1
Р Е Ш Е Н И Е№ 181
София, 15 ноември 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тридесети септември, две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
БОНКА ЯНКОВА
при секретаря Марияна Петрова и с участието на прокурора от ВКП Тома Комов изслуша докладваното от съдия Янкова н.дело № 727/2019 г.
Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба, подадена от подсъдимия И. А. М. чрез защитника му – адвокат Щ. Ц. от АК П. срещу въззивно решение № 99/ 28.05.2019 г., постановено по ВНОХД № 615/2018 г. от Апелативен съд - П..
В жалбата се излагат доводи за допуснато нарушение на материалния закон - касационно основание по чл.348,ал.1,т.1 от НПК, свързани с неправилното осъждане на подсъдимия, вместо да бъде оправдан. В подкрепа на това касационно основание са развити съображения за ограничаване правата на подсъдимия чрез игнориране на направени възражения за несъставомерност от страна на защитата, по които съдът не е дал отговор и по-конкретно за несъобразяване с приложими норми на данъчното законодателство и задължителните указания на ТР № 4 по н.д № 4/ 2015 г. на ВКС, ОСНК. Касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК е обосновано с доводи за липса на съвкупен доказателствен анализ, изолирано обсъждане заключенията на експертизите, без съпоставяне с гласните и писмени доказателства, превратно и изопачено тълкуване на свидетелски показания. Твърди се, че въззивният съд е нарушил правилата за формиране на вътрешното си убеждение, като е възприел едностранчив и поради това неправилен подход при оценката на доказателствата. Отправено е искане за отмяна на обжалваното решение с алтернативни последици – ВКС да постанови ново решение, с което да оправдае подсъдимия или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция.
В съдебното заседание пред ВКС жалбата се поддържа от подсъдимия и защитника му по съображенията и на основанията изложени в нея. При упражнено право на последна дума подсъдимият желае да бъде оправдан.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:
Касационното производство е първо по ред, след преминали три първоинстанционни и три въззивни прозводства. С присъда, постановена по НОХД № 1573/14 г. Окръжният съд – Пловдив признал подсъдимия И.М. за виновен в извършването на престъпление по чл.255,ал.3, във вр с ал.1, т.2,т.6 и т.7 във вр. с чл.26,ал.1 от НК и му наложил наказание лишаване от свобода за срок от две години, изпълнението на което отложил, на основание чл.66,ал.1 от НК, за срок от четири години. С Решение по ВНОХД № 33/16 г. Пловдивският апелативен съд отменил присъдата и върнал делото за ново разглеждане, поради липса на мотиви. С присъда, постановена по НОХД № 940/2016 г. по описа на ОС Пловдив, мнозинството от съдебният състав признал подсъдимия М. за невинен в това да е извършил престъпление по чл.255,ал.3 във вр. с ал.1,т.2,т.6 и т.7 във вр. с чл.26,ал.1 от НК, поради което го оправдал по посоченото обвинение. С Решение постановено по ВНОХД № 320/2017 г., на същото процесуално основание - липса на мотиви, АС - Пловдив отменил оправдателната присъда и върнал отново делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд. С присъда № 60 от 3.07.2018 г. постановена по НОХД № 1900/2017 г., Пловдивският окръжен съд признал подсъдимия М. за виновен по обвинението за извършено престъпление по чл.255,ал.3 във вр с ал.1,т.2,т.6 и т.7 във вр. с чл.26,ал.1 от НК и при условията на чл.55,ал.1,т.1 от НК му наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца, изпълнението на което, на основание чл.66,ал.1 от НК отложил с изпитатален срок от три години. С атакуваното сега решение, постановено по ВНОХД № 615/2018 г. от АС Пловдив, първоинстанционната присъда била потвърдена.
Първо е необходимо да се уточни, че развитите в касационната жалба съображения и към раздел първи - „по нарушения на материалния закон“, и към раздел втори „по съществените процесуални нарушения“, преценени съдържателно разкриват доводи, свързани изцяло с оплаквания от процесуалната дейност на контролирания съд и главно от неговата аналитична доказателствена дейност. Принципно, неправилното приложение на материалния закон е касационно основание, наличието на което се свързва с неправилно приложение на правото към вярно установени фактически положения, а от подробно аргументираната позиция на касатора се извежда несъгласие именно от начина, по който последните са установени и възприети от въззивния съд. Ето защо, така разчетена, касационната жалба изисква произнасяне преди всичко по основателността на оплакването за наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1,т.2 от НПК.
Разгледана на тази плоскост ВКС я намира за основателна.
От проведените три производства пред първа инстанция - положение, достигнато поради пренебрегнатото от вторият апелативен състав ограничение по чл.335,ал.3 от НПК, е инкорпориран по делото значителен по обем доказателствен материал. Допълнително, в проведеното въззивно съдебно следствие са събрани и множество гласни и писмени доказателства, но процесуалната дейност на контролираният съд по тяхното обсъждане, оценка и анализ не е извършена в унисон с предвидените в НПК правила и възраженията на подсъдимия и неговия защитник, че е налице касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК са резонни.
Не е спорно по делото, че като регистрирано по ЗДДС лице - ЕТ“ П. И. - И. М.“, подсъдимият имал задължението да подава ежемесечна справка - декларация по ЗДДС и че при водене на счетоводството си е бил подпомаган от св.Д.К., на която предоставял за включване в дневниците за покупки фактурите, по които е получател, а в дневниците за продажби - тези, по които е доставчик, както и че лично е подавал справките декларации по ЗДДС. Не е спорно и това, че при извършената на ЕТ“ П. И. - И. М.“ ревизия, по изложените в издадения Ревизионен акт №[ЕИК]/26.04.2011г. основания, споделени от Адм.Съд П. в потвърдителното решение по адм.дело №2079/2011 г., влязло в сила, по общо 12 фактурирани доставки - от„В. Б. „Е., „Б. 2005“Е., „МПА“Е. и „Я.“Е. не е признато право на приспадане на данъчен кредит.
Спорните въпроси, на които инстанциите по същество, с оглед задълженията си по чл.13 и чл.14 от НПК и предвид очертания от обвинението предмет по чл.102 от НПК е следвало да отговорят са:1/дали доставките са реално осъществени, съответно ползвани ли са фактури с невярно съдържание при деклариране на дължимото данъчно задължение и при упражняване право на данъчен кредит и 2/ подсъдимият действал ли е със съзнанието, че фактурите не отразяват действителността и че без правно основание ги използва за приспадане на данъчен кредит и за постигане на предвидения в чл. 255 от НК резултат.
В проверяваното решение и в потвърдената с него присъда липсват съображения, позволяващи да се разбере отговора на инстанциите по посочените въпроси.
Първоинстанционният съд е акцентирал върху хронологията на действията на подсъдимия и крайния извод, че неправомерно е ползван данъчен кредит, но не и защо е достигнал до това заключение, доколкото дължимият съвкупен доказателствен анализ е заместен от резултатите от проведеното ревизионно производство, обективирани в РА, преповторени в гласните доказателства – показанията на свидетелите Ч. и П., които са извършили данъчната ревизия и възпроизведени отново в изготвената по досъдебното производство ССчЕ от вещото лице С.С.. Отразено е съдържателно и заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изготвена от в.л Т.Р., а гласните доказателства са лаконично коментирани.
Въззивният съд от своя страна е декларирал пълно съгласие с приетата от първата инстанция фактология, възпроизвеждайки я в мотивите си, на което са посветени първите 15 страници от решението. Отразени са по-нататък съдържателно свидетелските показания и изводимата от тях информация и е обобщено, че въпреки наличието на данъчни фактури, договори, приемо - предавателни протоколи и платежни документи се касае за фиктивни сделки (вж. стр.27 от възз. решение). Липсва обаче същински и съпоставителен анализ, при който спорните и съществени обстоятелства от предмета на доказване да са получили ясно проследимо фактическо установяване. Респективно въззивният съд не е изпълнил в цялост задълженията, възложени му по силата на чл.314 от НПК да провери правилността на невлязлата в сила присъда. Не е взел отношение и по направени възражения във въззивната жалба, които поради игнорирането им обяснимо са направени и пред касационната инстанция. Въпросът например с какъв ресурс е трябвало да разполага дружеството „Б. 2005“Е. за да осъществи сделката с ножодържачите, приета за фиктивна поради кадрова необезпеченост на доставчика, неколкократно поставян от защитата, не е получил отговор.
В същото време въззивният съд е заявил пълно съгласие с процесуалната дейност на първата инстанция, декларативно посочвайки, че я споделя изцяло и че „Правилно първостепенният съд е възприел заключенията на съдебно – почерковата и съдебно - счетоводните експертизи“ (вж. стр.24 и стр.31 от възз.решение). Съдебно - почерковата експертиза е с предмет неоспорено обстоятелство: авторът на подаваните справки- декларации, но не така стои въпроса със съдебно - счетоводните експертизи. От прегледа на материалите по делото се установява, че в същото са налице две експертизи – първата, изготвена по досъдебното производство от вещо лице С. С., приобщена надлежно, предвид процедурата по която е протекло делото - по чл.371,т.1 от НПК и съдебно - счетоводна експертиза, изготвена от вещо лице Т. Р., възложена от съдебният състав, разгледал НОХД № 940/ 2017 г. Макар и последният да не е посочил в коя от хипотезите на чл.153 от НПК я е допуснал, съвпадението в предмета на изследване ( вж т.3 от ССчЕ, л.126 - л.128, т.I, ДП и т.1.9, т.1.10, и т.2.3 от назначената ССчЕ по НОХД № 940/16 г.) и особено относно реалността на стоковия поток (вж л.127,т.I от ДП и т.11.1 от ССчЕ) недвусмислено сочат на повторно обследване на обстоятелствата, основанието за което, съгласно чл.153, изр. второ от НПК възниква, когато „експертното заключение не е обосновано и възниква съмнение в неговата правилност“. Безспорно е, че с оглед процесуалната подпомагаща роля на експертизата, съдът принципно не е длъжен да възприеме всяко експертното заключение, но несъмнено следва да посочи кое приема или не приема и главно по какви съображения, което в случая съдебният състав, разгледал НОХД№ 1900/17 г. не е изпълнил, а въззивният съд не е проверил, нито е счел за необходимо да обсъжда.
Отделно от това, при законосъобразно изпълнение на вменените по чл.314 от НПК задължения за цялостна въззивна проверка, апелативният съд би установил, че за разлика от формално проведения по НОХД № 1900/17 г. разпит на вещото лице Т.Р., в подробно извършения от предходния съдебен състав, същият е разяснил, че по отношение на ножодържачите, „Б. - 2005“ Е. е „можела да свърши тези дейности“ с личен труд и без наемане на работници (вж.л.302,стр.втора, НОХД № 940/16 г). Съдебно счетоводната експертиза, изготвена от Т.Р. е назначена по друго наказателно дело, но след като е решил да я ползва, за да обезпечи законосъобразното и приемане съдебният състав по НОХД № 1900/2017 г. е следвало да я провери пълноценно, като положи усилия за пълно и всеобхватно изясняване на всички въпроси от нейния предмет. Въззивният съд, дистанцирайки се от задълженията си по чл.314 от НПК е пропуснал да констатира това нарушение и не е предприел действия по отстраняването му, с каквито правомощия като инстанция по установяване на фактите, е разполагал. Вместо да го стори е упрекнал защитата, че аргументира недоволството си с позоваване на изявления на вещи лица пред предходни съдебни състави, което било „недопустимо“(вж. стр.31 от възз.решение). Действително, принципът за непосредственост по чл.18 от НПК не допуска основаване на изводи върху несъбрани лично доказателствени материали, но в случая не става въпрос за отклонение от посочения принцип, а за възможно и дължимо, но в нарушение на чл.14 от НПК неосъществено от съдебните инстанции действие по изследване на съществено обстоятелство от предмета на доказване. Процедирайки така, контролираният съд всъщност е отказал да отговори на направеното във въззивната жалба възражение, съществено увреждайки по този начин правото на защита на подсъдимия. Отделно от това, апелативният съд е игнорирал и значението на експертизата като особен доказателствен способ единно установявящ както обективираните в заключението изследвани обстоятелства, така и всички разяснения направени устно от вещото лице (вж.Р № 518 от 14.12.2009 г. по н. д. № 562/2009 г., на ВКС, I н о). И след като именно тези разяснения, макар и дадени пред предходния състав, са относими за изясняване на делото, в аспекта на задълженията си по чл.13 и чл.14 от НПК и като последна съдебна инстанция по същество, апелативният съд е следвало да положи процесуални усилия за изясняването им, чрез собствен задълбочен разпит на в.л.Т.Р..
Във въззивното решение липсва отговор и на възражението, че сделките са с реален предмет, аргументирано от защитата с твърдяното отчуждаване на стоките по тях. Събраните в тази посока гласни доказателства - показанията на св.Х.Ц., собственик на „О.“Е., макар и възпроизведени съдържателно във въззивното решение (вж. стр.18 от същото) изобщо не са обсъдени. В решението се съдържа само констатация, че стоките по три от фактурите, с доставчик „Я.“Е. са реализирани от подсъдимия чрез продажбата им включително и на „О.“Е. (вж л.31 от възз. решение) без да е анализирана съпоставително с показанията на св.Ц. за обстоятелствата по закупуването им и че тази сделка е била „призната“ от данъчните (вж л.76 от НОХД№ 1900/17 г.) Все в тази посока, макар и надлежно включени в подлежащата на обсъждане съвкупност (вж.л.69 от НОХД №1900/17 г.) извън вниманието на съда са останали писмени доказателства, приложени по НОХД № 940/2016 г. - доклад от инспектор по приходите В.М. и Ревизионен акт на Р. „С.“ Е. от 5.11.2009 г.( л. 223 - л.229, НОХД № 940/16 г.). Съдържащата се в тях информация относно свързаните с Р.„С.“Е. обстоятелства по извършената от дружеството покупка на 1150 бр., ножодържачи със сменяема пластина, с фактура от 25.05.2009 г., издадена от ЕТ „П. И. - И. М.“, по която на Р. „С.“ Е. е признато право на данъчен кредит, тоест доставката е приета за реална, изобщо не е обсъдена, особено в светлината на включената в обвинението фактура, с която е инкриминирана като недействителна предходната доставка на 1150 бр. ножодържачи от „Б. „Е., закупени от ЕТ „П. И. - И. М.“ с фактура № 384 от 22.05.2009 г. Нещо повече. Въззивният съд е приел за установено, че за част от фактураните доставки от „МПА“ Е. е налице последваща реализация, чрез продажбата им именно на „Р. С.“Е. (вж.стр. 30 от възз. решение), но в разрез с изискванията на чл.14,ал.1 от НПК не е анализирал това обстоятелство и не е отговорил на въпроса - възможно ли е да се извърши последващо отчуждаване на процесните ножодържачи, за които, както е приел в началото на същия абзац липсват „доказателства за реално осъществяване на доставките по фактури с издател „МПА“ Е.“( вж.стр.30, абзац първи от възз.решение). Идентично е положението и с „Я.“Е., с оглед приетото от една страна последващо реализиране на част от закупените стоки и едновременно симулативност и по четирите фактурирани доставки (вж.стр.30 от възз.решение). Необсъждането на посочените доказателства – гласни и писмени и на отразената в тях информация е в конфликт с позитивното задължение по чл.13 и чл.14 от НПК и е предпоставило невъзможност за установяване на обективната истина по делото.
В същото време, въззивният съд е отделил значителен процесуален ресурс по изследване реалността на доставки извън предмета на делото, макар и косвено свързани с него: възможността на подсъдимия да продаде чрез „У. Лизинг“ АД закупените от „Б. - 2005„Е. машини на „МПА“Е. за изработка на ножодържачи, закупени след това от подсъдимия с част от процесните фактури, предмет на обвинението. След като за въпросните ножодържачи, съдът е приел, че е настъпила последваща реализация, макар и с уговорката, че е частична, несъмнено посочените обстоятелства са изисквали съвкупното им обсъждане, защото изолираната им оценка е довела до вътрешно логическо противоречие в изводите на съда и то по съществен факт от предмета на доказване – реалността на отразените в процесните фактури доставки.
И в процесуалната си дейност по обсъждане и анализиране на събраните гласни доказателства контролираният съд се е отклонил от предписаните в НПК правила, въпреки че е декларирал, че ги спазва. Несъмнено е, че разкриването на обективната истина предполага внимателна проверка за достоверност на ползваните гласни източници, а извършването и по този начин е гарантирано само при пълно съблюдаване на оценъчните правила - внимателно и според действителното им съдържание, след съпоставка с всички други доказателства, съобразно тяхната последователност, формална логичност и убедителност. Прегледът на делото и изложените съображения в проверяваното въззивно решение не сочат да е изпълнено посоченото изискване, а обратно обосновават основателност на направените възражения в касационната жалба за непълноценна доказателствена проверка и за превратна оценка на гласните доказателства.
За да изключи достоверността на установените от подсъдимия М. и свидетелите Х.И., М.Д., А.К. фактически данни съдът е ползвал за коректив показанията на св.С.Т. и св.Д.Й.. Последните обаче изобщо не са преминали през дължимата проверка за достоверност и използването им е в пряко противоречие с изискването на чл.107, ал.5 от НПК.
В конкретен план, за да отхвърли като недостоверни показанията на св.Х.И., пълномощник на „Б. 2005“Е. и на св.К.–мениджър при ЕТ на подсъдимия относно обстоятелствата по извършената сделка, предмет на фактура № 0430/3.02.2009 г. и да приеме, че същата е фиктивна, контролираният съд се е доверил изцяло на св.Т., че не е участвал като представител на „ВДФ Б.“ Е. в окомплектовката на машините, аргументирайки се с „категоричността“ на св.Т., че „не са му известни фирми „Б. 2005“Е. и „ВДФ„Б.“ Е. и обобщавайки, че св.Т. „Не е свързан по никакъв начин с последната“(вж. стр.22 от възз.решение).
В надлежно приобщените писмени доказателства(л.69,НОХД № 1900/17 г. и л.51, НОХД № 940/2016 г.) е включено заверено копие от РКО № 4/ 13.02.2009 г., съгласно който на св.Т., като представител на ВДФ“Б.“ Е., с подробно посочени данни – ЕГН, лична карта и адрес, в брой е платена сума в размер на 320 400 лв., а отразеното основание са процесните две фактури с издател „ВДФ Б.“Е., като срещу получател е положен подпис. Въпросният РКО № 4/ 13.02.2009 г. е известен на контролирания съд, тъй като е коментиран, но в друг аспект( вж.стр.29 от възз.решение), поради което е неясно по каква причина е пренебрегнат и не е проверена истинността му, включително и по експертен път, въпреки иззетия сравнителен материал(вж.л.77, т.I от Д.П). От делото не следва извод да е направен опит за ползване на оргинала на посочения РКО, но завереното копие, както приема съдебната практика принципно също е годен предмет на документно престъпление, съответно на изследване, когато е четливо и ясно (вж. Р № 457/2011 г. по н.д. № 2139/2011 г. на ВКС, I н.о). Съдът е отхвърлил искането за извършване на очна ставка, изключвайки и този способ за проверка на противоречията относно обстоятелството по плащане на въпросната сума, констатирани в показанията на св.К. и св.Т.. Тоест, без да е извършена надлежна проверка за достоверност на съответния доказателствен източник – показанията на св.Т., направените въз основа на тях фактически изводи не позволяват да се приеме, че при формиране на вътрешното си убеждение решаващият съд е съблюдавал изискванията на чл.107,ал.5 от НПК.
Идентичен е подхода и към другият основен свидетел – Д.Й.. Въззивният съд е приел за безспорно установено, че „Фирми „ВДФ Б.“ Е. и „Б. 2005“ Е. не са му известни“ (вж. стр.21 от възз.решение) и на тази база е изключил достоверността на гласните доказателства за обратното, включително и обясненията на подсъдимия, отново заключавайки (вж.стр.28 от възз.решение), че „св.Й. няма отношение към дружеството“ („ВДФ Б.“ Е. - бел.ВКС). В материалите по делото е приложена декларация на св.Й. в качеството му на пълномощник на същото дружество (вж.л.117,т.VI от Д.П), която не е предявена на свидетеля, нито е проверена нейната автентичност, въпреки иззетия сравнителен материал (л.58,т.I,Д.П). Съдът само е споменал, че подсъдимият се е позовал на такава декларация в хода на ревизионното производство (вж. стр.28 от възз.решение), но не и какво значение придава на същата в конкретното наказателно производство, особено в аспекта на дължимата проверка за достовереност на свидетелските показания на Д.Й. за действителните му отношения с „ВДФ Б.“ Е..
В нарушение на процесуалните изисквания, въззивният съд е допуснал и превратно тълкуване на събрани гласни доказателства, ценени изолирано, включително поради неточното и непълно изясняване на действителното им съдържание. Във въззивната жалба защитата е възразила относно съдебната оценка на факта, че „МПА“ Е. не разполага с МПС– тирове и изведената на тази плоскост констатация за недостоверност на Договора за финансов лизинг № 87555/30.01.2009 г., макар и същият да не е предмет на обвинението по настоящото дело, а само косвено да е свързан с възможността за изпълнение на фактурираната доставка на ножодържачите, предмет на част от процесните фактури. Относно транспорта на въпросните машини апелативният съд е споделил извода на първата инстанция, че твърденията на подсъдимия за реалност на сделките са само израз на защитна теза „Тъй като не намират опора в кредитираната доказателствена съвкупност“, подкрепяйки го с аргумента, че “Обясненията, че металорежещите машини са докарани от [населено място] с кола на свидетеля Х. И. не намират опора в показанията на последния“ (вж.стр.24 от възз.решение). В обясненията на подсъдимия по НОХД № 1900/17г. не се съдържат изявления в посочения смисъл - че металорежещите машини са докарани с кола на св.И.. Коректният им прочит сочи, че същият е твърдял за натоварени машини и конкретно е заявил следното: „ Машините от А. Х. И. лично с мотокар и неговите хора са ги качили на тяхна кола, като макар и неясно граматически отразено, предходният абзац смислово насочва под “тяхна“ към св.Т. и св.Д. (вж л.190 от НОХД № 1900/2017 г). В същият смисъл, че със собствен кран „аз лично, с един от работниците ги натоварихме“ са изявленията и на св.Х.И. (вж.л.146 от НОХД№ 1900/17 г). Апелативният съд по-нататък е споделил недоверието на първата инстанция към обясненията на подсъдимия, аргументи за което е съзрял в противоречието по обстоятелствата относно плащането по сделката с предмет металорежещи машини (по Ф№ 0430/3.02.2009 г. - бел.ВКС), доколкото подсъдимият заявил, че има авансово плащане, а св.И. „твърди обратното“( вж.стр.24 от възз.решение). От приложения към материалите по делото (л.50 от НОХД№ 940/16г.) РКО № 1/3.02.2009 г., надлежно приобщен (л.69, НОХД№ 1900/17 г.) е видно, че датата на издаване на ордера и на самата фактура е една и съща – 3.02.2009 г. Без да изясни значението на понятието „авансово“ употребено от подсъдимия, особено в контекста на дадените от него разяснения по самото плащане (л.189, НОХД№ 1900/17 г.) и на същото понятие, употребено от св.И. (л.146,стр.втора, НОХД№ 1900/17 г.) направените изводи са в противоречие с дължимото оценяване на доказателствата според действителното им съдържание, изискващо преди това точно изясняване на вложения от източниците им, в случая гласни, смисъл.
Обясненията на подсъдимия и показанията на св.К., че транспорта действително е извършен от „МПА“Е. са противопоставени и съответно оборени, макар и не изрично посочено, от обобщението, че „Свидетелката М. Д. (собственик на „МПА“Е. - бел.ВКС) няма такива възприятия“ (вж.стр.24 от възз.решение). Макар че при усложненото процесуално развитие на делото – три първоинстанционни производства, по две от които е била непосредствено разпитана, като надлежно е приобщен и разпита от досъдебното производство, контролираният съд е могъл да бъде по-конкретен кои точно показания са в основата на фактическото заключение за „липса на възприятия“ и за какви точно „възприятия“ става въпрос, но от прегледа на материалите по делото не следва извод в тази посока. В депозираните по НОХД № 1900/17 г. показания свидетелката сочи, че „ В А. ходихме да ги видим. Струговете не помня с какво ги транспортирахме“, а в приобщените чрез прочитането им, на основание чл.281,ал.1,т.2,пр второ от НПК, показания от досъдебното производство е посочила, че не е разполагала с МПС, а „всичко, което съм ползвала е било под наем“ и „Когато са карани машините не съм присъствала лично и не мога да посоча дата, период и установъчни данни на шофьора или шофьорите на камионите, с които са докарани“ (л.124,т.I,Д.П и л.75,НОХД № 1900/2017 г.) В приобщените на същото процесуално основание показания, депозирани и по НОХД№ 940/16 г. въпросът с транспорта на машините не е бил изследван.
Навлизането в конкретика на съдържанието на гласните източници не е самоцелно, а е наложително защото илюстрира основателността на претендираното от касатора превратно и не според действителното им съдържание оценяване на относимите доказателства. Принципно, възможността за обективен и точен анализ изисква преди това и пълноценното изпълнение на възложеното на председателя на съдебният състав задължение да следи за смисловото и граматически коректното записване в съдебния протокол на изявленията на процесуалните участници, което в случая не е изпълнено. Допуснатото от първоинстанционният съд и неотстранено от апелативната инстанция нарушение е предпоставило възможността за смислова неточност и съответно за изваждане от контекста на съдържанието на част от гласните доказателства, което е опорочило на самостоятелно основание доказателствения анализ.
По конкретното дело фиктивността на сделките е възприета и въз основа на показанията на свидетелите, вписани като управители на търговските дружества – доставчици, които са отрекли да имат търговски контакти с подсъдимия. Въззивният съд неколкократно е акцентирал върху обстоятелството, че част от собствениците на дружествата – доставчици са без образование и са ги придобили срещу възнаграждение, без да знаят какъв е предмета им на дейност( вж.стр.6,стр.17,стр.18,стр.27 от възз. решение). Не е спорно по делото, че А.Д. и В.С. са подставени лица, които срещу известна парична сума предоставили личните си данни за регистриране на фирми на тяхно име, но подсъдимият не е твърдял да е договарял с тях и възраженията на защитата за оценъчното значение на този факт, в контекста на който е отречена достоверност на обясненията на подсъдимия, след като същият последователно е отстоявал позиция, че е работил с техните представители са останали без отговор.
За да изключи реалността на сделките въззивният съд е посочил също, че ЕТ“П. И. - И. М.“ не разполагал с паричен ресурс - за плащане по доставките от „ВДФ Б.“ Е.(вж.стр.29 възз.решение) - извод, направен въз основа собствена оценка значението на документ - нареждане разписка от 16.02.2009 г. за извършено теглене от подсъдимия на сумата от 308 500 лв. от БанкаДСК. Паричният поток по сметката на ЕТ, собственост на подсъдимия е въпрос, законосъобразното решаване на който, предвид специфичността на изследваните обстоятелства е предполагало използване на предвидения в НПК способ – по чл.144 от НПК. Най-малкото, защото е изисквало цялостно проследяване движението на разполагаемите средства на ЕТ, предвид предявените на вещото лице Т.Р. в с.з от 1.06.2018 г. по НОХД № 1900/17 г. 3 бр. РКО , касателни фактурите от „Я.“Е., които не са били съобразени при изготвяне на заключението ( вж. т 11.2, л.12. от ССчЕ), приложени към НОХД№ 940/ 16 г.( л. 296 - л.298 от същото ) и респективно приобщени по НОХД № 1900/17 г.(вж л.69) и които, съгласно заявеното от вещото лице Т.Р.: „доказват, че тези пари са излезли от ЕТ“П. И. - И. М.“ с предназначение да бъдат платени фактурите и това доказва плащането( вж.л.162 от НОХД № 1900/2017 г.) Освен друго, специалните знания биха спомогнали за изясняване и на темпоралната обвързаност на издаването на РКО и на фактурите, доколкото, за да приеме отсъствие на реално плащане по двете фактури, с доставчик „ВДФ Б.“Е., апелативният съд се е аргументирал именно с по-късното издаване на фактурите (вж. стр.29 от възз.решение). Необходимо е да се посочи, че в случая не става въпрос за намеса във вътрешното убеждение на контролирания съд, което е суверенно и не подлежи на касационна проверка, а за констатирано в пределите на касационния контрол отклонение от правилата за оценъчна дейност, чрез което е достигнато до компрометиране разкриването на обективната истина, поради ненадлежно изясняване на релевантни факти: реалността на извършено плащане по процесните фактури. Експертното изследване би спомогнало и за проследяване реалността на заявеното самоучастие на „МПА“Е. по лизинговия договор, в каквато посока се съдържат възражения в касационната жалба.
Контролираният съд е вложил сериозен процесуален ресурс за изследване на обстоятелства, които макар косвено относими към включените в предмета на доказване, не са от възложеното им от съда генерално значение, защото придадената им пряка функция се конфронтира със задължителните указания на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСНК относно автономността на двете производства - данъчно и наказателно. Безспорно е, че данъчните престъпления разкриват известна специфичност, наложила се поради особените действия при реализиране на данъчните задължения. Независимо от обусловената им по тази причина обвързаност, без съмнение в наказателното производство с предмет данъчно престъпление не е допустима както подмяна на доказателствената тежест, която съгласно чл.107 от НПК по дела от общ характер лежи върху държавното обвинение, така и процесуалният ред, по който подлежат на установяване релевантните факти, включващ само предвидните в НПК способи и средства(вж т.1 от посоченото Т.Р № 1/2009 г. на ОСНК). При несъобразяване с посочените указания контролираният съд е формирал изводи, изведени от една страна от обстоятелството, че „не са ангажирани доказателства за съхранението и транспортирането на стоките“( вж.стр.29 от възз.решение), макар и да не е ясно кой е според съда адресата на това задължение – св.И. или подсъдимия М., а от друга от констатацията, че част от машините са с неизвестен произход, а някои от тях са придобити от „Извор“ 95 О. и „Няма документи, от които да се даде заключение дали тези три фактури от „Извор - 95“ Е. са включени от „Б. 2005“ Е. в дневниците за покупки по ЗДДС (вж. стр.29 и стр.13 от възз решение). Идентичен е подхода и относно доставките, предмет на фактурите с доставчик „ВДФ Б.“ Е., нереалността на които е пряко изведена от липсата на документи, „от които да се установи предходният доставчик на „ВДФ“Б. Е. по тези фактури (вж.стр.13 от възз.решение). Документалната неизрядност при предходното движение на стоките не установява априори недействителност на последващата им реализация, както е приел съда и в каквато посока с основание е възразил пред инстанциите и в депозираната касационна жалба защитника на подсъдимия. Казано с други думи, само факта, че за придобиването на стоките, предмет на процесните фактури, фирмите доставчици не са били изрядни от счетоводна гледна точка, макар и косвено свързано с изследване реалността на самите стоки, не установява пряко фиктивност на доставката, какъвто извод не следва пряко дори и ако процесните фактури не са отразени в дневниците за продажба на самите доставчици ( в този см. Р № 427/2011 г. по н.д. № 421/2010 г. на ВКС, III н.о.) Да се приеме застъпената от апелативният съд теза би било в разрез с изискването на чл.105,ал.2 от НПК, защото би довело до включване в доказателствената съвкупност на данни изводими от недопустимо по НПК средство, каквото е предположението Наред с посочено, основаване на фактическите заключения върху разместена доказателствена тежест и върху правни институти, каквато е оборимата презумпция за облагаем доход(чл.123, ал.1 от ДОПК) съдържащи се в различни от НПК, правни актове, доколкото е в колизия с нормата на чл.103,ал.2 от НПК и на чл.104 от НПК, самостоятелно реализира касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК, защото накърнява основен принцип по чл.13 от НПК, съгласно който гарант за разкриване на обективната истина е спазване на предвидения ред за нейното установяване.
Във въззивното решение липсват съображения и по отношение на оспорената субективна страна на престъплението, за наличието на която първостепенният съд е изложил декларативни мотиви и също толкова декларативно е утвърдена и от контролираната инстанция( вж стр.33 от възз.решение). Апелативният съд е дължал, но не е изложил доводите си, въз основа на които е приел, че към момента, към който подсъдимият е включил в дневника за покупки процесните фактури, респективно е упражнил по тях правото си на данъчен кредит е действал със съзнанието, че същите отразяват недействителни доставки и че от данъчно правна гледна точка е лишен от основание да ги ползва в дневника за покупки и респективно в подадената СД по ДДС. Последното е било особено наложително с оглед възприетото от контролираният съд за фактически установено, че по сделката с „МПА“Е. е налице предварително фактуриране, по подписан между подсъдимия и св.Й. договор, до неизпълнението на който се стигнало поради това, че свидетелят не получил машини от св.Д. въпреки, че изготвили протокол, в който ги описали и по тази причина „не могъл да изработи ножодържачи“(вж.стр.21 от възз.решение). Съдът очевидно е споделил тезата на подсъдимия, че не е имало кредитни известия относно процесните фактури, видно от приетото за установено, че макар „МПА“Е. да е дерегистрирано на 22.06.2009 г., процесните фактури не са анулирани от св.Й.. (вж.стр.21 и стр.30 от възз.решение).
След като е приел, че по сделката е налице предварително фактуриране и не са подадени от доставчика кредитни известия, контролираният съд категорично е дължал отговор на въпроса, пряко относим към предмета на доказване, очертан с внесеното обвинение за извършено престъпление по чл.255,ал.3 във вр. с ал.1,т.2,т.6 и т.7 от НК, осъществено и чрез приспадане на неследващ се данъчен кредит - имал ли е право подсъдимият да включи тези фактури в дневниците за покупки и да ги ползва за упражняване правото по чл.68,ал.1,т.1 от ЗДДС. Съдът е могъл, но отново не е използвал при решаването му предвидения в чл.144 от НПК способ, а предвид специфичността на същественото обстоятелство е било наложително, доколкото и принципното виждане на приходната администрация, отразено в Указание№ 24-00-47/08.11.2007 г. на Изпълнителния директор на НАП относно прилагане разпоредбата на чл.72 от ЗДДС (публично достъпно на сайта на НАП - бел. ВКС), е в посока, че „2.2. Когато все пак се установи, че фактура е издадена преди настъпването на данъчното събитие, считам, че не може автоматично да се приеме, че същата е издадена неоснователно или неправомерно, съответно априори да се приеме, че не е налице право на данъчен кредит“.
Предвид гореизложеното се налага извода, че процесуалната дейност на съда по установяване на релевантните обстоятелства и анализа на доказателствата съвкупност не е подчинена на указанията за нейното осъществяване, регламентирани в чл.13,чл.14 и чл.107,ал.5 от НПК. Процедирайки така апелативният съд е формирал фактически изводи в разрез с изискването за съвкупно и съпоставително обсъждане на гласните доказателства и се е лишил от възможността за законосъобразна оценка на тяхната достоверност, респективно е компрометирал разкриването на обективната истина, защото не е съблюдавал правилата за нейното установяване. В същото време, осъщественият въззивен контрол е формален, защото въпреки проведеното въззивно съдебно следствие съществените въпроси от обхвата на посочените в чл.102 от НПК, на които е акцентирала защитата са останали неизяснени, а направените в тази посока възражения не са получили надлежен отговор. Процесуалната дейност на контролираният съд следователно, не е в дължимия унисон с предвидените в НПК принципни положения и в резултат на това е реализирано касационното основание по чл.348,ал.1,т.2 от НПК - постановеното решение е в нарушение на процесуалните правила, което налага неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
При новото разглеждане следва да се извърши процесуално издържана проверка на доказателствената съвкупност, подчинена на изискването за всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото и при пълноценно използване на предвидения в чл.144 от НПК доказателствен способ, а формираните фактически изводи да се основат върху оценени по надлежния ред доказателства.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 5 във вр. с ал.3, т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 99/28.05.2019 г., постановено по ВНОХД № 615/2018г. от Апелативен съд – П..
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд от стадия на съдебното заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
|