Р Е Ш Е Н И Е №68 София, 18.06.2019 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА при секретаря Зоя Якимова, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3931 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 – чл.293 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. П. Ч. и В. Г. Ч. чрез пълномощника им адвокат З. С. против решение № 1178 от 27.06.2018 г., постановено по гр.д. № 1822 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Варна, с което е отменено решение № 767 от 24.02.2017 г., поправено с решение № 3015 от 20.07.2017 г. и допълнено с решение № 1265 от 26.03.2018 г. по гр.д. № 16613/2015 г. на Районен съд-Варна в атакуваната му част и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от Р. П. Ч. и В. Г. Ч. срещу П. Г. Г., Г. П. Н. и Н. П. Н. отрицателен установителен иск за установяване, че ответниците не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** с площ от 832 кв.м., а по скица 699 кв.м. и за признаване за установено по предявения от Н. П. Н. насрещен отрицателен установителен иск, че Р. П. Ч. и В. Г. Ч. не са собственици на същия поземлен имот. П. Г. Г., Г. П. Н. и Н. П. Н. оспорват чрез пълномощниците си адвокат Д. П. и адвокат С. Р. касационната жалба и претендират възстановяване на направените разноски. С определение № 83 от 13.02.2019 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: допустимо ли е по предявен отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот, по който ищецът се позовава на права по земеделска реституция, ответникът да противопоставя възражениея за материална незаконосъобразност на реституционното решение на ОСЗ извън своите противопоставими права за наличието на упражнено право на изкупуване по § 4а или § 4б ПЗР ЗСПЗЗ с цел преценка съответствието на въззивното решение с Тълкувателно решение № 9 от 7.11.2012 г. по т.д. № 9/2012 г. на ОСГК; формира ли решението по негаторен иск сила на пресъдено нещо за признаване, респ. отричане правото на собственост на ищеца с цел преценка съответствието на въззивното решение с Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСГК и в коя своя част съдебното решение се ползва със сила на пресъдено нещо и формира ли се такава по установените в мотивите права, вкл. по преюдициално приетите правоотношения с цел преценка съответсвието на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК. Със същото определение е допуснато касационно обжалване и на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК с цел преценка допустимо ли е по предявен отрицателен установителен иск ответникът да предяви насрещен отрицателен установителен иск и съответно преценка допустимостта на постановеното по насрещния отрицателен установителен иск въззивно решение. По основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК: В практиката на ВКС по решение № 530 от 5.07.2010 г. по гр.д. № 1560/2009 г. на I г.о. и решение № 32/10.03.2016 г. по гр.д. № 4741/2015 г., II г.о. е прието, че да се отхвърли отрицателен установителен иск е равнозначно на това да се уважи положителен установителен иск относно същото право, предявен от ответниците по отрицателния установителен иск. Това разрешение се прилага и за случаите, когато с отрицателния установителен иск се оспорват не всички претендирани от ответника права, а само част от тях. И в този случай отхвърлянето на отрицателен установителен иск за конкретно посочени права формира сила на пресъдено нещо между страните по делото, че именно ответника по този иск е носител на тези права. Следователно след като отхвърлянето на отрицателен установителен иск за собственост формира сила на пресъдено нещо между страните по спора, че ответника по иска е носител на отричаното от ищеца вещно право, то липсва правен интерес и е недопустимо ответник по предявен отрицателен установителен иск за собственост да предяви насрещен отрицателен установителен иск за собственост на същото право. Не може да бъде споделена тезата на Н. П. Н., че необходимостта от изменение на кадастралния регистър, в който като собственици са отразени и двете страни по спора, обуславя правния интерес, а съответно и допустимостта на насрещния отрицателен установителен иск, тъй като при отхвърляне на първоначалния отрицателен установителен иск спорещите страни ще продължат да бъдат записани като собственици с противопоставими права в АГКК-В.. Съгласно чл.53а, т.1 ЗКИР влязлото в сила решение, с което се разрешава спор за собственост между лица, записани в кадастралните регистри на основание чл.53, ал.2 ЗКИР като носители на правото на собственост въз основа на конкируращи се документи, е основание