О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 569 София, 02.09.2014 година Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 13.05.2014 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ при секретар и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА ч.т.дело № 480 /2014 година за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на Х. Б. Ц. от [населено място], чрез пълномощника му адв. Д.Т., против въззивното определение на Бургаския апелативен съд № 319 от 30. 09. 2013 год, по ч.т.д.№ 290/2013 год., с което е потвърдено определението на Бургаския окръжен съд № 713 от 21.06.2013 год., по т.д.№ 12/2011 год. за прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на предявения иск с правно основание чл.29 ЗТР. С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното определение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила. Позовавйки се на правните последици на съдебното решение при успешно проведен иск по чл.29 ЗТР частният касатор възразява срещу извода на въззивния съд за липса на правен интерес от предявяване на същия, като поддържа, че съгласно трайно установената съдебна практика, дори и евентуалният интерес е достатъчен, за да бъде разгледан иска по същество. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, към които чл.274, ал.3 ГПК препраща, частният жалбоподател се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. По отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право, а именно: „ Необходимо ли е ищецът по иск с правно основание чл.29 ЗТР / и други искове по ТЗ - чл.71 и чл.74, след като твърди, че актът на разпореждане с неговите права в дружеството е нищожен, да установи предварително с влязло в сила решение нищожността на сделката, или може да иска установяване на тази нищожност инцидентно в процеса? Отразява ли се липсата на влязло в сила решение по чл.26 ЗЗД на правния интерес от водене на посочените искове или нищожността следва да се установи в хода на делото?”, поддържа че е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС, а считаният от него за обуславящ крайния правен резултат по делото процесуалноправен въпрос - „Следва ли при наличие на висящо производството по чл.71 ТЗ за защита правото на членство на ищеца, съдът, съобразявайки се със същото и да постанови спиране на предявения иск по чл.29 ЗТР, или следва да прекрати производството по делото, бе за изчака постановяване на съдебен акт по преюдициалния за този иск, въпрос?”, се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС са посочени: ППВС № 7/73 год. и постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 67 от 19.06.2009 год., по т.д.№ 634/ 2008 год. на ІІ т.о.; № 136 от 02.07.2010 год., по т.д.№ 581/2010 год. на ІІ т.о.; № 87 от 02.08.2013 год., по т.д.№ 68/2013 год. на І т.о. и № 411 от 22.07.2009 год., по гр.д.№ 1856/2008 год. на ІІ т.о.. Ответникът по частната касационна жалба не е заявил становище в законоустановения срок. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира: Частната касационна жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, от категорията определения посочени в чл.274, ал.3, т.1 ГПК, поради което е процесуално допустима. Основателно е искането за допускане на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното определение, с което е прекратено производството по т.д.№12/2011 год.,образувано по предявения от Х. Б. Ц. срещу [фирма] иск с правно основание чл.29, ал.1 ЗТР, във вр. с чл. 30 ЗТР за признаване за установено несъществуването на вписани по партидата на ответника обстоятелства, а именно: прехвърляне на всички притежавани от [фирма], дружествени дялове от капитала на същия на „А. Ш. Л.”, със седалище в Република С. , както и на извършена от това дружество непарична вноска от страна на едноличния собственик на капитала му - [фирма], решаващият състав на Бургаския апелативен съд е споделил изцяло извода на първостепенния съд за отсъствие на правен интерес за ищеца от така предявената искове претенция, поради непритежаване качество на акционер към датата на исковата молба. Приел е, че доколкото правният интерес за страната никога не може да произтича от вероятната основателност на предявения иск, то обосноваването на конкретния правен интерес на ищеца Ц. с твърдението му, че към релевантния за спора момент не е загубил качеството си на акционер в [фирма], поради заявената с исковата молба нищожност на джирото, с което е прехвърлил правото си на собственик да получи записаните във временното удостоверение акции, след тяхното издаване на трето лице е правно ирелевантно за доказване на същия, при липса на влязъл в сила положителен съдебен акт в тази насока. Допълнително са изложени и съображения, че за