Р Е Ш Е Н И Е
№286
гр. София, 21 декември 2016 г
Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на дванадесети декември през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ
ВАЛЯ РУШАНОВА
при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Димитър Генчев, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 1216 по описа за 2016г.
Производството по реда на чл.346 ал.1 и сл. от НПК е образувано по касационни жалби от подсъдим чрез защитник и от частни обвинители чрез повереник им срещу въззивно решение № 149/12.10.2016г. по ВНОХД № 181/2016г. по описа на Бургаски апелативен съд.
В жалбата на частните обвинители се навеждат доводи за явна несправедливост на наложеното наказание. Прави се позоваване на противоречие във мотивите на въззивната инстанция относно размера на наложеното наказание. Според повереника, при направена констатация за висока степен на обществена опасност на престъпленията по транспорта, това влиза в противоречие с твърдението, че преценката на съда от първата инстанция за висока степен на обществена опасност на конкретното престъпление, е необоснована. Това престъпно деяние според повереника е с обществена опасност, която излиза извън рамките на типичното престъпление, причинено от пътнотранспортно произшествие. Управлението на товарен автомобил представлява по-голяма опасност за останалите участници с оглед вида на превозното средство. Оспорва доводите за това че допуснатите нарушения на правилата за движение преди произшествието не били отчетени от въззивната инстанция като отегчаващо вината обстоятелство. Не се съгласява също така с изводите относно самопризнанието на дееца, което допринесло своевременно за разкриването на престъплението, както и с отказ на въззивната инстанция да възприеме довод за нарушение и на знак В4, което макар и не част от бланкета, е допринесло за настъпването на вредните последици. Поддържа, че движението на товарния автомобил с маса над 40 тона е било забранено в този участък от пътя, като се позовава на писмени доказателства по делото и развива доводи защо това нарушение е в пряка причинна връзка с настъпилия резултат. Правят се доводи за поредица от нарушения и склонност на водача да не се съобразява с правилата за движение. Изтъква и довод за нарушение на чл.43, т.5 и 6 от ЗДвП от страна на подсъдимия, а относно оправдаването на подсъдимия за нарушаване на правилото по чл.20,ал.2 от ЗДвП сочи, че това не може да бъде обстоятелство, което обосновава намаляване на наказанието.
Като извежда аргументи и от механизма на произшествието, повереникът заключава, че деянието излиза извън пределите на типичното пътнотранспортно произшествие и е със завишена степен на обществена опасност. Иска увеличаване на наложените наказания лишаване от свобода и лишаване от право.
В становище повереникът посочва, че подсъдимият е професионален водач, като такъв има по-големи отговорности при управляване на превозното средство, че е имал технически възможности да спре преди настъпването на произшествието и че формата на вината му е престъпна небрежност. Оспорва доводите на подсъдимия и защитата му за явна несправедливост на наложеното наказание. Отделно посочва, че направеното самопризнание е било отчетено от законодателя при приложението на глава 27-ма от НПК и провеждането на съкратено съдебно следствие с признаване на фактите по реда на чл.371,т.2 от НПК. Заявява, че наложеното ефективно изтърпяване на наказанието е целесъобразно, а поведението на дееца било във висока степен морално укоримо. Условното наказание, според повереника, не може да постигне целите на наказанието, да осъществи личната и генералната превенция. Поддържа касационните си доводи относно размера на наложените на дееца наказания.
Подс.Л. чрез защитата си оспорва размера на наложеното наказание в светлината на касационното основание за явната негова несправедливост. Защитата твърди, че смекчаващите вината обстоятелства не са оценени в пълната им степен. Изброява ги и позовавайки се на необходимостта от постигане на целите на наказание, моли за намаляване на наложеното наказание и приложението на чл.66 от НК.
Прокурорът от ВКП в съдебното заседание посочва, че тежестта на деянието се определя от наличието на пешеходна пътека, където е била прегазена пострадалата. Позовава се на ниската скорост, съчетана обаче с неоснователно самочувствие за съобразяване с него предвид управлението на тежък автомобил. Заявява, че двете съдебни инстанции са подходили справедливо, като трябва да се отчете обстоятелството, че определеното наказание е такова след редукцията. Увеличаването на лишаването от право произтича от това, че водачите трябва да се съобразяват с особения риск при упражняването на тази дейност. Заявява, че касационната жалба на подсъдимия неоснователна, включително и с искането за приложението на чл.66 от НК, тъй като той е извършил деянието в зона на конфликтна транспортна обстановка, преминал и през разделителен остров. По отношение на жалбата на касаторите и частни обвинители по делото прокурорът поддържа същите доводи, като заявява, че ако санкцията бъде наложена в реалния размер, би се стигнало до прекомерност на наказанието.
От двамата частни обвинители по делото се явява С., представляват се от повереник, който поддържа подадената касационна жалба за увеличаване на наложените на дееца наказания. Твърди,че въззивната инстанция е игнорирала обстоятелства, които водят до извод за висока степен на обществена опасност на дееца – нарушението не било изолиран случай, механизмът на деянието не бил типичен за транспортно престъпление, водачът бил професионален, което предполага носенето на по-голяма отговорност. Извършените от дееца нарушения, които не са в причинна връзка с резултата от деянието, са били обаче част от поредица, които са довели до този краен резултат. Заявява, че само ефективното наказание би спомогнало за постигане на целите, както на специалната, така и на генералната превенция. Наложеното наказание е към минимума, предвид високата степен на обществена опасност на деянието се явява несъразмерно и не съответства на извършеното.
Частният обвинител С. в лична защита заявява, че също е професионален водач на МПС и не било възможно на улица с две платна да изпреварват две спрели превозни средства, както и да бъде ударен пешеходец на пешеходна пътека. Било абсурдно изявлението на дееца, че не е видял пострадалата, като я влачил в разстояние на 53 метра. Заявява, че в случая и най-голямата присъда не е достатъчна.
Подсъдимият се явява лично, представлява се от защитник, който поддържа касационната жалба. Последният пледира да се уважи жалбата по изложените в нея доводи. Твърди, че въззивната инстанция, макар и отчитайки смекчаващите вината обстоятелства, не ги цени в достатъчна степен. Деянието е изолиран инцидент, поради което провеждането на самото наказателно производство, съчетано с добрите характеристични данни, са достатъчни, за да се приеме,че наказването в по-малък размер ще изиграе възпиращата си и поправителна функция. Иска намаляване на наложеното наказание и приложението на чл.66 от НК. Оспорва касационната жалба на частните обвинители, доколкото в нея били изложени същите доводи от въззивната инстанция, на които тя е дала своя подробен отговор.
Подсъдимият в лична защита заявява, че много съжалява за извършеното и поддържа заявеното от неговата защита. С оглед на фактите по делото иска налагането на справедливо наказание. Отбелязва, че след инцидента пешеходната пътека и разделителни остров били премахнати.
При последната си дума подс.Л. моли за справедливо наказание.
Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:
С присъда № 58/22.03.2016г. по НОХД № 165/2015г. на Бургаски окръжен съд, подс.Л. е признат за виновен в това, че на 25.04.2015 г. в [населено място], на пешеходна пътека, обозначена с пътна маркировка М1 и сигнализирана с пътен знак Д17 при управляване на МПС- товарен автомобил „И.“, рег. [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение, визирани в чл.20,ал.2 от ЗДвП и чл.119,ал.1 от ЗДвП, и по непредпазливост е причинил смъртта на И. С. С. на 28 години, поради което и на основание чл.343,ал.3,б.“б“ вр.ал.1, б.“в“ вр.чл.342ал.1 и чл.58а от НК му е наложил наказание от 4 години и 8 месеца лишаване от свобода, което да се изтърпява при първоначален общ режим. С тази присъда е лишил подс.Л. от право да управлява МПС за срок от 3 години и го е осъдил да заплати направените по делото разноски.
С атакуваното с жалби въззивно решение № 149/12.10.2016г. по ВНОХД № 181/2016г. състав на Бургаски апелативен съд е изменил посочената присъда, намалявайки наказанието лишаване от свобода на 3 години и 8 месеца, като е увеличил на 4 години лишаването от право.
Оправдал е дееца по обвинението да е нарушил правилата за движение,визирани в чл.20,ал.2 от ЗДвП и е потвърдил присъдата в останалата и част изцяло.
Касационната инстанция намери, че жалбите са подадени в срок и са процесуално допустими.
Преценени по същество, жалбите се явяват неоснователни.
Въззивната инстанция по време на процеса е възприела установената от първостепенния съд фактическа обстановка, като е изложила свои доводи в тази връзка. Съдилищата са били ограничени от възприетата процедура по глава 27-ма от НПК, тъй като производството в съдебната фаза е протекло по реда на чл.371,т.2 от НПК, а подс.Л. е признал изцяло фактите по обвинителния акт. Съдът от първата инстанция се е позовал на събраните по делото доказателства, които подкрепят изложената фактическа обстановка и съответно направеното в тази връзка самопризнание на дееца. Процесуалната дейност на съда е в съответствие с установеното по делото, тя не търпи критика, както и потвърдителните действия на контролиращата въззивна инстанция. Оценката на самопризнанието във връзка с доказателствената основа по делото и на двете предходни инстанции е в съответствие със закона, като възражения в тази връзка не се правят.
Материалният закон е приложен правилно от въззивната инстанция, включително и по отношение на оправдаването на подс-Л. по обвинението за нарушаване на общото правило за движение на чл.20, ал.2 от ЗДвП. Това е в интерес на обвиненото лице, но и повереника на частните обвинители не излага доводи и не прави възражения в тази връзка, а демонстрира съгласие с правните изводи на съда от въззивната инстанция.
Разбира се, частното обвинение излага допълнителни доводи относно допуснати нарушения на правилата за движение от водача на товарното пътно превозно средство, които не са били предмет на обвинението. Тези доводи са напълно споделими, тъй като въвеждат логичен отговор на зададения въпрос дали произшествието би настъпило, ако бе спазена наличната забрана- двукратна, за тегло на товарни автомобили над 20т. и впоследствие - над 10т. Нарушението на тази забрана не е част от обстоятелствената част на обвинението, не е част дори и от обвинителния акт, от неговата фактическа обосновка. Няма забрана отговорността на водача да бъде оценявано с оглед цялостното му поведение, което е известно по делото, като се държи сметка обаче, че в действителност той не се е защитавал по такова въведено обвинение от началото до края на производството. С направеното самопризнание защитата е очертана само от установените с обвинителния акт факти.
Същото се отнася и до твърдението за нарушаване на забрана, установена в чл.43, т.5 и 6 от ЗДвП. Наведените доводи от страна на повереника обаче не могат да бъдат споделени. Подс.Л. не е изпреварвал, тъй като спрелите две превозни средства пред него не са се движели. Неговата маневра може да се определи като заобикаляне по смисъла на чл.91,ал.1 от ППЗДвП (приложим съобразно чл.13,ал.2 от ЗНА и § 10 от ЗДвП ). Друг е въпросът, че подс.Л. не е имал право и на тази маневра, тъй като пред него не е имало препятствие,повреди на платното или пък неподвижен участник в движението (имало е спрели участници в движението, които са изпълнявали своите задължения по смисъла на чл.119, ал.1 от ЗДвП, но не са неподвижни в смисъла, който влага нормата от правилника). Разпоредбата на чл.119, ал.2 от ЗДвП отново не намира приложение, тъй като подс.Л. , при наличието на двулентов път за движение в неговата посока и при спрели успоредно две превозни средства пред него, не е имал правна възможност да извърши това заобикаляне. Това е можел да направи физически като напусне платното за движение, което е и сторил, въпреки наличието на надлъжна маркировка М1 (чл.63,ал.2,т.1 от ППЗДвП) от лявата му страна по протежение на пътното платно за движение в неговата посока, видно от всички снимки на приложени фотоалбум- л.53,54 от досъдебното производство.
Независимо от тези възражения, като цяло материалния закон е приложен правилно и в степента, която е необходима да очертае основното нарушение на правилата за движение, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат.
Тъй като въззивната инстанция се е ръководела от обстоятелствената част на обвинението, с решаването на делото по същество, не е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила. Такива не се и твърдят, а се възразява само за тези обстоятелства, които пряко отношение към определяне на наказанието и относими към поддържаното и от двамата касатори трето касационно основание- явна несправедливост на наложеното наказание.
Първоначално то е било наложено от първостепенния съд като основно в размер на 7 години лишаване от свобода, по-близо към средния размер, който е от 9 години. При законовата редукция с приложението на чл.58а, ал.1 от НК наказанието е сведено на 4 години и 8 месеца лишаване от свобода. Кумулативно предвиденото наказание лишаване от право да се управлява МПС за подс.Л. е било определено на 3 години.
Размерът на наказанието лишаване от свобода е преценен като завишен от въззивната инстанция. Касационната инстанция намира, че дейността и при решаване на въпроса за размера на наказанието в крайна сметка не търпи критика. Неоснователни са доводите на частното обвинение относно определянето на степента на обществена опасност на престъпленията по транспорта. Съставът на съда е използвал обобщаващи доводи относно транспортната престъпност като цяло, без това да са общовалидни, аксиоматични изводи. Напротив, има престъпления по транспорта, които се отличават с ниска степен на обществена опасност и не могат да бъдат характеризирани като тежки престъпления, дори с оглед на предвидените наказания.
В случая престъпния резултат е тежък, това е установен и безспорен факт, но е предвиден в състава на престъплението и наказанието е съобразено с това обстоятелство. Деянието е квалифицирано, тъй като е извършено на пешеходна пътека и поради това наказването на дееца е в рамките на определен минимум и съответен максимум. Касационният състав се съгласява с доводите на съда от контролираната инстанция, че конкретното деяние не разкрива такава специфика, която рязко да го отличава от преобладаващата част от транспортните престъпления. Виновното поведение на дееца е правилно определено по отношение на неговата субективна страна, като правилно е отбелязано, че това е по-леката форма на вина. Това обстоятелство не е без значение при решаването на въпросите, свързани с наказването на подс.Л..
Съдилищата са възприели превес на смекчаващите вината обстоятелства, които не е необходимо да бъдат повтаряни. Втората инстанция не е придала значението на извършените административни нарушения на дееца в годините, което е възприела първата, като са изтъкнати доводи за отдалеченост във времето, 30-годишен стаж, а също така и съображения относно естеството на нарушенията. В противовес на възраженията на частното обвинение, от вида на нарушенията и техния брой не може да се направи извод за дееца като системен нарушител на правилата за движение, представляващ опасност за движението и съответно такъв с повишена лична степен на обществена опасност, поради което касационната инстанция се съгласява с доводите на апелативния състав.
Разбира се, укорът на частното обвинение относно оценката на самопризнанието на дееца извън признанието на фактите по обвинителния акт, може да бъде споделен. Това самопризнание е надценено от въззивната инстанция, дори и бегло съпоставено с показанията на св.С., не разкрива в същината си вложеното значение на доводите в т.7 на ТР № 1/06.04.2009г. по т.д. № 1/2008г. Независимо от това надценяване и проявената известна снизходителност, може да се заключи с положителност, че наказанието на дееца не е явно несправедливо, тъй като липсва очевидно негово несъответствие с обществената опасност на деянието и на дееца. Несъответствието в малка степен не е достатъчно основание, за да бъде направен извод, че наказанието е явно несправедливо. Нещо повече, наказанието има значение когато бъде наложено с необходимата процесуална бързина и да е своевременно, тогава целите по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати значително по-ефективно. В този смисъл оплакването на касаторите от частното обвинение за явна несправедливост на наложеното наказание не могат да бъдат споделени. Наказването е определено на 5 години и 6 месеца лишаване от свобода по отношение на деец, който макар и да е причинил един тежък вредоносен резултат, все пак не е осъждан. Това наказание е достатъчно строго, а неговата редукция е предвидена от закона. То не може и не бива да бъде прекомерно строго, без да се държи сметка за изложените от въззивната инстанция обстоятелства относно критично отношение, чисто съдебно минало, добри характеристични данни и най-вече, че макар и да е причинена вреда, движението на товарното превозно средство е било с твърде ниска скорост и най-вече недостатъчно внимание и наблюдение на пътя е причина за неспазване на задълженията по чл.119, ал.1 от ЗДвП. Няма никакво съмнение, че водачът се е движел с ниска скорост, съобразявал е възможното преминаване на пешеходец, но неговото внимание не е било достатъчно концентрирано- така св.С. отново- л.30,31 от досъдебното производство.
В заключение може да се отбележи, че наложеното наказание не е явно несправедливо, липсва очевидно несъответствие на обществената опасност на дееца и на деянието. Увеличаването на наказанието ще е проява на излишна строгост. И в този си размер, успоредно с постановеното завишено лишаване от право да управлява МПС за срок от 4 години (6 години преди редукцията), без приложението на чл.66 от НК, ще бъдат постигнати целите по чл.36 от НК, най-вече поправителната функция на наказанието. Деецът, ако и да е демонстрирал незачитане на правилата за движение, не се очертава като непоправим, невниманието на пътя ще бъде компенсирано както с лишаването от свобода, така и с лишаването от право за този продължителен период, през който обществото ще бъде предпазено от възможни негативни прояви като водач на моторно превозно средство.
Касационната инстанция не може да се съгласи с доводите относно приложението на чл.66 от НК, макар и размера на наказанието, което според нея е определено правилно като краен резултат, да изключва само по себе си условното осъждане. Дори и да не беше този размер, а по-нисък, ефективното изтърпяване е наложително, тъй като оценката на деянието и на дееца- начина на извършване на деянието, проявеното невнимание, задълбочило се до 53 метрово влачене по пътното платно на пострадалата, започналото и завършено преминаване през разделителен остров ( и маркировката М1) налагат извод, че ефективното изтърпяване е необходимото и съответно изпълнение на наказанието.
Изложените факти, които са безспорно установени, в рамките на предявеното обвинение и извършеният прецизен правен анализ от страна на въззивната инстанция, логично и закономерно са довели при правоприлагането до неизбежния и логичен резултат, свързан с посоченото горе изменяване на осъдителната присъда в двете посоки по отношение на двете кумулативни наказания. В крайна сметка, според касационната инстанция, е наложено справедливо наказание. С оглед на последното съдът приема, че касационните жалби относно наказанието се явяват неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение.
С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 149/12.10.2016г. по ВНОХД № 181/2016г. по описа на Бургаски апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове
|