за изменение на кадастралния регистър. Администрацията на АГКК е длъжна да зачете силата на пресъдено нещо на съдебно решение, с което се разрешава спор за собственост съгласно чл.297 ГПК и след като решението, с което се отхвърля отрицателен установителен иск за собственост формира сила на пресъдено нещо между страните, че ответникът е носител на правото, предмет на иска, то същото се явява основание за изменение на кадастралния регистър. В случая чрез предявения от Н. П. Н. насрещен отрицателен установителен иск се отрича правото на собственост върху същия имот, с твърдението за притежанието на което Р. П. Ч. и В. Г. Ч. са обосновали правния си интерес от предявяване на първоначалния отрицателен установителен иск, поради което насрещния отрицателен установителен иск е процесуално недопустим и постановените по него решения следва да бъдат обезсилени, а съдебното производство по него – прекратено. Доводите, възраженията и фактическите твърдения на Н. П. Н. в насрещната искова молба следва да се приемата като такива по отговор на искова молба, поради което и с разглеждането им съдът не е допуснал процесуално нарушение. Въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, са относими към настоящия правен спор, по който Р. П. Ч. и В. Г. Ч. се легитимират като собственици /с което са обосновали и правния си интерес от предявяването на отрицателния установителен иск/ въз основа на договор за покупко-продажба с праводатели реституирани по ЗСПЗЗ собственици /с решение №75/04.06.1993г. на ПК-В. е възстановено правото на собственост на наследниците на К. Г. П. върху лозе от 0.832 дка, находящ се в землището на В., м. С. Ж., имот № * от КП-1956 г., заявен с пореден № * от заявление и установен с декларация по чл.12, ал.З ЗСПЗЗ/, като в плана за новообразуваните имоти на местността „А. мак“ имотът е отразен с №*. Н. П. Н. се легитимира като съсобственик /с което е обосновал правния си интерес от предявяване на насрещния отрицателен установителен иск/ като наследник на П. Н. Г., на когото е предоставено право на ползване върху хавра от 600.00 кв. м., в [населено място], м. Батареята, при граници Хр.К. и Военно поделение /протокол № 9/26.07.1988 г. на ИК на ОНС-В. и удостоверение № 34/19.08.1988 г./, като е заплатена оценката от 31 800 лв. /удостоверение, издадено от [община], Кметство „Чайка" на лист 98 от първоинстанционното дело/ и е издаден констативен нотариален акт № * от *** г. за собственост на лозе от 600 кв. м. ид. ч. от лозе, цялото с площ от 700 кв. м., находящо се в м. „К.", землище В., имот с пл. № * по КП на СО „А. мак" от 1989 г., като допълнително е заплатена сумата 2866.00 лв. за площ от 99 кв.м. на основание § 4з, ал.2 ПЗР ЗСПЗЗ. Експертното заключение установява, че имот * е отразен в кадастралния план на ползвателите, изработен 1998-2000 г. и съвпада с имот № * по плана на новообразуваните имоти, както и с имот № * по кадастралния план от 1956 г., както и че процесният имот попада с цялата си площ в признатия за възстановяване имот по реституционното решение и между него и този, описан в протокол № 9/26.07.1988 г. на ИК на ОНС-В. е налице съвпадение по местонахождение, приблизителна площ и една граница-военно поделение. Въззивният съд е отчел, че с отговора по исковата молба и с насрещния иск се оспорва наличието на надлежно осъществена реституционна процедура, като е приел, че ответниците по исковата молба не са участвали в производството по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ и постановеното реституционно решение им е непротивопоставимо, с оглед на което ищците следва да докажат правата на своите праводатели, а по делото не е установено правото на собственост на праводателите на Р. П. Ч. и В. Г. Ч., независимо че е постановено решение за възстановяване на земята № 75/1993 г. Допълнително е изложил съображения, че с влязло в сила решение по гр.д. 6263/1994 г. на Районен съд-Варна със сила на присъдено нещо е прието за установено между Н. Г. и праводателя на Р. и В. Ч., а именно Д. М. Д., че последният не е собственик на процесния имот и следователно отхвърляйки претенцията на Д. Д., праводател на ищците по настоящето дело срещу П. Г., съдът е установил със сила на присъдено нещо, че праводателят на Ч. не е собственик на спорния имот, въз основа на сделка по нот.акт № 85/1994 година. Решението обвързва правоприемниците, поради което и Ч. са обвързани със силата на присъдено нещо по посоченото решение. А след като праводателят им не е бил собственик на процесния имот и те не са могли да придобият повече права от своя праводател. Въззивният съд е счел, че ответниците по делото са установили по безспорен начин свои права - надлежно им е предоставено право на ползване върху земеделски земи, наличие на построена сграда до 1991 г. /показанията на свидетелите на ответника и експертното заключение/ и заплащане на стойността на земята. Приел е за неоснователно възражението на ищците Ч. за липса на идентичност между предоставения за ползване на П. Н. /праводател на ответниците по иска/ недвижим имот и процесния имот. Кредитирал е показанията на разпитаните по делото свидетели, сочени от страна на ответниците, относно разположението на предоставения на праводателя на ответниците за ползване недвижим имот, неговата площ и граници и при анализа на заключението на вещото лице и останалите събрани по делото доказателства е счел за установена идентичността на предоставения за ползване имот и процесния, още повече, че от нот акт № */*** г. се установява,че съседен на процесния имот е имотът собственост на Г. Д. Г. - баща на П. Г., поради което и това се явява третата граница на имота. Именно с оглед и на този факт, вещото лице е уточнило, че претендирания от ответниците имот, попада в границите на процесния имот, т.е. е налице идентичност на имотите, въпреки, че вещото лице посочва, че е налице идентичност само по една, или две граници, но не отрича идентичността на имотите. Идентичността на имота,предоставен за ползване на праводателя на ответниците се установява и въз основа на представения по делото нот.акт № */* г., в който процесният имот е описан с три граници, като видно от заключението на вещото лице предоставения за ползване имот припокрива границите на ПИ *, което всъщност означава пълна идентичност. Без значение е обстоятелството, че номерата посочени в този нотариален акт и границите са по кадастралния план на ползвателите, след като този нотариален акт също е източник за информация относно идентичността на имота. Изводът на въззивния съд, че в рамките на косвения съдебен контрол на реституционното решение, легитимиращо праводатели на Р. П. Ч. и В. Г. Ч., е допустимо да се изследва собствеността към момента на обобществяване на имота, е направен в противоречие с тълкуването по Тълкувателно решение № 9 от 7.11.2012 г. по т.д. № 9/2012 г. на ОСГК, според което ответникът по иск за собственост, основан на земеделска реституция, който противопоставя върху имота права по § 4а или § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, може да се брани с възражения за материална незаконосъобразност на решението на общинската служба по земеделие ОСЗ, СЗГ, ПК /, от което черпи права ищецът, но само във връзка със своите противопоставими права – че собствеността неправилно е възстановена при наличието на право на изкупуване по § 4а или § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, което е упражнено в законните срокове и той не може да възразява, че лицето, на което е възстановено правото на собственост, респ. неговият наследодател, не е бил собственик на имота към момента на образуване на ТКЗС, или че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. Това тълкуване и приложимо както когато спорът за собственост се развива с реституирания собственик, така и когато спорът е с негов правоприемник /частен или универсален/. Изводът на въззивния съд, че с влязло в сила решение по гр.д. 6263/1994 г. на Районен съд-Варна със сила на присъдено нещо е прието за установено между Н. Г. и праводател на Р. и В. Ч., а именно Д. М. Д., че последният не е собственик на процесния имот, е направен в противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 6.11.2017 г. по т.д. № 4/2015 г. на ОСГК, по което при отговора на въпросите по т.1 и т.2 е изяснен предмета на иска по чл.109 ЗС, по който правото на собственост на ищеца не е предмет на делото. Тъй като силата на пресъдено нещо се формира само относно предмета на делото, то и решението по иска по чл.109 ЗС не се ползва със сила на пресъдено нещо за притежаваното от ищеца вещно право. Приемайки, че решението по гр.д. 6263/1994 г. на Районен съд-Варна е формирало сила на пресъдено нещо, че Д. Д. не е придобил собствеността на процесния имот, въззивния съд е допуснал и противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК, тъй като е формирал извода си въз основа на прието в мотивите по преюдициално правоотношение, докато съгласно приетото по т.18 от посоченото тълкувателно решение със сила на пресъдено нещо се ползва само диспозитива. По основателността на касационната жалба: С оглед изложеното по основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, неправилен се явява извода на въззивния съд, че ищците не са доказали фактите, от които извеждат правния си интерес от предявяване на отрицателния установителен иск. Представените по делото писмени доказателства - решение №75/04.06.1993г. на ПК-В. за възстановяване правото на собственост на наследниците на К. Г. П. върху лозе от 0.832 дка, находящ се в землището на В., м. С. Ж., имот № * от КП-1956 г., нотариален акт № *, том *, дело № */* г., нотариален акт № *, том *, дело № */*г. и нотариален акт за поправката му № *, том *, дело № */* г. и нотариален акт № *, том *, дело № */* г. – легитимират ищците като правопримници на реституираните по ЗСПЗЗ собственици, а експертното заключение установява идентичността на реституирания имот и процесния имот. Посочените доказателства за достатъчни да се приеме, че ищците са установили фактите, с които са обосновали правния си интерес от предявяване на иска. Неоснователни са доводите в касационната жалба относно крайният извод на въззивния съд, че праводателят на ответниците П. Н. Г. е придобил собствеността на имота на основание § 4а ПЗР ЗСПЗЗ. Не може да бъде споделена тезата на касаторите, че доколкото в протокол № 9/26.07.1988 г. на ИК на ОНС-В., с който на П. Г. е предоставено правото на ползване, са посочени само две граници /Хр.К. и военно поделение/, а недвижимите имоти се индивидуализират с посочване на граници поне от три страни, то няма как да бъде установено идентичност между предоставения за ползване и процесния имот. След като безспорно е установено, че на П. Г. е предоставено по надлежния ред право на ползване в местността „Батареята“, то лицето не може да носи негативните последици от начина, по който администрацията е описала границите в диспозитивния документ, обективиращ изявлението за учредяване на правото на ползване. В подобна хипотеза за установяване на останалите граници на имота са допустими всички доказателствени средства, съдържащи данни към релевантния период от и след месец юли 1988 г. Макар мотивите на съда относно установената идентичност между предоставения за ползване и процесния имот да не са съвсем коректни /доколкото съдът се е позовал и на индивидуализация по издадения в полза на П. Г. констативен нотариален акт от * г./, то крайният му извод се подкрепя от представения доказателствен материал, обсъден в съвкупност. Видно от диспозитивния документ протокол № 9/26.07.1988 г. на ИК на ОНС-В. и издадения въз основа на него официален свидетелстващ документ удостоверение № 34/19.08.1988 г. на П. Н. Г. е предоставено право на ползване върху хавра от 600.00 кв. м., в [населено място], м.Батареята, при граници Хр.К. и Военно поделение. Обстоятелството, че имотът е индивидуализиран само с две граници в случая не е пречка за установяване на идентичност, тъй като e наличeн кадастралeн план от 1987 г. с отразени последващи изменения и разписен списък към него, въз основа на които са направени констатации от вещото лице. От констатациите на вещото лице е видно, че спорния имот, отразен в плана за новообразуваните имоти с № *, по кадастралния план от 1987 г. попада в имот № *, който първоначално е бил с площ по графични данни от 4375 кв.м. През 1995 г. е попълнен кадастралния план от 1987 г., като имот № * е разделен на два имот с № * и № *, а впоследствие през 2002 г. от имот № * се обособяват нови два имота с № * /записан на ищците/ и № 1075. В разписния лист имот № * първоначално е записан на П. и П. Г., Г. Д. Г., а в последствие на Х. И. К.. Видно от комбинирана скица към експертното заключение на лист 212 от първоинстанционното дело имоти № * /идентичен с процесния имот № * по плана за новообразуваните имоти/ и * по плана за новообразуваните имоти са били част от имот № * по кадастралния план от 1987 г. Записванията в разписния списък към кадастралния план от 1987 г. показват, че на П. Н. Г. е предоставено право на ползване върху част от отразения към този момент в плана имот № * с площ по графични данни 4375 кв.м. Обстоятелството, че в разписния списък е отбелязано както за Х. К., така и за П. Г., че не разполагат с документ за собственост е неотносимо, тъй като правото на ползване се е предоставяло при предвидените в постановленията на Министерски съвет предпоставки и ред върху държавни или кооперативни земи или земи, ползвани от други ведомства, а в разписния списък се отбелязват лицата, заварени в имота към момента на изработване на кадастралния план. С предоставянето на право на ползване през 1988 г. се обособяват нови имоти в рамките на отразените в кадастралния план от 1987 г., което е дало основание и за констатираното от вещото лице последващо попълване на плана. Извод, че посочената при предоставяне на ползването граница Х. К. е частта от имот № *, впоследствие отразена с № 2339 по помощния кадастрален план на СО“А. мак“ се потвърждава и при съпоставка на границите на предоставения за ползване на И. С. З. с протокол № 25 от 26.09.1989 г. имот с граници П.Г., военно поделение, Х. К., на предоставения за ползване на Р. И. З. с протокол № 36 от 1.03.1990 г. имот с граници Хр.К. и път, както и с границите на предоставения за ползване на Г. Д. Г., баща на ответника П. Г. с протокол № 9/26.07.1988 г. имот – Х. И. и път /който имот е отразен в помощния кадастрален план на с.о. „А. мак“ с № *, а по плана на новообразуваните имоти с № * и е част от имот № * по плана на старите имотни граници, реституиран на Г. Д. Г./. Имотите, предоставени за ползване на И. С. З., Р. И. З. и Г. Д. Г. са били част от отразения в кадастралния план от 1987 г. имот № 1075 с площ по графични данни 4375 кв.м., което обяснява и защо като граница е посочен Хр.К. или Хр.И., тъй като в разписния лист към кадастралния план от 1987 г. имот с № * е записан на Х. И. К.. Имотът на Р. З. е отразен в помощния кадастрален план на с.о. „А. мак“ с № *, а в плана на новообразуваните имоти с № * и се явява крайния имот в източната част на отразения в кадастралния план от 1987 г. имот № * с площ по графични данни 4375 кв.м. Имотът на Г. Д. Г., отразен в помощния кадастрален план на с.о. „А. мак“ с № *, а по плана за новообразуваните имоти с № * е в крайната западна част от към хижа „А. мак“. В крайната западна част на отразения в кадастралния план от 1987 г. имот № * с площ по графични данни 4375 кв.м. и на юг от имота на Г. Д. Г., е имот № *, нанесен при попълване на кадастралния план от 1987 г., извършено през 1995 г., като понастоящем от този имот са образувани по плана за новообразуваните имоти имот № * на М. П. Н. и № * на Г. Д. Г. и К. Г. П.. По отношение на тези два имота липсват констатации на вещото лице /освен, че имот № * по плана за новообразуваните имоти е записан на наследници на Г. Д. Г. и наследници на К. Г. П./, а и страните не са изложили твърдения за тях. Следователно следва да се прецени дали правото на ползване на П. Н. е било предоставено върху отразения впоследствие в помощния кадастрален план на с.о. „А. мак“ имот № 2338, съставляващ процесния имот № * по плана за новооразуваните имоти или върху съседния имот № * помощния кадастрален план на с.о. „А. мак“, съставляващ имот № * по плана за новообразуваните имоти. От показанията на свидетелите П. Я. и В. В., които имат наблюдения от периода, в който е предоставено правото на ползване, се установя, че имотите на Г. Д. Г. и К. Г. П. са били съседни, като още тогава са оградени с една ограда /както е и понастоящем/ и имота стига от хижа „А. мак“ до военното поделение. Като се отчете и факта, че в акта за предоставяне право на ползване на И. З., който е от месец септември 1988 г., т.е. два месеца след предоставяне правото на ползване на П. Г. Н., като граница е посочен П.Г., то единствения имот, който отговаря на така установените факти е именно процесният имот върху който следва да се приеме за установено, че е предоставено правото на ползване на П. Г. Н.. Неоснователен е доводът на касаторите, че въззивният съд в съдебно заседание на 13.06.2017 г. в нарушение на чл.266 ГПК е приел писмени доказателства /за предоставеното право на ползване на И. З. и на Р. З./, тъй като документите се намират в държавния архив и ответниците са можели да се снабдят с тях и да ги представят в хода на първоинстанционното производство. Документите са издадени на трети за спора лица и при липса на данни ответниците да са знаели за тяхното съществуване, то обстоятелството, че документите са се съхранявали в държавния архив, не може да обоснове извод, че снабдяването с тях едва във въззивното производство се дължи на проявена небежност. Неоснователен е и довода, че в имота към 1.03.1993 г. не е имало построена сграда, като предпоставка за изкупуването му от ползвателя. Факта, че в разписния лист към кадастралния план от 1987 г. срещу имената на П. и П. Н. е посочено, че в имота има изградена барака, показанията на свидетелите П. Я. и Велико В. /единствените, които са имали наблюдения върху имота към релевантния момент, за разлика от ангажираните от ищците свидетели А. А. и С. Д., чиито впечатления са съответно от 2002 г. и от края на 2008 г./, че е имало изградена барака на фундамент, която ставала за сезонно ползване /имало легло, диван, маса и два-три стола/, както и констатациите на вещото лице, че и понастоящем съществува полуразрушена дървена паянтова постройка, основата на която е бетонова плоча с размери 3.40м/3.23м-2.60м, обуславят извода, че в имота е съществувала сграда, която не попада в посочените в § 1в, ал.3 ДР ППЗСПЗЗ изключения и е трайно прикрепена към земята. Неоснователни са и доводите, основани на писмо изх. № 192П/11.05.1994 г., с което кметство „Чайка“ уведомява П. Н., че отказва да издаде оценителен протокол за ползваната от него земя по ПМС 26, тъй като няма изградена постройка и липсата на данни да е обжалван този отказ. Представените по делото писмени доказателства установяват, че П. Н. е поискал от техническата служба на кметство В. оценка на имота с молба от 4.06.1992 г. От същата дата е и декларация, че имотът не е единствено жилище и не е единствена земеделска земя, на която е поставен № 372 от 4.06.1992 г. на кметство „В.. Върху декларацията на неясна дата е изписан ръкописен текст със съдържание „вх № 192 П/4.06.92 г.“, „Чайка“, „върнато на собственика“. С писмо № 192-П/11.05.1994 г. кметство „Чайка“ уведомява П. Н., че отказва да издаде оценителен протокол за ползваната земя по ПМС 26, тъй като няма изградена постройка. Към момента на изпращане на писмото обаче вече е бил издаден оценителен протокол № 1729 от 24.09.1993 г., в който е отбелязано построена сграда с разгъната застроена площ 9 кв.м. Този протокол е връчен на 6.09.1994 г. и още същия ден е платена определената в него оценка. След като отказът за издаване на оценка, обективиран в писмо № 192-П/11.05.1994 г. е издаден след като оценката е била извършена и обективирана в протокол № 1729 от 24.09.1993 г., то този отказ няма правни последици и е без значение дали е бил обжалван /отказ от издаване на индивидуален административен акт след като искането за издаване вече е уважено, е нищожен/. И. от писмо № 192-П/11.05.1994 г. аргумент на касаторите за липса на построена сграда към 1.03.1991 г. не може да бъде споделен, тъй като в самия оценителен протокол № 1729 от 24.09.1993 г. е посочено съществуването на барака от 9 кв.м., а гласните доказателства установявят как се е ползвала постройката преди 1.03.1991 г. – като сграда за сезонно обитаване. След като е установено, че процесният имот е предоставен за ползване на П. Н. и че ползвателят е упражнил правото по § 4а ПЗР ЗСПЗЗ да изкупи земята въз основа на извършената от общинската администрация оценка, то същият не е подлежал на възстановяване на бившия собственик, тъй като правото по § 4а ПЗР ЗСПЗЗ изключва правото на реституция. Следователно собственици на процесния имот са ответниците и предявения отрицателен установителен иск е неоснователен. Въз основа на изложеното и доколкото крайния извод на въззивния съд за неоснователност на предявения от Р. П. Ч. и В. Г. Ч. срещу П. Г. Г., Г. П. Н. и Н. П. Н. отрицателен установителен иск е правилен, то въззивното решение в тази част следва да бъде оставено в сила. С оглед неоснователността на касационната жалба Р. П. Ч. и Г. Ч. следва да възстановят на П. Г. Г., Г. П. Н. и Н. П. Н. направените в настоящото производство разноски съгласно приложен списък в размер на 1020 лв. на Н. П. Н. и по 500 лв. на П. Г. Г. и Г. П. Н., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Д. П.. По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА решение № 1178 от 27.06.2018 г., постановено по гр.д. № 1822 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Варна в частта, с която е разгледан предявен от Н. П. Н. насрещен отрицателен установителен иск, че Р. П. Ч. и В. Г. Ч. не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** с площ от 832 кв.м., а по скица 699 кв.м., при граници поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, *** и ПРЕКРАТЯВА производството по този иск. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1178 от 27.06.2018 г., постановено по гр.д. № 1822 по описа за 2017 г. на Окръжен съд-Варна в частта, с която е отхвърлен предявения от Р. П. Ч. и В. Г. Ч. срещу П. Г. Г., Г. П. Н. и Н. П. Н. отрицателен установителен иск за установяване, че ответниците не са собственици на поземлен имот с идентификатор *** с площ от 832 кв.м., а по скица 699 кв.м., при граници поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***, ***, ***. ОСЪЖДА Р. П. Ч., ЕГН [ЕГН] и В. Г. Ч., ЕГН [ЕГН], двамата с адрес: [населено място], [улица], ет.7, ап.13 да заплатят разноски за касационното производство както следва: на Н. П. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] сумата 1020 лв., на П. Г. Г., ЕГН [ЕГН], гр.В., [улица] сумата 500 лв. и на Г. П. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] сумата 500 лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: