Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е          №  456   София, 04 януари   2009г.   В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А     Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети октомври две хиляди и девета година в състав:     ПРЕДСЕДАТЕЛ :  Лиляна Методиева     ЧЛЕНОВЕ :  Елена Авдева   Теодора Стамболова   при секретар Н.Цекова ..............и в присъствието на прокурора. Стефка Бумбалова.................................изслуша докладваното от съдията  E.Авдева наказателно дело № 493/2009 г.   Производството по делото е образувано на основание чл.424, ал.1 от НПК по искането на осъдения В. И. Т. за възобновяване на нохд № 227/ 2006 г. по описа на Пловдивския районен съд. В искането се сочи, че постановената по делото осъдителна присъда, потвърдена от въззивната инстанция, страда от незаконосъобразност – касационно основание по смисъла на чл. 348 , ал.1 , т.1 от НПК. Съдилищата неправилно са приложили разпоредбата на чл. 206, ал.1 от НК към несъставомерното поведение на искателя. Подчертава се, че принципно парите не могат да бъдат предмет на обсебване. В заключение се настоява за възобновяване на делото и оправдаване на осъденото лице. Прокурорът оспорва основателността на искането и пледира за оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване, установи следното : Районният съд в гр. П. с присъда от 08.06.2006 г. по нохд № 227/2006 г. признал подсъдимия В. И. Т. за виновен в това, че на 15.07.2003 г. противозаконно присвоил чужди движими вещи - парична сума от 33 750 лева, собственост на “Л. Л. С. ” ООД - гр. П., която владеел и пазел, като обсебването е в големи размери, поради което и на основание чл.206, ал.3 във вр.с ал.1 и чл. 54 от НК му наложил наказание три години лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал.1 от НК за срок от четири години от влизане на присъдата в сила. Със същата присъда съдът отхвърлил предявения от “Л. Л. С. ” ООД –гр. Пловдив граждански иск за сумата 33 750 лева като неоснователен. В тежест на подсъдимия съдът възложил сторените по делото разноски. Окръжният съд в гр. П. с решение № 1* от 26.01.2007 г.по внохд № 2870/2006 г.потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. Искането за възобновяване е направено в срок / впечатляващо е, че делото е пътувало от първостепенния съд до Върховния касационен съд повече от две години !/,от процесуално легитимирана страна и е допустимо, но разгледано по същество е неоснователно по следните съображения : Настоящият съдебен състав не споделя становището относно предмета на престъплението обсебване, изразено от защитата на осъдения Т. Според него престъпното посегателство по чл. 206 , ал.1 от НК засяга само конкретизирани чужди движими вещи и не се разпростира върху парите и всички заместими по естеството си вещи. Това тълкуване е незаконосъобразно. Обсебването е типично престъпление срещу собствеността. Негов непосредствен обект са обществените отношения, осигуряващи нормалното упражняване правото на собственост върху движими вещи, които деецът владее или пази, независимо от това дали по волята на договарящите страни те са родово или видово определени. Парите дефинитивно са родово определени ,заместими движими вещи, на които законът е признал функцията на общ изразител на стойност и на платежно средство.[1] Не съществува спор, че те са включени в предмета на престъпното отнемане при кражбата и грабежа. Систематичното тълкуване на разпоредбата на чл.206, ал.1 от НК чрез съпоставянето й с основните състави на кражбата /чл. 194, ал.1 от НК и грабежа /чл.198, ал.1 от НК/ не дава основание да се приеме, че в трите норми законодателят е вложил различно съдържание на израза движими вещи. Подобно допускане би влязло в тежък конфликт с чл.37 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове /ДВ, бр. 39/74 г./, според който думи или изрази с утвърдено правно значение се използват в един и същ смисъл във всички нормативни актове, а при наложително отклонение или съмнения при правоприлагането конкретният смисъл се определя с допълнителна разпоредба. Аргументи в подкрепа на позицията на искателя не могат да се открият и в сравнението между чл. 201 от НК и чл.206 , ал.1 от НК. Вярно е, че в основния състав на длъжностното присвояване по чл.201 от НК парите фигурират наред с други вещи и ценности, но не са изрично посочени в диспозицията на чл.206, ал.1 от НК. От тази разлика в редакциите обаче не следва направения в искането извод за ограничаване на предмета на престъплението по чл.206, ал.1 от НК и изключването на парите и другите заместими вещи от него. В правната доктрина[2] някои автори квалифицират обсебването като специален случай на длъжностно присвояване. Основната разлика между тях се изразява във връзката между предмета на престъплението и дееца. При длъжностното присвояване тя възниква от длъжностното качество на извършителя и този основен разграничителен признак в сравнение с обсебването обяснява и нюансите в редакцията на предмета на престъпленията. В гражданскоправния оборот е мислима хипотеза, в която парите / и другите заместими вещи/ преминават в собственост на получаващия по волята на прехвърлителя, който си запазва правото на насрещно облигационно искане за връщане на стопанския еквивалент на заместимите вещи. Тогава те не могат да бъдат предмет на обсебване, тъй като престават да бъдат чужда вещ за лицето, което ги владее или пази. Въпрос от фактически характер е да се установи действителната воля на страните в облигационната връзка и да се изследва дали предаващият /при липсата на изрично волеизявление в противната насока/ мълчаливо не е изразил съгласие за отказ от собствеността върху заместимите вещи при предаването им. Тази хипотеза обаче е невъзможна когато парите или другите заместими вещи се връчват на длъжностно лице в това му качество или му се поверяват да ги пази и управлява. Държавната служба по смисъла на чл.93,т.1, б”а” от НК е несъвместима с получаването в лична собственост на ресурс на държавното учреждение. Същото важи и за случаите, в които длъжностното лице извършва ръководна работа или работа, свързана с пазене и управление по чл.93 , т.1 б.”б” от НК, тъй като те се реализират винаги по отношение на чуждо имущество. Ето защо в текста на чл. 201, ал.1 от НК парите са особено изтъкнати, за да се подчертае невъзможноста , при каквито и да било хипотези , те да попаднат извън обхвата на престъпно посегателства, ако длъжностното лице предприеме действия на противоправното им своене. Това разбиране е част от българската наказателноправна традиция[3] и последователно е отстоявано в практиката на съдилищата[4]. Цитираните от защитата на искателя две решения на Върховния касационен съд, съдържащи разсъждения в обратния смисъл, са инцидентни, нямат задължителен характер и са относими само към решените с тях случаи. Ето защо основното оплакване на искателя за неправилно приложение на закона поради неправилно тълкуване на чл.206 , ал.1 от НК следва да се остави без уважение. Неоснователно е и твърдението на защитата за неяснота в мотивите на атакуваните съдебни актове относно собствеността върху обсебените пари.становено е по безспорен начин , че сумата от 33 750 лева подсъдимият В е получил като пълномощник, представляващ”Л. Л. С. ”ООД- гр. П.. Според приложение по делото касов ордер парите са предадени на дружеството на база спогодба между длъжника “АС –Тур” АД – гр. А. и “Л. Л. С. ”ООД. Правните последици от тази сделка са възникнали направо в патримониума на упълномощителя, а не на пълномощника. Без значение за наказателноправната квалификация на деянието е развитието на гражданскоправните отношения между двете дружества след неговото извършване,което е намерило отражение единствено при оценката за основателността на гражданския иск. Не намира подкрепа в мотивите на атакуваните съдебни актове и оплакването за недопустима наказателноправна намеса на съда в един търговски спор и игнориране на обстоятелството, че на осъденият Т. е задържал за себе си получената по пълномощие сума за погасяване на заем, даден преди години на. Л. Л. С. ”ООД. Двете предходни инстанции много внимателно са изследвали това възражение и законосъобразно са го отхвърлили. Данните по делото категорично подкрепят извода за противозаконно присвояване. Осъденият е отказал да предаде на упълномощителя инкриминираната сума, позовавайки се на прихващане по насрещно задължение на друга фирма “Л. Л. С. ”- гр. М.. Въззивният съд правилно е мотивирал противоправността на това “прихващане”, като е констатирал, че твърдяното от подсъдимия насрещно задължение не е ликвидно и изискумо. То не произхожда от сделка между същите субекти, тъй като подсъдимият твърди да е погасил дълг на руско дружество. Освен това вземането не е установено безспорно по основание и размер предвид категоричното му отричане от управителя на “Л. Л. С. ”ООД “- гр. П.. В искането се прави и немотивиран намек за “процесуални нарушения в събирането, закрепването и обсъждането на доказателствата, довели до превратното им тълкуване”. Отсъствието на каквато и да било конкретика в подкрепа на това твърдение лишава настоящата инстанция от възможността да изрази становище по основателността му. При служебната проверка не бе констатирано наличие на някое от абсолютните основания за отмяна на атакуваните актове поради съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 348 , ал.3 от НПК . Водим от горното и на основание чл. 424 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като установи, че не са налице предпоставките на чл. 422, ал. 1 ,т. 5 от НПК   Р Е Ш И   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения В. И. Т. за възобновяване на производството по нохд № 227/ 2006г. на Районния съд в гр. П.. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ :     ЧЛЕНОВЕ : 1.     2.   [1] Проф. Ал. Г. К. ,Облигационно право,Общо учение за облигационното отношение, С.1958 г. стр.192 [2] Антон Г. ,Наказателно право наР България, Особена част,2002 г. стр.206 [3] Вж. Коментар на Наказателния закон, томІV, част ІІ ,София, 1938 г.стр.119 и сл. [4] Вж. Решение № 328 на ІІн.о на ВКС от 1935 г. Решение № 154 на І.н.о. на ВКС от 1936 г ,постановени при редакция на действащия чл.319 , ал.1 от НЗ, идентична с тази на чл.206 , ал.1 от НК, както и по-новата практика на ВКС – решение№ 191 от 03.07.2009 г. по нохд № 151/2009 г. на ІІн.о,.решение № 217 от 15.05.1972 г. по нд. № 133/72 г. на ІІн.о. решение № 421 от 31.12.1980 г. по .д. № 420/80 г. на Ін.о,решение № 600 от 21.10.1970 г. по н.д.595/70 г. на І н.о и др.