Р Е Ш Е Н И Е
№ 456
гр. София, 25.06.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети май две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретаря Ю. Г.
изслуша докладваното от съдията Надежда Зекова
дело № 1294/09г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. А. Б. от [населено място] срещу решение № 83 от 10.06.2009 г. по гр.д. № 95/2009 г. Ямболския окръжен съд, с което е отменено решение № 44/19.01.2009 г. постановено по гр.д. № 80/2008 г. по описа на Районен съд Тополовград, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Х. Г. от [населено място] против З. С. Г. от [населено място] и Н. А. Б. от [населено място] иск с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД и вместо него в тази част е признал за недействителен, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Г. Г., договорът за продажба на недвижим имот, сключен с нот. акт № 15/08.12.1996 г., с който З. Г. е продала на Н. Б. и съпругата му К. Б., 4/6 ид.ч. от двустаен апартамент в [населено място], заедно с избено помещение и 1.69% и.ч. от правото на строеж и общите части на сградата, построена върху държавна земя, УПИ в кв. 13 по плана на [населено място] за сумата от 4100 лв.
В касационната жалба се правят оплаквания за недопустимост и неправилност на решението – основания за касационно обжалване по чл. 281, ал.1, т.2 и т. 3 ГПК. Касаторът Н. Б. излага недоволството си от това, че решението на въззивната инстанция е неправилно и е постановено в противоречие на материалния закон. Според него съдът неправилно е приел, че са налице трите предпоставки за уважаване на настоящия иск по чл. 135 ЗЗД, тъй като по делото не са се установили по безспорен начин знанието му относно съществуване на твърдяното задължение. Твърди, че непосредствено по време на изповядване на сделката е научил за евентуални претенции на ищеца към първата ответница, за което е уведомен от адвоката си, че обезпечението в записа на заповед е нищожен и имотът е без тежести. Продажната цена е платена преди страните да се явят пред съдията по вписванията, поради което на практика означава, че сделката е завършена преди купувача да е „узнал” за вземането. Съдът въобще не е разгледал и анализирал тези обстоятелства, поради което е стигнал до грешен извод. Оспорва твърдението, че така извършената сделка е извършена във вреда на кредитора, тъй като правното му положение преди сключването й и по време на предявяване на настоящия иск не се е променило.
Ответниците по касационната жалба Г. Х. Г., В. Г. Г., Н. Г. В. и Г. Д. Б. не са взели становище по подадената касационна жалба.
Ответницата З. С. Г. е подала писмено становище, с което подкрепя жалбата на Б..
Върховният касационен съд на РБ, състав на четвърто гражданско отделение на гражданска колегия, след като обсъди становището на страната във връзка със заявеното касационно основание, счита следното:
Касационната жалба е допустима: подадена от легитимирана страна /ответник по делото/ в срока по чл. 283 ГПК и срещу решение на въззивен съд, което е допуснато до касационно обжалване с определение на ВКС № 5 от 06.01.2010 г. по настоящото дело.
С обжалваното решение Ямболският окръжен съд е признал за недействителен, на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД, по отношение на Г. Г., договор за продажба на недвижим имот, сключен с нот. акт № 15/08.12.1996 г., с който З. Г. е продала на Н. Б. и съпругата му К. Б., 4/6 ид.ч. от двустаен апартамент в [населено място], заедно с избено помещение и 1.69% от правото на строеж и общите части на сградата, построена върху държавна земя, УПИ кв. по плана на [населено място]. За да уважи иска на Г. Г. по чл.135, ал. 1 ЗЗД е приел, че по делото са установени трите предпоставки на разпоредбата: наличие на действително вземане в полза на кредитора, което е възникнало преди действието, чието обявяване за недействително се иска; извършването на действие, което уврежда кредитора; с оглед възмездния характер на сделката, лицето, с което длъжникът е договарял да е знаело за увреждането, което кредитора понася в резултат на сделката, като това знание трябва да е налице към момента на извършването й. Констатирал е, че ищецът е кредитор на ответницата З. Г. за сумата 2500 евро по запис на заповед, за което вземане е налице влязло в сила съдебно решение, с което е осъдена да му заплати левовата равностойност на 2500 евро-4889.57 лв. ведно със законната лихва считано от 29.03.2007 г. до окончателното и изплащане. Въз основа на това решение и издаден изпълнителен лист, е образувано изп. дело № 24/2008 г.
По описа на ЧСИ Ир. Х., по което към дата 27.05.2008 г. не е открито несеквестируемо имущество на длъжника, както и не са открити налични авоари по запорираните в хода на производството банкови сметки. На 08.12.2006 г. с нот. акт № г., том , рег. № , н. дело № г. на съдията по вписванията при ТРС, З., В. и Н. Г. са продали на Н. Б. процесния апартамент за сумата от 4100 лв., която продавачите получили напълно и в брой от купувача. Преценил е, че с продажбата на апартамента, ответницита Зл.. Г. затруднила ищеца в събиране на вземането му, тъй като съгласно чл. 133 ЗЗД, в качеството й на длъжник, тя отговаря за дълга си с цялото имущество, вкл. и с единственото си жилище, с което се е разпоредила. Приел е за безспорно установено, че ответникът по иска и купувач на апартамента, Н. Б. е знаел за увреждането непосредствено преди сделката. В тази връзка въззивният съд е стигнал до извода и е приел, че продажбата на апартамента, извършена от съсобствениците му З. Г., В. Г. и Н. В., от които Зл. Г. е притежавала 4/6 ид.ч., уврежда ищеца, който има вземане към последната в размерна 4889.57 лв, левовата равностойност на 2500 евро, тъй като несеквестируемостта на жилището отпада вследствие на сделката.
Обжалването е допуснато, за да се отговори на материалноправният въпрос могат ли да бъдат предмет на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД разпорежданията на длъжника с права, спрямо които не може да бъде насочено принудително изпълнение. По този въпрос има противоречива практика на Върховния съд, респ. Върховния касационен съд, а именно дали отпада несеквестируемостта при разпореждане на длъжника с единственото му жилище - налице ли е увреждане на кредитора при такова разпореждане. Състави на ВС, респ. ВКС приемат, че несеквестируемостта на единственото жилището отпада тогава, когато длъжникът го е продал или е предприел други разпоредителни действия с него / решение № 855/ 04.12.2003 г. по гр.д. № 123/2003 г. на ВКС, второ гражданско отделение/ и обратно разпореждането на длъжника с единственото му жилище, което е несеквестируемо, не уврежда кредитора и не може да бъде предмет на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД /решение № 1562/20.05.1982 г., по гр.д. №805/1982г. на ВС, първо гражданско отделение/.
Настоящият състав на Върховният касационен съд намира за правилно първото становище, застъпено в решение № 855 от 04.12.2003 г. по гр.д. № 123/2003 г., ВКС, II г.о.
Цялото имущество на длъжника е секвестируемо, в чл. 444 и чл. 446 ГПК са въведени изключения, с които обявява определени имуществени права на длъжника за несеквестируеми. Разпоредбите имат социално основание и са насочени към защита на длъжници – физически лица. Съгласно чл. 444, т. 7 ГПК несеквестируемо е жилището на длъжника,ако нито той, нито някой от членовете на семейството му, с които живее заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него. Ако жилището надхвърля жилищните нужди на длъжника и членовете на семейството му, горницата се продава, ако са налице условията на чл. 39, ал. 2 Закона за собствеността.
Несеквестируемостта се състои в това, да не бъде третирано едно лице антихуманно тогава, когато не е изпълнило доброволно свое имуществено задължение и когато по искане на негов кредитор се пристъпи към принудително изпълнение. Целта е да се гарантира на длъжника, че принудата върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да преживява нормално за в бъдеще. Когато обаче едно лице се разпорежда с право, по отношение на което процесуалният закон му дава гаранцията на чл. 444 от ГПК, отчуждителят сам е преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му.
Увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно действие длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си. Сделка, с която длъжникът се е разпоредил с единственото си несеквестируемо жилище, може да уврежда кредитора, тъй като вследствие на разпоредителната сделка длъжникът изразява воля, че това жилище не му е нужно и се лишава от облагите на несеквестируемостта. Несеквестируемостта на това жилище отпада вследствие на сделката .
В конкретния случай, обаче, касационният съд счита, че няма основание да се уважи иска по чл. 135 ЗЗД, защото за ищеца не е настъпило увреждане, в смисъл на поставянето му в по-неизгодно положение за удовлетворяване на вземането му в сравнение с възможностите, които е имал преди разпоредителната сделка. По делото е безспорно установено, че с нот. акт № г. длъжницата З. Г. е закупила друг недвижим имот в [населено място] – дворно място и къща, или само десет дни след оспорваното разпореждане с нот. акт № г., тя отново е разполагала с жилищен имот, спрямо който ищецът Г., като кредитор, има същите възможности за реализация на вземането си, каквито е имал и спрямо апартамента, продаден с нот. акт № г. Искът на Г. е предявен на 03.10.2008 г. и към този момент, както и при постановяване на решението, ответницата Г. отново разполага с имущество, което може да бъде обект на изпълнение и за което се прилага правилото за несеквестируемост, каквато е важала и за продадения апартамент. Няма данни по делото, че притежаваният от Г. жилищен имот има по-малка стойност от продадения апартамент. Посоченото във въззивната жалба на ищеца, обстоятелство, че нейният дял от новопридобитият имот е 1/3 ид.ч., а е притежавала 4/6 ид.ч. от продадения апартамент, не е достатъчно основание да се приеме, че за ищеца е настъпило увреждане. Прието е от съда, че задължението на Г. е в размер на 4889.57 лв. и по делото не е установено, че притежаваната от нея 1/3 ид.ч. от имота е с по-малка стойност. Наред с това, значение има и факта, че и преди оспорваната от ищеца сделка – продажба на апартамента и след това, неговите възможности за реализация на вземането му са ограничени на едно и също основание – несеквестируемост на жилищния имот на длъжницата, което показва, че обективно той не е изпаднал в по-неблагоприятно положение. По тези въпроси настоящия съдебен състав споделя мотивите, изложени към първоинстанционното решение на районния съд, че в резултат на всички действия на длъжницата Г. преценени като съвкупност, за ищеца и нейн кредитор, фактически не е настъпило увреждане, което е материалноправно основание за предявяване и уважаване на иска по чл. 135 ЗЗД.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение на Гражданска колегия,
ОТМЕНЯ решението на Ямболския окръжен съд № 83 от 10.06.2009 г. по гр.д. № 95/2009 г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Х. Г. против З. С. Г. и Н. А. Б. иск за обявяване недействителност на договор за продажба, удостоверен с нот. акт № , том , рег. № , н. дело № г. на съдията по вписванията при ТРС
ОСЪЖДА Г. Х. Г. да заплати на Н. А. Б. разноски по делото за трите инстанции в размер на 530 лв. /петстотин и тридесет лева/.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: