Р Е Ш Е Н И Е № 245 гр. София, 24 януари 2020 г В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА ДАНИЕЛ ЛУКОВ при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдия ИВАНОВА касационно дело № 743 по описа за 2019 г Настоящето производство е образувано по жалба на подсъдимата Д. Н. С. срещу решение на Варненски апелативен съд № 75 от 5.06.2019 г, по ВНОХД № 118/19, с което е потвърдена присъда на Варненски окръжен съд № 16 от 25.02.2019 г, по НОХД № 1411/18, с която жалбоподателката е призната за виновна в това, че на 23.10.2017 г в [населено място], е използвала платежен инструмент: банкова дебитна карта, издадена от Ц., с титуляр В. Г. Д., като изтеглила 400 лв, без съгласието на титуляра, и деянието не представлява по-тежко престъпление, с оглед на което и на основание чл. 249, ал. 1 вр. чл. 58 а, ал. 1 и чл. 54 НК, е осъдена на две години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, и глоба, в размер на 600 лв, както и да заплати на пострадалата обезщетение за неимуществени вреди, в размер на 400 лв. С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните доводи: Съдът от първата инстанция е допуснал съществено процесуално нарушение, изразило се в провеждане на разпоредително заседание и отлагане за друга дата с оглед продължаване на делото по общия ред, а в следващото съдебно заседание е допуснал диференцираната процедура на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. Подсъдимата не е действала по „свободна воля”, откъдето следва, че не е решен правилно въпросът за нейната вменяемост и способността й да носи наказателна отговорност. Материалният закон е приложен неправилно. Определеното наказание не съответства на целите по чл. 36 НК и на обстоятелствата, имащи значение за неговата справедливост. Не е отчетен размера на изтеглената сума като смекчаващо обстоятелство и не е отдадено значение на настъпилата реабилитация. Приет е баланс на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, без да се изложат доводи кои обстоятелства са смекчаващи и кои, отегчаващи. С жалбата се прави искане за пререшаване на въпросите относно наказателната отговорност на подсъдимата или за смекчаване на нейното наказание, при условията на чл. 58 а, ал. 4 вр. чл. 55 НК. В съдебно заседание на настоящата инстанция защитата пледира за уважаване на жалбата. Подсъдимата не участва лично в касационното производство. Частният обвинител и граждански ищец не се явява и не изразява становище по жалбата. Представителят на ВКП счита, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното: Съдебното производство пред първата инстанция е протекло по реда на Гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. Съгласно чл. 370, ал. 1 НПК, решение за предварително изслушване на страните се взема от съда служебно или по искане на подсъдимия. Недопустимо е провеждане на диференцирана процедура, ако производството е започнало по общия ред и е даден ход на съдебното следствие. Няма пречка обаче след провеждане на разпоредително заседание и отлагане за друга дата да бъде постановено разглеждане на делото по Гл. 27 НПК. Това се е случило и по настоящето дело. Проведено е разпоредително заседание на 25.01.2019 г и делото е отложено за 25.02.2019 г, когато подсъдимата е направила изявление по чл. 371, т. 2 НПК: че признава фактите по обвинителния акт и не желае да се събират доказателства за тези факти, а се съгласява да се ползват доказателствата от досъдебното производство. Съдът е извел верния извод, че признанието на фактите се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебната фаза, и затова законосъобразно е приел, че са налице основания за разглеждане на делото, по реда на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК. След като подсъдимият направи признание на фактите по чл. 371, т. 2 НПК, той не разполага с правото да го оттегли. Ето защо е недопустимо да бъдат оспорвани признатите факти и следващите от тях правни изводи, както пред първата инстанция, така и пред контролните такива. В този смисъл е недопустимо да бъдат излагани аргументи относно годността на субекта на престъплението да носи наказателна отговорност и да се поставят на самостоятелно обсъждане въпросите относно неговата вменяемост. Ето защо, наведените в касационната жалба аргументи в тази насока, са недопустими и като такива няма да бъдат разгледани по същество. На следващо място, в хипотезата на чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 НПК, контролната инстанция има правомощие да проверява единствено дали е проведена законосъобразно диференцираната процедура, а именно: дали признанието на фактите по чл. 371, т. 2 НПК се подкрепя от доказателствата, събрани на досъдебната фаза. Ако отговорът на този въпрос е положителен, процедурата на съкратеното съдебно следствие е проведена законосъобразно с всички произтичащи от това последици. На следващо място, на проверка подлежи изведената от съдебния състав преценка по приложението на материалния закон, която се свежда до това: да се анализира дали признатите факти покриват състава на престъплението, предмет на обвинението. Ако изводите относно съставомерността на деянието са правилни, не може да се прави друго възражение срещу правилното приложение на материалния закон. В случая, от признатите факти следва, че е изпълнен съставът на престъпление по чл. 249, ал. 1 НК, каквато е приетата правна квалификация, тоест, материалният закон е приложен правилно. При тази хипотеза, неоснователно се иска да бъде пререшен въпросът за наказателната отговорност на подсъдимата, който е решен правилно, а евентуалното нейно оправдаване от настоящата инстанция би било мислимо само при осъждане за несъставомерно деяние, която хипотеза не е налице. Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Въззивният съд е изложил съображения кои обстоятелства, имащи значението за наказателната отговорност на подсъдимата, имат характер на смекчаващи такива и кои на отегчаващи. Верен е изводът, че не може да бъде ценено във вреда на подсъдимата обстоятелството, че тя е извършила кражбата на портмонето, в което е била дебитната карта, тъй като такива доказателства не са събрани, а и такова обвинение не й е повдигнато. Правилен е и другият извод, че няма характер на смекчаващо обстоятелство това, че подсъдимата е майка на две пълнолетни деца. Извън депозираното признание по чл. 371, т. 2 НПК, жалбоподателката не е признала вината си, което да бъде взето предвид като смекчаващо обстоятелство. На досъдебната фаза при разпита й като обвиняема се е ползвала от правото си да не дава обяснения. На следващо място, въззивният съд е съобразил настъпилата реабилитация, но е извел верния извод, че наложеното наказание „лишаване от свобода” следва да бъде изтърпяно ефективно. Правилно е преценен в аспекта на чл. 54 НК и размера на неправомерно изтеглената сума, поради което в тази насока не може да бъде отправен упрек към въззивния съд. На следващо място, липсват основанията на чл. 55 НК, откъдето и чл. 58 а, ал. 4 вр. чл. 55 НК се явява неприложим. Това е така, защото не са налице и двете кумулативни предпоставки по чл. 55 НК, което препятства възможността за смекчаване на наказателната отговорност при условията на този текст. Правилно е определен и размерът на кумулативното наказание глоба, в размер на 600 лв, като е отчетена степента на обществена опасност на деянието и дееца, както и целите по чл. 36 НК. Ето защо, наложеното на подсъдимата наказание две години „лишаване от свобода”, при „общ” режим, и глоба от 600 лв, съответства на критерия за справедливост, поради което не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че жалбата е неоснователна и като такава следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Варненски апелативен съд № 75 от 5.06.2019 г, по ВНОХД № 118/19. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: