Р Е Ш Е Н И Е № 157 гр. София, 22.08.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЖАНИНА НАЧЕВА при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора К. Иванов изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 464 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на упълномощения защитник на подсъдимия Б. Д. Д. против въззивно решение № 98/23.03.2017 г. на Апелативен съд – гр. Велико Търново, НО, постановено по ВНОХД № 48/2017 г., в потвърдителната част за наложеното му наказание по присъда № 4/05.01.2017 г. на Окръжен съд – гр. Велико Търново по НОХД № 519/2016 г. за престъпление по чл. 343, ал. 3, предл. последно, б. „б“, вр. ал. 1, б. „в“ от НК в размер на 9 години лишаване от свобода, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК било намалено с 1/3 до размер на 6 години лишаване от свобода. В касационната жалба, поддържана в с. з. пред ВКС лично от подсъдимия и неговия защитник, се изтъкват доводи, съотносими към касационното основание по чл. 348 ал. 1, т. 3 от НПК. Претендира се намаляване на наказанието, която позиция се заявява от подсъдимия и в последната му дума. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С първоинстанционната присъда подсъдимият е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б“, вр. ал. 1, б. „в“ от НК за това, че на 08.10.2016 г., около 16.00 ч., в [населено място], на [улица]до ... при управление на л. а. „М.“, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на Г. Н. Л., нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на Т. Г. Д. от същия град, като му е било определено наказание 9 години лишаване от свобода, което на основание чл. 58а, ал. 1 от НК било намалено с 1/3 в окончателен размер от 6 години. С присъдата съдът е постановил наказанието да се изтърпи при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК съдът е зачел времето, през което подсъдимия е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 08.10.2016 г. до влизане на присъдата в сила. На основание чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК подсъдимият е бил лишен от право да управлява МПС за срок от 9 години, считано от датата на отнемане на свидетелството за правоуправление. Съдът се е произнесъл по въпроса за веществените доказателства и направените по делото разноски. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил наложеното на подсъдимия наказание, като е променил първоначалния режим за неговото изтърпяване на общ, както и е отменил присъдата в частта за определения вид затворническо заведение. Касационната жалба е основателна. Изложените аргументи в касационната жалба, съотносими към основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, преповтарят тези във въззивната такава и се свеждат до недостатъчното съобразяване на тежестта и значението на констатирани по делото смекчаващи обстоятелства - здравословното състояние на подсъдимия, който страда от диабет, обстоятелството, че същият е баща на две малолетни деца и полага грижи за тях, фактът, че подсъдимият е признал вината си още на ДП, демонстрирал е искрено съжаление за случилото се. В тази връзка се пледира и за по-снизходително отношение, което да доведе до намаляване на наказанието за извършеното престъпление. В съдебната си практика ВКС е имал множество поводи да заяви, че за правилното определяне съдържанието на наказателната отговорност винаги е необходимо индивидуалната тежест на конкретната проява, която има различно измерение при всеки отделен случай, да бъде разгледана в комплекс с данните за личността на дееца, които ориентират относно нуждата от повече или по-малко интензивно наказателно въздействие с оглед постигане целите на специалната и генерална превенция. В конкретния случай справедливият баланс между тежестта на деянието и отмереното наказание не е намерен в достатъчна степен, което изисква прилагане на касационните правомощия по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. Без съмнение е, че индивидуалната тежест на конкретното деяние е налагала по-строг поход при определяне размера на наказанието. При позната пътна обстановка, при неограничена видимост на дневна светлина и непосредствено преди приближаване на пешеходна пътека, подсъдимият се е движел с мощен автомобил с твърде висока скорост от порядъка на около 100 к/ч., което му е попречило да избегне удара с движещия се по нея пешеходец, вследствие на което същият е починал. Реализирани са две груби нарушения на правилата за движение – по чл. 21, ал. 1 и по чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, които с основание са оценени като завишаващи степента на обществена опасност на конкретното деяние. С основание в категорията на отегчаващите обстоятелства са обхванати и данните за обремененото му съдебно минало, негативни характеристични данни, а не на последно място и тези за допуснатите нарушения като водач. Същевременно, по делото са били констатирани и смекчаващи обстоятелства, чиято тежест и значение инстанциите по същество значително са пренебрегнали с определянето и потвърждаването на наказание от 9 години лишаване от свобода, редуцирано с 1/3 до размера от 6 години. Установено е, че подсъдимият страда от инсулинов диалбет тип 1, което заболяване изисква медикаментозно лечение и подходяща диета, същият има фактическа съпруга и полага и грижи за две малолетни деца, както и в хода на процеса е демонстрирал добросъвестно процесуално поведение още от фазата на ДП. Правилната оценка на съотношението между посочените категории обстоятелства налага извода, че прилагането на толкова интензивна наказателна репресия чрез изолирането на подсъдимия за посочения по-горе дълъг период от време е прекомерна. ВКС счита, че в същата степен всички цели по чл. 36 от НК биха могли да бъдат постигнати с намаляване на наложеното наказанието до размера от 7 години лишаване от свобода, което съответно да бъде редуцирано с 1/3 в окончателен размер от 4 години и 8 месеца. В тези параметри то е достатъчно строго и съответно на извършеното престъпление. Изводът за необходимост от смекчаване на наложеното на подсъдимия наказание „лишаване от свобода“ рефлектира и върху размера на кумулативното наказание по чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК, което следва да бъде намалено на 7 години лишаване от право да управлява моторно превозно средство. Съгласно чл. 58а, ал. 5 от НК то не подлежи на редукция, относима само за лишаването от свобода. В останалата част, включително относно мястото и режима за изтърпяване на наказанието, които не търпят корекция, решението следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 и ал. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 98/23.03.2017 г. на Великотърновския апелативен съд, НО, постановено по ВНОХД № 48/2017 г., КАТО НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Б. Д. Д. наказание лишаване от свобода за престъплението по чл. 343, ал. 3, пр. последно, б. „б“, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК от 6 (шест) години на 4 (четири) години и 8 (осем) месеца, както и НАМАЛЯВА кумулативното наказание по чл. 343г, вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК от 9 (девет) на 7 (седем) години. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.