надлежната процесуална легитимация на ищеца по иска, основан на чл.29, ал.1 ЗТР, качеството му на акционер в АД, извършило нарушаващо, според изложеното в исковата молба, имуществените му интереси апортиране на собствен недвижим имот в [фирма] , което обуславя и правния му интерес да установи несъществуване на така вписаните обстоятелства, следва да е предварително установено, а не да подлежи на доказване в хода на самия процес, каквато процесуална възможност отсъства. Съобразени гореизложените решаващи мотиви на въззивния съд дават основание да се приеме, че първият от поставените процесуалноправни въпроси е релевантен за крайния изход на делото, поради което попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта и надлежното предявяване на установителния иск по чл. 29, ал.1 ЗТР и обстоятелството, че в случая Бургаският апелативен съд е обосновал извода си за неговата недопустимост с липса на правен интерес за ищеца, настоящ частен жалбоподател, поради отсъствие на активна материалноправна легитимация, обусловена от непритежаване на качеството на акционер е достатъчно, за да се приеме, че въведеното общо изискване за достъп до касационно обжалване е налице. Основателно е и позоваването на поддържаното по отношение на същия селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. С приложените с частната касационна жалба решения на ВКС: № 136 от 02. 07. 2010 год., по т.д.№ 581/2009 год. на ІІ т.о. и № 87 от 02. 08. 2013 год., по т.д.№ 68/2012 год. на І т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и са единствено относими, е прието за допустимо обективното съединяване на искове по чл.26 ЗЗД и чл.431, ал.2 ГПК/ отм./, чийто аналог е чл.29, ал.1 ЗТР. Следователно възприетото от Бургаския апелативен съд разрешение, според което при предявен иск по чл.29, ал.1 ЗТР ищецът не разполага с процесуална възможност да релевира нито възражения за нищожност на джирото, за да докаже качеството си на акционер, с оглед обусловения от същото правен интерес да установи несъществуване на конкретните вписани обстоятелства, нито да предяви в обективно съединяване иск по чл.26, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на прехвърлителната сделка с ценна книга се явява в отклонение от цитираната задължителна практика и не следва да бъде споделено. С оглед гореизложеното обжалваното въззивно определение следва да бъде отменено и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на спора. Отделен в тази вр.остава въпросът за процесуалния ред, по който решаващият съд може да процедира при наличие на неяснота в заявените искови претенции и след множеството дадени указания на ищеца за отстраняване нередовността на исковата му молба, който е различен от предприетия с обжалвания съдебен акт. Що се касае до втория процесуалноправен въпрос, то по отношение на същия не е осъществената общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК - да е обуславящ за изхода на делото. По него въззивният съд въобще не се е произнасял, вкл. предвид осъществените във въззивното производство процесуални действия, а при отсъствие на общата главна предпоставка за достъп да касация касационната инстанция, съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не дължи произнасяне по основателността на конкретното въведено селективно основание, което в случая е останало и неаргументирано. Само за прецизност на изложеното следва да се посочи, че съгласно задължителните разяснения в т.3 на ТР № 2/2002 год. на ОСГК на ВКС, на които частният жалбоподател се позовава, съединяването на исковете по чл.74 ТЗ и чл.71 ТЗ с иск за установяване на пороци при вписването е допустимо, но при условията на евентуалност на двата иска по ТЗ. Следователно зависимост и обусловеност в произнасянето на съда по иска с правно основание чл.29, ал.1 ЗТР от произнасянето и резултата по иска, основан на чл.71 ТЗ липсва, поради което и при разделяне на исковете хипотезата на императивната процесуална норма на чл.229, ал.4 ГПК не би била налице. Водим от горните съображения, настоящият състав на второ отделение на ВКС, на осн. чл.278, ал.1 ГПК О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение на Бургаския апелативен съд № 319 от 30.09.2013 год, по ч.т.д.№ 290/2013 год., по описа на с.с.. ОТМЕНЯ въззивното определение на Бургаския апелативен съд № 319 от 30. 09. 2013 год, по ч.т.д.№ 290/2013 год. и потвърденото с него определение на Бургаския окръжен съд № 713 от 21.06.2013 год., по т. д. № 12/2011 год. за прекратяване на производството по делото, поради недопустимост на предявения иск. ВРЪЩА делото на Бургаския окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждане на спора. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: