Р Е Ш Е Н И Е № 74 гр. София, 27 юни 2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на шестнадесети февруари две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА Ч. ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Н. Цекова в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдия Чочева наказателно дело № 704 по описа за 2010 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на защитника на осъдената В. С. А. за възобновяване на ВНОХД № 895/2010 г. на Пловдивския окръжен съд и отмяна на постановеното по него въззивно решение № 144/25.05.2010 г., с което е била потвърдена присъда № 667/08.12.2009 г. по НОХД № 996/08 г. на Пловдивския районен съд. С тази присъда Пловдивският районен съд е признал подсъдимата В. С. А. за виновна в извършването на две престъпления в реална съвкупност, както следва: - за това, че в началото на м. март 2006 г., в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, е възбудила и до края на м. август 2007 г. е поддържала заблуждение у Р. П. И. и с това му е причинила имотна вреда в големи размери - 15 160 лв., поради което и на основание чл. 210 ал. 1, т. 5, вр. чл. 209 ал. 1, вр. чл. 54 от НК й е наложил наказание 2 години лишаване от свобода. - за това, че на 09.03.2006 г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление, е съставила 2 бр. неистински официални документи (удостоверения № 91/09.03.2006 г. и № 92/09.03.2006 г. от името на управителя на [фирма]), с цел да бъдат използвани пред Банка ДСК, поради което и я е осъдил на 1 година лишаване от свобода. На основание чл. 23 ал. 1 от НК е наложил на подсъдимата общо наказание в размер на 2 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 4 години. Осъдил е същата да заплати и разноските по делото. Със същата присъда подсъдимата А. е оправдана по обвинението за извършено престъпление по чл. 210 ал. 1, т. 5, вр. чл. 209 ал. 1 от НК по отношение на Е. З. К., както и по квалификацията за продължавано престъпление и причинена обща вреда в размер на 18 660 лв. С въззивното решение Пловдивският окръжен съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда В искането на подсъдимата, поддържано в с. з. пред ВКС от упълномощения й защитник – адв. Д., както и в писмени бележки, се изтъкват доводи за наличие на основанията за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1-3 от НПК. Оспорва се правилното изясняване на обстоятелствата, свързани със субективната съставомерност на деянието по чл. 210, вр. чл. 209 от НК, което по същество е довело и до неправилно осъждане. На тази основа се претендира отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане на Пловдивския окръжен съд или оправдаване. Алтернативно се излагат съображения за прилагане на чл. 55 от НК и намаляване на наказанието. Прокурорът от ВКП намира искането за възобновяване за неоснователно. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното: Искането за възобновяване е допустимо, тъй като се вмества в в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. При разглеждането му по същество ВКС констатира, че то е ОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения: Фактическите заключения за съществените моменти, относими към съставомерността на деянието чл. 210 ал. 1, т. 5, вр. чл. 209 ал. 1 от НК и особено за субективната му страна, са били изградени в нарушение на правилата по чл. 13 и 14 от НПК, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд. За да приеме, че подсъдимата е извършила инкриминираното й престъпление (възбудила заблуждение у св. Р. И. в началото на м. март 2006 г. и е поддържала същото до края на м. август 2007 г., като е сторила това с цел да набави за себе си имотна облага, причинявайки му имотна вреда в размер на 15 160 лв.), окръжният съд, споделяйки изводите на районния, е поставил основен акцент върху неистинност на твърденията й, че предназначението на тегления от името на И. банков кредит, респ. получените от него парични средства в размер на 15 160 лв., са за нуждите на [фирма] с оглед тежкото му финансово състояние и че те действително са използвани за подобряването му чрез внасяне в касата с надлежни счетоводни документи, както и върху данни, че тя лично не е имала възможност да погасява вноските по кредита, което всъщност е правила до края на 2006 г. със средства на дружеството. На тази основа е заключил, че тя изначално не е имала намерение да изпълнява поетия ангажимент, респ. е искала да свои парите за себе си, а обстоятелството, че е извършвала частични плащания по кредита всъщност само представлява поддържане на вече създадената невярна престава у св. И., че ще върши това. ВКС е имал множество поводи да изтъкне, че договорните отношения могат да бъдат използвани като способ за измама, тъй като деецът поначало няма намерение да изпълнява задълженията си по тях. Изначалната липса на такова намерение обаче е необходимо да съществува към момента на договарянето, а не за него да се съди единствено с оглед последващото пълно или частично неизпълнение, най-малкото поради това, че прекия умисъл и користната цел като аспекти на субективната страна на престъплението измама следва да са налични към този момент. Затова е необходима комплексна оценка на всички обстоятелства, обусловили възникването на облигационната връзка и конкретно съгласието на съконтрахента, както и на причините, поради които се е стигнало до неизпълнение. В конкретния случай окръжният съд е отдал приоритетно значение на неверността на заявленията на подсъдимата пред св. И., че парите са били нужни за укрепване на финансовото състояние на фирмата, управлявана от св. Т., където той е работил като мебелист. Това обаче съвсем не е било единственото условие за съгласието на св. И. първо да сключи договора за кредит и след това да й предостави част от сумата в размер на 15 160 лв. Облигационните им взаимоотношения са били свързани и с желание на св. И. да се рефинансира стар негов кредит, което е било направено, но най-важно и което окръжният съд напълно е игнорирал – с обещанието на А., че плащането на вноските ще бъде извършвано от дружеството или лично от нея. С други думи, от решаващо значение за сключване на договора се явява не само съображението да се подпомогне фирмата, но и това, че вноските ще се плащат от дружеството или лично от нея. Съдът е избягнал отговора на въпроса дали св. Р. И. е бил заблуден относно този факт, при положение, че по делото са съществували данни А. изцяло да се е занимавала с финансите на дружеството и дори да е действала като фактически съдружник на св. Т., който освен всичко друго е признал, че й дължи сума, надхвърляща 120 000 лв., с които тя е подпомагала дейността на фирмата му в периода 2003 – 2007 г., докато са живеели съвместно. Вместо това, което има значение за изводите за субективната страна, окръжният съд, следвайки районния, е изместил центъра на доказване по предявеното обвинение, изследвайки дали паричната сума, получена от И., е била счетоводно заприходена с надлежни документи, както и нещо повече – дали признатото от св. Т. вземане в полза на подсъдимата по търговско дело за несъстоятелност е било доказано с документи. Събирането на доказателства в тази посока не е било ненужно, но това е без особено значение за извода дали действително А. е въвела И. в заблуждение, че тя лично или дружеството ще изплаща вноските по кредита му, за да се счита, че тя изначално не е имала намерение да изпълнява поетото обещание. От значение е дали тя е могла да прави това с оглед изпълняваната дейност или лично и дали действително го е правила. Както се разбира от мотивите тя е извършвала такива плащания, макар да не става ясно до кога и кои са доказателствата, на основата на които са правени изводи по този въпрос. Съществува противоречие между отразеното от първата инстанция – до м. август 2007 г. (вж. л. 856 от НОХД № 996/08 г.) и посоченото от въззивната – до края на 2006 г. (на л. 21 от ВНОХД № 895/2010 г.), като се има предвид, че нови фактически положения не личи да са установявани, а обратно подкрепени са изложените от районния съд. Оттук насетне, все с оглед изясняване на съществения въпрос за намерението й към момента сключване на договора с И., незадълбочено са изследвани причините за спиране на плащанията и последващото й поведение. Те също служат за ориентация за съществуването или липсата на намерение за изпълнение на договора и респ. за изграждане на преценката дали същият е използван като способ за измама с оглед преследване на користна цел. В тази връзка отново се наблюдава противоречие между мотивите на първата и въззивната инстанция без да има данни за установени нови фактически положения. Така, първостепенният съд е приел, че данните за влошено здравословно състояние на подсъдимата към 21.03.2007 г. (когато тя все още е плащала) не са оправдавали неизпълнение, а и впоследствие не е имало обективни пречки тя да продължи да погясява кредита на И., ако е искала. Същевременно въззивният съд е счел, че тя изначално е била в обективна невъзможност лично да плаща, защото всъщност е разчитала на средствата на [фирма] (макар по-напред в мотивите да е отразена констатация за знанието на св. И., че кредитът ще се плаща било то лично от нея или от дружеството), а и е имала други задължения, за покриването на които доходите й са били недостатъчни. В крайна сметка, от изложеното не става ясно дали спирането на плащанията по кредита на св. И. е станало в резултат на финансовите затруднения на А. (което да има връзка както с прекъсване на отношенията й със св. Т., за чиято фирмена дейност тя е харчила средства, които той впоследствие е признал, че й дължи, макар и по търговското дело за несъстоятелност и които данни неоснователно са били игнорирани) или поради нежеланието й да върши това, макар да е разполагала със средства. Изясняването на причините, служещи за оправдаване на последващо неизпълнение на договорно задължение, винаги имат значение за преценката дали деецът е имал или не изначално намерение да не изпълнява поетото обещание, заблуждавайки пострадалия или поддържайки вече създаденото у него заблуждение с цел да набави за себе си облага. В конкретния случай причините за неизпълнение не са анализирани в тяхната пълнота и многообразие с оглед спецификата на взаимоотношенията между А. и св. Т., нито са били съпоставени с посочените в мотивите данни, че и след спиране на вноските по кредита на св. И. подсъдимата не е оспорвала задължението си към него и дори е поела личен ангажимент пред Банката – кредитор, че ще го погасява съобразно Протокол от 03.01.2008 г. Извън изложеното дотук, но все в тази връзка, прави впечатление и явната непоследователността в съдебните разсъждения по двете обвинения за измама, касаещи договорните отношения със св. И. от една страна, за което подсъдимата е осъдена и от друга със св. К., за което пък е била оправдана. Всъщност, оказва се, че основната разлика между двата случая е погасяване на кредита на К. и частичното изпълнение по договора със св. И.. Очевидно е при това положение, че не е бил разрешен в съгласие с изискванията по чл. 13 и 14 от НПК най-важният въпрос от значение за обективната и субективна съставомерност на деянието по чл. 210, вр. чл. 209 от НК, а именно дали към момента на установяване на облигационната връзка между св. И. и А. тя не е имала намерение да изпълнява постигнатата договорка, най-съществената част от която е да погасява вноските по неговия кредит. В този аспект следва да се подчертае, че не всяко неспазено обещание или отклонение от поетите задължения по един договор или дори неверност на направени заявления с оглед сключването му може да служи за ангажиране на наказателна отговорност за измама, а само онова, без което същият в никакъв случай не би бил сключен и не би се стигнало до имотно увреждане. С оглед конкретиката по настоящия случай определящият фактор, мотивирал св. И. да кандидатства за кредит и предаде част от получената сума на А. не личи да е соченото от нея предназначение на сумата за финансовото подпомагане на дружеството, за което св. Т. чувствал неудобство лично да ангажира своите служители, макар това да не е съвсем ирелевантно, а уговорката, че тя лично или дружеството ще го изплащат. Именно поради спиране на вноските се е стигнало да предсрочна изискуемост на банковия заем и претендиране на конкретна сума от кредитополучателя, с част от която той вече се е разпоредил. От мотивите обаче също не е съвсем ясно по какви точно причини, имотната вреда е приета в размер на 15 160 лв. или колкото И. е предал на А. след изтегляне на кредита и как това се съотнася към момента на довършване на деянието, доколкото в обвинителния акт е посочен периода м. март 2006 – м. август 2007 г., в който е предприемано частично изпълнение. Всичко това обуславя наличие на основанието за възобновяване по чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК относно осъждането на подсъдимата В. А. по обвинението по чл. 210 ал. 1, т. 5, вр. чл. 209 ал. 1 от НК и приложението на чл. 23 ал. 1 от НК. За поправяне на констатираните нарушения се налага в съгласие с чл. 425 ал. 1, т. 1 от НПК производството по въззивното дело да бъде възобновено в тази част и постановеното по него решение да бъде отменено, като делото се върне на Пловдивския окръжен съд за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание. При новото разглеждане съдът следва да изпълни задълженията си за цялостна и пълна оценка на обстоятелствата, имащи значение за правилното установяване и разрешаване на въпросите за обективната и субективна съставомерност на деянието. Липсват доводи и съображения за възобновяване на делото в частта относно осъждането на подсъдимата за престъпление чл. 308 от НК, поради което и ВКС не намира за нужно да излага мотиви. Предвид изложеното и на основание чл. 425 ал. 1, т. 1, вр. чл. 348 ал. 1, т. 2 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 895/2010 г. на Пловдивския окръжен съд, като ОТМЕНЯВА постановеното по него въззивно решение № 144/25.05.2010 г., с което е била потвърдена присъда № 667/08.12.2009 г. по НОХД № 996/2008 г. на Пловдивския районен съд В ЧАСТТА относно осъждането на подсъдимата В. С. А. по обвинението по чл. 210 ал. 1, т. 5, вр. чл. 209 ал. 1 от НК и приложението на чл. 23 ал. 1 от НК и ВРЪЩА делото на Пловдивския окръжен съд за ново разглеждане от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.