно. Изложеното има отношение към доводите на защитата, касаещи приетите от въззивния съд релевантни факти и тяхната правна оценка. Съставът на Бургаския апелативен съд е спазил процесуалния закон, като е приел от фактическа страна изложеното в обвинителния акт и е квалифицирал деянието като престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б”, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК. Недопустимо е защитата да оспорва доказателствения анализ, касаещ фактите, очертани в обвинителния акт, тъй като това, по същество, е оспорване на доказателствата от досъдебната фаза, подкрепящи признанието по чл. 371, т. 2 НПК, което също е недопустимо. Изброените от защитата обстоятелства относно атмосферните условия, начина на движение на водача и на пешеходеца и другите обстоятелства, касаещи пътния инцидент, са част от фактите, признати по чл. 371, т. 2 НПК, и затова не могат да бъдат оспорени пред контролната инстанция, която не разполага с правомощие да ги пререши. Правните изводи на въззивната инстанция са основани на фактите по обвинителния акт и са съответни на материалния закон, поради което не може да се счита, че е допуснато процесуално нарушение. Искането на защитата за извеждане на различни правни изводи, по същество, се свежда до опит делото да бъде решено по общия ред, което е недопустимо, при условие, че то е проведено по диференцирана процедура. Въззивният съд правилно е отказал да преразгледа съвкупността от административни нарушения по ЗДП, част от фактите на обвинителния акт, обхванати от признанието по чл. 371, т. 2 НПК, тъй като, ако би сторил това, би допуснал смесване на процедура по общия ред с диференцирана такава, което е в разрез с нормите на НПК. На следващо място, липсва релевираното съществено процесуално нарушение, допуснато на досъдебната фаза, поради следните съображения: От една страна, възможността за оспорване, предвидена в чл. 351, ал. 2 НПК, се отнася до такива процесуални нарушения, които са допуснати от съда в процеса на допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата и доказателствените средства. В случая, защитата се позовава на невярно цитиране на гласни доказателства, изводими от показания на свидетел, разпитан на досъдебната фаза, което е направено от вещите лица, изготвили Авто-техническата експертиза, откъдето следва, че такова оспорване не попада в обхвата на чл. 351, ал. 2 НПК. От друга страна, настоящето производство е проведено по диференцирана процедура, предполагаща съответствие между признанието на фактите и доказателствата, които го подкрепят. В случая, такова съответствие е налице и затова процедурата по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК е проведена законосъобразно. В този смисъл, некоректният цитат на гласни доказателства от авторите на АТЕ, при наличието на вярно и обосновано заключение, не се отразява на процесуалната стойност на експертизата, а оттам, и на доказателствената обезпеченост на признанието по чл. 371, т. 2 НПК. Ето защо, настоящата инстанция не сподели довода за допуснато съществено процесуално нарушение на досъдебната фаза, откъдето и не намери необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Що се отнася до възражението, касаещо извода на съда за липса на съпричиняване, изводът е верен и се споделя от настоящата инстанция. Пострадалият е навлязъл правомерно на пътното платно и се е намирал на пешеходната пътека, когато е настъпил ударът, в която хипотеза не може да се приеме, че е допуснал нарушение на правилата за движение. С оглед на изложеното, липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, а искането за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на Бургаски апелативен съд не може да бъде уважено. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Кръгът от релевантни факти обуславя съставомерност по чл. чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б”, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1 НК и такава е приетата по делото правна квалификация, откъдето следва, че материалният закон е приложен правилно. ВКС намери, че частично е основателно оплакването на подсъдимия за явна несправедливост на наложеното наказание. Съображенията за това са следните: Вярно е оценена степента на обществена опасност на деянието, която е завишена. Това обстоятелство има определящо място сред съвкупността от обстоятелства по чл. 54 НК и по този начин е съобразено от съда. В същото време, не е отдадено дължимото значение на степента на обществена опасност на дееца, която е ниска и дава основание да се оцени приоритетно при определяне срока на наказанието „лишаване от свобода”. В тази насока, от значение са добрите характеристични данни за подсъдимия, чистото му съдебно минало, проявената критичност към деянието, искреното му съжаление и разкаяние за стореното, намерило израз във влошаване на емоционалното му състояние непосредствено след пътния инцидент. От друга страна, при преценка на поведението му като водач на МПС, извън вниманието на съда е останало обстоятелството, че за продължителния период от време, през който деецът разполага с правоспособност да управлява превозно средство, той е допуснал относително малко на брой нарушения на правилата за движение. Що се отнася до тези, касаещи превишаване на разрешената скорост, те също са малобройни и са голяма давност спрямо момента на инкриминираното деяние: две от тях са извършени през 2010 г, а третото през 2012 г. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че определеното наказание „лишаване от свобода” в размер от шест години, преди редукцията по чл. 58 а, ал. 1 НК, е завишено и като такова не отговаря на критерия за справедливост по чл. 348, ал. 5 НПК. Ето защо, същото следва да бъде сведено до размер от четири години и шест месеца. Това наказание подлежи на редукция при условията на чл. 58 а, ал. 1 НК, тоест, на изтърпяване подлежи наказанието три години „лишаване от свобода”. По отношение начина на изтърпяване, настоящата инстанция споделя съображенията на въззивния съд, че наказанието следва да бъде изтърпяно при първоначален „общ” режим. В тази насока е от значение, че степента на обществена опасност на деянието е значително завишена, което произтича, от една страна, от спецификата на нарушените правила за движение, и от друга страна, от нелепата загуба на човешки живот в юношеска възраст. С оглед на изложеното, налице е необходимост да бъде намерен баланс между целите на генералната превенция и на специалната такава, който би могъл да се постигне, ако наказанието „лишаване от свобода” бъде изтърпяно ефективно. Що се отнася до срока на „лишаването от право да се управлява МПС”, а именно: пет години, той е определен в съответствие с обстоятелствата по чл. 54 НК, поради което не се налага да бъде внасяна корекция в неговия размер. При това положение, настоящата инстанция намери, че е неоснователно оплакването на частното обвинение за това, че наказанието е занижено, откъдето и жалбата на тези страни е неоснователна. По изложените съображения, ВКС намери, че жалбата на подсъдимия е частично основателна и като такава следва да бъде частично уважена, а жалбата на частното обвинение като неоснователна следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение на Бургаски апелативен съд № 130 от 15.11.2018 г , по ВНОХД № 159/18, като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия К. Я. Г. наказание „лишаване от свобода” на ТРИ ГОДИНИ. ОСТАВЯ в СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: