8 Р Е Ш Е Н И Е
№ 20
гр. София, 11 юли 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
БОНКА ЯНКОВА
при секретар ..……………….…. МИРА НЕДЕВА ……...……… и с участието на прокурор …………………. АНТОНИ ЛАКОВ ……….……… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1229/2018 г. по описа на ВКС, първо отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по протест на прокурор при АП – Пловдив срещу решение № 272 на Пловдивския апелативен съд (ПАС), наказателно отделение, постановено на 14.11.2018 г. по ВНОХД № 362/2018 г. по описа на същия съд.
В касационния протест на прокурора са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 и т. 3 от НПК да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Представителят на обвинителната власт е изложил съображения, че решението на ПАС е постановено при съществено нарушение на процесуални правила по чл. 14 от НПК. Мотивите на първоинстанционния съд били разнопосочни и вътрешно противоречиви при изследване на въпросите по чл. 301, ал. 1 от НПК. От една страна, първата инстанция приела, че подсъдимият не бил осъществил от субективна страна деянието по чл. 278, ал. 6 от НК, тъй като липсвали доказателства той да е знаел, че инкриминираните вещи имат археологическа стойност и следва да бъдат идентифицирани и регистрирани по надлежния ред, което от своя страна довело до липса на умисъл, а оттам и до несъставомерност на деянието, в което е обвинен. От друга страна, първата инстанция намерила, че доколкото соченото престъпление е такова на формално извършване, то в случая следвало да намери приложение разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК. Така изготвените мотиви не давали възможност да се проследи процеса на формиране на вътрешното убеждение на Кърджалийския окръжен съд (КОС) по въпроса защо е оправдал подсъдимия, което по съществото си означавало липса на мотиви. Това нарушение обуславяло като последица отмяна на постановената присъда от въззивния съд съгласно чл. 335, ал. 2 от НПК. Като не процедирал по посочения начин, а направил опит сам да отстрани противоречието в първоинстанционната присъда, съставът на ПАС сам допуснал съществено нарушение на процесуалните правила.
Макар по същество правилно да приел наличие на доказателства за субективната страна на инкриминираното престъпление, мотивите на въззивното решение не съдържали дължимия анализ на доказателствата съгласно чл. 107, ал. 5 от НПК. Не ставало ясно как при едни и същи фактически обстоятелства, мотивирали незаконосъобразния извод на първоинстанционния съд за липса на субективна страна, въззивният съд достигнал до нов, противен на него. Доказателственият анализ на апелативния съд следвало да бъде материализиран в решението му, като отсъствието на такъв също представлявало съществено процесуално нарушение.
В протеста е изразено и несъгласие с изводите на съда, че обществената опасност на извършеното от подсъдимия деяние била явно незначителна, поради което то само формално осъществявало признаците на състава на чл. 278, ал. 6 от НК. Според прокурора случаите, които попадат в хипотезите на чл. 9, ал. 2 от НК, представлявали изключение, тъй като поначало осъществяването на признаците на предвиден в закона състав характеризирало деянието като общественоопасно. Степента на засягане на обекта на конкретното деяние била завишена, защото се касаело за монети и предмети от различни исторически епохи, отделени от археологическия комплекс, в който са се намирали, с което съществено се накърнявала стойността на отделените археологически обекти в същия като носители на историческа информация. Степента на засягане на обекта чрез деянието била реализирана в максимална степен, с оглед факта, че археологическите обекти не били идентифицирани и регистрирани по съответния законов ред, а към 06.07.2017 г., до изземването им от органите на МВР, се намирали в дома на подсъдимия. Изложени са и доводи, че положителните данни за личността на дееца не можели и не следвало да имат определящо значение и превес над посочените по-горе съображения при преценката за малозначителност на деянието, а трябвало да бъдат съответно ценени при определяне на наказанието му за извършеното престъпление.
В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на ВКП поддържа изложените в протеста на АП – Пловдив подробни съображения и предлага на ВКС да бъде уважен.
