Р Е Ш Е Н И Е № 112 гр. София, 16 септември 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди и деветнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Николай Любенов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 460/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по касационна жалба на И. С. Т., чрез защитника му срещу въззивна присъда № 44/15.02.2019г. по внохд № 3934/2018г. на Софийски градски съд. С атакуваната присъда е отменена присъда от 18.05.2018г., постановена по нохд № 14079/2017г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която подсъдимия И. С. Т. е признат за невинен и оправдан по обвиненията по чл.144, ал.3 във връзка с ал.1 от НК и по чл.216, ал.1 от НК, като вместо нея подс. Т. е признат за виновен и осъден, както следва: -за престъпление по чл.144, ал.3 във връзка с ал.1 от НК, като му е наложено наказание 1(една) година и 2(два) месеца лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл.66, ал.1 от НК е отложено за изпитателен срок от 3(три) години; -за престъпление по чл.216, ал.1 от НК, като при условията на чл.54 от НК му е наложено наказание 8(осем) месеца лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл.66, ал.1 от НК е отложено с изпитателен срок от 3( три) години. Първоинстанционната присъда е изменена в частта, с която подс. И. Т. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.325, ал.2 във връзка с ал.1 от НК, като на осн. чл.54 от НК въззивният съд му наложил наказание 1(една) година лишаване от свобода, чието изпълнение съдът отложил на осн. чл.66, ал.1 от НК с 3(три) години изпитателен срок. На осн. чл.23, ал.1 от НК съдът групирал така определението наказания, като наложил на подс. Т. най-тежкото от тях- 1(една) година и 2(два) месеца лишаване от свобода, чието изпълнение на осн. чл.66, ал.1 от НК отложил с изпитателен срок от 3(три) години. В останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. В касационната жалба се заявяват касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т. 3 от НПК. Правилното приложение на закона се оспорва с доводи за липса на елементи от обективната страна на престъпленията, за които е признат за виновен подсъдимия Т.. Претендира се неправилност на извода, че деянието по чл.216 от НК не представлява маловажен случай, а оттам и че спрямо него е неприложима разпоредбата на чл.28в, т.1 от НК. Заявява се несправедливост на наложените наказания по съображения че те не съответстват на обществената опасност на деянието и дееца и не са отчетени правилно данните за предходна загуба на дете и наличието на психично заболяване, констатирано по съдебно-психиатричната експертиза, приобщена по делото. Иска се при условията на алтернативност - отмяна на присъдата и оправдаване на подсъдимия или отмяна на присъдата в частта й относно престъпленията по чл. 144, ал. 3 и по чл. 216, ал.1 от НК и изменяването й в частта относно престъплението по чл.325, ал.2 от НК с преквалифицирането му по чл.325, ал.1 от НК и приложението на чл.78 а от НК. В допълнение към касационната жалба се изтъкват подробни доводи, в подкрепа на заявените касационни основания. Заявява се и допълнителна претенция за наличие на касационното основание по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 от НПК- допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с извеждането на значимата фактология на базата на неправилна оценка и анализ на доказателствения материал- недоказаност на обвинението по чл.216, ал.1 от НК, неправилна оценка показанията на пострадалия, показанията на св. А., заключението на съдебно-психиатричната експертиза. Поддържат се направените искания за отмяна или изменяване на атакувания съдебен акт. В съдебно заседание на касационната инстанция защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея доводи и моли за уважаването й. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата. Според прокурора безспорно по делото е било установено съставомерността и на трите деяния извършени от подсъдимия, като елементите от състава на всяко престъпление напълно кореспондират с константната съдебна практика и правилата за реална съвкупност са приложени правилно. Неоснователни остават и възраженията за явна несправедливост на наложените наказания. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на защитника подсъдимия Т. е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество се явява неоснователна. Оплакванията за недоказаност на обвиненията и свързаното с тях искане за оправдаване на подсъдимия не могат да получат положителен отговор от касационния съд, който, като инстанция по правилното приложение на правото и не може да установява нови фактически положения. Оплакването за пороци в процесуалната дейност на съда по установяване на правнозначимите факти не може да се сподели. Касационният съд не констатира въззивната инстанция да е допуснала нарушения, които защитата претендира. В мотивите на въззивната присъда по категоричен начин са изложени фактите, които са приети за установени от доказателствените източници. Обжалваният съдебен акт отговаря на стандартите, визирани в разпоредбата на чл. 339, ал. 3 от НПК, като настоящият съдебен състав не намира, че при решаване на делото и постановяване на присъдата СГС е игнорирал или изопачил доказателства. Възприетата от него фактическа обстановка се основава на собствения му доказателствен анализ, осъществен при спазване изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК и не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите му за това, че подсъдимия Т. е извършил престъпленията, по които е обвинен. Изложените в касационната жалба доводи срещу въззивната присъда се свеждат до оплакванията, че изводите си съдът е направил въз основа на избирателно кредитиране на доказателства, като е поставил в основата на осъдителната присъда показанията на свидетеля Г., който като пострадал от инкриминираните деяния е заинтересован от изхода на делото. Решението на въззивния съд да приеме за годна доказателствена основа показанията, депозирани от свидетеля Г. на досъдебното производство, приобщени по реда на чл. 281, ал.5, вр. с ал.1, т.1 от НПК, не търпи упрек. Свидетелят добросъвестно е изложил първите си показания пред разследващия полицай още в деня на инцидента /л. 11 от ДП/, когато впечатленията му и спомените за случилото все още са били добре запазени, като именно в този първи разпит той е бил в състояние точно да възпроизведе инкриминираните изрази и действията на подсъдимия, насочени срещу него. Тези показания са в корелация с изложеното свидетеля А. на досъдебното производство / л. 13 от ДП/. Следователно възраженията относно съставомерността на престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК по никакъв начин не намират опора в доказателствената съвкупност по делото. Въззивната инстанция аргументирано и законосъобразно не се е съгласила с изводите СРС в мотивите на първоинстанционната присъда. Това престъпление е резултатно, като неговия престъпен резултат не изисква да се стигне до действително възбуден основателен страх у пострадалия. Достатъчно е само той да узнае за заплахите, което се потвърждава от установените фактически констатации за опрян в главата му пистолет от страна на подсъдимия и с отправените закани, че „ще го гръмне“, въпреки, че свидетеля Г. видимо не е показвал състояние на уплаха. Въззивният съд законосъобразно е извел изводът за съставомерност на деянието от субективна страна с оглед заключението на назначената съдебно психиатрично-психологична експертиза относно психическото състояние на подсъдимия Т. включително и по време на инкриминираните деяния, като обосновано е прието, че подсъдимият не се е намирал в състояние на физиологичен афект, могъл е да контролира поведението си и въпреки наличието при него на паническо разстройство в случая не може да се говори за патологичен афект. Неоснователен е довода на защитика на подсъдимия Т. за съществено нарушение на материалния закон с оглед твърдението му, че с оглед размера на предмета на деянието – общо 480 лв, е налице „маловажен случай”, поради което следва да бъде наказан съобразно квалификация по чл. 216, ал. 4 от НК. Известно е, че маловажността на случая следва да се преценява с оглед критериите на чл. 93 т.9 от НК, като значение има не само ниската стойност на повреденото и унищожено имущество, но и другите вредни последици, както и обстоятелствата, характеризиращи деянието и дееца. С оглед установения механизъм на извършването му е налице явна упоритост, агресивност и незачитане личността на пострадалия, които разкриват подсъдимия Т., като личност с висока степен на обществена опасност. По този начин тези обстоятелства характеризират престъплението, като такова с по-висока степен на обществена опасност от обикновените случаи, което е пречка то да бъде квалифицирано, като „маловажен случай”. Последното възражение относно престъплението по чл. 325, ал. 2 , вр. ал. 1 от НК, при което според защитата липсва признака на особена дързост, който не покрива квалифицирания състав на престъплението, както от субективна така и от обективна страна, както и че не е била налице публичност на хулиганските действия също така се явява неоснователно и в разрез с установените факти по делото. Водещ критерий при този квалифициран признак е насочеността на действието, т.е. дали същото засяга грубо реда и общественото спокойствие. Константната съдебна практика приема, че е налице хулиганство и тогава, когато хулиганските действия не са извършени на публично място, но след това са станали достояние или могат да станат достояние и на други лица – посочено в ППВС 2/1974г. В конкретния случай освен пострадалия Г., пряк свидетел на случилото се е била и св. А., чиито показания от досъдебното производство законосъобразно са приобщени и правилно са кредитирани като достоверни от контролиращата инстанция по фактите. От друга страна искането на защитата за прилагане на института по чл. 78а от НК относно това престъпление е недопустимо, тъй като с деянието, сочещо престъплението хулиганство, са осъществени признаците на още две престъпления. Следователно съществува законова забрана за прилагане на този институт, защото има реализирани от подсъдимия множество престъпления и въззивната инстанция законосъобразно е приложила разпоредбата на чл. 23 от НК. Общата оценка на процесуалната дейност на въззивната инстанция дава основание за извод, че релевираните в касационната жалба претенции за неправилно разкриване на фактологията на деянията сочат единствено на субективното несъгласие на касатора с осъждането, което не представлява касационно основание по чл.348 ал.1 от НПК. След пълна и точна преценка на данните от всички доказателствени средства относими към главния факт от предмета на доказване, законосъобразно е било прието, че може да се направи еднозначен извод по отношение авторството на деянията, т.е. да се приеме, че те са доказани по несъмнен начин, каквото е и изискването на чл. 303, ал. 2 НПК. По отношение на довода за явна несправедливост на наложеното наказание: При така посоченото, доводите за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание не могат да се споделят. Не се констатираха наложените наказания очевидно да не съответстват на обществената опасност на деянията и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността им обстоятелства, както и на целите на чл. 36 от НК. При осъществяването на цялостната дейност по индивидуализацията на наказанието се отчита не само общата обществената опасност на престъпленията от определен вид, а специфичната обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец, какъвто законосъобразен подход е възприел въззивният съд, който е съобразил наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства съобразно действителното им значение и тежест. За постигане на целите на чл. 36 от НК съдът е длъжен да отчете всички индивидуализиращи особености на случая, като направи необходимия баланс между поправянето на осъдения и превантивната функция на наказанието. От друга страна индивидуализацията на наказанието е основен принцип при налагането му, по силата на който съдът е длъжен да го съобрази с индивидуалните особености на конкретния случай. Обстоятелствата, които следва да бъдат взети предвид са тези, които определят конкретната тежест на извършеното престъпление и характеризират личността на дееца. Те обуславят по-голяма или по-малка степен на обществена опасност на извършеното, както и необходимостта от повече или по-малко интензивно въздействие върху извършителя с оглед постигане целите на генералната и специална превенция. В настоящият казус данните по делото, касаещи обществената опасност на конкретните деяния, сочат на завишена степен на обществена опасност извън рамките на законоустановената в сравнение с обикновените случаи на престъпления от тези видове, завишена е и степента на обществена опасност на дееца, поради което липсват основания за корекция на наложените наказания и намаляване на техния размер. Предвид изложените съображения, настоящият касационен състав намери, че не са налице сочените в жалбите касационни основания, поради което въззивната осъдителна присъда следва да бъде оставена в сила. С оглед на това и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 44 от 15.02.2019 г., постановена по в.н.о.х.д. №3934/2018 г. по описа на Софийски градски съд, НО, XVI-ти състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: