Р Е Ш Е Н И Е №50065 гр. София, 13.11.2023 г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в открито заседание на двадесет и шести септември, две хиляди двадесет и трета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№901 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Екобулгарстрой“ ООД срещу решение №656 от 04.11.2021 г. по в.т.д.№721/2021 г. на САС, допълнено в частта за разноските с определение №89 от 11.02.2022 г. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №260472 от 19.03.2021 г. по т.д.№2061/2019 г. на СГС в частта, с която е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че „Екобулгарстрой“ ООД дължи на „Щром“ ЕООД на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 15 000 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на главницата на основание нотариален акт за договорна ипотека от 06.04.2015 г. и чл. 5.4. от договор за доставка на строителни материали с отложено плащане от 06.04.2015 г. за периода от 07.03.2016 г. до 07.03.2019 г. В жалбата се навеждат доводи, че решението в обжалваната част е неправилно. Посочва се, че въззивният съд не е взел предвид, че давността за вземането за неустойка започва да тече от 30.09.2015 г. - последният ден, в който тя се е начислявала, т.е. след достигането на 10% от стойността на договора, а това е тридесет и петият ден след неизпълнението, поради и което към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед на изпълнение – 08.03.2018 г., тригодишният давностен срок е бил изтекъл. С оглед изложеното се иска решението в обжалваната част да бъде отменено, а искът по чл.92 от ЗЗД да бъде отхвърлен. Претендира се присъждане на направените пред ВКС разноски. Ответникът по касация „Щром“ ЕООД заявява становище за неоснователност на жалбата. Поддържа, че процесната неустойка е уговорена без краен срок, поради което вземането за периода от три години преди подаване на исковата молба, не е погасено по давност. С определение №50136 от 15.03.2023 г. решението в обжалваната часте допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса: За началния момент на давностния срок за вземане за неустойка за забава, когато е уговорено, че същата се дължи до достигане на определен процент и към момента на подаване на исковата молба, същата неустойка не се начислява. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и наведените от страните доводи, намира следното: За да постанови решението по отношение на иска за дължимост на неустойка за забавено плащане, в уважената от първоинстанционния съд част от 15 000 лв. за периода от 07.03.2016 г. до 07.03.2019 г. /датата, предхождаща подаването на заявлението за издаване на заповед за плащане/, въззивният съд е приел следното: Искът за дължимост на уговорената между страните в чл.5.4 от договора неустойка, в размер на 0.3% за всеки просрочен ден върху стойността на неизпълненото, но не повече от 10% от стойността на договора, се погасява с кратката тригодишна давност, съгл. чл.111, б.„б“ от ЗЗД, следователно за периода от датата на изискуемостта на задължението на купувача - 30.08.2015 г. до 07.03.2016 г., предвид липсата на доказателства за прекъсване на давността, вземането следва да се счита, че е погасено по давност, но тъй като уговорената между страните неустойка не е ограничена със срок, неустойка се дължи за срока от 07.03.2016 г. до 07.03.2019 г. както е прието в първоинстанционното решение. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване е постановено решение №106 от 10.12.2020 г. по т.д.№1632/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. Съгласно даденото от ВКС разрешение, което се споделя изцяло от настоящия състав, в случай, че неустойката е уговорена като процент/част от главния дълг за всеки просрочен ден, това придава периодичен характер на вземането, и давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката, т.е. от датата на изпълнение на главното задължение. Ако главният дълг не е платен и към датата на завеждане на иска върху него продължава ежедневно да се начислява неустойка, то по давност е погасено вземането за неустойка за период по-голям от 3 години преди датата на предявяване на иска. При фиксиране на срока, за който се начислява неустойката, прилагането на нормата на чл.114, ал.4 от ЗЗД не поражда съмнения относно момента, от който започва да тече погасителната давност за вземането, като след изтичането на този срок начисляването на неустойката се преустановява. Уговорката за максимален размер или предел, до който неустойката ще се начислява, независимо че след този момент забавата може да продължава, цели ограничаване на отговорността на длъжника в предварително определени от страните граници при съобразяване на обезщетителната и обезпечителната функции на неустойката и редуциране на наказателно санкционния й характер. Клаузата за неустойката, дължима като процент от главния дълг за всеки ден забава, но едновременно с това и с фиксиран максимален процент от задължението, определя както размера, до който вземането може да достигне, така и срока, за който се начислява неустойката. Такава договорна уговорка, без да