8 Р Е Ш Е Н И Е № 181 гр. София, 23 юни 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..…………. НАДЯ ЦЕКОВА ……...……… и с участието на прокурор ……………… КИРИЛ ИВАНОВ …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 232/2015 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на адв. Т. Л., защитник на осъдения Д. Т. Д., за възобновяване на НОХД № 1117/2014 г. по описа на Врачанския районен съд (ВрРС). В искането на защитника на осъденото лице са релевирани твърдения за наличието на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 от НПК. Развити са доводи за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в противоречие между диспозитива и мотивите на първоинстанционната присъдата, поставящо осъдения в невъзможност да разбере какво точно наказание му е наложено. Твърди се, че съдът нарушил материалния закон, като при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК наложил на осъдения Д. наказание лишаване от свобода, въпреки че разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК предвиждала възможност да се приложи чл. 55 от НК при наличие на предпоставките за това и, ако е по-благоприятен за дееца. Съдът безспорно приел, че хипотезата на чл. 55 от НК е по-благоприятна, но в противоречие с императивната разпоредба на чл. 2, ал. 2 от НК не приложил по-благоприятния за дееца закон. Изложени са доводи за явна несправедливост на наложеното на осъдения наказание, при определянето на което следвало да се отчете пенсионната му възраст и факта, че извършеното деяние не било с висока обществена опасност. С оглед тези съображения към ВКС са отправени алтернативни искания: да отмени атакуваната присъда на ВрРС по НОХД № 1117/2014 г. и да върне делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, да отмени присъдата и да оправдае осъдения в рамките на приетите фактически положения на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, като приложи чл. 9, ал. 2 от НК или да измени присъдата, като му наложи алтернативно предвиденото в разпоредбата на чл. 313, ал. 1 от НК по-леко наказание глоба. В съдебно заседание на ВКС осъденият Д. и защитникът му адв. Л. поддържат искането за възобновяване и молят да бъде уважено. Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на наказателното производство, намери за установено следното: С присъда № 78 от 06.10.2014 г. по НОХД № 1117/2014 г. ВрРС, ІV наказателен състав, е признал подсъдимия Д. Т. Д. за виновен в това, че на 14.03.2014 г. в [населено място] потвърдил неистина в писмена декларация с рег. № 140967000221 от 14.03.2014 г., която по силата на закон – чл. 141, ал. 2 от Закона за движение по пътищата – се дава пред орган на властта – служител в сектор „Пътна полиция” при ОД на МВР – Враца, за удостоверяване истинността на някои обстоятелства, а именно, че свидетелство за регистрация №[ЕИК], част ІІ, на МПС за лек автомобил марка „”, модел „”, с рег. [рег.номер на МПС] е изгубено (откраднато), а същото му е било отнето в [населено място] от служители на РУП – Бяла Слатина. с акт за установяване на административно нарушение № 478621 от 13.03.2014 г., поради което и на основание чл. 313, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК го е осъдил на четири месеца лишаване от свобода. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наложеното на осъдения Д. наказание три месеца лишаване от свобода със споразумение по НОХД № 432/2013 г. по описа на РС – Бяла Слатина, в сила от 24.10.2013 г. С присъдата съдът е постановил наказанията да бъдат изтърпени при строг първоначален режим в затвор, произнесъл се е по веществените доказателства и е възложил в тежест на осъдения направените по делото разноски. Искането на упълномощения защитник на осъдения Д. Д. за проверка на наказателното дело по реда на възобновяването е допустимо – подадено е срещу акт от кръга на посочените в чл. 419, ал. 1 от НПК, от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок (присъдата на ВрРС е влязла в сила на 05.12.2014 г. – л. 34 от НОХД № 1117/2014 г. по описа на ВрРС, а искането за възобновяването й е подадено на 29.01.2015 г.). Разгледано по същество, искането е частично основателно. ВКС не споделя залегналите в молбата за възобновяване съображения за допуснато съществено процесуално нарушение, изразяващо се в противоречие между диспозитива и мотивите на първоинстанционната присъдата относно точния размер на наказанието лишаване от свобода, наложено на осъдения Д.. Твърденията на защитника в тази насока се основават на обстоятелството, че в мотивите на атакуваната присъда било отбелязано, че приетият превес на смекчаващите обстоятелства мотивирал съда да определи по отношение на осъдения наказание в размер, клонящ към минимума на предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл. 313, ал. 1, вр. чл. 39, ал. 1 от НК лишаване от свобода – шест месеца, а в диспозитива на съдебния акт било посочено наказание четири месеца лишаване от свобода. Твърдението, че осъденият не могъл да разбере какво точно наказание му е било наложено, е напълно неуместно, при положение, че и в самото искане е отчетен фактът, че първоинстанционното съдебно производство е протекло по реда на Глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК. С оглед приетата необходимост от санкциониране на осъдения с лишаване от свобода като вид наказание, съдът принципно законосъобразно е следвал установената поредност на отделните етапи при индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия в хипотезите на чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а, ал. 1 от НК – отмерил е по размер наказанието лишаване от свобода съгласно разпоредбите на Общата част на НК (в случая чл. 54 от НК) при значителен превес на смекчаващите обстоятелства на шест месеца, намалил го е на основание чл. 58а, ал. 1 от НК с една трета (с конкретно цифрово изражение от два месеца) и е фиксирал крайния размер на лишаването от свобода, което осъденият следва да понесе, на четири месеца. Последователността на методично осъществените от съда действия при индивидуализацията на наказанието лишаване от свобода, наложено по отношение на осъдения Д., е подробно изложена в мотивите на атакувания съдебен акт (л. 30 – л. 31 от НОХД № 1117/2014 г. по описа на ВрРС), поради което твърдението на осъдения, че не бил разбрал какво наказание му се налага, е лишено от каквато и да е обективна основа. Напълно ясно е, че наказанието от шест месеца лишаване от свобода е счетеното за подходящо съгласно критериите на чл. 54, ал. 2 от НК, а наказанието от четири месеца лишаване от свобода е формирано на основание чл. 58а, ал. 1 от НК след задължителната редукция с една трета на определеното съгласно правилата на чл. 54 от НК наказание шест месеца лишаване от свобода. Щом в мотивите надлежно е описан механизмът, по който е конкретизиран окончателният срок на лишаването от свобода, в диспозитива на присъдата е достатъчно да се посочи само крайният резултат от логическата и математическата дейност по индивидуализацията на това наказание, с което не се нарушава единството между диспозитива и мотивите на съдебния акт. Неоснователни са доводите на защитника за допуснато нарушение на материалния закон с оглед незаконосъобразния, според искателя, отказ на съда да приложи спрямо осъдения Д. разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК, въпреки констатацията, че хипотезата на чл. 55 от НК била по-благоприятна за него. Това оплакване също се основава на превратна интерпретация на действителното съдържание на съдебния акт. При непредубедения прочит на мотивите към присъда (л. 30 от НОХД № 1117/2014 г. по описа на ВрРС), е очевидно, че за пълнота на изложението си съдът е възпроизвел съдържанието на разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК, изрично е уточнил, че тази законова норма има приложение, когато съдът констатира наличие на многобройни и/или изключителни смекчаващи обстоятелства, а след това недвусмислено е обосновал становището си за неприложимост на посочената разпоредба по отношение на осъдения Д. поради отсъствието на предпоставките на чл. 55 от НК. Освен това, защитникът неправилно аргументира релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК с нарушение чл. 2, ал. 2 от НК, която разпоредба е напълно неотносима към разглеждания казус. По смисъла на чл. 58а, ал. 4 от НК като „по-благоприятна” за дееца се преценява разпоредбата на чл. 55 от НК, ако съобразно спецификата на всеки отделен случай, приложението й би довело до по-благоприятно за дееца (по-леко, по-ниско) наказание в сравнение с минималното възможно, определено по чл. 58а, ал. 1 – ал. 3 от НК. Извън изложеното, касационната инстанция се солидаризира с извода на ВрРС за липса на основания наказанието на осъдения да се индивидуализира по реда на чл. 55 от НК. Независимо от броя и значението на смекчаващите обстоятелства, съдът правилно е взел предвид като отегчаващо обстоятелство обремененото съдебно минало на искателя. Не могат да бъдат пренебрегнати фактите, че той е бил осъждан двукратно – по споразумение по НОХД № 432/13 г. по описа на РС – гр.Бяла Слатина, в сила от 24.10.2013 г., при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от НК му е било наложено наказание три месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години, за извършено на 18.07.2013 г. престъпление по чл. 354в, ал. 1 от НК, като деянието, предмет на настоящото производство, е извършено в така определения изпитателен срок, а по споразумение по НОХД № 491/13 г. по описа на РС – гр.Бяла Слатина при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК му е било наложено наказание пробация за извършено на 07.11.2013 г. престъпление по чл. 343б, ал. 1 от НК. Макар и за очевидно нетежки деяния (с оглед приложението на чл. 55 от НК и в двата случая), осъжданията на Д. завишават персоналната му обществена опасност и обективно препятстват възможността да се изведе правен извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършеното престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК – глоба, се явява несъразмерно тежко за него. Същите обстоятелства на още по-силно основание не позволяват извършеното от осъдения деяние да се окачестви като „малозначително” по смисъла на чл. 9, ал. 2 от НК. Реализираното от него престъпно поведение, макар и да е с ниска обществена опасност, не разкрива особености, въз основа на които да се прецени, че то обективно няма отрицателно въздействие върху обществените отношения или неговото въздействие е толкова минимално, че не ги застрашава реално. Настоящата инстанция е затруднена да посочи други аргументи по отношение на неприложимостта на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от НК, тъй като искането в тази насока е само декларативно заявено, без да са изложени конкретни доводи, които да бъдат обсъдени. ВКС намира за основателни относимите към основанието за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. 348, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК доводи на адв. Л. за несправедливост на наложеното на осъдения Д. наказание. Макар изрично да е отчел, че в санкционната част на разпоредбата на чл. 313, ал. 1 от НК, за което престъпление Д. е признат за виновен, са установени алтернативни санкции до три години лишаване от свобода или глоба от 100 до 300 лева, съдът приоритетно е акцентирал само върху наказанието лишаване от свобода. Мотивите на съдебния акт не разкриват с категоричност причината, поради която извън фокуса на вниманието на съда е останала предвидената по-лека по вид алтернатива – глоба. Този пропуск може да се дължи на непълнота на съдебния акт, който не съдържа изрични съображения по въпроса дали и защо наказанието глоба е счетено за неподходящо по вид, въпреки че при предвидени алтернативни санкции съдът поначало е длъжен да изяснява кое от наказанията е счел за най-подходящо по вид и размер наказание и поради какви основания. Съдържанието на мотивите на л. 30 от НОХД № 1117/2014 г. по описа на ВрРС обаче е формулирано по двусмислен до известна степен начин, насочващ като че ли към разбиране за недопустимост за налагане на друго по вид наказание, освен лишаване от свобода, в хипотезите на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК. В тази насока, съдът е изтъкнал, че производството е протекло по реда на тази диференцирана процедура; цитирал е разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК, съгласно която при осъдителна присъда наказанието се определя при условията на чл. 58а от НК; уточнил е, че разпоредбата на чл. 58а от НК предвижда само две отделни хипотези за индивидуализация на наказанието при съкратеното съдебно следствие – по ал. 1 и по ал. 4; мотивирал се е защо не прилага разпоредбата на чл. 58а, ал. 4 от НК, като, в крайна сметка, е индивидуализирал наказанието на осъдения Д. по чл. 58а, ал. 1 от НК. Ако съдът действително е смятал, че процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК го обвързва единствено с налагане на наказание лишаване от свобода, то такова схващане не намира опора в закона. Разпоредбата на чл. 58а, ал. 5 от НК не препятства възможността за провеждане на съкратено съдебно следствие при признаване на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт и за престъпления, наказуеми с предвидените в Особената част на НК наказания по чл. 37, ал. 1, т. 2 – т. 11, независимо дали са основни или в условията на кумулативност или алтернативност с лишаването от свобода. В тези хипотези по-леките по вид наказания се индивидуализират по общите правила, без да се редуцират. По такъв начин се процедира когато съдът прецени за най-подходящо спрямо конкретния подсъдим по-лекото наказание, предвидено като алтернатива на лишаването от свобода. Независимо от причините, заради които ВрРС не се е занимал с алтернативно предвиденото в чл. 313, ал. 1 от НК по-леко по вид наказание, при индивидуализацията на наказанието на осъдения Д. първоинстанционният съд е допуснал грешки, довели до явна несправедливост по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1, вр. ал. 1, т. 3 от НПК. Видно от залегналата в мотивите на присъдата аргументация (л. 30 от НОХД № 1117/2014 г. по описа на ВрРС), съдът е очертал незадълбочено и неизчерпателно съвкупността от смекчаващи обстоятелства, като е преценил като такива единствено напредналата възраст на дееца (61-годишен), ниското му ниво на образованост и факта на неговата уседналост на постоянен адрес. Към тази група факти могат да бъдат добавени още изразеното в последната дума на осъдения Д. съжаление за извършеното, каквото поведение обичайно се отчита като белег на положителна промяна, както и недоброто му материално състояние. Неоснователно са отхвърлени твърденията на осъдения за влошеното му здравословно състояние, тъй като не ги бил доказал. Обстоятелствата от значение за отговорността на дееца, включително тези във връзка със здравословното му състояние, се включват в обхвата на предмета на доказване по чл. 102, т. 3 от НПК, като тежестта на доказване и в тези случаи не може да бъде възлагана на подсъдимия. Съгласно чл. 107, ал. 3 от НПК събирането и проверката на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства също са задължение на съда. В случай, че решаващият орган се е съмнявал в изявленията на осъдения и защитника му относно здравословното му състояние, истинността им е трябвало да бъде проверена или на осъдения поне е следвало да се предостави възможност да представи доказателства в тази насока. Щом обаче неговите твърденията на осъдения не са били оборени по указания процесуален ред, няма основание за отхвърлянето им поради липсата на необходимите документи – „експертизи, епикризи, решения на ТЕЛК или други”„от НОИ или друга институция”. В разглеждания случай здравословното състояние на осъдения Д. действително е тежко – експертни решения № 1675 от 04.05.2012 г. и № 2114 от 07.04.2014 г., епикриза от гастроентерология, второ отделение, изх. № 7410:2014 г. от УМБАЛ „ – ИСУЛ”, социална оценка от 06.06.2014 г., разпореждане № 14 от 28.04.2014 г. на териториално поделение на НОИ – [населено място] удостоверяват, че той страда от инсулинозависим захарен диабет, полиневропатия и макроангиопатия, диабетика стеатозис хепатис, панкреатитис хроника, флексионна контрактура на дясна ръка – липса на юмручен захват следствие на травма през 2008 г., камъни на жлъчния мехур с друг холецистит, холедохолитиаза, състояние след ЕРХП, състояние след ЕС про инфилтрацио папиле Фатери; призната му е 82% трайно намалена неработоспособност; получава лична пенсия поради общо заболяване. При индивидуализацията на наказателната отговорност на осъдения Д. значението на самопризнанието му не е адекватно оценено. То е взето предвид при определянето на размера на наказанието лишаване от свобода съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК, но съдът е пропуснал да го оцени преди това и в контекста на разпоредбата на чл. 57, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 2 от НК при избора на най-подходящото от предвидените в чл. 313, ал. 1 от НК две алтернативни наказания. По естеството си, самопризнанието на привлечения към наказателна отговорност всякога е смекчаващо обстоятелство, в някои случаи и с изключителен характер по смисъла на чл. 55, ал. 1 от НК. Ако самопризнанието е довело до провеждане на съкратено съдебно следствие, разпоредбите на чл. 58а, ал. 1 – ал. 4 от НК императивно гарантират значително по-благоприятното третиране на дееца, когато като най-подходящи по вид бъдат определени наказанията доживотен затвор без замяна, доживотен затвор или лишаване от свобода. В тези случаи добросъвестното процесуално поведение на дееца поначало не се отчита повторно при определяне на наказанието, освен ако реално не е подпомогнало доказването на престъпното посегателство и установяването на неговия извършител (т. 7 от ТР № 1/06.04.09 год. по ТД № 1/08 год. на ОСНК на ВКС). В хипотезите на предвидени като алтернатива на лишаването от свобода по-леки по вид наказания, признанието на фактите може да се обсъжда на плоскостта на чл. 57, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 2 от НК и да обуслови налагане на по-лекото наказание като най-подходящо. Този подход също обезпечава справедлива компенсация на подсъдимия, който е признал изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и се е отказал от разглеждане на делото по общия ред. От друга страна, в сферата на отегчаващите обстоятелства първоинстанционният съд е включил обремененото съдебно минало на осъдения (коментираните по-горе негови осъждания по НОХД № 432/13 г. по описа на РС – гр.Бяла Слатина и по НОХД № 491/13 г. по описа на РС – гр.Бяла Слатина) и негативната му характеристика по местоживеене. Касационната инстанция не се съгласява с дадената от първоинстанционния съд еднозначна отрицателна оценка на характеристичните данни на осъдения. На л. 37 от досъдебното производство е приложена характеристика от полицейски инспектор А. Ц., в която действително е отразено, че искателят е криминално проявен и „системно употребява алкохол”. Наред с това обаче е посочено, че той полага общественополезен труд – отглежда животни и извършва строителни ремонти, а по характер е описан като „отворен и общителен”, поддържащ социални контакти, които качества очертават личността му в положителна насока. На последно място, конкретно извършеното от осъдения Д. деяние не разкрива особености, завишаващи обществената му опасност. Установената фактология не обективира усложнен механизъм при осъществяването на деянието, нито особена съобразителност, предвидливост или умения на извършителя. (При подаване на документи за пререгистрация на закупен от него лек автомобил марка „”, осъденият подписал писмена декларация по чл. 141, ал. 2 от ЗДвП, в която потвърдил неистина – че свидетелството за регистрация на автомобила не е отнето, а е изгубено/откраднато, въпреки че предишния ден документът е бил иззет от органите на МВР за допуснати нарушения на ЗДвП и автомобилът е бил временно спрян от движение въз основа наложена принудителна административна мярка. Тъй като налагането на принудителната административна мярка и изземването на талона се регистрирали в масивите на КАТ, деянието на осъдения било бързо разкрито). Изложените дотук съображения дават основание на ВКС да приеме, че определеното от първоинстанционния съд спрямо осъдения Д. наказание лишаване от свобода по вид и начин на изтърпяване се явява прекомерно тежко, тъй като при избора на най-подходящата по вид санкция от алтернативно предвидените в чл. 313, ал. 1 от НК е омаловажено значението на смекчаващите обстоятелства, а тежестта на отегчаващите – надценено. Адекватната оценка на цялостния комплекс от смекчаващи и отегчаващи обстоятелства налага заключение за чувствителен превес на смекчаващите обстоятелства, дефиниращи ниска степен на обществена опасност на дееца и извършеното от него деяние. В конкретния случай целите на чл. 36 от НК могат да бъдат постигнати и с наказание, определено при условията на чл. 57, ал. 1, вр. чл. 54 от НК по по-леката алтернатива от лишаването от свобода, а именно – глоба в максималния предвиден размер от 300 лева. Така индивидуализирано по вид и размер, наказанието на осъдения Д. ще му предостави шанс критично да осъзнае предходното си поведение и да се насочи към съобразяване с установения правопорядък, и без да бъде принудително изолиран от обществото и обичайната си социална среда. С оглед на тези доводи ВКС намери, че въззивното наказателно дело следва да бъде възобновено, а постановената от ВрРС присъда – изменена в посочения смисъл, тъй като основанията за това са в полза на осъдения. Този извод на съда обуславя по необходимост отмяна на първоинстанционната присъда и в частите, с които на основание чл. 68, ал. 1 от НК е активирано наложеното на осъдения Д. наказание три месеца лишаване от свобода по НОХД № 432/2013 г. по описа на РС – Бяла Слатина и е определен първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. По изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ВЪЗОБНОВЯВА НОХД № 1117/2014 г. по описа на Врачанския районен съд. ИЗМЕНЯ присъда № 78 от 06.10.2014 г., постановена по НОХД № 1117/2014 г. по описа на Врачанския районен съд, в частта за наказанието, като на основание чл. 57, ал. 1, вр. чл. 54, ал. 2 от НК НАЛАГА на Д. Т. Д. наказание глоба в размер на 300 (триста) лева за извършеното от него престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК. ОТМЕНЯ присъдата в частите относно приложението на чл. 68, ал. 1 от НК, както и относно определения строг първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затвор. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.