Р Е Ш Е Н И Е № 79 София, 16 март 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на шести февруари две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ КАПКА КОСТОВА при секретар: Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 47/2012 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Т. С. Т., против въззивно решение № 435/09.11.2011 г., постановено по ВНОХД № 1074/2011 г. от Софийски апелативен съд, с което е изменена частично осъдителната присъда на Софийски градски съд. В жалбата на подсъдимия Т. се съдържа позоваване на касационните основания по чл. 348, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК. Правят се алтернативни искания – за отмяна на постановеното решение и ново разглеждане от въззивния съд или намаляване размера на наказанието лишаване от свобода и приложението на чл. 66 от НК. В съдебното заседание подсъдимият Т. и неговият процесуален представител поддържат жалбата. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. С първоинстанционната присъда № 251/19.09.2011 г., постановена по НОХД № 3621/2011 г. от Софийски градски съд, подсъдимият Т. С. Т. е бил признат за виновен в това, че та 21.02.2011 г. в [населено място], в жилището си, без надлежно разрешение е придобил и държал с цел разпространение високорискови наркотични вещества – 1464,99 грама прахообразно вещество със съдържание на амфетамин 6% и 393,90 грама коноп със съдържание на тетрахидроканабинол 5,8 %, общо на стойност 46 313,10 лева – престъпление по чл. 354а, ал.1 от НК. Наложеното наказание е определено при условията на чл. 58а, ал.1 от НК в размер на две години и осем месеца лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева. Изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено на основание чл. 66, ал.1 от НК за срок от пет години. С въззивното решение, постановено по протест на прокурора, присъдата е изменена, като е увеличено наказанието лишаване от свобода на три години и четири месеца лишаване от свобода и е оправдан за „придобиване” на същите вещества. ІІ. Доводите, представени в подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, се свързват от касатора с наличието на противоречие между мотивите и диспозитива на атакуваното решение. Противоречието е видяно в това, че в мотивите си въззивният съд е критикувал първоначалното определяне на наказанието (съобразно правилата на чл. 58а, ал.1 от НК) в размер на осем години лишаване от свобода, а същевременно в диспозитива на решението е постановено увеличаване на същото на три години и четири месеца. Явната несправедливост на наказанието се претендира с доводи за неправилно изследване на съответствието между обществената опасност на деянието и наложеното наказание, което изследване е следвало да обхване определеното от САС наказание от пет години лишаване от свобода, а не санкцията три години и четири месеца лишаване от свобода, получена след редукцията по чл. 58а, ал.1 от НК. Претендира се още, че въззивният съд е подценил наличните смекчаващи отговорността обстоятелства и е надценил тежестта на отегчаващите такива. Възраженията са неоснователни. Не е налице претендираното от жалбоподателя процесуално нарушение, изразяващо се в противоречие между мотиви и диспозитив на проверявания съдебен акт, довело и до невъзможност обвиненото лице да разбере действителната воля на съда. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимият Т. признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдът е установил, че направеното самопризнание се подкрепя от събраните в досъдебното производство доказателства, разгледал е делото по посочената диференцирана процедура и постановил осъдителен съдебен акт. Първостепенният съд е приел, че наказанието лишаване от свобода следва да се определи при условията на чл. 58а, ал.1 от НК и ръководейки се от общите правила е преценил, че то следва да бъде в размер на осем години лишаване от свобода. Посочил е, че, прилагайки редукцията по правилата на посочената разпоредба, крайната санкция следва да е в размер на две години и осем месеца лишаване от свобода. Производството пред въззивния съд е образувано по въззивен протест, оспорващ размера на наказанието лишаване от свобода и начина му на изпълнение, съдържащ и съответно искане за увеличаване на санкцията до размера, поискан от прокурора в предходната инстация. При проверката, извършена от въззивния съд, последният е констатирал допуснато нарушение на материалния закон - чл. 58а, ал.1 от НК, тъй като първата инстанция, приемайки, че наказанието следва да се определи в размер на осем години лишаване от свобода и с оглед въведения размер на редукцията (една трета), то крайната санкция не би могла да получи изражение от две години и осем месеца лишаване от свобода, какъвто всъщност е размерът на едната трета, с която е следвало да се намали определеното по общите правила наказание. С оглед на констатираното нарушение и правомощията, възложени му от закона, въззивният съд е направил собствена оценка на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализация на наказанието по общите правила. В тази връзка, въззивният съд не се е съгласил с изводите, направени от първата инстанция, че наказанието следва да се определи при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, в максималния размер, предвиден от закона. Основание за това са констатираните още от първата инстанция смекчаващи отговорността обстоятелства и приетите от въззивния съд такива. Тази нова оценка е обусловила и крайното му заключение, съобразено с разпоредбата на чл. 54, ал.2 от НК, че наказанието следва да се отмери при баланс на отегчаващите и смекчаващите обстоятелства, а именно в размер на пет години лишаване от свобода. Прилагайки механизма, предвиден в разпоредбата на чл. 58а, ал.1 от НК, и редуцирайки така определеното наказание с една трета е получена и крайната санкция – три години и четири месеца лишаване от свобода, в който смисъл е изменена присъдата. При казаното, очевидно несъстоятелни са възраженията за противоречие между мотивите на решението и неговият диспозитив. Не налице и явна несправедливост на наложеното наказание. Както вече, се каза въззивният съд е направил собствена оценка на факторите, имащи значение за индивидуализацията на конкретно наложената наказателна санкция лишаване от свобода. Предходната инстанция не може да бъде упрекната, че е обсъждала количеството (размера) на високорисковите наркотични вещества, като обстоятелство, което има отношение към обема на наказателната принуда. Това обсъждане не се конфронтира с разпоредбата на чл. 56 от НК, тъй като обвинението не е било за „вещества в големи размери” по смисъла на чл. 354а, ал.2 от НК. Установените други данни по делото – разнообразието на веществата, специализираните пособия за оразмеряване на дозите, стриктно воденото „счетоводство” по разпространение, навеждат на извод, че подсъдимият Т. се е занимавал професионално с престъпна дейност и не става дума за инцидентна проява в живота му. Въззивният съд не е надценил значението на съдебното минало на подсъдимия, като отегчаващо отговорността обстоятелство. Вярно е, както се акцентира в жалбата, че предходното му осъждане е за различно по вид престъпление (чл. 198 от НК), а наложеното наказание е „пробация”. В отговор на касационната жалба, в тази връзка, следва да се подчертае, че предходното осъждане (макар и за друго по вид престъпление) разкрива негативни данни за личността на подсъдимия и за липсата на респект към закона. Въззивният съд е анализирал и точно оценил всички смекчаващи отговорността обстоятелства, посочени в касационната жалба, и те са залегнали в съображенията му относно индивидуализацията на наказанието. Проявеното разкаяние за извършеното и демонстрираната воля на подсъдимия за промяна в социалното му поведение, повлияно най-вече от необходимостта да се грижи за малолетно дете, следва да бъдат преценени не сами по себе си, а и в контекста на това, че инкриминираната дейност засяга по сериозен начин най-лесно уязвимите членове на обществото – децата, към които той очевидно не е проявил дължимо поведение, както и с всички останали данни, характеризиращи личността на подсъдимия, проявена и чрез извършеното деяние. Претенцията, че подсъдимият е наказан по-тежко в сравнение с наказването на други лица по други наказателни производства, имащи за предмет обвинение по чл. 354а от НК, не държи сметка за принципа на индивидуализация на наказанието, който изисква съобразяване на наказанието с особеностите на разглеждания случай - на конкретно извършеното престъпление и конкретния деец. Иначе казано, наказанието на подсъдимия е определено законосъобразно и справедливо, при стриктно спазване на правилата и критериите по чл. 58а, ал.1 от НК, съобразено е с целите, визирани в чл. 36 от НК и принципа за съответствието му с извършеното престъпление. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 435/09.11.2011 г., постановено по ВНОХД № 1074/2011 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.