Р Е Ш Е Н И Е № 153 гр. София, 13 май 2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети март две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Блага Иванова при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Петя Маринова, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 99/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава двадесет и трета от НПК и е образувано по касационни жалби на подсъдимите Е. С. И. (чрез защитника му адвокат М. Р. от АК – [населено място]) и К. С. И. (чрез защитника му адвокат Ф. М. от същата АК), срещу решение № 243 от 31 октомври 2012 година на Великотърновския апелативен съд, НО, по внохд № 230/2012 година, с което е потвърдена присъда № 8 от 01 март 2012 година на Русенския окръжен съд, постановена по нохд № 553/2011 година. В жалбите на двамата подсъдими са направени идентични възражения срещу решението на въззивния съд, които ангажират всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че съдебният акт е постановен от незаконен състав поради негова пристрастност и предубеденост и затова безусловно подлежи на отмяна. Алтернативно е заявена незаконосъобразност на атакуваното решение поради отказа да бъде приложена разпоредбата на чл. 142, ал. 6 от НК по отношение на двамата подсъдими. Поддържа се оплакване и за явна несправедливост на наложените им наказания, във връзка с отказа на съда да индивидуализира същите при условията на чл. 55 от НК, за което са налице достатъчно данни по делото. Основните, отправени до съда искания от двамата жалбоподатели, са за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда, а алтернативните – за изменяването му при намаляване на наложените на подсъдимите наказания. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателите-подсъдими Е. И. и К. И. не участват лично, редовно призовани. Представляват се от защитниците си - адвокати Р. и М., които поддържат касационните жалби при направените в тях възражения и доводи в тяхна подкрепа. Подсъдимият С. К. С. (необжалвал решението на въззивния съд) не участва лично, редовно призован. Представлява се от назначената за резервен защитник по делото адвокат В. Й. от АК – [населено място], участвала в това си качество и пред въззивната инстанция, която изразява становище за основателност на жалбите на другите двама подсъдими и на искането за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Частният обвинител и граждански ищец И. П. Е. и повереникът му – адвокат И. Д. от АК – [населено място], не се явяват, редовно призовани. Не са представили писмено становище по касационните жалби на подсъдимите Е. и К. И.. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационните жалби и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е признал всеки от подсъдимите К. С. И., Е. С. И. и С. К. И. за виновен в това, че на 16. 05. 2010 година, в [населено място], в съучастие като съизвършител с другите двама подсъдими, е отвлякъл И. П. Е., като деянието е извършено от повече от две лица, поради което и на основание чл. 142, ал. 2, т. 2 във вр. ал. 1 във вр. чл. 20, ал. 2 от НК и при условията на чл. 58а от НК, са осъдени съответно на шест години лишаване от свобода (подс. К. И.) и на пет години и четири месеца лишаване от свобода (подс. Е. И.), при първоначален „строг” режим на изтърпяване в затворническо общежитие от закрит тип. На подсъдимия С. е наложено наказание от три години лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от пет години от влизане на присъдата в законна сила. Подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно на И. Е. обезщетение за причинени му от престъплението неимуществени вреди в размер на три хиляди и петстотин лева, заедно със законните последици. В останалата част гражданският иск е отхвърлен като неоснователен. Присъдени са направените по делото разноски в полза на държавата и на частния обвинител и граждански ищец Е., както и дължимата държавна такса, като са възложени в тежест на подсъдимите. В производство, инициирано по жалби на тримата подсъдими, е постановен атакуваният сега по касационен ред съдебен акт, с който присъдата е потвърдена изцяло. Присъдена е държавна такса за въззивното разглеждане на гражданския иск върху уважената му част. Идентичните възражения и доводи в тяхна подкрепа, съдържащи се в жалбите на подсъдимите Е. и К. И., позволяват съвместното им обсъждане. Жалбите са основателни, макар и не изцяло по изложените в тях съображения. Възраженията в жалбите могат да бъдат обобщени така: - налице е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и постановяване на присъдата от незаконен съдебен състав, поради съмнение за предубеденост и необективност на състава и отказа му да приеме направения от защитата отвод; - присъдата (и решението) са незаконосъобразни поради отказа на съдилищата да приложат разпоредбата на чл. 142, ал. 6 от НК при наличие на основания за това; - наложените наказания са явно несправедливи поради неправилната преценка на съда за степента на обществената опасност на деянието и другите смекчаващи отговорността на подсъдимите обстоятелства. 1. Възражението в жалбите на подсъдимите относно законността на съдебния състав на първоинстанционния съд следва да бъде обсъдено преди останалите, доколкото наличието му е касационно основание от категорията на „абсолютните” по чл. 348, ал. 3, т. 3 от НПК, предпоставящо безусловно отмяна на съдебния акт. Възражението е неоснователно. ВКС намира, че въззивното решение не е постановено от незаконен състав, по отношение на членовете на който да са били налице основанията по чл. 29, ал. 2 от НПК за отвеждането им, както се твърди в жалбите. Идентично възражение е направено и пред въззивния съд и е получило надлежен отговор на с. 14 от решението. Фактическото основание на защитата на подсъдимите за поискания отвод на съдебния състав е обстоятелството, че близък роднина на пострадалия Е. е служител в първоинстанционния съд, а правното основание – чл. 29, ал. 2 от НК. За съществуването на това обстоятелство липсват обективни данни по делото, но дори възприемането му (както това е сторено от предходните съдебни инстанции), не дава основание за констатации за предубеденост и пристрастност на съдебния състав. По делото, впрочем, няма данни и за причастност под каквато и да било форма на този служител към настоящето производство. Известно е, че законността на съдебния състав е в основата на валидността на действията на съда и на постановените от него решения. За да е законен съдебният състав, е необходимо не само той да е формиран по предписания от закона начин, но и по отношение на членовете му да не са налице обективни или субективни основания за отводи и самоотводи, т. е. „... в състава не бива да участват лица, по отношение на които съществуват определени основания да се очаква, че няма да действат с необходимата обективност и безпристрастност и участието им ще постави под съмнение в очите на гражданите обективността и правилността на постановения съдебен акт.” (Ст. П., „Наказателен процес”, изд. 1979 г., стр. 203). Предубеждението, в условията на чл. 29, ал. 2 от НПК и извън т. нар. „безусловни” основания за отвод по ал. 1 на нормата, може да се изрази по различен начин, но винаги означава, че вътрешното убеждение на член от състава не може да се формира свободно и само въз основа на обсъждането и оценката на събрани и проверени по делото доказателствени източници. Известно е, че мотивите на постановения съдебен акт следва да обективират вътрешното убеждение на съда и да позволяват на контролните инстанции и на страните по делото да проследят начина, по който то е формирано. В конкретния случай, съдържанието на контролирания съдебен акт недвусмислено сочи на липсата на такова опорочаване на вътрешното убеждение на съдебния състав, защото не обективира негова предубеденост и пристрастност при формирането му. Тази констатация на ВКС касае както дейността на съда в рамките на преценката му по чл. 372, ал. 4 от НПК, така и в изпълнение на изискванията към съдържанието на съдебния акт по чл. 373, ал. 3 от НПК, а също и изложените съображения по приложимия материален закон. Впрочем, тази дейност не е оспорена от подсъдимите и защитата им при касационното обжалване. Наличието на роднинска връзка между пострадалия по делото и един от служителите в съда, не би могло само по себе си да бъде ценено като обстоятелство, пораждащо съмнение в обективността и безпристрастността на съдиите в този съд. 2. Възражението срещу отказа на съда да приложи разпоредбата на чл. 142, ал. 6 от НК също е неоснователно. Идентично възражение е било предмет на обстойно обсъждане при извършената въззивна проверка на присъдата и с основание е отхвърлено (с. 13 от решението на въззивния съд). Разпоредбата на чл. 142, ал. 6 от НК касае единствено определяне на санкцията при извършено/и престъпление/я по чл. 142, ал. 1-5 от НК, предвиждайки смекчаване на отговорността на дееца и индивидуализиране на наказанието му при условията на чл. 55 от НК, доколкото са налице посочените в нормата предпоставки – ако деецът доброволно се предаде на органите на властта, разкрие всичко, което му е известно за извършените престъпления и по този начин улесни разкриването и доказването им. Конкретните факти в случая не сочат на такова поведение от страна на подсъдимите. От съществено значение е обстоятелството (неотчетено от защитата), че подсъдимите са признали изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и са се съгласили да не се събират доказателства за тези факти (протокол от съдебно заседание от 29. 02. 2012 година, л. 130 от първоинстанционното съдебно дело). А в обвинителния акт не само че такива факти не са визирани, но напротив – описано е поведение на подсъдимите (първоначално Кр. И., а впоследствие и Е. И. и Ст. С.), насочено изцяло към представяне пред полицейските служители на лъжлива версия, съчинена от тях и внушена като поведение и на пострадалия Е. под страх от посегателство върху приятелката му – свид. Ф. В. (с. 5, абз. 1 от обвинителния акт). 3. Възражението за явна несправедливост на наложените на подсъдимите Кр. И. и Е. И. наказания, ВКС намира за основателно. При преценката на обстоятелствата от кръга на тези по чл. 54 от НК, предходните съдебни инстанции са надценили отегчаващите отговорността на двамата подсъдими обстоятелства и са подценили смекчаващите такива. Относно доводите в касационните жалби за настъпила реабилитация по отношение на предходните осъждания на двамата подсъдими, въззивният съд е изложил подробни съображения (с. 15 от решението за подс. Кр. И. и с. 17-18 за подс. Е. И.), които няма причини да не бъдат споделени, защото са съответни на данните за миналите им осъждания и на закона (л. 83 и л. 110, т. 1 от ДП). Правилна е преценката на съда, че по отношение на подс. Кр. И. не са налице предпоставките за настъпване на реабилитация по право по чл. 86, ал. 1 от НК за осъждането му по нохд № 1347/2005 година на Русенския районен съд, с оглед забраната по чл. 86, ал. 2 от НК за повторното й настъпване. Предходните осъждания на подсъдимия Е. И. са за престъпления, извършени през периода 1994 - 1999 година и се намират в съвкупност помежду си, като за тях са му налагани наказания лишаване от свобода за кратки срокове и с приложение на чл. 66 от НК. Правилно е прието също така, че данните по делото не установяват обстоятелства, които да могат да бъдат ценени като изключителни или многобройни смекчаващи отговорността на двамата подсъдими И., по смисъла на чл. 55 от НК. Оценката на съда обаче за висока степен на обществена опасност на деянието и на извършителите (особено относно подсъдимия Е. И. предвид многобройните му предходни осъждания), не намира опора в данните по делото и не би могла да бъде споделена. Напротив, конкретното деяние разкрива по-ниска степен на обществена опасност в рамките на престъпленията от този вид. В основата на мотивацията за извършването му са междусъседски отношения с битов характер и налични спорни финансови взаимоотношения. Времетраенето на отвличането е кратко – няколко часа, а интензитетът на упражнената принуда не е висок. Последващото поведение на подсъдимите в опит да прикрият извършеното, не би могъл да бъде ценен на плоскостта на висока степен на обществена опасност. Поради това, ВКС намира, че наложените на подсъдимите наказания следва да бъдат намалени до предвидения в закона минимум от седем години лишаване от свобода, редуцирани при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК до четири години и осем месеца лишаване от свобода. Така индивидуализирани, наказанията удовлетворяват изискванията на чл. 54 от НК и изпълняват целите на наказанието по чл. 36 от НК. Те са съразмерни на тежестта на извършеното престъпление, достатъчни за постигане на съответните положителни промени в съзнанието на подсъдимите и превъзпитаването им към спазване на законите и добрите нрави и затова са справедливи. Промененият срок на наказанията не налага промяна на първоначалния режим и мястото на изтърпяването им. В този смисъл следва да бъде изменен атакуваният съдебен акт. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 243 от 31 октомври 2012 година на Великотърновския апелативен съд, НО, по внохд № 230/2012 година, с което е потвърдена присъда № 8 от 01 март 2012 година на Русенския окръжен съд, постановена по нохд № 553/2011 година, като н а м а л я в а наложените на подсъдимите К. С. И. и Е. С. И. наказания на четири години и осем месеца лишаване от свобода. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.