Ключови фрази


12
Р Е Ш Е Н И Е

№ 60224

гр. София, 04.08.2022 г..

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на 06 октомври през две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗОЯ АТАНАСОВА
ЧЛЕНОВЕ:ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ДИМИТЪР ДИМИТРОВ

при секретаря Райна Пенкова, като разгледа докладваното от съдия З.Атанасова гр.д. № 914 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 7472/05.06.2020 г., подадена от ответника Столична община, чрез юрисконсулт Н. Н., срещу решение № 660 от 13.03.2020 г. по в.гр.д.№ 1792/2019 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е отменено решение № 8077 от 21.12.2018 г. по гр.д.№ 1228/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която предявеният от И. П. П. иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 20 000 лева до сумата от 40 000 лева и Столична община е осъдена да заплати на И. П. П. на основание чл.49 ЗЗД вр. с чл.45 ЗЗД допълнително сумата от 20 000 лева, над присъдената със същото решение сума от 20 000 лева, съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от И. П. П. поради злополука, настъпила на 06.01.2016 г. в района на метростанция ,,Надежда”, [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.01.2016 г. до окончателното й изплащане. Въззивното решение е обжалвано и в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд в уважената част на предявения иск от И. П. П. срещу Столична община с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за сумата 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 06.01.2016 г. до окончателното изплащане, както и в частта на присъдените в тежест на жалбоподателя разноски.
Жалбоподателят поддържа основания за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК - нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – не са преценени всички релевантни обстоятелства и не са обсъдени всички относими доказателства, както и доводите на ответника – сега жалбоподател. Поддържа се и необоснованост на обжалваното решение. Искането е да се отмени обжалваното решение и се отхвърли предявения иск или в условията на евентуалност да се определи по-нисък размер на обезщетението за неимуществени вреди.
С определение № 60476/11.06.2021 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване почл.280,ал.1,т.1 ГПК на решение № 660/13.03.2020 г. по в.гр.дело № 1792/2019 г. на Софийски апелативен съд по правния въпрос: следва ли въззивният съд при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди да извърши задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното тълкуване на критериите при прилагане на принципа на справедливостта и да посочи в мотивите онези от тях, които обуславят решаващ извод за значително увеличаване размера на дължимото обезщетение, като посочи механизма на правно-логически разсъждения при заключението, че присъденият от него размер е справедлив.
Касационно обжалване е допуснато по чл.280,ал.1,т.1 ГПК и по правния въпрос: длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички относими обстоятелства по делото, в това число релевирани от страната правонамаляващи възражения – за прекомерност на пълния размер от поисканата сума, за възможно съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД, като в мотивите си посочи кои обуславящи спорното право факти счита за установени и кои счита за недоказани.
Ответникът по касационната жалба И. П. П., чрез адв.Г. Й. в писмен отговор е изразил мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от събраните по делото доказателства, че на 06.01.2016 г. ищецът е претърпял злополука, при която е получил увреждането: счупване на страничния глезен на малкия пищял на левия крак, счупване на задния триъгълник на големия пищял на левия крак, увреда на вътрешната делтоидна връзка на лява глезенна става. Прието е още за установено от заключението на съдебно-медицинската експертиза, че ищецът е търпял болки и страдания за период от около 6 месеца, като през първите 7-8 дни те са били изключително интензивни. Ищецът е претърпял една операция, за наместване на счупените кости с поставяне на плака и винтове, и втора операция за отстраняване на поставените импланти. Приел е, че здравето на ищеца към настоящия момент е напълно възстановено, останали са само оперативни белези, които съставляват трайни козметични загрозяващи снагата дефекти, като ищецът изпитва спорадични болки с неинтензивен характер.
От събраните гласни доказателства – показанията на свидетелката М. Т. въззивният съд е приел за доказано обстоятелството, че процесната злополука е настъпила на тротоара в района на метростанция “Надежда“, след пресичане на уличното платно на пешеходна пътека на [улица]в [населено място], което тротоарно платно е било заснежено, обледенено и необработено с пясък, сол и др. противозаледяващи материали. Съдът е приел за установено, че увредите на ищеца, установени и от заключението на допуснатата и приета СМЕ, са довели до търпени от него значителни неимуществени вреди.
Предвид събраните при първоинстанционното разглеждане на делото доказателства, вкл. и събраните свидетелски показания, и съгл. разпоредбите на ЗДвП и ЗП, ППЗП - чл.3 ал.1 от ЗП, чл. 8, ал.1 от ЗП, чл.19 ал.1 от ЗП, чл.19 ал.2, т.3 от ЗП, чл. 3, ал.1 и ал.2 от ППЗП, чл. 167 от ЗДвП, чл.47 от ППЗП, чл.48 от ППЗП (в редакцията им към датата на процесния деликт), въззивният съд е приел, че служителите, в чиито преки задължения се е включвало поддържането на процесната улица, отговарящо на нормативните изисквания за безопасност при движение по нея, са били служителите на Столична община. Тълкувайки посочените разпоредби съдът е приел, че тротоарът, на който е настъпила процесната злополука е част от общинската пътна мрежа и поддържането на същата, вкл. и досежно снегопочистване, опесъчаване и преодоляване на обледеняването, е задължение на Столична община.
Прието е, че съгласно принципа за справедливо обезщетяване, уреден от нормата на чл.52 от ЗЗД, тежестта на непозволеното увреждане обуславя и решението за присъждане на такова обезщетение, като размерът на обезщетението следва изцяло да отговаря на принципа на справедливостта.
Прието е, че обезщетението на неимуществените вреди представлява известно компенсиране на загубеното, което не може да бъде възстановено, т.к. се отнася до претърпени болки и страдания от ищеца, свързани с преживените от него болки и страдания. Прието е, че основни критерии при определяне на болките и страданията, претърпени от ищеца са интензивността и продължителността на неговото страдание, претърпяното лечение, възрастта на ищеца, възможността за пълно възстановяване на здравето. В случая е прието, че здравето на ищеца е било увредено за период от около 6 месеца, през който период е изпитвал болки и страдания и съществен дискомфорт, ищецът е претърпял две операции, непосредствено след които е изпитвал интензивни болки и страдания за период от около по 7 дни.
Предвид изложеното по-горе въззивният съд е приел, че сумата от 40 000 лв. представлява справедливо, съобразно с критерия на чл.52 ЗЗД, обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Приел е, че този размер на обезщетението е съобразен и със задължителната съдебна практика, вкл. и с ППВС №4/1968г. и с обществено-икономическите условия в страната към периода на настъпване на вредата. Съдът е приел, че до размера на 40 000 лв. искът е основателен и доказан и до този размер следва да бъде уважен. Наведените от жалбоподателя Столична община възражения досежно размера на обезщетението са счетени за неоснователни, предвид изложеното по-горе. Искането на Столична община да бъде присъдено обезщетение в “символичен размер“ е намерено за несъстоятелно, доколкото такъв критерий не е въведен нито нормативно, нито със задължителната или константната съдебна практика.
По правните въпроси:
По първия правен въпрос:
С ППВС № 4/1968 г., т.ІІ, е прието, че размерът на обезщетенията за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост и че понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. От значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
В същата насока е и становището на състав на ВКС, дадено в решение № 213 от 19.11.2019 г. по гр.д.№ 714/2019 г. на ВКС, ІІІ г.о. по чл.290, на което се позовава касатора. В решението на ВКС е възприета задължителната практика на ВС, изразена в ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по чл.290 ГПК, според която при определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които ги обуславят. В мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането. Техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка и обезщетението за тях се определя от съда по вътрешно убеждение. Многократно в практиката на ВКС е посочвано, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, не е абстрактно понятие, а се базира винаги на конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В тази връзка съдът е длъжен да съобрази характера и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последиците в настоящ и бъдещ план, продължителността и степента на интензитета, възрастта на увредения, обществено и социално положение, обществено-икономическите условия към датата на увреждането и др. Обезщетението за неимуществени вреди трябва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на неоснователно обогатяване. В мотивите към решенията си съдилищата са длъжни да посочат както релевантните за случая обстоятелства, така и значението им за присъдения размер обезщетение, след като се анализират събраните по делото доказателства и се обсъдят всички правнорелевантни доводи и възражения на страните.
По втория правен въпрос:
С решение № 94/28.03.2014 г. по гр.дело № 2623/2013 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, обективирана в решения на състави по чл.290 ГПК, според която изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон - чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС – с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. С т. 19 от приетото по-късно, ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС по категоричен начин е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 г. Предвидената в чл. 272 от ГПК, процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 от ГПК за мотивиране на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 272 от ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство - чл. 269 от ГПК, както и на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 от ГПК, задължаващи въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението; т.е. - и при действието на ГПК от 2007 г., наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. Възприета е и практика на ВКС, изразена в решение № 194/18.06.2013 г. по гр. дело № 1100/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, според която правните изводи на съда (включително тези относно преюдициалните за спора въпроси), съдържащи се в мотивите към съдебното решение, не могат да са декларативни, а следва да са мотивирани и обосновани. Те следва да са основани върху приетите за установени от съда, релевантни за спора обстоятелства по делото, които следва да бъдат подведени под хипотезиса на приложимите материалноправни норми (чл. 235, ал. 2 от ГПК). За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т.е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани. Съгласно разпоредбата на чл. 272 от ГПК, когато намери първоинстанционното решение за правилно и го потвърди, въззивният съд може да не преповтаря в мотивите към въззивното решение, приетото за установено и правните изводи на първоинстанционния съд, а може да препрати към тези мотиви на първоинстанционното решение, като същевременно следва да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, но не като контролно-отменителна инстанция, а в качеството си на такава по съществото на спора, т.е. – чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи.
С цитираното решение съставът на ВКС се е позовал и на разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло посочената практика на ВС по поставените правни въпроси.
По основателността на касационната жалба:
Като взема предвид разрешението на правните въпроси и събраните по делото доказателства съдът намира, че въззивното решение е валидно, допустимо и като краен резултат отчасти неправилно. Обжалваното решение е постановено при нарушение на чл.52 ЗЗД. Оплакванията в касационната жалба в тази насока са основателни. В противоречие с отговорите на правните въпроси съдът не е съобразил всички установени обстоятелства, от значение за обема на претърпените неимуществени вреди и от там за размера на обезщетението за тези вреди - тежестта на увреждането, липсата на трайни последици за пострадалия, формираната съдебна практика при аналогични случаи, не е преценил значението им за присъдения размер на обезщетение и не е изложил мотиви в тази насока. Не са изложени ясни и убедителни мотиви и за завишаване размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, спрямо определения размер от първоинстанционния съд.
От събраните по делото доказателства – показанията на свидетелите В. В. В. и М. Т. Т. – очевидци се установява, че на 06.01.2016 г. около 08.00 часа сутринта ищецът се подхлъзнал и паднал върху непочистен и заледен тротоар, че мястото на злополуката е в [населено място], ъгъла между [улица]и [улица]от страната на първа част, изхода на пешеходната пътека, пътя към подлеза за метростанцията. Мястото, където паднал ищецът – пространство от около 5-7 метра било лед. Времето било студено и валял дъжд. Ищецът лежал на мястото, където бил паднал и не можел да стане. Свидетелят В. направил опит да го изправи, за да може да го заведе някъде, където не вали, но било толкова хлъзгаво, че нямал никаква опора, за да го вдигне. По същото време покрай мястото на злополуката минала свидетелката Т. и уведомила на тел.112 за инцидента.
От показанията на свидетелката Ц. В. Ц.-П. – съпруга на ищеца се установява, че същата била уведомена за инцидента със съпруга и по телефона от него, когато той вече бил постъпил във военна болница. Свидетелката видяла съпруга си в късния следобед, когато операцията, била вече преминала. Кракът му бил доста отекъл, имал червеникаво-син цвят, не можел да се изправя, имал оставена подлога до него. Ищецът престоял в болница една седмица, през който период не можел да се обслужва сам и се нуждаел от чужда помощ. Кракът го болял постоянно. Не можел сам да се преоблече, нито да отиде до тоалетната, бил на системи и му давали обезболяващи медикаменти. След изписване от болницата ищецът престоял в къщи около 3-4 месеца, като през първите две седмици бил обслужван изцяло от съпругата си, тъй като не можел да става, не можел да се преоблича. Съпругата му го къпела, обличала. След около месец постъпил във ВМА в Отделение за физиотерапия, където престоял около една седмица. През този период имал нужда от чужда помощ, тъй като бил все още с патерици и не можел да се движи. Влизането в болница се наложило, тъй като кракът продължавал да го боли, бил все още подут и с оток. Провеждал рехабилитации до края на месец март, началото на месец април. След около година и половина извадили пироните, съответната планка, която е вградена в крака, след което около седмица-две стоял в къщи. През този период имал силни болки, използвал отново патерици. Към настоящия момент от време на време има оплаквания, когато е много горещо или много студено, рядко, но се налага да пие пак обезболяващи. Останал голям белег, което притеснява ищеца, особено през лятото, когато трябва да е с по-отворени дрехи, или на морето. Според показанията на свидетелката преди инцидента ищецът спортувал активно. Ходел на волейбол, след което спрял да спортува за доста дълъг период от време.От скоро започнал да ходи полека-лека на тренировки от време на време, но вече на изпълнявал същата позиция, на която бил.
От показанията на свидетеля М. Н. Л. се установява, че бил съотборник с ищеца И. П. в Аматьорската лица на Българската федерация по волейбол. И. бил либеро и бил единствен на тази позиция. Инцидентът с И. станал по време на средата на сезона на волейбола, който продължава 7-8 месеца. Възстановителния период на ищеца се проточил около шест месеца и поради отсъствието му отборът се разпаднал.
От заключението на вещото лице по назначената от първоинстанционния съд съдебно медицинска експертиза се установява, че вследствие на процесния инцивент и в пряка причинна връзка с него ищецът получил увреждането: счуване на страничния глезен на малкия пищял, счупване на задния триъгълник на големия пищял на левия крак, увреда на вътрешната делтоидна връзка на лява глезенна става. Възстановителният период при ищеца е общо 156 дни, включващ болнично лечение и домашно-амбулаторно лечение. Ищецът е търпял болки и страдания с голям интензитет през първите 7-8 дни след травмата, които след това са намалявали и са били с променлив характер в рамките на около 4-5 месеца. След втората операция болките също са били с голям интензитет за срок от 4-5 дни, след което са намалявали. По време на болничното лечение на 07.01.2016 г. е извършен кръвно наместване и метална фиксация с плака и винтове, зашиване на вътрешната делтоидна връзка на глезена. На 15.06.2017 г. е извършена отново операция - изваждане на металните импланти. Ищецът се е възстановил, като са останали 2 оперативни белега – от вътрешната страна надлъжно разположен над вътрешния глезен и надолу с дължима 5 см и втори, също надлъжно разположен – над страничния глезен с дължина 9-10 см. Има някои субективни оплаквания, които не оказват влияние върху функцията на глезена.
Като взема предвид така установената фактическа обстановка съдът намира за установено от правна страна следното:
Предявеният иск от ищеца И. П. П. срещу ответника Столична община е с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД за осъждането на ответника да му заплати сумата 40 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 06.01.2016 г. до окончателното изплащане.
Съгласно чл.45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Според чл.49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. За да се ангажира гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата за заплащане на обезщетение за вреди, причинени от лицата, на които работата е била възложена следва да се установи наличието на противоправно поведение – действие или бездействие на извършващите възложената работа при или по повод изпълнението й, претърпени вреди, вина и причинна връзка между това поведение и настъпилите вреди, като вината се предполага до доказване на противното.
Легално определение на понятието път е дадено в Закона за пътищата. Съгласно разпоредбите на пар.1,т.1 от ДР на Закона за пътищата "Път" е ивицата от земната повърхност, която е специално пригодена за движение на превозни средства и пешеходци и отговаря на определени технически изисквания. Съгласно т. 2-ра на пар.1 "Земно платно" е част от повърхността в обхвата на пътя, върху която са разположени: платното (платната) за движение; разделителните ивици; банкетите; тротоарите; разделителните и направляващите острови; зелените площи; крайпътните отводнителни и предпазни окопи; откосите; бермите и другите конструктивни елементи на пътя.
Определение на понятието път се съдържа и в пар. 6, т. 1 от Закона за движение по пътищата. Съгласно пар.1,т.1 от ЗДвП "Път" е всяка земна площ или съоръжение, предназначени или обикновено използвани за движение на пътни превозни средства или на пешеходци. Към пътищата се приравняват и улиците. Според пар.6,т.6 ЗДвП "Тротоар" е изградена, оградена или очертана с пътна маркировка надлъжна част от пътя, ограничаваща платното за движение и предназначена само за движение на пешеходци. Като взема предвид дадените определения от законодателя на понятието път по Закона за пътищата и по Закона за движение по пътищата и понятието тротоар по ЗДвП се налага извод, че тротоара е част от пътя.
Съгласно чл.31 от Закона за пътищата, както и чл.48,т.2,б.”а” от Правилника за приложение на закона за пътищата - ППЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините.
В настоящият случай от събраните по делото доказателства се установи, че процесната злополука е станала на тротоар, предназначен за придвижване на пешеходците по [улица]в [населено място]. Този тротоар е част от общинската пътна мрежа на [населено място] – т.е. собственост е на ответника [община]. Задължение за поддържането на тротоара е на ответника, включително снегопочистване, опесъчаване и премахване на заледени участъци, чрез свои служители или чрез наети фирми. От показанията на разпитаните свидетели се установи, че в момента на инцидента участъкът от тротоара, където е паднал ищеца е бил заледен, не е бил почистен, съответно обработен със сол или други противозаледяващи материали. Следователно установено е противоправно бездействие от страна на служители на ответника, изразяващо се в неизвършване на необходимите действия за поддържане на процесния тротоар, който е част от общинската пътна мрежа в безопасно за гражданите състояние – в случая не е почистен леда от тротоара.
Установи се също, че ищецът е вървял по заледения тротоар в района на метростанция „Надежда”, паднал е и е получил увреждането – счупване на страничния глезен на малкия пищял, счупване на задния триъгълник на големия пищял на левия крак, увреда на вътрешната делтоидна връзка на лява глезенна става, в резултат на което е претърпял неимуществени вреди.
При тези съображения съдът намира, че са установени елементите от фактическия състав на чл.49 ЗЗД за ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника Столична община, поради извършено виновно и противоправно бездействие от служители на същия, на които е възложено поддържането - почистването, включително и на леда на процесния тротоар. Установено е наличието на претърпени неимуществени вреди от ищеца и причинна връзка между противоправното бездействие и вредите.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя за съпричиняване на вредите от ищеца. Доводът, че ищецът се е придвижвал по заледен участък и е следвало да се съобрази с това обстоятелство е формулиран общо, като не са изложени конкретни аргументи. Този довод не е подкрепен с доказателства. Не са представени доказателства от ответника, от които да се изведе извод, че ищецът е допринесъл за увреждането със свои действия по време на злополуката.
Въззивният съд правилно е приел, че в случая са установени предпоставките за ангажиране отговорността на [община] на основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД. Правилно е приел за установен вида и характера на увреждането на ищеца.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът неправилно е приложил разпоредбата на чл.52 ЗЗД, последица от което е незаконосъобразния извод, че сумата от 40 000 лв. представлява справедливо обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Доводите на жалбоподателя в касационната жалба за нарушение на материалния закон – чл.52 ЗЗД са основателни. В обжалваното решение съдът е взел предвид интензивността и продължителността на страданието на ищеца, претърпяното лечение – извършени са две операции, възрастта на ищеца, възможността за пълно възстановяване и обществено- икономическите условия в страната. Въззивният съд е длъжен не само да посочи конкретно установените обстоятелства, но и да прецени значението им за определения размер обезщетение за неимуществени вреди, изхождайки от понятието справедливост. В решението не са изложени мотиви, с които да се обоснове какво налага съдът да приеме завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди от 40 000 лв., спрямо определения размер от първоинстанционния съд.
В трайната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД се приема, че справедливостта не е абстрактно понятие. Тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, като характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално положение, обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на увреждането, както и съдебната практика по аналогични случаи.
Като взема предвид изложеното и отговорите на правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване съдът приема, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е необосновано завишен. Въззивният съд е съобразил видът на увреждането, извършените две операции, неудобствата и затрудненията на ищеца да се обслужва сам. Не е преценена тежестта на увреждането, както и не е преценена липсата на трайни последици от същото. По делото е установено, както се посочи по-горе от заключението на вещото лице по назначената СМЕ, че към момента на изготвяне на заключението ищецът се е възстановил, като са останали два оперативни белега и има някои субективни оплаквания, които не оказват влияние върху функцията на пострадалия глезен – т.е. липсват трайни последици от увреждането, които да обуславят претърпени болки и страдания над обичайните. Периода на възстановяване – 156 дни е обичаен за този вид увреждания и за възрастта на ищеца. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобрази възрастта на ищеца – към 06.01.2016 г. същият е на 27 години, както и обществено икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на злополуката и съдебната практика по аналогични случаи. С оглед на посоченото съдът преценява, че справедлив размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди е 20 000 лв. В този размер предявеният иск е основателен и следва да се уважи, заедно със законната лихва от деня на деликта до окончателното изплащане.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че въззивното решение следва да се отмени в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД над сумата 20 000 лв. до 40 000 лв. Вместо отменената част предявеният иск следва да се отхвърли над сумата 20 000 лв. до сумата 40 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 06.01.2016 г. до окончателното изплащане. Въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която са присъдени в тежест на ответника разноски. В останалата обжалвана част въззивното решение следва да се остави в сила.
С оглед изхода на спора в полза на жалбоподателя следва да се присъди сумата 565 лв. разноски по делото за касационната инстанция, включваща държавна такса и юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част на иска. В полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 865 лв. разноски по делото за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, съобразно уважената част на иска.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

Отменя въззивно решение № 660/13.03.2020 г. по гр.дело № 1792/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 8077/21.12.2018 г. по гр.дело № 1228/2018 г. на Софийски градски съд в частта, с която предявения от И. П. П. иск срещу Столична община с правно основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата от 20 000 лв.до сумата от 40 000 лв. и вместо отменената част е осъдена Столична община, [населено място] да заплати на И. П. П., ЕГН [ЕГН] на основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД сумата от 20 000 лв. над присъдената със същото решение сума от 20 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от И. П. П. поради злополука, настъпила на 06.01.2016 г. в района на метростанция „Надежда”, [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума от 06.01.2016 г. до окончателното изплащане.
Отменя въззивно решение № 660/13.03.2020 г. по гр.дело № 1792/2019 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която на основание чл.78,ал.6 ГПК е осъдена Столична община да заплати по сметка на СГС сумата от 800 лв. държавна такса, в полза на Софийски апелативен съд да заплати сумата 400 лв. държавна такса, в полза на адв. Г. Й. да заплати сумата 1130 лв. адвокатски хонорар за въззивната инстанция, както и в частта на същото въззивно решение, с което е отменено определение № 4628/21.02.2019 г. по гр.дело № 1228/2018 г. на Софийски градски съд и е осъдена Столична община да заплати на адв. М. Д. още 865 лв. адвокатски хонорар за първата инстанция на основание чл.38,ал.2 ЗА, вр.чл.78,ал.1 ГПК.
Вместо отменената част постановява
Отхвърля предявения иск от И. П. П., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] срещу Столична община, [населено място], [улица], № 33, за осъждане на Столична община да заплати на И. П. П. на основание чл.49,вр.чл.45 ЗЗД над сумата 20 000 лв. до 40 000 лв. обезщетение за претърпени неимуществени вреди, поради злополука, настъпила на 06.01.2016 г. в [населено място], ведно със законната лихва от 06.01.2016 г. до окончателното изплащане.
Оставя в сила въззивно решение № 660/13.03.2020 г. по гр.дело № 1792/2019 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част.
Осъжда И. П. П., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на Столична община, [населено място], [улица], № 33 сумата 565 лв. разноски по делото за касационната инстанция, включваща държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Осъжда Столична община, [населено място], [улица], № 33 да заплати на И. П. П., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 865 лв. разноски по делото за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: