Р Е Ш Е Н И Е № 276 гр. София, 30.01.2017 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Авдева ЧЛЕНОВЕ: Теодора Стамболова Петя Шишкова при секретар Павлова и в присъствието на прокурора от ВКП П.Маринова, като изслуша докладваното от съдията Шишкова КНД № 1059/16 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по повод на постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия Е. Е. А. срещу решение № 210 от 12.08.2016г., постановено по ВНОХД № 182/2016г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което е потвърдена присъда № 9 от 25.02.2016г. по НОХД № 269/2015г. на Старозагорския окръжен съд. Жалбоподателят се позовава и на трите касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, като според него нарушението на материалния закон се изразява в осъждането на невинен подсъдим. Развива подробни съображения за допуснати съществени процесуални нарушения, изразяващи се в отказ на съда да събере и провери относими доказателства, неправилен анализ и оценка на приобщените материали, както и липса на отговор на съществени възражения на защитата. Според него наложеното наказание „лишаване от свобода“ за осем години и шест месеца е явно несправедливо, тъй като при определянето му съдът е отчел като отегчаващо обстоятелство елемент от състава на престъплението, не е съобразил, че негативните характеристични данни изхождат от заинтересовани лица, че подсъдимият е хронично болен и полага грижи за майка си, а продължителността на производството е неразумно дълга. В съдебно заседание защитникът на А. поддържа жалбата с твърдения за нарушено право на справедлив процес, като допълва, че понастоящем съществуват основания, изключващи наказателната отговорност. Представителят на прокуратурата намира авторството на деянието за надлежно доказано и моли жалбата да бъде оставена без уважение. Самият подсъдим твърди, че е невинен, че присъдата е постановена въз основа на недостоверни показания на свидетели и при нарушаване на правата му. Моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като се запозна с атакувания съдебен акт, материалите по делото, становището на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери жалбата за неоснователна. Основанието по чл.348, ал.1, т.1 от НПК не е аргументирано в касационната жалба. Материалният закон е нарушен, когато не е приложен правилно или не е приложен закон, който е трябвало да бъде приложен. Когато жалбоподателят счита, че подсъдимият неправилно е признат за виновен, а всъщност е невинен, той претендира че неправилно е приложена разпоредбата на чл.303 от НПК, вместо тази на чл.304 от НПК, които са процесуални, а не материалноправни норми. На практика и А. и защитникът му оспорват заключението на двете съдебни инстанции относно авторството на деянието. Касационната инстанция не е компетентна да направи преценка за обоснованост на този извод. В нейните правомощия е да провери дали са изпълнени изискванията на процесуалния закон, свързани със събирането, проверката и анализа на доказателствата, дали са положени надлежни усилия за приобщаване на достатъчно относими данни, дали са съпоставени с информацията от други източници, дали са оценени достатъчно критично. На следващо място касационната инстанция контролира и начина, по който са мотивирани фактическите изводи във въззивния акт, включително и досежно причините за отхвърляне на предложените от страните различни трактовки на противоречив доказателствен материал. Фактическият извод за това, че подсъдимият е извършител на деянието следва да е резултат от обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, установени по реда и със средствата, предвидени в процесуалния закон. Именно в светлината на изложеното, настоящият състав обсъди конкретните възражения, развити в касационната жалба. Първото и най-съществено от тях е свързано с обективната невъзможност А. да запали пожара, след което да се озове на бензиностанцията във фиксирания от камерите час. Защитникът я извежда, изхождайки от основните параметри – моментът, в който е пламнала постройката, разстоянието между нея и бензиностанцията и скоростта на движение на подсъдимия и двамата свидетели. Според него пожарът е възникнал в 04.26ч., когато е получено обаждане на тел.112, а подсъдимият е бил в района на бензиностанцията между 04.30 и 04.32ч., когато е видян от св.