определя точния момент, до който неустойката нараства, съдържа определяемост по отношение на последния ден за начисляването й, от който започва да тече погасителната давност по правилото на чл.114, ал.4 ЗЗД. Последният ден, освен денят, в който главното задължение е погасено чрез изпълнение, ще е денят, в който начислената за всеки ден забава неустойка достигне до уговорения си максимален размер. С формирането на неустойката в размер, до който същата се начислява предвид постигнато между страните съгласие в този смисъл, вземането за неустойка е определено по основание и размер, изискуемо е и съответно подлежи на погасяване по давност. В този смисъл при уговорена неустойка за забава, начислявана в определен процент за всеки ден забава, но и при фиксиран максимален размер на дължимата неустойка от пълната стойност на договора, срокът за погасяване по давност на вземането за неустойка започва да тече от деня, в който начислената неустойка достигне уговорения от страните максимален размер, а ако главното вземане е погасено чрез изпълнение преди този ден и неустойката не е достигнала максималния си размер – от последния ден на начисляването й. По същество на касационната жалба: С оглед отговора на правния въпрос, становището на въззивния съд, че след достигане на максималния уговорен в процесния договор размер на неустойката, същата продължава да се начислява, независимо, че не се дължи над предвидения от страните праг от 10% от стойността на договора, се явява неправилно. В процесния случай е въведено ограничение, свързано с периода на забавата и с размера на вземането, като страните са очертали границите на отговорността на длъжника, размерът на неустойката е определяем и денят, в който вземането достигне максималния си размер като процент от главното задължение, неустойката спира да нараства и това е последният ден, за който тя се начислява. Предвид изложеното на основание чл.293, ал.1 от ГПК въззивното решение в обжалваната част следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването нови процесуални действия, следва да бъде постановено решение по съществото на спора. Главното задължение на ответника и настоящ касатор е станало изискуемо на 30.08.2015 г. и от този момент започва да се начислява уговорената в чл.5.4 от договора неустойка за забава. Максималният размер на неустойката от 10 % върху стойността на договора при неустойка от 0.3% за всеки просрочен ден върху стойността на неизпълненото, е достигнат на 09.11.2015 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено на 08.03.2019 г., след предвидения в чл.111, б.„б“ от ЗЗД тригодишен давностен срок, изтекъл в края на 09.11.2018 г. В този смисъл своевременно направеното възражение за погасяване на вземането за неустойка по давност се явява основателно, поради което искът по чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.92, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. С оглед изхода на спора, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта потвърждаваща първоинстанционното решение, с което ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното и първоинстанционното производство над сумата от 6907.42 лв. до сумата от 8370.65 лв. Ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 657.28 лв. разноски за заповедното и първоинстанционното производство, както и сумата от 305.24 лв. заплатена държавна такса за производството пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №656 от 04.11.2021 г. по в.т.д.№721/2021 г. на САС, допълнено в частта за разноските с определение №89 от 11.02.2022 г., в частта, с която е потвърдено решение №260472 от 19.03.2021 г. по т.д.№2061/2019 г. на СГС в частта му, с която е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че „Екобулгарстрой“ ООД дължи на „Щром“ ЕООД на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 15 000 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на главницата на основание нотариален акт за договорна ипотека от 06.04.2015 г. и чл.5.4. от договор за доставка на строителни материали с отложено плащане от 06.04.2015 г. за периода от 07.03.2016 г. до 07.03.2019 г. и в частта му, с която „Екобулгарстрой“ ООД е осъдено да заплати на „Щром“ ЕООД разноски за заповедното и първоинстанционното производство над сумата от 6907.42 лв. до сумата от 8370.65 лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Щром“ ЕООД ЕИК[ЕИК] срещу „Екобулгарстрой“ ООД ЕИК[ЕИК] иск по чл.422, ал.1 от ГПК за признаване на установено, че „Екобулгарстрой“ ООД дължи на „Щром“ ЕООД на основание чл.92, ал.1 от ЗЗД сумата от 15 000 лв., представляваща неустойка за забавено плащане на главницата на основание нотариален акт за договорна ипотека от 06.04.2015 г. и чл. 5.4. от договор за доставка на строителни материали с отложено плащане от 06.04.2015 г. за периода от 07.03.2016 г. до 07.03.2019 г. ОСЪЖДА „Щром“ ЕООД ЕИК[ЕИК] да заплати на „Екобулгарстрой“ ООД ЕИК[ЕИК], сумата от 657.28 лв. разноски за заповедното и първоинстанционното производство, както и сумата от 305.24 лв., разноски пред ВКС. Решението не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.