7 Р Е Ш Е Н И Е
№ 337
гр. София, 22.12.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и трети септември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар НАДЯ ЦЕКОВА и с участието на прокурор М. ВЕЛИНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 820/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдения Г. И. Г. за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 1278/2014 г. по описа на РС – гр. Стара Загора.
В саморъчното искане на осъденото лице са релевирани възражения за допуснати от съдебните инстанции при осъждането му нарушение на закона, съществени нарушения на процесуалните правила, както и явна несправедливост на наложеното му наказание. Твърдението за незаконосъобразност на съдебните актове е подкрепено със съображения, че извършителите на кражбата и лицата, от които той впоследствие закупил вещите, останали неразкрити. Заявено е мотивирано несъгласие с аргументите на въззивния съд в подкрепа на извода, че искателят знаел за престъпния произход на инструментите. Като съществени нарушения на процесуалните правила са посочени накърняването на правото на защита на осъдения поради осъждането му по непредявено обвинение – без прокурорът да „внесе” ново обвинение по чл. 215 от НК, както и признаването му за виновен единствено въз основа на предположения – хипотетично възможни, но недоказани по несъмнен начин факти и обстоятелства. По изложените доводи искателят Г. отправя към ВКС искане да възобнови наказателното дело и да го оправдае по обвинението за престъпление по чл. 215 от НК, за което е осъден, или да върне делото за ново разглеждане.
В съдебно заседание осъденият Г. Г. и неговият служебно назначен защитник адв. С. А. поддържат искането за възобновяване. Посочените в него основания са допълнително подробно развити в представени по делото от защитника писмени бележки.
Представителят на ВКП дава заключение, че искането на осъдения Г. е неоснователно. Според прокурора, при разглеждане на наказателните дела съдебните инстанции не са съществени процесуални нарушения и са дали вярна правна квалификация на извършеното от искателя деяние. Поддържаната от него теза била защитна, поради което искането за възобновяване следвало да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на наказателното производство, намери за установено следното:
С присъда № 164 от 06.10.2014 г. по НОХД № 1278/2014 г. Старозагорският районен съд (СЗРС), ХІV наказателен състав, е признал подсъдимия Г. И. Г. за виновен в това, че на 10.04.2014 г. в [населено място], при условията на опасен рецидив, с цел да набави за себе си имотна облага придобил чужди движими вещи на обща стойност 159.41 лева, за които предполагал, че са придобити чрез престъпление от неустановени лица, поради което и на основание чл. 215, ал. 2, т. 4, пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и чл. 54 от НК го е осъдил на три години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип на основание чл. 60, ал. 1 и чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС, и глоба в размер на 5 000 лева, като го е оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК. С присъдата си съдът е отхвърлил предявения на основание чл. 45 от ЗЗД от В. Н. Г. граждански иск против подсъдимия Г. И. Г. за сумата от 200.67 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 2, вр. чл. 195, ал. 1, т. 3, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, ведно със законната лихва, считано от 10.04.2014 г., а за сумата над 200.67 лева до първоначално предявения размер от 205.92 лева – е оставил гражданския иск без разглеждане. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, като е постановил след влизане на присъдата в сила да бъдат върнати на В. Н. Г., а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК – е възложил в тежест на подсъдимия Г. направените по делото разноски.
По протест на РП – Стара Загора против оправдателната част на първоинстанционната присъда и жалба на подсъдимия Г. Г. срещу осъдителната част на съдебния акт е било образувано въззивно съдебно производство по ВНОХД № 1289/2014 г. по описа на Старозагорския окръжен съд (СЗОС), НО, като с решение № 6 от 14.01.2015 г. присъдата на районния съд е била потвърдена на основание чл. 338 от НПК.
Решението на СЗОС от 14.01.2015 г. не е подлежало на касационно обжалване, като искането на осъдения Г. за ревизия на посочените наказателни дела по реда на възобновяването е внесено на 31.03.2015 г. (видно от положеното пощенско клеймо върху приложения плик), поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на проверка по реда на Глава тридесет и трета от НПК.
Предварително следва да се уточни, че когато се претендира възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на контрол по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт. Поради това настоящият състав на ВКС провери осъществената от втората инстанция процесуална деятелност, въпреки че в искането е посочено, че се иска възобновяване на първоинстанционното НОХД № 1278/2014 г. по описа на СЗРС.
Разгледано по същество, искането на осъдения Г. И. Г. за възобновяване на наказателното производство е основателно. Възраженията му обхващат и трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като измежду тях от приоритетно значение е оплакването за допуснати процесуални нарушения, доколкото в разглеждания случай наличието на такова еднозначно предопределя крайния изход на делото.
При първоинстанционното разглеждане на делото е допуснато съществено нарушение на чл. 287, ал. 1 от НПК, което въззивната инстанция не е констатирала и отстранила.
С внесения обвинителен акт поведението на осъдения Г. е било квалифицирано от прокурора по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК – кражба чрез разрушаване на прегради, здраво направени за защита на имот, на вещи на обща стойност 205.92 лева от владението на собственика В. Г. при условията на опасен рецидив. С присъдата си СЗРС е оправдал подсъдимия за извършена кражба, но го е признал за виновен и наказал за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 4, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК. С така осъществената преквалификация на деянието от кражба във вещно укривателство съдът е допуснал особено съществено нарушение на чл. 287, ал. 1 от НПК, осъждайки искателя Г. по непредявено обвинение за престъпление, по което той не се е защитавал, без прокурорът да е изменил обвинението.
В мотивите на първоинстанционната присъда (л. 9) съдебният състав е обосновал становището си за процесуална допустимост на преквалификация на инкриминираното деяние със съображения, че престъплението по чл. 215, ал. 2, т. 4, пр. 2 от НК е по-леко наказуемо от първоначално предявеното по чл. 196, ал. 1, т. 2 от НК. По отношение на фактическото съдържание на деянието съдът е маркирал единствено, че фактическата обстановка била „същата”. Въззивната инстанция (л. 3 – л. 4 от решението) е споделила изводите на районния съд, като допълнително ги е мотивирала с довод за „частично съвпадение в признаците” на престъпленията кражба и вещно укривателство.
Застъпеното от съдилищата становище не може да бъде възприето. Изпълнителните деяния на престъпленията по чл. 196 от НК и по чл. 215, ал. 1 от НК съществено се различават. Вещното укривателство е вторично престъпление и предполага наличието на предварително осъществено от другиго престъпно посегателство или общественоопасно деяние, в резултат на което извършителят придобива инкриминираните чужди вещи. При кражбата деецът сам отнема вещите от владението на другиго с намерение противозаконно да ги присвои. От субективна страна, при кражбата деецът трябва да съзнава, че отнема от владението на другиго чужда движима вещ и установява върху нея своята фактическа власт, както и че действа без съгласието на държателя й. При вещното укривателство извършителят трябва да знае или да предполага за престъпното придобиване на вещта от другиго, като действа със специална цел – да набави за себе си или за другиго имотна облага.
В определени случаи действително е възможно при обвинение за кражба деецът да бъде осъден за вещно укривателство. Такъв подход е допустим, само когато в обстоятелствената част на обвинението са включени факти, насочващи към престъпния състав на чл. 215 от НК. Правомощията на съда да осъди подсъдимия за същото, еднакво или по-леко престъпление, могат да бъдат упражнени единствено в хипотезите, при които липсва съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. А такова е налице, „когато на обвиняемия не са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се гради обвинението, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението (обективна и субективна страна) и които поради непредявяването им подсъдимият не е могъл да има предвид, и чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита” (ТР № 61 от 13.12.1977 г., ОСНК на ВС на РБ, т. 2); „когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което подсъдимият е бил предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което той не се е защитил” (ТР № 57 от 04.12.1984 г., т. 2).
В настоящия казус при съпоставката между възведените с обвинителния акт твърдения за извършена от осъдения Г. Г. кражба и обстоятелствата, на които СЗРС и СЗОС са основали осъждането му за вещно укривателство, отчетливо се откроява различието между двете групи фактически положения. На стр. 3 и 4 от обвинителния акт по НОХД № 1278/2014 г. на СЗРС са описани действията на осъдения Г. по отнемане на инкриминираните инструменти – че движейки се в ранните часове на 10.04.2014 г. по [улица]в [населено място] той забелязал паркирания лек автомобил „С.И.”на св. В. Г., видял през задното стъкло поставените в багажника инструменти, решил да ги открадне, счупил задното панорамно стъкло и отнел вещите, след което ги заложил в заложни къщи общо за сумата от 120 лева.
