Р Е Ш Е Н И Е № 21
София, 30.06.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, състав на първо отделение в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА при секретаря Петя Кръстева
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1107 по описа за 2012 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от [фирма], [населено място] против въззивно решение № 994/13.06.2012 г. по в. т. д. №3479/2011 г. на Софийски апелативен съд, което е потвърдено решение № 108/20.01.2011 г. по т. д. № 137/2010 г. на СГС.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и необоснованост. В жалбата се излагат подробни съображения по спорния въпрос, свързан с прекратяването/развалянето на договора за лизинг – за съществуването на няколко договорни клаузи с различни хипотези за разваляне на договорите, за приложението на уговорка за автоматично разваляне при неплащане в 45 дневен срок след падежа на лизинговата вноска, за последиците при преустановяване на договорната връзка.
Изброяват се аргументи и за последиците от спогодба между страните, сключена след като, според жалбоподателя, договорът вече не е съществувал поради развалянето му от лизингодателя, с която са преуредени договорни задължения, и за предмета на делото.
С определение № 668/24.07.2013 г. настоящият състав е допуснал касационно обжалване по съображения за наличие на визирания в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК селективен критерий по материалноправня въпрос, свързан с правната възможност/ невъзможност след едностранно разваляне на договор по чл. 87, ал. 1 ЗЗД същият договор в последващ момент отново да бъде развален, и да се зачете за юридически валидно второто разваляне, като от този момент се счита за прекъсната облигационната връзка, както и за обратното действие при разваляне и за възможността да се иска изпълнение или да се претендират последиците от неизпълнение - неустойка за забава в хипотеза на развален договор.
Ответната по касационната жалба страна - [фирма] /в ликвидация/, представлявана от адв. Р. в съдебно заседание поддържа становище за неоснователност на касационната жалба.
Ответникът Татяна Т. В. не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид изложените от касатора доводи във връзка с наведените оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл. 290 ГПК приема следното:
С обжалваното решение № 994/13.06.2012 г. по т. д. № 3479/2011 г., Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 108/20.01.2011 г. по т. д. № 137/2010 г. на СГС, с което дружеството касатор и Татяна В. са осъдени да заплатят солидарно на [фирма], [населено място] сумата 43 396,16 лв. – лизингови вноски по договор № 1219/10.05.2007 г. за периода от 10.03. до 10.10. 2009 г., ведно със законната лихва, както и неустойка за забава за периода от 10.05.2008 г. до 10.10.2009 г. в размер на 25813,35 лв., ведно със законната лихва върху тази сума; сумата 42536,72 лв. - лизингови вноски по договор № 1220/10.05.2007 г. за периода 10.03. - 10.10.2009 г., ведно със законната лихва, както и неустойка за забава за периода 10.04.2008 г. до 10.10.2009 г. в размер на 25302,25 лв., ведно със законната лихва; сумата 103065,77лв. – лизингови вноски за периода от 10.11.2009 г. до 10.05.2011 г. по договор № 1219/10.05.2007 г., ведно със законната лихва и разноски в производството.
По релевирания правен въпрос:
Правото да се развали договорът е преобразуващо по своя характер. Същото се упражнява с едностранно волеизявление и възниква при наличието на неизпълнение по един двустранен договор. В чл. 87, ал. 1 ЗЗД са уредени елементите от фактическия състав, като общото правило е, че договорът се разваля от изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление, като упражняването на това право се предпоставя от предупреждение, свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че договорът се смята за развален в случай на неизпълнение в дадения срок. Предназначението на предупреждението е да се даде допълнителна възможност на длъжника за изпълнение. В съответствие с чл. 9 ЗЗД - основен принцип на облигационното право за свободата на договаряне, страните могат да регламентират правоотношенията, в които встъпват по своя воля, като уговорят конкретно условията за тяхното възникване, развитие, прекратяване.
Разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, установяваща предпоставки за едностранно прекратяване на двустранни договори при виновно неизпълние са диспозитивни и страните по договора са свободни и могат да се отклонят от тях, ако уговорят други условия и начин на разваляне. Преобладаващо е страните, още при договарянето, да са се съгласили, че всяка от тях ще има правото едностранно да се откаже, да отстъпи от договора, ако другата не изпълни задълженията си по него. Когато развалянето се извършва извънсъдебно, прекратителното действие настъпва от момента на получаване на предупреждение от длъжника и след изтичане на срока, а ако такъв не е бил даден, от момента на достигане на уведомлението до длъжника. Т. е. с упражняването на това договорно установено право договорът се заличава с обратна сила.
