Р Е Ш Е Н ИЕ
№ 677
гр. С., 5.11. 2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: С. ДИМИТРОВА
Б. ЦОНЕВ
при участието на секретаря Райна Стоименова, като разгледа докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 1822 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Всестранна кооперация - [населено място] срещу въззивно решение № 163/23.07.2009 г. по гр. дело № 317/2009 г. на Великотърновския апелативен съд - в частта му, с която предявеният иск е отхвърлен (чрез оставяне в сила първоинстанционното решение в тази част) за сумата 12 615.12 лв. К. навежда оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В жалбата излага подробни доводи в тази насока и моли съда да отмени въззивното решение и да уважи иска му и за тази сума, ведно с лихвата върху същата от 03.10.2007 г., или да върне делото за ново разглеждане от въззивния съд; претендира и присъждане на разноските по делото.
Ответникът по касационната жалба М. Н. Л. не е подал отговор на същата.
С определение № 456/03.05.2010 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по въпроса за правната квалификация на предявения иск.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с подадената касационна жалба и като провери правилността на въззивното решение съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
Предявеният по делото иск за заплащане на обезщетение в размер 18000 лв. се основава на следните твърдения на кастора-ищец: че той е собственик на процесния имот ресторант-градина; че още през 1998 г. ответникът неоснователно завладял имота, като се считал за негов собственик; че по искове с правни основания чл. 108 от ЗС и чл. 45 от ЗЗД, с влязло в сила решение по гр. дело № 1614/2002 г. на Великотърновския районен съд (В.) ответникът бил осъден да предаде на ищеца владението върху имота, както и да му заплати обезщетение в размер 1 200 лв. за пропуснати ползи поради неправомерно ползване на имота за периода 01.01.1999 г. - 01.07.1999 г.; че ответникът продължил неоснователно да владее процесния имот и в течение на процесния по настоящото дело период 02.07.2001 г. - 02.07.2007 г., на която последна дата ищецът бил принудително въведен във владение; както и че през този процесен период ответникът лишил ищеца от доходите, които последният могъл да получи от имота.
При тези твърдения въззивният съд е квалифицирал иска като такъв с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и за да го уважи за сумата 5 348.88 лв. е приел, че ищецът е собственик на процесния имот, както и че през процесния по делото период 02.07.2001 г. - 02.07.2007 г. ответникът е ползвал без основание същия и с непредаване на владението върху него е възпрепятствал ищеца да го ползва и да реализира доходи от него чрез отдаването му под наем на други лица; респ. приел е, че след като ответникът е лишил ищеца през процесния период от възможността да получи доходи от собствения си имот, той следва да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването. За база за определяне на дължимото, въззивният съд е приел средната пазарна наемна цена, която ищецът би получил, ако беше предоставил собствения си имот за ползване на друго лице. В тази връзка е възприел заключението на вещото лице М. Л., която е съобразила местоположението, състоянието на процесния имот, както и наемните цени на сродни обекти, като е определила пазарната наемна цена за процесния период по години, като по този начин въззивният съд е приел, че общият размер на сумата, представляваща средната пазарна наемна цена за целия процесен период 02.07.2001 г. - 02.07.2007 г., от която се е лишил ищецът, поради ползването без основание на процесния имот от ответника, е 5 550.54 лв. Апелативният съд е приел за неоснователни съображенията на ищеца, че релевантна в случая била пазарната наемна цена за процесния имот към началото на 1999 г., когато ответникът завладял имота. Приел е за основателно възражението на ответника за погасяване на иска по давност за периода 02.07.2002 г. - 01.10.2002 г., респ. приел е че за останалата част процесния период искът е основателен и доказан за сумата 5 348.88 лв.
При същите твърдения в исковата молба, в посоченото от касатора-ищец и в определението за допускане на касационното обжалване, решение от 02.07.2004 г. по гр. дело № 1614/2002 г. на В., постановено между същите страни, но за предходен период от време 01.01.1999 г. - 01.07.1999 г., искът е квалифициран като такъв с правно основание чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 73, ал. 1 от ЗС. За да го уважи за сумата 1 200 лв., районният съд е приел, че упражняваната през този период от ответника фактическа власт върху процесния имот, представлява противоправно виновно деяние, изразяващо се в нарушение на абсолютното вещно право на собственост, което причинило пряко и непосредствено вредоносни последици за ищеца-собственик, изразяващи се в пропуснати ползи - за същия период той съвсем реално и с висока степен на несъмнена сигурност би реализирал приход от ежемесечно получаване на наемна цена, не по-малка от 200 лв. - по договор за наем от 01.05.1999 г., който не е бил изпълнен поради възпрепятстването от ответника достъпа до процесния имот.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд, в хипотезата на чл. 291, т. 1 от ГПК намира за правилно разрешението, възприето от решаващия съд по настоящото дело, респ. намира за неправилно горното противоречащо му съдебно решение. Съображенията за това са следните:
Съдебната практика по поставения материалноправен въпрос относно правната квалификация на иска за парично овъзмездяване на собственика, лишен за определен период от време от владението и ползването на собствената си вещ от друго лице - несобственик, което без основание упражнява фактическа власт върху нея (владелец или държател), е константна и трайно установена. Тя еднозначно приема, че тези отношения се уреждат на плоскостта на неоснователното обогатяване, а не на плоскостта на деликтната отговорност. Това е така, защото тези отношения се характеризират именно с неоснователно разместване на имуществени блага от един патримониум в друг, при което поначало не е налице виновно увреждане на едно лице от друго лице. При тези отношения, от едни и същи факти, а именно -упражняването на фактическа власт и ползването без основание от страна на несобственика-ответник на собствената на ищеца процесна вещ, произтичат, както обедняването на ищеца, изразяващо се в лишаването му от възможността да ползва сам собствената си вещ или да я отдава под наем на другиго през процесния период, така и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползването на процесната вещ през процесния период от време. Именно в това се изразява общата хипотеза на института на неоснователното обогатяване по чл. 5/9, ал. 1 от ЗЗД (в този смисъл и т. 5 от Г. № 1/28.05.1979 г.). При тези отношения поначало не е налице непозволено увреждане (деликт) по смисъла на чл. 45 и сл. от ЗЗД, тъй като поведението на ответника-несобственик, макар и поначало противоправно (накърняващо абсолютното вещно право на собственост на ищеца), в най-честия случай е безвиновно; а ищецът-собственик не търпи вреди, изразяващи се в пропуснати ползи (пропускане на бъдещо относително сигурно и реално увеличение на имуществото му), а за него е налице именно неоснователно обедняване (както вече беше посочено -лишаване от абстрактната възможност да ползва сам собствената си вещ или да я отдава под наем, която възможност той би имал, ако упражняваше правомощията си на владение и ползване от правото си на собственост).
В смисъла на гореизложеното, видно както от мотивите му, а така също и от самата дадена от него правна квалификация: „чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, във вр. с чл. 73, ал. 1 от ЗС", в посоченото от касатора решение от 02.07.2004 г. по гр. дело № 1614/2002 г. районният съд е допуснал нарушение на материалния закон, като неправилно е смесил двата правни института - на непозволеното увреждане и на неоснователното обогатяване (доколкото визираните в чл. 73, ал. 1 от ЗС хипотези несъмнено представляват частни случаи на института на неоснователното обогатяване). И обратно - в обжалваното по настоящото дело въззивно решение, апелативният съд правилно е квалифицирал и разгледал предявения иск като такъв с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД. С оглед на това, оплакването на касатора за нарушение на материалния закон - на чл. 45 и чл. 59 от ЗЗД, се явява напълно неоснователно.
Тъй като, както обедняването на ищеца (изразяващо се в лишаването му от възможността да ползва сам собствената си вещ или да я отдава под наем на другиго през процесния период), така и обогатяването на ответника (изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползването на процесната вещ през процесния период от време) се съизмеряват със средната пазарна наемна цена за процесната вещ през процесния период от време, относно размера на исковата претенция правилно въззивният съд е възприел заключението на вещото лице М. Л., която е съобразила местоположението, състоянието на процесния имот, както и наемните цени на сродни обекти, като е определила пазарната наемна цена по години, именно за процесния по делото период 02.07.2001 г. - 02.07.2007 г. В тази връзка напълно неоснователни са и оплакванията на касатора за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради това, че не е допуснал задача към експертизата по делото, която да определи средната пазарна наемна цена за процесния имот според състоянието му към началото на 1999 г., когато той е бил завладян от ответника. Това състояние на имота в началото на 1999 г. - към момент, предхождащ с две години началото на процесния по делото период, е напълно ирелевантно за спора, както правилно е приел и въззивният съд. По същите съображения, ирелевантна за размера на предявения по настоящото дело иск е и уговорената наемна цена в сочения от касатора договор за наем на процесния имот, сключен от него на 01.05.1999 г. с фирма „Си Ви Ес". Процесуално недопустими са били исканията на касатора, въззивният съд и вещите лица по настоящото дело да вземат предвид заключенията на вещите лица, дадени по по-рано воденото между страните друго дело - гр. дело № 1614/2002 г. на В.. От това следва неоснователност и на направените в тази връзка, оплаквания на касатора за необоснованост на обжалваното въззивно решение.
По горните съображения, въззивното решение, като валидно, като процесуално допустимо и правилно в обжалваната му част, следва да бъде оставено в сила.
Мотивиран от горното, на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 163/23.07.2009 г. по гр. дело № 317/2009 г. на Великотърновския апелативен съд, в обжалваната му част, с която предявеният по делото иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за сумата 12 615.12 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.