5 Р Е Ш Е Н И Е
№266
гр. София, 13 декември 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА ВАЛЯ РУШАНОВА
при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурор Николай Любенов, изслуша докладваното от съдията Рушанова дело № 896/2017 година и съобрази следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационна жалба на защитника на подс. З. Е. Л. срещу решение на Апелативен съд- София № 177/ 24.04.2017г. по внохд № 162/2017г. по описа на същия съд.
С жалбата се ангажират всички касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1-3 от НПК. Изтъкват се съображения, че са налице съществени процесуални нарушения в аналитичната дейност на въззивната инстанция, доколкото не са обсъдени съдържащите се в доказателствени източници съществени противоречия, а мотивите не съдържат отговор на наведените от защитата възражения, включително и по отношение размера на наложеното на подсъдимия наказание. Оспорват се изводите относно обективната и субективната съставомерност на деянието, като се претендира прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление. Наложеното наказание и присъденото обезщетение за неимуществени вреди били в завишен размер. При условията на алтернативност се иска отмяна на въззивното решение и постановяване на ново, с което подсъдимият да бъде оправдан по повдигнатото му обвинение; отмяна на съдебния акт и връщане на делото за новото му разглеждане от въззивния съд; намаляване размера на наказанието с прилагане института на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК и отхвърляне на предявения граждански иск или намаляване размера на присъденото обезщетение.
В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат касационната жалба по наведените в нея доводи. Претендира се несъставомерност на деянието по приетата от съдилищата квалификация на чл. 115 във връзка с чл.18, ал.1 от НК и се сочи, че правилното приложение на закона изисква подсъдимият да бъде признат за виновен за причиняване на телесни повреди на пострадалата. Несправедливостта на наложеното наказание се обосновава с акцент върху смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства - оказаната помощ на пострадалата, емоционалното състояние на подсъдимия, направеното самопризнание, допринесло за разкриване на обективната истина, младата възраст, трудова ангажираност и изказаното съжаление за станалото. В заключение се поддържат направените с касационната жалба искания.
Повереникът на частния обвинител и граждански ищец моли касационната жалба да бъде оставена без уважение както в наказателната, така и в гражданско-осъдителната й част.
Прокурорът при ВПК намира жалбата за неоснователна.
Подсъдимият Л., в последната си дума, моли за намаляване размера на наложеното му наказание.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С атакуваното пред ВКС решение е потвърдена изцяло първоинстанционна присъда № 275/10.11.2016г. на Софийски градски съд, НО, по нохд № 3951/2016г. по описа на същия съд, а подсъдимият е осъден да заплати в полза на държавата, по сметка на ВСС 5/пет/ лева д.т. за служебно издаване на 1 бр. изпълнителен лист.
С присъдата на Софийския градски съд подсъдимият Л. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 115 във връзка с чл. 18, ал.1 от НК, като при условията на чл.58а, ал.4 във връзка с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на 6/шест/ години лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип.
С първоинстанционната присъда подс. Л. на осн. чл. 45 от ЗЗД е осъден да заплати на гражданската ищца Ю. Б. А. сумата от 60 000/шестдесет хиляди лева/ обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането - 16.01.2016г. до окончателното изплащане на сумата, като до пълния предявен размер от 100 000 лев предявеният граждански иск е отхвърлен като неоснователен. На подсъдимия са възложени разноски по водене на делото в съдебна фаза в размер на 140/сто и четиридесет/лева, като е осъден да заплати и сумата от 2 400/две хиляди и четиристотин/ лева държавна такса върху уважената част на гражданския иск. На осн. чл.59, ал.1 от НК съдът е приспаднал и времето, през което подсъдимия е бил с мярка за неотклонение „ Задържане под стража” и „Домашен арест”.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира, че касационната жалба за допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка.
Разгледана по същество е неоснователна.
Доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, не могат да се споделят. Те са развити в три направления – че съдът не изпълнил задълженията си по чл. 13, 14 и чл.107, ал. 5 от НПК да разкрие значимата фактология в пълнота; че съдът не е изпълнил задължението си да обсъди противоречията в доказателствените материали и да обоснове изводите си във връзка с това на кои от тях е дал вяра и на кои – не; че съдът не е дал отговор на наведените от защитата възражения, включително и относно справедливостта на наложеното с първоинстанционната присъда наказание на подсъдимия. Възраженията са формални и декларативно посочени, като в касационната жалба не се съдържат конкретни доводи в тяхна подкрепа – не се изяснява каква част от фактологията е останала неизяснена, в какво се състоят противоречията в доказателствените материали, обуславящи необходимост от аналитична дейност на контролирания съд в тази насока, както и кои възражения на защитата са останали извън вниманието на съда. Друг е въпросът, че с оглед протеклата диференцирана процедура по реда на гл. 27 от НПК, с пълно признание на фактите по обвинителния акт от подсъдимия и съпровождащото го съгласие да не се събират доказателства за тези факти и при липса на доводи за незаконосъобразно протекла процедура по гл. 27 от НПК, отправените в касационната жалба оплаквания към процесуалната дейност на съда са в пряка конфронтация с дадените в т. 8 на ТР № 1/2009г. по т.д. № 1/2008г., ОСНК разяснения.
Претенцията за порок на мотивите по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 във с ал. 1, т. 2 от НПК се аргументира с липсата на конкретни съображения относно размера на отмереното наказание. Известно е, че липсата на мотиви е от категорията на абсолютните нарушения и е налице както в хипотезите на пълна липса на мотиви, така и при схематична, повърхностна, непълна, неясна и вътрешно противоречива аргументация на съда. И в двата случая липсата на мотиви касае порок в дейността на решаващия съд, който от една страна рефлектира на правото на страните да получат обоснован отговор на поставените от тях въпроси, а от друга страна - на възможността да се разбере действителната воля на съда по същество. За това, независимо дали се съгласява напълно или не с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, за въззивния съд, съгласно установения в чл. 339, ал.2 от НПК регламент, е налице задължение да изтъкне съображенията си във връзка с фактологията на деянието, правната й оценка, както и да даде отговор на поставените от страните възражения в контекста на упражняване на контролните си функции по повод проверката на атакувания пред нея първоинстанционен съдебен акт. В настоящия случай, ВКС констатира, че макар и в мотивите към решението да са залегнали идентични по съдържание изводи като тези в мотивите към присъдата, то не е налице липса на мотиви, тъй като с оглед спецификата на съдебното производство, протекло по реда на гл. 27 от НПК, е изпълнен дължимия стандарт по чл. 339, ал. 2 от НПК. Съдът се е спрял на установените на база признанието на подсъдимия факти, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, направил е заключение, че предпоставките за прилагане на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК са били налице, след което е обосновал правните си изводи относно обективната и субективна съставомерност на деянието. Изложил е собствените си разсъждения във връзка със справедливостта на наказанието, отделил е специално внимание на смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и е констатирал, че наказанието на подсъдимия е следвало да се определи при условията на чл. 58а, ал.1 от НК, а не при предпоставките на чл. 58а, ал.4 от НК. Въпреки това, поради липса на съответен протест е утвърдил крайния резултат от дейността на градския съд по индивидуализация на наказанието, като не е променил нито вида, нито размера му. Така контролираният съд не може да бъде упрекнат, че не е изпълнил задълженията си по чл.339, ал.2 от НПК, тъй като е дал отговор на всички направени от подсъдимия и защитникът му възражения и е посочил причините, поради които ги е преценил като неоснователни.
От прочита на касационната жалба се установява, че макар и заявено в касационната жалба като отделно възражение оспорването на авторството на деянието не е във връзка с начина на установяване на фактите по деянието, а на плоскостта на дадената им от съдилищата правна оценка като такива, субсумиращи престъпния състав на чл. 115 във връзка с чл. 18, ал.1 от НК. Следователно възражението е относимо към касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, тъй като е подкрепено с доводи за обективна и субективна несъставомерност на деянието по текста на наказателния закон, за който подсъдимият е признат за виновен и осъден. В рамките на правилно установената и неоспорена от подсъдимия и защитата му фактология е прието, че от м.08.2015г. подсъдимият Л. и пострадалата А. работели в клуб-ресторант „О.” в [населено място], като отношенията им били със сложен характер поради предходна тяхна интимна връзка и съвместно съжителство, прекратени поради ревността, която подсъдимият изпитвал към пострадалата. Опитите на подсъдимия да възобнови интимното приятелство със свидетелката останали безрезултатни, а паралелно с това той проявявал ревност и агресия по повод контактите й с управителя на заведението - св. С.. На 16.01.2016г. , ревността на подсъдимия отново била провокирана от обстоятелството, че св. А. и св. С. се усамотили в дамската тоалетна, която св. С. заключил. При излизането на св. С. оттам, подсъдимия взел кухненски нож, влязъл в тоалетното помещение и започнал да крещи и блъска по вратата на тоалетната кабинка, в която все още се намирала св. А.. Когато пострадалата излязла подсъдимият й нанесъл три удара с носения от него нож, с които й причинил две прободно-порезни наранявания на корема и едно последващо порезно нараняване на лявото бедро. Установено е несъмнено, че пострадалата започнала да вика от болка, подсъдимият преустановил действията си, а на мястото се притекли на помощ работещи в заведението, като подсъдимият се обадил на тел. 112 и извикал бърза медицинска помощ, съобщавайки, че е пострадало момиче” което наръгал, защото малко му изневерило”. В съответствие със заключенията на съдебно-медицинските експертизи правилно е прието също, че двата удара с нож в областта на корема, довели до две прободно-порезни наранявания на корема в областта на дясното подребрие, проникващи в коремната кухина, са причинили коремна травма, която по своите медико-биологични характеристики е причинила на пострадалата А. постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Без оказаната висококвалифицирана и своевременна медицинска помощ със сигурност би се стигнало до смъртен изход за пострадалата. В резултат на нараняването се е стигнало и до засягане на десния бъбрек в областта на хилуса с обилно кървене, което наложило оперативното отстраняване на органа и в крайна сметка довело до загуба на десния бъбрек.
При така изложеното е видно, че липсват основания за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление – чл.128 от НК, в каквото насока се претендира в касационната жалба. С квалифициране деянието на подсъдимия като опит за убийство по чл. 115 във връзка с чл. 18, ал.1 от НК законът е приложен правилно. Въззивният съд с основание е утвърдил изводите на първоинстанционния съд по приложимото право, ползвайки се от установените в доктрината и съдебна практика (ППВС №14/63г; Р. № 63/88г. на ОСНК, ВС) положения относно обективната и субективната съставомерност на определена проява като опит за убийство. Известно е, че в случаите, когато е засегнат телесния интегритет на едно лице, за разграничаване на хипотезите на умишлено причинени телесни повреди от случаите на опит за убийство, съдът следва да подходи комплексно, защото макар и разликата между двете престъпни прояви да се състои в субективното отношение на дееца към целения резултат/т.е във връзка със субективната страна/, то е необходимо за всеки конкретен случай да се изследват обективните действия на извършителя, тъй като те представляват външен, видим израз на психическите му преживявания и обективират наличие или липсата на съзнание относно постигнатия престъпен резултат. В конкретния случай подсъдимият е реализирал поведение, чиито проявления във връзка с механизъм (удари с нож), начин (сила и интензитет на ударите с ножа и броя на ударите), насоченост ( в областта на корема - уязвима зона от човешкото тяло, в която се намират жизненоважни органи), използваното средство (нож с дължина на острието 20 см.), годно да причини смърт, несъмнено обуславят извод за целения от подсъдимия резултат да причини смъртта на пострадалата, поради което правилно осъщественото от него е квалифицирано като престъпление по чл. 115 във връзка с чл. 18, ал. 1 от НК. Все в контекста на този въпрос първоинстанционният съд с основание е отбелязал, че при развилата се процедура по чл. 371, т. 2 от НПК и направеното от подсъдимия признание на всички обстоятелства, посочени в обвинителния акт, на практика подсъдимият е признал и обстоятелството, че действията му са били насочени към причиняването не на телесно увреждане, а именно на смъртта на пострадалата.
С оглед изложеното ВКС не намира основания да преквалифицира деянието на подсъдимия по чл. 115 във връзка с чл.18, ал.1 от НК в по-леко наказуемо престъпление по чл. 128, ал.1 от НК, поради което счете, че не е налице допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, предпоставящо реализирането на касационните правомощия по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК.
На следващо място, ВКС намира доводите относно явната несправедливост на отмереното наказание на подсъдимия за неоснователни. Упражняването на правомощието по чл. 354, ал. 2, т.1 във връзка с ал.1, т. 4 от НПК от касационната инстанция предполага положителна констатация, че наложеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 от НК. В случая, нито една от тези хипотези не е налице. В касационната жалба се посочват данни в подкрепа на основанието по т. 3 на чл. 348, ал. 1 от НПК на базата на личността на подсъдимия и предвид твърдението, че спрямо него е следвало да се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление. По отношение на прилагането на закона настоящият съдебен състав взе отношение по-горе. Личността на подсъдимия и обществената му опасност са съобразени и от двете инстанции по фактите, като част от данните са получили различна оценка от инстанциите по същество. Въззивният съд е дал съвършенно противоположна оценка на младата възраст, чистото съдебно минало, добросъвестното процесуално поведение, способствало за бързото приключване на разследването на подсъдимия и изказаното от него съжаление за стореното, като е счел, че тези обстоятелства не могат да бъдат третирани като смекчаващи, така както ги е отчел първоинстанционния съд. Изтъкнатата аргументация не може да се сподели, тъй като е повърхностна, почива на неправилен прочит на мотивите на първата инстанция, както и на неправилно разбиране на естеството и характера на смекчаващите отговорността обстоятелства. Съгласно чл. 54, ал. 2 от НК смекчаващите обстоятелства обуславят налагането на по-леко наказание, а отегчаващите - на по-тежко наказание. И в двата случая се касае до обективни данни, които законодателят не е предвидил изрично при определянето на съответното престъпление, но които имат значение за конкретната престъпна проява и като последица - за начина, по който следва да се подходи към определяне на наказанието. Обстоятелствата, че подсъдимият е бил и е в млада възраст/21 г. по време на деянието/ и е с чисто съдебно минало са обективни и е без всякакво значение ”че не оправдават въоръжаването му нож и желанието му на всяка цена да се саморазправи…..с пострадалата” ( л. 47 на гърба от въззивното решение), тъй като с този аргумент те никога не биха могли да се приемат като смекчаващи отговорността обстоятелства. Подобно виждане не може да се сподели, защото чистото съдебно минало е обстоятелство, от което в принципен план се прави извод, че престъплението е първа, инцидентна проява за подсъдимия, а младата му възраст - обстоятелство, което разкрива известна недооценъчност при формиране на решението му да осъществи престъплението.
Що се отнася до добросъвестното процесуално поведение, въззивният съд е приел, че то принципно се дължи от подсъдимия по силата на процесуалните норми, а и той е нарушил изисквания на изпълнявана спрямо него мярка за неотклонение. Посочил е, че изказаното от него съжаление било формално, тъй като на досъдебното производство отказал да дава обяснения и чрез него се целяло постигането на по - благоприятен изход от делото. Дали от данните за спазването на условията за мерките за принуда могат да се правят изводи при индивидуализацията на наказанието е спорен въпрос, доколкото кръгът от обстоятелства по чл.54 от НК не ги визира, още повече когато поначало е предвиден друг санкциониращ ред в случаите, когато деецът не изпълнява наложената спрямо него мярка за принуда, включително и мярка за неотклонение. Друг е въпросът, че на преценка при развилата се процедура по чл. 371, т. 2 от НПК подлежи не процесуалното поведение на подсъдимия въобще, а само това, което е допринесло до „своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител още в хода на досъдебното производство, а не е следствие от ефективната дейност на компетентните органи”/ т. 7 от ТР № 1/2009г., ОСНК/. И доколкото в настоящия случай цялостното поведение на подсъдимия на досъдебното производство действително е спомогнало за запълване на доказателствената съвкупност с изявления, в които е признавал авторството на деянието, то несъмнено това поведение следва да се третира като смекчаващо обстоятелство, включително и в пределите на отговорността по чл. 55 от НК, така както правилно е заключил първоинстанционния съд. Въззивният съд е надценил значението на употребения алкохол от подсъдимия, без да съобрази че от заключението на съдебно-психиатричната експертиза при него се касае до употреба на около 150 гр. уиски/два-три часа преди деянието/, довела до обикновено алкохолно опиване, в най-леките му степени. Неправилен извод е направен и във връзка с изказаното съжаление от подсъдимия, като формално е отречено то да е действително. По делото се съдържат достатъчно данни, които индикират на това, че подсъдимият не само е разбрал последиците от престъпното си деяние, но им дава и негативна оценка.
На последно място, ВКС констатира в изтъкнатата от апелативния съд аргументация относно приложимостта на чл. 58а, ал.1 от НК, а не на чл.58а, ал.4 от НК, известно смесване на понятията „довършеност на престъплението” и „довършеност на изпълнителното деяние” по смисъла на чл.18, ал.1 от НК, както и непознаване на изведените в ТР № 2/2015г., ОСНК положения. Първо, известно е, че при опита, за разликата от довършеното престъпление има субективна съставомерност на деянието, но недовършеност на част от обективния състав на престъплението, като в зависимост от степента на осъществяване на изпълнителното деяние в теоретичен план се разграничават довършения от недовършения опит. Така, ако изпълнителното деяние не е довършено, е налице недовършен опит, а ако изпълнителното деяние е реализирано в пълния възможен обем (довършено) и неговите (предвидените в законния състав) общественоопасни последици не са настъпили, е налице довършен опит. И в двете хипотези на опит обаче е приложима разпоредбата на чл. 58 б.”а” от НК, даваща възможност наказанието на дееца да се индивидуализира на осн. чл. 55 от НК. Второ, според посоченото тълкувателно решение, правният институт по чл.58а от НК не изключва приложението на чл. 55 от НК или чл. 58 от НК, като в случаите когато по делото се констатират изключителни и/или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства съдът е задължен да прецени налице ли са условията за определяне на наказанието по реда на чл.55 от НК( чл.58 от НК) и каква по вид санкция да наложи, като в мотивите задължително следва да посочи съображения кое от двете наказания лишаване от свобода (по чл.55 от НК или по чл.58 а от НК) е по-благоприятно за подсъдимия. Точно така е постъпил първоинстанционният съд, който подробно е обосновал изводите си, че по отношение на подсъдимия се констатират многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства и че наказанието му следва да се определи при условията на чл. 58а, ал.4 във връзка с чл. 55, ал.1, т.1 от НК/в хипотезата на чл. 58, б.”а” от НК досежно деянията останали на стадий „опит” по чл.18, ал.1 от НК/, тъй като така би се постигнал по-благоприятен резултат от този по чл.58а, ал.1 от НК, предвиждащ намаляване на определеното наказание с 1/3.
Посочените недостатъци във въззивния акт обаче не са от категорията на съществените, тъй като както стана рече по-горе, не се отразяват нито на яснотата на мотивите, нито на финалния извод относно наложеното на подсъдимия наказание. Отмерено в размер на 6 години лишаване от свобода е справедливо и съответно на личната обществена опасност на подсъдимия, на обществената опасност на извършеното от него, както и на престъплението. Не са останали неотчетени смекчаващи отговорността обстоятелства, поради което не се налага допълнителното му намаляване. С оглед размера на наказанието е очевидна и неприложимостта на института на условното осъждане по чл.66, ал.1 от НК.
Липсват основания и за ревизия на съдебния акт в неговата гражданско-осъдителна част. При отчитане на редица обстоятелства, значими за справедливостта на обезщетението по чл.52 от ЗЗД – брой, характер, тежест на уврежданията, причинени на пострадалата А., изпитаният от нея страх, болка, продължителността на оздравителния и възстановителен период, последвалата психическа травма и с най-голяма тежест - безвъзвратната загуба на десния й бъбрек и последиците от загубата на този орган, присъденото обезщетение в размер на 60 000 лв. е справедливо и не следва да бъде намалявано по размер.
С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал.3 от НПК, при изричното искане от повереника на частния обвинител и граждански ищец Ю. А. направените от нея разноски за процесуално представителство от повереник пред касационната инстанция в размер на 4500лв. да й бъдат присъдени; при недопустимост на евентуално възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и при отразеното в договора за правна помощ за внесена от Ю. А. сума от 4 500 лв., същите следва да бъдат възложени в тежест на подсъдимия Л..
При така изтъкнатото и като намери доводите в касационната жалба за неоснователни, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, първо наказателно отделение,Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 177 от 24.04.2017г. на Апелативен съд – София, постановено по в.н.о.х.д. № 162/2017 г.
ОСЪЖДА подсъдимият З. Е. Л. да заплати направените пред касационната инстанция разноски в размер на 4 500 (четири хиляди и петстотин) лв. в полза на частния обвинител и граждански ищец Ю. Б. А. за процесуално представителство на повереник.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|