Развалянето прекратява облигационната връзка, като последиците са уредени в чл. 88 ЗЗД. Общото правило е, че развалянето има обратно действие, но при договора за финансов лизинг, с оглед характеристиките му, няма обратно действие - чл. 88, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Когато една от страните по договора е манифестирала воля за преустановяване на договорна връзка и е изпълнила уговорената процедура по конкретния договор или тази по чл. 87 ЗЗД, не би могло да се приеме, че чрез последващи преговори, същата е оттеглила писменото предупреждение, чиито срок за изпълнение /ако е бил даден такъв/ е изтекъл или да се откаже от него, защото се счита, че са настъпили последиците на конкретното волеизявление. След като един двустранен договор е вече развален, и се приеме, че е настъпило прекратителното действие, поради преустановяване на облигационното отношение, същият не би могъл повторно да бъде развален по същата процедура и да се зачете за юридически валидно второто разваляне.
По основателността на касационната жалба:
Софийски апелативен съд е приел, че фактическата обстановка по делото не е била спорна. Ищецът „Контракт лизинг” е сключил на една и съща дата с [фирма] и Татяна Т. В. два търговски договора за финансов лизинг на техническо оборудване № 1219/10.05.2007 г. и № 1220/10.05.2007 г., като по първия лизингована вещ е челен товарач ”Хюндай”, а по втория - булдозер м. ”Шетра”. Прието е, че последната платена вноска по договор № 1219 е била с падеж 10.04.2008 г., а е платена на 24.07.2008 г., а по договор № 1220 е с падеж 10.03.2008 г. и е платена на 12.03.2008 г.
С нотариално заверена спогодба от 11.11.2008 г. към договор № 1219 ответниците [фирма] и Татяна Т. В. /представляваща дружеството, и в качеството й на трето задължено лице/, се задължили солидарно да платят дължимите лизингови вноски с падежи от 10.05.2008 г. до 10.02.2009 г. в размер общо на 54245,14 лв. и неустойка към 30.11.2008 г. в размер на 7898 лв., а с друга спогодба от същата дата по втория договор № 1220 двамата ответници се задължили да заплатят солидарно дължимите вноски с падежи от 10.04.2008 г. до 10.02.2009 г. общо за сумата 54 488,02 лв. и договорна неустойка към 30.11.2008 г. в размер на 10826 лв.
Не се е спорило, че лизингополучателят не е заплатил уговорените лизингови вноски и по спогодбите. С нотариална покана, връчена на първия ответник на 21.10.2009 г. последният е поканен да заплати всички дължими просрочени вноски, като изрично е било посочено, че при неизпълнение договорите ще се считат развалени на основание чл. 37, ал. 1 т. 1.
Предявени са обективно съединени искове по всеки един от договорите: за сумите по договор № 1219 общо в размер на 88918,80 лв., от които неплатени лизингови вноски - 43396,16 лв. за периода 10.03.2009 г. до 10.10.2009 г. и неустойка към 28.10.2009 г. в размер на 45522,64 лв.; по договор № 1220: общо за 90 687,95 лв., от които за лизингови вноски – 42536,72 лв. за периода от 10.03.2009 г. до 10.10.2009 г. и неустойка към 28.10.2009 г. в размер на 48 151,23 лв. В допълнителна искова молба е направено и уточнение, че вече не се претендира връщане на техническото оборудване по първия договор защото лизингованата вещ е открадната и поради неизпълнение на изискването за маркирането й, застрахователят е отказал плащане на обезщетение, поради което се иска заплащане на останалата част от лизинговите вноски за периода 10.11.2009 г. до 10.05.2010 г. общо в размер на 103 065,69 лв.
Не се е спорило, че втората лизингована вещ е върната през месец август 2010 г.
В рамките на съдебното производство пред инстанциите по същество страните са спорили по правния въпрос за момента на прекратяване /разваляне/ на договорните правоотношения по двата договора, за действителността на спогодбите и за дължимостта на неустойката.
Софийски апелативен съд, по повод приложимост на договорни клаузи, свързани с преустановяване на договорното правоотношение е приел, че освен в хипотезата на чл. 35 от договорите/ прекратяване на договорната връзка поради коректното изпълнение на задълженията чрез пълно заплащане на лизинговите вноски/, за останалите два случая, свързани с преустановяване на договорната връзка по чл. 37 и чл. 38 се изисква едностранното разваляне от страна на лизингодателя да бъде манифестирано с неговото писмено волеизявление, което има действие от деня на получаването му от адресата.
Прието е, че договорната връзка и по двата договора е преустановена към 28.10.2009 г. с изтичане на седемдневния срок, даден от кредитора в нотариалната покана, връчена на длъжника на 21.10.2009 г.
Не може да бъде споделено разбирането на касатора, че в конкретния случай е налице автоматично разваляне на договорите за лизинг на основание чл. 38, ал. 1, т. 1, тъй като единственото изискване било свързано с изтичане на посочения 45 срок на неизпълнение на задължения за заплащане на лизингови вноски.
yqiaYQqQiЃi
Тълкуването на посочената договорна клауза по правилата на чл. 20 ЗЗД и преди всичко ясно формулираната уговорка в чл. 39 на договорите, налага категоричен извод, че действителната воля на страните е ефектът на развалянето да настъпи, след като вече е изтекъл посочения от тях срок, но и при изричната уговорка, че извън хипотезата на чл.35 от договора /при изпълнениие на всички изисквания по договора и изплатена лизингова цена и пр./ договорът се разваля с едностранно писмено уведомление и има действие от деня на уведомлението. Т. е. в конкретната хипотеза страните са предвидили не само срок, след който може да се разпадне договорната връзка, но и изрично са поставили изискване за едностранно уведомление, без да са счели, че е необходимо даване на подходящ срок, тъй като този срок е бил изрично фиксиран от тях и е настъпил след падежа на задължението, т. е. предхождал е отправянето на изявление за разваляне.
Това съглашение е в отклонение от общото правило на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и следва да се зачита, като изрично изразена воля на страните.
Или развалянето, следва да се приеме за настъпило след получаване на уведомлението от изправната страна, съдържащо изискванията на чл. 37 и 38 от договора.
Не се е спорило, че [фирма] не е издължило лизинговите вноски и по двата договора, сключени през 2007 година, но решаващите съдилища са пренебрегнали и не са обсъдили направеното възражение от касатора по отношение по-ранния момент на преустановяване на договорната връзка, и от тук последиците по отношение на по-късно сключваните спогодби. Така, въззивният съд изобщо не е коментирал въведеното от лизингополучателя твърдение пред първоинстанционния съд, че първият от двата договора е бил развален извънсъдебно още на 22.07.2008 г., а е обсъждал единствено нотариалните покани за извънсъдебно разваляне към датата 28.10.2009 г.
Действително приложената покана за изпълнение и уведомление за разваляне до ответното дружество /стр. 227 / е относима само към договор № 1219/2007 г. и същата съдържа изявление за разваляне на този договор, поради посочено неизпълнение на лизинговите вноски, като в нея дори се дава седмодневен срок за изпълнение, като страните не са спорили, че изявлението е било получено на посочената дата, видно от печата на ответното дружество, както и че плащане не е последвало не само в рамките на срока, но и значително след неговото изтичане. Като изобщо не е коментирал посочено изявление за разваляне на първия договор и е приел, че спогодбата по този договор е действителна, че тя е сключена в рамките на действащ договор и по пътя на тълкуването по чл. 20 ЗЗД е достигнал до изводи, че „тези спогодби не са анекси към договорите, нито водят до подновяване на задължения, а съставляват признание за дължимост на суми по договорите за лизинг”, Софийски апелативен съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неправилно приложение на материалния закон.
Договор № 1219/2007 г. следва да се счита развален към 22.07.2008 г. и поради това не би могло да се зачете за правно валидно сключването на 11.11.2008 г. на спогодба, озаглавена: ”спогодба към договор № 1219/10.05.2007 г. за финансов лизинг”, в чието съдържание е закрепена воля, че страните преуреждат задължения по визирания лизингов договор, като определят нови падежи на отделните дължими по този договор лизингови вноски. Съдът не е съобразил, че с развалянето се разпада облигационната връзка, т. е. договорът престава да съществува и не би могло да се иска изпълнение по него. Тъй като при договора за финансов лизинг развалянето няма обратно действие, изпълнението преди развалянето се запазва, т. е. действието е за в бъдеще, като всяка от страните се освобождава от бъдещите си задължения по договора. А това се отразява и на характера на претенциите, като се прецени размера на остатъчното задължение по договора до момента на развалянето, а също така и да бъде определен размерът на обезщетението след настъпването на този юридически факт. След разпадане на облигационната връзка, предвид спецификите на договора за финансов лизинг, намират приложение правилата при договора за наем, съгласно препращащите норми на чл. 345 и чл. 347 ТЗ. Следователно, в тази част, свързана с претенциите по договор № 1219/2007 г. въззивното решение, като неправилно следва да бъде отменено, и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане. В случая, се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, имащи отношение към назначаване и изслушване на експертиза, която да даде отговор за дължимите лизингови вноски и договорна неустойка за забава до момента на прекратяване на договорната връзка - 22.07.2008 г. и на обезщетението за ползване на вещта, считано от този момент до настъпване на застрахователното събитие - кражбата на вещта.
Първоначалното експертно заключение /стр. 298/ и допълнителната експертиза /стр. 326/ са дали заключения за размера на дължимите лизингови вноски за различни периоди, съобразно поставените задачи, но по отношение на предявените при евентуалност искове за присъждане на обезщетение са отговорили единствено по отношение на вещта, предмет на втория лизингов договор.
По повод на предявения иск за заплащане на лизингови вноски по договор № 1219/2007 г. за времето от м. ноември 2009 г. до края на срока на договора – 2011 г., не се е спорило и че лизингованата вещ по този договор е била открадната между 30.09. и 03.10.2009 г., като за този факт са уведомени съответното РПУ, застрахователят и ищецът - лизингодател, като собственик на вещта. Прието е, че след като застрахователят е отказал да заплати на лизингодателя обезщетение по валиден договор за застраховка ”автокаско”, понеже застрахованият /лизингодателят/ не е изпълнил задължение за маркиране на вещта, лизингополучателят дължи според решаващият съд заплащане на остатъчните лизингови вноски, считано от датата на кражбата до изтичане срока на договора за финансов лизинг през 2011 г. за откраднатата вещ, предмет на договора, в размер на 103 065,77 лв.
Този извод на Софийски апелативен съд е незаконосъобразен, предвид настъпилото разваляне на договора към по-ранната дата - 22.07.2008 г. и последвалото застрахователно събитие през месец октомври 2009 г. - в един много по-късен период - година след прекратяване на договора. В чл. 343 ТЗ е уредено, че рискът от случайното погиване или повреждане на вещта е за лизингополучателя. В случая, след като облигационната връзка по договор за финансов лизинг е преустановена, рискът от погиване на вещта се носи от собственика, т. е. от лизингодателя.
Лизингодателят не само не е установил спорните обстоятелства пред инстанциите по същество, свързани с изпълнение на задължение за маркиране, които в настоящото производство не би могло и да бъдат проверени, предвид прилагането единствено на застрахователната полица в полза на лизингодателя и писмото на застрахователното дружество до него с отказ за заплащане на застрахователно обезщетение, но и при така възприетия момент на прекратяване на договорната връзка, и съобразно момента на настъпване на кражбата, за касатора – лизингополучател, не е съществувало задължение по т. 34 от договор № 1219/2007 г. за финансов лизинг да заплати остатъчните лизингови вноски до края на срока на договора,поради отказ на застрахователя.
По отношение на втория договор за финансов лизинг № 1220/2007 г. в касационната жалба отсъстват конкретни оплаквания, а и пред съдилищата не са били представени доказателства за разваляне на договора преди датата на цитираната от въззивния съд нотариална покана, поради което изводите за това, че договорът е обвързвал валидно страните до 21.10.2009 г. е законосъобразен. Правилно е зачетена волята по спогодбата, сключена на 11.11.2008 г., т. е. преди волеизявлението за разваляне на договора и съдът е определил размера на дължимото, съгласно експертните заключения и в съответствие с ТР № 7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което налага извод за потвърждаване на решението в тази му част.
Водим от изложеното, на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 994/13.06.2012 г. по в. т. д. № 3479/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 108/20.01.2011 г. по т. д. № 137/2010 г. на СГС в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] /в ликвидация/ сумата 103065,77 лв. дължими лизингови вноски по договор № 1219/10.05.2007 г. за периода от 10.11.2009 г. до 10.05.2011 г. за откраднатата вещ предмет на лизинговия договор - Челен товарач „Хюндай”, ведно със законната лихва, начиная от датата на исковата молба, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма] срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 103065,77 лв., формирана като дължими лизингови вноски по договор № 1219/10.05.2007 г. за периода след датата на кражбата - 10.11.2009 г. - до края на срока на договора - 10.05.2011 г. за откраднатата вещ, предмет на договора за лизинг - Челен товарач „Хюндай”, ведно с претендираната законна лихва.
ОТМЕНЯ въззивно решение № 994/13.06.2012 г. по в. т. д. № 3479/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 108 от 20.01.2011 г. по т.д. № 137/2010 г. на Софийски градски съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] /в ликвидация/ 43396,16 лв., дължими лизингови вноски по договор № 1219/2007 г. за периода от 10.03.2009 г. до 10.10.2009 г., ведно със законната лихва, считано от датата на исковата молба, както и неустойка за забава на лизингови вноски в размер на 25813,35 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на исковата молба, и в частта за разноските.
ВРЪЩА делото в отменената му част на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 994/13.06.2012 г. по в. т. д. №3479/2011 г. на Софийски апелативен съд в останалата му обжалвана част, свързана с договор № 1220/10.05.2007 г., с която се потвърждава решение № 108/20.01.2011 г. по т. д. № 137/2010 г. на Софийски градски съд.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|