Защитникът на подсъдимия адв. Б. поддържа становище, че решението на въззивния съд е правилно, законосъобразно, изключително добре мотивирано и следва да бъде оставено в сила. Оспорва доводите на обвинението, като изтъква, че нито при постановяването на първоинстанционната присъда, нито при решението на апелативния съд са допуснати нарушения на процесуалните правила. Счита, че волята на решаващите съдилища за оправдаване на подсъдимия е формулирана ясно, мотивирано, по вътрешно убеждение и не поражда съмнение. Подсъдимият Г. Я. се присъединява към съображенията на своя защитник и моли решението на ПАС да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното:
С присъда № 7 от 15.05.2018 г., постановена по НОХД № 19/2018 г., Кърджалийският окръжен съд е признал подсъдимия Г. Я. Я. за невиновен в това, че на 06.07.2017 г. в [населено място] държал повече от три археологически обекти /подробно изброени в диспозитива на присъдата/, всички на обща стойност 240,64 лв., които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред – на § 5, § 6 и § 7 от ПЗР на Закона за културното наследство (ЗКН) и по реда на чл. 97, ал. 8 вр. с ал. 3 вр. чл. 96, ал. 3 вр. ал. 2 вр. ал. 1 от ЗКН, регламентиран в Наредба № Н-3/03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на Регистъра на движими културни ценности, поради което и на основание чл. 304 от НПК вр. с чл. 9, ал. 2 от НК го е оправдал по предявеното му обвинение по чл. 278, ал. 6 от НК, като на основание чл. 278, ал. 7 от НК отнел в полза на държавата предмета на престъплението.
По протест на прокурор от ОП – Кърджали срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 362/2018 г. по описа на ПАС, като с атакуваното решение № 272 от 14.11.2018 г. на основание чл. 338 от НПК присъдата на КОС била потвърдена.
Решението на ПАС е съобщено на АП – Пловдив по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК на 16.11.2018 г., а протестът е подаден на 30.11.2018 г., поради което ВКС намира, че е допустим – подаден от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 2 вр. чл. 253, т. 1 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационен контрол съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.
Разгледан по същество, касационният протест е неоснователен.
При решаването на делото първостепенният съд не е допуснал съществени процесуални нарушения, които да са убягнали от вниманието на втората инстанция. В частност, неоснователно е твърдението за непреодолима вътрешна противоречивост на мотивите на първоинстанционната присъда, обуславяща липса на мотиви. Видно от диспозитива на присъдата, подсъдимият Я. е бил оправдан по предявеното му обвинение по чл. 278, ал. 6 от НК „на основание чл. 304 от НПК във вр. с чл. 9, ал. 2 от НК“.
Вярна е констатацията, че мотивите на първоинстанционната присъда се характеризират с известни особености във връзка с начина на тяхното оформяне. В условията на алтернативност КОС е развил две тези: първо, относно липсата на достатъчно доказателства, за да се приеме за установено по несъмнен начин, че подсъдимият Я. е съзнавал, че инкриминираните обекти са археологически и е следвало да бъдат идентифицирани и регистрирани по съответния ред (гърба на л. 61 и л. 62 от НОХД № 19/2018 г. на КОС); и второ, относно констатираната явна незначителност на обществената опасност на извършеното деяние (гърба на л. 62 и л. 63 от НОХД № 19/2018 г. на КОС).
По мнението на настоящия съдебен съдебен състав подходът на алтернативно изброяване на различни основания за оправдаване на подсъдимия в зависимост от възможните предположения за деянието не може да бъде насърчен. Макар да се дължи на стремежа на докладчика да обоснове всякакви аспекти на неоснователността на повдигнатото против подсъдимия обвинение, този прийом е неправилен и не повишава качеството на съдебния акт. Основанията за оправдаване на подсъдимия се обуславят само от конкретните фактически положения, които съдът е приел. Решаващият съдебен орган е задължен да интерпретира единствено установените по несъмнен начин по делото факти, а не всякакви възможни хипотези по отношение на деянието, които могат да бъдат направени.
Допуснатата непрецизност при изготвянето на мотивите и привръзката с чл. 9, ал. 2 от НК в диспозитива обаче не водят до неяснота във волята на съда. Изложената в първоинстанционния съдебен акт фактическа обстановка и извършеният анализ на доказателствените материали недвусмислено подкрепят решаващия извод на съдебния състав за недоказаност на обвинението от субективна страна. Използваната в мотивите (гърба на л. 62 от първоинстанционното дело) конкретна фраза: „Извън изложеното за липсата на субективна страна на престъплението, настоящият съдебен състав счита, че дори да се приеме, че установеното държане на процесните археологически обекти от подс. Я., които не са били заявени по съответния ред, е достатъчно да се приеме, че е осъществен престъпният състав по чл. 278, ал. 1 от НК, доколкото соченото престъпление е такова на формално извършване, то в случая следва да намери приложение разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК“ не обуславя извод за нееднозначност на вътрешното убеждение на въззивния съд и колебание по въпроса дали деянието на подсъдимия е осъществено или не от субективна страна. Цитираният израз не следва да се тълкува изолирано извън общия смислов контекст на мотивите на първоинстанционния съд, който подробно е изложил и е защитил становището си, че по делото не са събрани достатъчно доказателства, от които по несъмнен начин да се установи умисъл на подсъдимия при извършване на деянието. Съдържанието на мотивите напълно ясно показва, че изводите на съда относно представното съдържание на дееца не са нито несигурни, нито непоследователни, като условната формулировка е била използвана единствено с цел да се подчертае неоснователността на повдигнатото обвинение дори и при различен прочит на доказателствения материал от страна на горната инстанция.
Тъкмо тези нюанси, характеризиращи първоинстанционния съдебен акт, са доловени със задълбочен професионален усет от въззивната инстанция. От вниманието на ПАС категорично не е убягнала непрецизността на мотивите към първоинстанционната присъда. Напротив, допуснатото процесуално нарушение е съзряно, обсъдено и аргументирано оценено като несъществено (стр. 8 и 9 от атакуваното решение). ВКС се солидаризира със законосъобразното разбиране на въззивния съд, че мотивите на окръжния съд не могат да бъдат определени като неясни и противоречиви и правата на страните не са накърнени до степен, че да не могат да разберат действителната му воля. В процесуален план е вярно застъпеното в решението становище, че за да се приеме липса на мотиви не е достатъчно „декларативното заявление, че волята на съда не може да бъде разбрана, при положение, че всички обстоятелства по делото са изследвани обективно, всестранно и пълно и решението на съда по въпросите, посочени в чл. 301 НПК, е достатъчно ясно и не поражда каквото и да било съмнение“. Липсата на мотиви е тежък процесуален порок, което основание предполага или отсъствието им изобщо, или наличие на съществени непълноти, неясноти и вътрешнологически противоречия в изложените съображения, препятстващи установяването на волята на решаващия съдебен орган и проверката на вътрешното му убеждение, каквито недостатъци на първоинстанционния съдебен акт в разглеждания случай не се установяват.
Изхождайки от това разбиране, съставът на ПАС е изложил последователни и аналитични съображения защо приема, че инкриминираното деяние е осъществено и от субективна страна, както и защо счита, че е налице хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК, като в крайна сметка законосъобразно е потвърдил оправдателните изводи на първоинстанционния съд. Отсъства обективна законова основа, подкрепяща материализираното в протеста недоумение на прокурора от това „как при същите фактически обстоятелства, след подробен анализ на които първата инстанция е достигнала до незаконосъобразен извод, въззивният съд е достигнал до нов, противен нему“. Обхватът на въззивния контрол е определен от чл. 314 от НПК и е ориентиран към цялостна проверка на правилността на невлязлата в сила присъда, включително и на доказателствената дейност на първостепенния съд. Въззивната инстанция е съд по фактите, като извършваният от него контрол по необходимост е съпътстван от собствено изследване на събраните по делото доказателствени материали, преценка на тяхната процесуална стойност и достатъчност, както и проверка на съответствието на фактическите констатации на първоинстанционния съд с доказателствената съвкупност. Ясно е, че въззивната инстанция има правомощия за самостоятелна интерпретация на вече събраните доказателствата, въз основа на които може както да се съгласи с констатациите на първата инстанция, така и да изведе други, а в случай, че счете обема на доказателствената основа за недостатъчен за разкриване на обективната истина – да събира нови доказателства. Затова не е спорно положението, че въззивният съд може в резултат на собствения си анализ на наличната достатъчна доказателствена маса да генерира нови изводи, различни по съдържание от приетите от първостепенния съд, както относно фактите, така и по юридическата им интерпретация. Известно е също така, че фактическите констатации на въззивната инстанция и правните му заключения следва да са мотивирани съгласно стандарта, указан в чл. 339, ал. 2 или ал. 3 от НПК.
Упражнявайки дължимия от него инстанционен контрол, ПАС се е съобразил с посочените фундаментални положения за дейността му. Атакуваното решение отговаря на законовите критерии на чл. 339, ал. 2 от НПК, поради което настоящият съдебен състав не се съгласява със залегналото в протеста твърдение за липса на дължимия съгласно чл. 107, ал. 5 от НПК анализ. Такъв присъства на стр. 9 – стр. 11 от съдебния акт, като недвусмислено изяснява волята на съда и обуславящите я съображения както за страните, така и за касационната инстанция.
В пределите на установените и доказани фактически положения материалният закон е приложен правилно и точно. Крайният извод на ПАС (съответстващ на постигнатия резултат и при първоинстанционното разглеждане на делото) за оправдаване на подсъдимия Г. Я. по обвинението по чл. 278, ал. 6 от НК на основание чл. 9, ал. 2 от НК е верен. Юридическата част на съдебния акт е изчерпателно мотивирана и прецизна, като съдържа и необходимата конкретизация относно точното основание инкриминираното деяние да не се явява престъпно в настоящия случай – поради явна незначителност на обществената му опасност. Тезата за малозначителност на инкриминираното деяние е убедително защитена със законосъобразни аргументи, с които ВКС изцяло се солидаризира.
Във връзка с изразеното в протеста несъгласие относно приложението на чл. 9, ал. 2 от НК, на първо място следва да се отбележи, че развитите доводи на практика преповтарят твърденията, залегнали и във въззивния протест, които са били надлежно обсъдени от състава на ПАС. Всички възражения на прокурора са получили аргументирани и правилни отговори в решението на съда, които настоящата инстанция по същество споделя.
Незаконосъобразно е лансираното в протеста схващане за невъзможност за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК при престъпления от определен вид. Вярно е тъкмо обратното – че разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК може да бъде приложена в случаите на всякакви престъпления, какъвто извод следва от систематичното място на обсъжданата разпоредба в общата част на НК. Това означава, че приложимостта на нормата се разпростира спрямо всички престъпления, визирани в особената част на кодекса, доколкото липсва изрична разпоредба, изключваща определени престъпления от приложното поле на чл. 9, ал. 2 от НК.
Не подлежи на съмнение, че разпоредбата на чл. 278, ал. 6 от НК защитава важни обществени отношения, свързани с опазването и закрилата на културното наследство на Република България. Абстрактната обществена опасност на деянието е намерила своя законодателен израз при определянето на санкциите за престъпленията по чл. 278, ал. 6 от НК. При преценката дали деянието е малозначително или не се държи сметка за специфичната обществена опасност на конкретното деяние и конкретния деец. Този извод не е в противоречие с доктринерно утвърдените принципни съображения относно обществено-историческата обусловеност на степента на обществената опасност на деянието, цитирани в протеста (в частност, позоваването в протеста на Н. И., Наказателно право на РБ, Обща част, Книга втора, изд. „Софи-Р”, 1992, стр. 59-64). Цитираната от прокурора основна постановка – че случаите, които попадат под хипотезите на чл. 9, ал. 2 от НК представляват изключение, тъй като поначало осъществяването на признаците на предвиден в закона състав характеризира деянието като общественоопасно – не е отречена от състава на ПАС, нито от настоящата инстанция. От това положение обаче не произтича извод за невъзможност за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК при престъпления от определен вид. Напротив, защото малозначителността на деянието по чл. 9, ал. 2 НК представлява конкретно негово обществено качество, във всеки отделен случай е необходим внимателен и то комплексен анализ в указаните по-горе насоки, без да се допуска абсолютизирането на някоя от тях. Такъв именно законосъобразен подход е следвал въззивният съд, като е изследвал въпроса дали конкретното деяние, извършено от конкретния деец, представлява „изключение“, обуславящо прилагането на чл. 9, ал. 2 от НК.
Изхождайки от характера на обществените отношения, обект на защита от раздел І, глава осма от НК, ВКС се солидаризира със становището на въззивния съд, че в конкретния случай не се касае до деяние, което въобще не оказва отрицателно въздействие и по никакъв начин не застрашава съществуващите отношения. В такъв смисъл не е игнорирано същественото значение на обекта сам по себе си. Малозначителността на извършеното от подсъдимия деяние се обуславя от обективно разкритата негова твърде ниска степен на обществена опасност, която не е достатъчна, за да бъде третирано извършеното като престъпление. Въпросът дали извършеното от подсъдимия деяние е малозначително (в конкретния случай, дали разкрива явно незначителна степен на обществена опасност) се разрешава при съвкупна преценка на всички елементи на състава на даденото престъпление съобразно утвърдените в тази насока разрешения на доктрината и съдебната практика. В това отношение поначало са от значение характерът на обекта на посегателство, степента, в която той може да бъде засегнат, характерът на конкретното деяние, с оглед конкретната възможност, която то създава за засягане на обекта, степента на застрашаване на обекта, характеристиките на дееца, които се отразяват на обществената опасност на неговата личност и т. н
В разглеждания казус обосновано са взети предвид основните и решаващи обстоятелства, които аргументират малозначителността на деянието (стр. 10 - стр. 11 от решението). Неоснователно се твърди, че положителните данни за личността на подсъдимия били надценени. В атакуваното решение ПАС е дал адекватна оценка на личностовия му облик, който е обсъждан не като самостоятелно основание, изключващо отговорността му, а като елемент от цялостния комплекс обстоятелства, определящи неговата конкретна изключително ниска персонална обществена опасност. Няма как да бъдат игнорирани установените по делото факти относно: безупречната личностова характеристика на подсъдимия Я.; чистото му съдебно минало; отсъствието на данни за каквито и да е други негови противообществени прояви, в т. ч. и срещу археологическото наследство; трудовата му ангажираност като лекар – хирург; добросъвестното му процесуално поведение; направените чистосърдечни самопризнания, с които е спомогнал в значителна степен за разкриване на обективната истина. Всички тези обстоятелства със сигурност се отразяват на персоналната обществена опасност на подсъдимия Я., като я минимизират в изключителна степен.
Коректно е да се подчертае, че решаващият съдебен състав е изследвал личността на подсъдимия едва на втори план, след приоритетен анализ и оценка на специфичните характеристики на осъщественото деяние – малкият брой държани археологически обекти (4 бр.), видът им – две монети (сребърна монета, денар, Рим, с диаметър 18 мм., на стойност 133,76 лева и сребърна монета, антониниан, Рим, с диаметър 21 мм., на стойност 66,88 лева) и две коланни украси (пафти) на стойност съответно 25,00 лева и 15,00 лева); състоянието на обектите – че монетите не са били в добро състояние, а коланните украси са били повредени (едната с отчупена петлица, а другата – с една отчупена основа); че обектите не са окачествени като изключително ценни или рядко срещани; че украсите не притежават значима културна, научна или художествена ценност; че общата стойност на предмета на престъплението е ниска – 240,64 лева; че не са били укривани от подсъдимия, а са се намирали на достъпно място в холната секция в трапезарията на жилището му.
Изложените дотук аргументи дават основание на касационната инстанция да приеме, че въззивният съд е осъществил задълбочен анализ на особеностите на деянието и дееца, въз основа на който законосъобразно е заключил, че е налице хипотезата на чл. 9, ал. 2 от НК. В случая се касае до изолирана проява в живота на подсъдимия Я., която въздейства отрицателно върху обществените отношения в толкова минимална степен, че реално не ги застрашава, поради което инкриминираното деяние не се явява престъпно.
Водим от тези съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 272 от 14.11.2018 г., постановено по ВНОХД № 362/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, наказателно отделение.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2. |