З. и е засечен на видеозаписа. Прави извод, че времето от 4-6 мин. е недостатъчно, за изминаване на разстоянието от 1500м. през нощта от лица, повлияни от алкохол, като се позовава на експертното заключение, че са им необходими между 6,7 и 9,7 минути при придвижване с бягане. Този прочит на доказателствата е неточен и съдът с основание го е отхвърлил. Становището на въззивния съд, че времето е било достатъчно за придвижване до бензиностанцията почива на задълбочен и обективен анализ на свидетелските показания, експертните заключения и справката за получения сигнал. Няма основание да се приеме, че пожарът е запален в 04.26ч. Тогава св.С. е позвънила на тел.112, но възпламеняването е станало по-рано. С. е била събудена от виковете на свекър си. Според неговите собствени показания, той се е събудил около 04.00ч., видял, че постройката на Д. гори, притеснил се за автомобила на съседа И. Ж. и отишъл да го събуди. Едва след като Ж. преместил колата си, се събудили и други хора. От показанията на двамата свидетели следва, че огънят е горял известно време, поне колкото е било необходимо на Х. да отиде до дома на съседа си и да го събуди, преди позвъняването на спешния телефон. Показанията на пострадалата Д. са в смисъл, че се е събудила в 04.20ч., защото кучето е лаело, излязла и чула стъпки до пътната врата. След това чула внезапен силен звук, погледнала в посока на плевнята и видяла огромен огън. От нейните показания е видно, че в 04.20ч. извършителят вече се е отдалечавал от местопроизшествието. Описаният от нея звук, привлякъл вниманието й, няма как да е от началното възпламеняване, а съответства на срутване на вече прогорени елементи от постройката или на възпламеняване на горивото в резервоара на автомобила. Изложеното дава основание да се приеме, че тя е видяла огъня известно време, след като вече е бил запален. Въззивният съд е възприел посочената фактическа обстановка, след като е съпоставил показанията на тримата свидетели, правилно е преценил, че те се подкрепят взаимно по въпроса за момента на възникване на пожара, който е най-късно в 04.20ч. Наличието на три независими доказателствени средства, установяващи едно и също обстоятелство, прави напълно излишно проучването на въпроса дали часът на дисплея на телефона на Т. Д. се е сверявал автоматично. Съдът правилно и съобразно принципа на процесуална икономия е отказал да уважи направеното в тази връзка искане на защитника. Втората величина, която защитата ползва, за да обоснове твърдението си за обективна невъзможност подсъдимият да е запалил постройката и в 04.32ч. да се е озовал на бензиностанцията, е разстоянието. В хода на съдебното следствие пред първата инстанция е изготвена техническа експертиза, чиято последна задача е да онагледи с карта маршрута между имота на Д. и бензиностанцията и да изчисли разстоянието. Вещото лице е изготвило чертеж, на който е обозначило пътя и го е изчислило на 1450м. В дадените разяснения в съдебно заседание е уточнило, че става въпрос за асфалтовия път. На приложената карта е видно, че предложеният маршрут съвсем не е най-прекия. Първоначалната посока е почти противоположна на тази, в която е бензиностанцията, след което се променя със завой под остър ъгъл. Същевременно двете прави, сключващи острия ъгъл се пресичат от трета, съответстваща на неасфалтирана улица и образуват приблизително равностранен триъгълник. Няма причина пешеходците да предпочетат по-дългото трасе, независимо, че е асфалтирано. По-пряк път, макар и неасфалтиран има и на мястото, където маршрутът, предложен от експерта образува следващия ъгъл. От изложеното следва, че и времето за придвижване е било по-дълго и изминатият път по-кратък, поради което въззивният съд напълно правилно е отхвърлил тезата на защитата за обективна невъзможност А. да е подпалил огъня. Друг аргумент в касационната жалба се отнася до височината на оградата на Д. и възможността подсъдимият да излее запалителна течност върху керемидите. И на този довод въззивният съд е отговорил в решението си, като е изтъкнал, че оградата, с която защитникът съпоставя ръста на подсъдимия е нова. Следственият експеримент е проведен на 15.12.2014г. Обстоятелството, че по това време Д. са изградили нова ограда, по-висока от предишната, се установява и със свидетелски показания, и с фотоалбума, изготвен заедно с протокола за следствен експеримент. На последния е видно, че от другата страна на металната порта, където не е правен ремонт, оградата е значително по-ниска. Различно е и нивото на терена пред нея, очевидно поради отнемането на пръст, за направата на изкоп за основите на новопостроения зид. Въззивният съд напълно обосновано е приел, че оградата е била с височина около 1,50м., което при ръст на подсъдимия около 1,80м. не е препятствало изливането на течността на мястото, определено от пожаротехническата експертиза като център на възникване на пожара. Налага се изводът, че съдът не е проявил предубеденост, а обективност, като е дал вяра на показанията на свидетелите К. и И., отнасящи се до механизма на възпламеняване на горивото. Въззивното решение съдържа обоснован отговор и на поставения в касационната жалба въпрос защо не са кредитирани показанията на св.И., дадени в хода на въззивното съдебно следствие. Установено е, че от тримата само А. е изпитвал неприязнени чувства към Д., които са намерили изблик няколко месеца по-рано отново в посегателство към имота им. Двамата свидетели са се намирали под негово влияние, поради значително по-младата им възраст, както и поради това, че той е заплащал за среднощните им развлечения. Защитата е направила опит да го опровергае аргументите на съда с доводи, които са взаимно изключващи се. В касационната жалба от една страна се твърди, че първоначалните показания на И. са недостоверни, тъй като няма как „едно лице, стоящо на над 20 метра от дома на пострадалите, да види, чуе и разбере какво е направил подсъдимия“, от друга страна се твърди, че показанията на свидетелите К. и И. не следва да се кредитират, тъй като не са били в състояние да конкретизират начина на изсипване на запалителната течност и вида на запалителното средство. Касационната инстанция не намира за необходимо да обсъжда част от доводите в жалбата, тъй като те нямат отношение към правилното и законосъобразно произнасяне по повдигнатото обвинение. Предметът на доказване по делото е очертан в разпоредбата на чл.102 от НПК. Съдебните инстанции дължат изясняване на така посочените обстоятелства до степента, необходима им, за да достигнат до верен отговор на посочените в чл.301, ал.1 от НПК въпроси. Всички детайли, които нямат връзка с въпроса осъществено ли е инкриминираното деяние, и дали е извършено виновно от подсъдимия, са неотносими към предмета на доказване. След като по делото е изяснено по безспорен начин, че А. е запалил пожара, без значение е дали поднесеният пламък е бил от кибритена клечка, от обикновена запалка или от запалка с капаче. Уточняването на незначителни обстоятелства е важно, когато е необходимо да се провери достоверността на показанията на някой от свидетелите. В конкретния случай, обаче, съпоставянето на информацията за запалителното средство не би могло да изиграе тази роля, тъй като свидетелите К. и И. са били на известно разстояние от А., все още е било тъмно, предметът е с малък размер, т.е. възприятията обективно са били затруднени, независимо дали свидетелите са добросъвестни. Без значение е също така, дали докато е бил у дома си е махнал кърпата от главата си, или е облякъл друга дреха. Изводът за авторството в случая не се базира на следи по дрехите на подсъдимия, нито липсата на такива е достатъчна да обоснове извод за невиновността му. В тази връзка достатъчно разяснения са дали експертите при разпита им пред съда. В пледоарията си пред Касационния съд защитникът на подсъдимия е заявил, че понастоящем съществува пречка за ангажиране на наказателната отговорност на А., като вероятно визира здравословни проблеми. След постановяване на въззивното решение на 12.08.2016г., на 10.09.2016г. апелативният съд е бил сезиран от Началника на затвора в гр. Ловеч с искане за преместване на задържания в психиатричното отделение за диагностика и лечение. Приложена е и медицинска справка от същата дата. По-късно, по повод молба за изменение на мярката за неотклонение, по делото са приложени още два медицински документа – справки от Началника на психиатричното отделение от 26 и 30.09.2016г. От тях е видно, че А. е страдал от остро психично разстройство в адаптацията с маниен облик, по повод на което е проведено лечение, повлияло му положително – установена е значителна дезактуализация на психотичната продукция. Изложеното не представлява основание за спиране на наказателното производство съгласно чл.25, т.1 от НПК. Няма данни разстройството на здравето на подсъдимия да е довело до състояние, изключващо вменяемостта. В пенитерциарното заведение той се намира под медицински надзор и лекарите от психиатричното отделение са обвързани със задължението по чл.255, ал.2 от ЗИНЗС служебно да уведомят съда ако състоянието на задържания е несъвместимо с участието му в наказателното производство, което не е сторено. Настоящият съдебен състав не констатира основание за намаляване на наложеното наказание в съответствие с направеното алтернативно искане на защитника, позоваващо се на разпоредбата на чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Срокът на лишаването от свобода кореспондира, както е посочено и в мотивите на въззивното решение, на лек превес на отегчаващите вината обстоятелства. Всъщност, установените такива, като брой и относителна тежест, не само леко, а значително превъзхождат смекчаващите. Отправеният упрек за нарушение на чл.56 от НК е напълно неоснователен. Действително, причиняването на значителните вреди е довело до квалифициране на деянието, като такова по чл.330, ал.3 от НК, но същото по-тежко квалифициращо обстоятелство би било налице и при много по-малки вреди, надвишаващи 4 760лв. В случая стойността на вредите е 21 151лв., а няма спор в съдебната практика, че в случаите, когато деянието инкорпорира белези, многократно надвишаващи необходимото за по-тежката квалификация, те се ценят като отегчаващо обстоятелство при определяне на наказанието. Следва да се отбележи, че това възражение на защитата получава отговор за втори път – във въззивното решение изрично е отбелязано, че размерът на вредите е оценен като отегчаващо вината обстоятелство, тъй като надвишава 62, а не 14 пъти размера на минималната работна заплата към датата на деянието. Отегчаващо вината обстоятелство е и несъобразения при квалифициране на деянието по т.2 на чл.330, ал.2 от НК, но безспорно установен по делото факт, че е съществувала непосредствена опасност да изгори и лекият автомобил на И. Ж.. Със значителна относителна тежест следва да се ценят и осъжданията на подсъдимия. Обремененото съдебно минало би било отегчаващо вината обстоятелство и при едно осъждане, а в конкретния случай срещу А. са постановени осем отделни присъди. От справката му за съдимост се установява, че е проявил грубо незачитане на правовия ред в страната още като непълнолетен, след което неизменно, в периодите, когато не е търпял наказание и е бил в страната е осъществявал престъпни деяния. Това, както и обстоятелството, че за поправянето и превъзпитанието му безрезултатна се е оказала дори най-тежката форма на държавна принуда, говори за изключителна престъпна упоритост, както правилно е отбелязано в атакуваното решение. Безспорно, като отегчаващо обстоятелство следва да се цени и броят на по-тежко квалифициращите деянието признаци. Правилно е оценен и фактът, че посегателството е насочено към възрастни хора, които по това време, както е обичайно са спели, че по никакъв начин не са предизвикали агресията на подсъдимия. На така изброените предпоставки за определяне на строго наказание, не могат да бъдат противопоставени данните за установени хронични заболявания на подсъдимия, които не са несъвместими с престой в затвор и подлежат на медикаментозно лечение, успешно осъществявано там, както и това, че инцидентно е почиствал центъра на селото срещу заплащане. Още по-малко основание съществува да се приеме, че присъдата е явно несправедлива, тъй като поради това, че е заминала за чужбина, сестрата на подсъдимия ще бъде затруднена да се грижи за майка им. Последното обстоятелство не е от категорията на подлежащите на преценка при определяне размера на лишаването от свобода. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1 т.1 от НПК, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 210 от 12.08.2016г., постановено по ВНОХД № 182/2016г. по описа на Пловдивския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.