В съдебните актове (л. 69 от НОХД № 1278/2014 г. по описа на СЗРС и гърба на л. 37 – л. 38 от ВНОХД № 1289/2014 г. по описа на СЗОС) пък е приета фактология, че на 10.04.2014 г. сутринта осъденият Г. минавал край езерото над С.г. в [населено място], където срещнал четири неустановени по делото лица – двама мъже, жена и дете. Мъжете му предложили да закупи от тях инкриминираните инструменти за сумата от 70 – 80 лева, тъй като средствата им били необходими за лечение на детето. И. им казал, че разполага само с 55 лева. Неустановените лица се съгласили, взели парите и му дали вещите.
От субективна страна първоинстанционният съд е приел (гърба на л. 70 – л. 71 от НОХД № 1278/2014 г. по описа на СЗРС), че деецът съзнавал противоправността на придобиването на инкриминираните вещи, тъй като от залагането на вещите в заложните къщи реализирал „повече от 50% печалба”. Според съда нямало друга причина инструментите да бъдат продадени на толкова ниска цена, при все, че за собствениците им съществувала възможност да ги заложат лично и да получат възможно най-високата цена, ако те наистина са се нуждаели от средства. Въззивният съд (гърба на л. 38 от ВНОХД № 1289/2014 г. по описа на СЗОС) допълнил съображенията на първата инстанция с доводи, че вещите били придобити в района на С.г. – място, където се извършвали много престъпления и се събирали лица с престъпни навици; че вещите представлявали „специални инструменти” в „необичайно голямо количество”; че ако са били собственост на неустановените лица и се използвали по предназначение, „едва ли” е щяло да бъдат продадени изцяло. (Окръжният съд е придал значение дори на факта, че вещите били предложени на осъдения за продажба от лица от ромски произход, каквото разсъждение е недопустимо да присъства в актовете на съда заради дискриминационните му нюанси).
В обвинителния акт, въз основа на който е образувано съдебното производство, няма подобни твърдения. Те за първи път са формулирани в мотивите на съдебните актове, което означава, че съдебните състави сами са дефинирали рамките на обвинението, като незаконосъобразно по свое усмотрение са запълнили обема на обвинението с конкретни действия на осъдения, обуславящи осъждането му за вещно укривателство. Приетото от съдилищата поведение на осъдения Г. очертава деяние, в значителна степен различно от описаното в обвинителния акт по време, място на извършване, механизъм на осъществяване, последици, представно съдържание на дееца и т. н. (В същия смисъл е и решение № 311 от 29.06.2009 г. по н. д. № 333/2009 г., ІІІ н.о.). С присъдата си първоинстанционният съд неправилно в процесуален план сам е изменил съществено обстоятелствената част на обвинението, без да е налице съответна интервенция на прокурора, който е единственият оправомощен от чл. 287, ал. 1 от НПК орган да повдига ново обвинение. При бездействие на представителя на обвинителната власт съдебният състав е бил длъжен да ограничи произнасянето си единствено по фактите, предявени с обвинителния акт. Без надлежно изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК, съдът би могъл да осъди подсъдимия за същото, еднакво или по-леко наказуемо престъпление единствено в рамките на първоначалното фактическо обвинение. Няма спор нито в доктрината, нито в практиката на ВКС, че е недопустимо с оглед реалната и ефективна защита правата на подсъдимия за първи път в мотивите към съдебните актове да му се вменяват факти и обстоятелства от значение за правната квалификация на инкриминираното му деяние извън обхвата на обвинителния акт.
Въззивният съд неоснователно е изтъкнал в подкрепа на тезата си (гърба на л. 38 от ВНОХД № ), че в хода на цялото наказателно производство осъденият давал идентични обяснения за произхода на процесните вещи – че ги е закупил от неустановените лица, без да знае или предполага, че са придобити от престъпление, поради което правото му защита не било накърнено. Така лансираната от искателя защитна теза е била поддържана именно с оглед повдигнатото му обвинение за кражба, като той е насочил усилията си да оборва твърденията на прокурора, че е отнел вещите, доказвайки начина, по който ги е придобил. За престъплението вещно укривателство обаче той не се е защитавал, защото не е имал такова обвинение. Правото му на защита е било сериозно злепоставено, тъй като на практика линията на защитата да оспорва обвинението за кражба е била „санкционирана” с осъждането на молителя за ново престъпление въз основа на сочените от самия него различни факти, без прокурорът да е проявил активност за изменение на обвинението.
В практиката на ВКС осъждането по непредявено обвинение неизменно се оценява като особено съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, сериозно накърняващо правото на защита на осъдения. Освен разрешенията на българския процесуален закон, възприетият от СЗРС и СЗОС подход игнорира и константната практика на ЕСПЧ, съгласно която пропускът подсъдимият да бъде информиран в подробности относно характера и причините за обвинението срещу него и да му се предостави достатъчно време и възможности за подготовка на защитата му представлява нарушение на чл. 6, § 3, б. „а” от ЕКЗПЧОС (решения по делата П. и С. срещу Франция от 25.03.1999 г., С. и др. срещу Турция по жалби № 29900/1996 г., 29901/1996 г., 29902/1996 г. и 29903/1996 г., П. срещу България). Промяната на обвинението в хода на производството не нарушава стандартите на Конвенцията, само ако подсъдимият е бил уведомен, че обвинението му се изменя и е имал възможност надлежно да организира защитата си.
Установеното от ВКС нарушение на процесуалните правила следва да бъде отстранено чрез възобновяване на наказателното дело и отмяна на постановеното от въззивния съд решение от 14.01.2015 г. по ВНОХД № 1289/2014 г. в частта, с която е потвърдена първоинстанционната присъда относно осъждането на искателя Г. за престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 4, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, за което на основание чл. 54 от НК са му наложени наказания три години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затворническо заведение от закрит тип съгласно чл. 60, ал. 1 и чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС и глоба в размер на 5 000 лева, както и относно разноските, които на основание чл. 190, ал. 1 от НПК следва да останат в тежест на държавата. На отмяна съответно подлежат и посочените осъдителни части на първоинстанционната присъда по НОХД № 1278/2014 г. В случая не се налага връщане на делото за ново разглеждане, а е достатъчна само отмяната на присъдата и въззивното решение в обсъжданите части, тъй като на практика те представляват недопустими съдебни произнасяния по непредявено обвинение. Както беше посочено, подсъдимият не е бил обвиняван за престъплението вещно укривателство, то не е било третирано в обвинителния акт нито фактически, нито юридически и съдебните инстанции, включително настоящата, нямат процесуална възможност да се произнасят по виновността на искателя Г. за това престъпление (т. е. да го оправдаят). Въззивното решение в частта, потвърждаваща останалите части на първоинстанционната присъда – относно оправдаването на молителя за престъплението по чл. 196, ал. 1, т. 2 вр. чл. 195, ал. 1, т. 3 вр. чл. 194, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК, относно предявения от гражданския ищец В. Г. против Г. Г. граждански иск и относно веществените доказателства, не е включено в пределите на искането за възобновяване, с което е сезиран ВКС.
С оглед на тези аргументи и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ВЪЗОБНОВЯВА ВНОХД № 1289/2014 г. по описа на ОС – гр. Стара Загора.
ОТМЕНЯ присъда № 164 от 06.10.2014 г., постановена по НОХД № 1278/2014 г. по описа на РС – гр. Стара Загора, ХІV наказателен състав в частта, с която подсъдимият Г. И. Г. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 215, ал. 2, т. 4, пр. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” от НК и на основание чл. 54 от НК са му наложени наказания три години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затворническо заведение от закрит тип съгласно чл. 60, ал. 1 и чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС, и глоба в размер на 5 000 лева, и в частта за разноските, както и решение № 6 от 14.01.2015 г. по ВНОХД № 1289/2014 г. по описа на ОС – гр. Стара Загора, в частта, с която първоинстанционната присъда е потвърдена в посочените осъдителни части.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2. |